сряда, 27 февруари 2008 г.

Капитализъм...

Заглавието не е от мен.

Нито снимката.

Жена ми е автор и на двете:



Не знам дали е капитализъм. Просто нямах време, а бях гладен:) Може би това е капитализмът...

Толкова от мен. Нямам време ...



вторник, 26 февруари 2008 г.

Инжекции, вливане, наливане или икономика по Брежневски

Българските дипломи не стрували пукната пара', разбираме от "Дневник" и "Медиапул".

Причината била в корупцията... Съмнявам се да е само тази причината. Просто се преподават глупости. Ще дам пример с изявлението на един топ-икономист български, завършил в онова, по-другото време... когато уж нямаше корупция:

в момента за „Кремиковци“ предстои втора битка – да се намерят инвестиции за екологизирането на предприятието.....

Според изчисленията на Томов са необходими: 50 милиона евро оборотен капитал, 30-35 милиона за плана за жизнеспособност и най-малко 25 милиона за изпълнение на плана за екология, като последните са незабавни.

.........................

Според него в момента трябва да се направи „една инжекция от капитал", за да може дори и работниците да получат заплатите си.

...........................

“Ако прокурист бъде вкаран в комбината ще бъдат налети веднага средства. Той ще даде възможност на други частни лица да налеят средства. Това е най-важното. Това ще означава, че тези, които инжектират средства отвън ще могат да си ги върнат

Нека припомня "инжекциите" досега:
- Разсрочени дългове за стотици милиони към НОИ (за сметка на джоба на всеки осигурител и осигурен);
- Разсрочени дългове за над 20 милиона към губещото БДЖ (за сметка на всеки данъкоплатец, т.е. всеки потребител, който плаща 20% ДДС);
- Разсрочени дългове към държавния "Булгаргаз";
- Милиони неизплатени задължения към пострадали от трудови злополуки;
- близо 400 милиона към облигационерите (за същите тези екологични програми и пр. глупости), вече просрочени.

Резултатът: Мъртвороденият комбинат "Леонид Илич Брежнев" продължава да трови двумилионна София и да губи десетки хиляди дневно, докато внася руда и въглища от майната си, транспортира ги по възможно най-неизгодния начин и ги връща на майната си под формата на стомана. Що ли да не пуснем още малко инжекции...

Синдикатите в „Кремиковци“ настояха правителството да се намеси, за да се изработи график за погасяване на дълговете

...............................

По-рано стана ясно, че Управителният съвет на металургичния комбинат е поискал от правителството 90 дни гратисен период, за да продължат доставките на суровини от НЕК, БДЖ и "Булгаргаз" без "Кремиковци" да заплаща за тях.

Синдикатите заявиха, че ще поискат кешови плащания на неизплатените заплати, тъй като има опасност, ако се намерят пари, те да бъдат запорирани от банките.
(Всички цитати са от Bulgarian Post)


На този трогателен фон, г-н Томов, този икономически корифей, обяснява:
... комбинатът е преживял един катарзис и вече е спечелена „една политическа битка" – тази да не бъде закрит. „Никой вече не говори за затварянето на „Кремиковци", дори и кметът"
...............
След като синдикатите в комбината са провели среща с Борисов, той е изразил съгласие, че предприятието трябва да се запази, но да се екологизира. Борисов им е обещал помощ при търсенето на средства от европейските фондове.

За Бай Бойко разбирам - той не е икономист. Той е пожарникар и празнодумец... Извъртането на позциите му не е изненада дори за най-върлите му фенове.

Готов съм да се съглася, че СМК "Л.И.Брежнев" е преживял ... катарзис. Нямам нищо против да му търсят инжекции, вливания, наливания и ... средства от европейски фондове.

Но не съм съгласен с две неща:

а) Като данъкоплатец да плащам тези масрафи по изкуствено поддържане на живота и

б) Да се твърди, че "никой" не иска затварянето на мъртвия комбинат. Бай Бойко може вече и да не го иска, но всички нормални столичани го искат, и още как...

За финал - музикален поздрав за Томов, Борисов и вся осталная... :






петък, 22 февруари 2008 г.

Преглед на стария печат

... е винаги полезно занимание.


В случая редакторите на личния блог на Гоце Първанов са го направили вместо нас. Попаднали са на интересни материали:

Гоце гони НАТО:


Слава Богу, Гоце е нещастник. И да гони, и да не гони... все тая. Сигурен съм, че скоро ще признае и Косово, в свой стил, с полуотворена уста "кокошо дупе". После пък ще се обяснява... абе - последователен политик и туйто.

Тук нещо по-интересно: Секретен сътрудник Гоце събира информация от вражески източник:


Упппс, той вече не бил СС Гоце, ами лидер на столетницата.

Абе натрапчиво на келнер от "Балкантурист" ми прилича...


четвъртък, 21 февруари 2008 г.

Късо съединение

Сглупих.
Templar ме подведе, пък и имах път по ул. "Шипка", та реших да погледна турбо-мега митинга на "обединената опозиция". Самият факт, че тръгнах от немай къде и без желание, е достатъчно показателен. Първото, което видях, беше полиция:



Много полиция. Стотици полицаи скучаеха, пустосваха, пиеха кафе и пушеха цигари, а най-онеправданите от тях стърчаха край огражденията. Тези жертви на параноята съм заснел.

После видях протестиращи - привърженици на партиите от "обединената опозиция". И тях ги тресеше жестока скука и нямаха идея защо са на площада. В интерес на истината, над 50% от присъстващите (общо около 1500 души на око) носеха разни отличителни белези на партия ГЕРБ. Видях и няколко дежурни знамена на ВМРО, "Ред, законност и Държавна сигурност, пардон Справедливост", едно-две на СДС.


Някакъв човек говореше глупости. По едно време млъкна драматично, и после започна да крещи "ЕДИНСТВО, ЕДИНСТВО". Покрещя, покрещя пък млъкна. Публиката мърмореше нещо присмехулно. Само аз се разсмях на глас - явно повечето присъстващи нямаха чувство за хумор.


Като стана дума за присъстващите - впечатлението ми е тягостно. Повечето имаха специфичното излъчване на квартален апаратчик с амбиции за секретарско място в общинската администрация. Всъщност хората с шапки на ГЕРБ май бяха осъществили тези амбиции - поне отчасти. Сигурно десетки общини из България са осъмнали с табелка "Днес не приемаме граждани". И през 1997г. по митингите лъхаше на партизанщина, но това бяха 5-10% от протестиращите. Днес бяха повече от половината...


В този район - между казиното и паметника - срещнах неколцина приятели и познати. Всичките - партийни деятели от общински председател нагоре. Много вожд. Нема индианец. Скоро народът взе да се разотива. По магазините, нали са дошли "на София"... тъжно.


И аз си тръгнах, докато от трибуната един еколог-животновъд (така го представиха) призоваваше за единство останалите на площада. Може и да са се обединили, не знам.

Изводите?

Първо, бай Бойко си направи някаква крива сметка. Реши, че само като каже "БАУ" и десетки хиляди негови привърженици ще се втурнат към жълтите павета да свалят кабинета. Повярва си, че хората го възприемат като алтернатива на статуквото, на олигархията, на червената номенклатура. Дрънци... Очевидно потенциалът на ГЕРБ се изчерпва с мобилизация на местния апарат и пряко зависимите чиновници.

Второ, гражданите с реформистки настроения, противниците на статуквото, изобщо не се вълнуват от "обединената опозиция". Нито една от партиите - организаторски не ги е убедила с действията си и посланията си, че заслужава тяхното доверие. Толкова по-малко ще ги убедят показни "общи действия".

Трето, идеята за бъдеща "десно-центристка" коалиция, потенциален носител на изпълнителната власт, не вълнува хората, които са възмутени от корупцията на тройната коалиция. Липсва всякакъв ентусиазъм от типа "Силни сме, утре сме на власт". И това е добре, дабе чудесно. Хората очакват перспективи за промяна на начина на упражняване на властта, нежели промяна на имената на министрите.

Четвърто, участието в "обединена опозиция" НЕ мобилизира привръжениците на ДСБ и на СДС. Тези две партии имаха присъствие, по-скромно дори от това на абсолютни фантоми като формацията на Яне Янев. Надявам се, че този сигнал на привържениците ще бъде разбран от тези, които повтарят, че "хората искат власт". Хората искат промяна и не виждат промяна в лицето на бай Бойко.

Организаторите на днешния митинг се надяваха да овладеят и насочат реформаторската гражданска енергия, оправданото недоволство от безобразията на тройната коалиция.

Ядец.

Получи се ... късо съединение:

Предпоставки за възникване на дъгови къси съединения са ......... компромисите с качеството на използваните изолации или човешка грешка, в резултат на която се създава временен контакт ............... между фазовите или между фазовия и нулевия проводник.
Металическите къси съединения се причиняват при реализиране на стабилна връзка между разноименни проводници, например при грешки допуснати при инсталацията или поддръжката на електрическото оборудване.
(от списание "Инженеринг ревю")


неделя, 17 февруари 2008 г.

Невъзможният партньор

Слушам любимия си "Best" на Willie Nelson. В момента върви великолепният му дует с Julio Iglesias "To all the girls I've loved before" ... Невероятна песен - изповед на двама стари нехранимайковци за непостоянството, любовта, тъгата, невъзможната мечта за истинска връзка:

The winds of change are always blowing, and every time I try to stay
The winds of change continue blowing, and they just carry me away



Много мои приятели и политически съмишленици смятат, че политиката е дейност, чиято основна, а може би единствена цел е упражняването на властта. Логичното продължение на тази мисъл е, че всеки "десен" политик е поставен пред очевидния императив за сътрудничество и съюз с най-силната "дясна" партия и съответно - нейния лидер бай Бойко Борисов.

Боя се, че не споделям нито принципното им убеждение за целта на политката, нито този неприятен извод. Целта на политиката не е властта, а промяната на властовите практики, на моделите към упражняването й, към по-добро. Самата власт не е цел, а средство за подобряване на обществения живот, за прилагане в практиката на принципи и ценности.

Партньорство и съюз, следователно, нямат за цел вземане на позиции във властта, а споделено упражняване на власт в името на определени социални постижения. Партньорство е възможно и желано въз основа на споделени позиции, идеали, цели и принципи.

Партньорство, боя се, не е възможно с човек, чийто цели и принципи се менят всеки ден, когото някакъв вятър отвява от позициите му "сряда и петък", както казва баба ми.

Вчера се учи от "Тодор Живков и Царя", днес е член на ЕНП.

Оня ден членува в БКП, вчера се кълне в антикомунизъм и се сеща кой е убил дядо му, днес се прехласва пред "добрите разузнавачи" от школата на КГБ и тяхната "шлифовка".

Вчера е крепител на демокрацията и правовия ред, днес предлага облагане на протестите с общинска такса.

Вчера обявява дясна либерална икономическа програма, днес вдига всички данъци и такси в общините, които управлява.

Непостоянството и неспособността да се спреш на едно място не са предимство и в личния живот, колкото и трогателна да е песента на двамата стари коцкари Уили и Хулио.

Но в политиката това не е дори и трогателно. То е просто отблъскващо.

Дискът продължава да се върти и вече е на нова песен:

Whiskey river take my mind,
Don’t let my memory torture me,
Whiskey river don't come dry…

Eдинственото, което пожелавам на г-н Борисов, е дa не му пресъхва чашата. Тогава се връщат спомените ...


събота, 16 февруари 2008 г.

Неприятна новина ...

... за съдържателите на уютни заведения с прилични цени в централната част на града, за пивоварните фабрики в Шумен и Пловдив, за винарната "Катаржина Естейт" - Свиленград и за вносителите на Ouzo12 и Ricard.


Taзи сутрин се излюпих в 09.00 без да ми звъни алармата, станах от леглото без да се излежавам и дори известно време се чудих какво точно се предполага да правя. Очевидно петъчната вечер премина по доста необичаен начин.

Накратко - група лекари ми съобщиха, че се налага сериозна диета, която със сигурност не включва бира, a засега - и неясно докога - не включва ни вино, ни мастика.

В интерес на истината, може би съм си изпил дажбата... Не съм достатъчно нахален да кажа, че съм се лишавал последните хммм 17-18 години. За едно от последните класически изпълнения, съпроводено с научна дейност, ще ви разкажа скоро, в отдавна очаквания репортаж от прекрасния Кьолн.

"Бирената естетика" присъства дори в спалнята ми:


И не мисля че съм посрамил "спортния клуб", за който се състезавам от години:


И все пак новината е малко стряскаща в първия момент. Сетих се за VAYA CON DIOS и

What are you gonna do, when the sunny days are over?
Who will you be turning to, when the sunny days are over?

На пръв поглед не е страшно. Има си и сериозни предимства:)

Днес мислех да пиша за простотиите на Бай Бойко, но ми се стори твърде тривиално.

Всеки ден, всеки час има мат'риал...


четвъртък, 14 февруари 2008 г.

ЗА ЧОВЕКА КОРИТАРОВ, СЛУЧАЯ “АЛБЕРТ” И ЧЕПИЦИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ КУЛТУРЕН АТАШЕ

Иво Беров е прав.

Няма “случай Коритаров”. Георги Коритаров е човек.


Но има “случай Алберт”. И за този случай иде реч...

В романа “Добри поличби” на Нийл Геймън и Тери Пратчет има един персонаж, който безцелно обикаля “Хайд парк” и храни лебедите. Специфичният шлифер и особено обувките му издават, че той най-вероятно е “българският културен аташе”. Това, разбира се, е евфемизъм – нарицателно за ченге под дипломатическо прикритие в посолството на соц. държава. Зле облечен безделник, който с поведението си, с гузния си миши поглед, дори с облеклото си издава принадлежност към тайните служби. За западните служби и дипломати никога не е било тайна каква дейност извършват българските аташета и в повечето случаи незавидното битие на “разузнавачите” ни е предизвиквало присмех и съжаление.

Днес сутринта имах съмнителното удоволствие да наблюдавам двама от тези клетници, които въздишаха по патриотичните си подвизи и взаимно си лъскаха остатъците от достойнство, потъмнели, омачкани и захабени като чепиците на аташето от “Хайд парк”. Гледах и си мислех, че хич не е трудно да си обясним падението на “комунистическия строй” – ако е разчитал на объркани мошеници като Георги Коритаров и Минко Герджиков да оцелее, явно не е имал никакъв шанс.

Представих си Минко Герджиков, който се прокрадва по тъмни доби към тайната си квартира в Атина... Чепиците с некачествена найлонова подплата спарват краката му в горещата лятна вечер, потната му устна потрепва под настръхналия мустак.

« … винаги съм се притеснявал, когато провеждаш такива мероприятия или срещи дали този човек, с който се срещаш, няма да е някакъв провокатор, дали няма да се проследили, без да си забелязал, дали няма да се случи нещо, тъй като обикновено срещите се правят в късни часове, когато си сам.»
- сподели агент Минко, а аз разбрах, че него го е страх от тъмното… А докато Минко се е страхувал от тъмното, всички видове западни резиденти в Атина чудесно са знаели, че Минко е българско ченге, присмивали са се на чепиците му, на настръхналите му мустаци и на потната му устна. Подигравали са се на смутеното му пръхтене и внимателно са следили евтините му финансови машинации. Защото Минко не дължи кариерата си във фирми на «Мултигруп» и в администрацията на успешно преминатия тест за интелигентност. Дължи я на школовката в КГБ и на дейността си в края на 80-те години, когато същото патриотично ПГУ изнасяше каквото свари от България и го пъхаше в задгранични фирми. Една от тези фирми се казваше «МултиАРТ», с регистрация в Женева. Създадена от Илия Павлов и Димитър Иванов (да, същия Димитър Иванов)… Такива работи.

Не е случайно, че западните служби и днес знаят повече за червените мафиотски пари от българските граждани. Просто западните служби знаят отдавна, че Минко е ченге. А българските граждани го разбраха едва вчера.

Разбраха и, че агент Алберт хем е приел да сътрудничи на ПГУ защото жестоко са го притиснали и не е имал друг избор, хем го е направил с желание и преизпълнен с идеализъм. Освен това той не е знаел с какво се захваща и затова се е захванал, ама от друга страна той сега знае с какво се е захванал и би се захванал пак, но не в днешна България, която унижава ченгетата си. Сигурно във вчерашна България, която се грижеше за тях. Но пък от друга страна той никога не е харесвал тази «вчерашната» България и дори се е борил срещу нея и е помагал на реформаторите да я реформират.

Аз разбрах едно. Нито България е предала Минко и Алберт, нито те са предали България. Твърде жалки, твърде дребни са за такова деяние. Единственото, което са предали, е достойнството си. И не са го предали тогава – преди двадесет години. За поведението преди двадесет години аз съм твърде млад да съдя и дори да преценявам. Предадоха го днес сутринта.

Но... запазиха чепиците.

вторник, 12 февруари 2008 г.

Словото на свободата ...

12 Февруари...

Днес баща ми щеше да навърши 77 години.

Докато вървях към работа, се сетих за една случка от преди осемнайсет години и единайсет дни. Баща ми се прибра вкъщи, носеше един вестник. Видимо развълнуван, ми каза "Целуни този вестник, после ще говорим"... Татко беше изключително спокоен и въздържан човек, вълнението му ме стресна. Все едно, целунах вестника.

Беше брой първи на възстановения "Свободен народ" - първият опозиционен вестник (и последен преди окончателната разправа с опозицията през 1947). Хартиен, материален символ на възстановената Свобода на словото.

Минаха 18 години, едно човешко пълнолетие. България се промени, аз се промених, баща ми вече го няма. Отдавна го няма и "Свободен народ"...

Има стотици вестници. Някои от тях дори са наистина свободни... Зачетох е в "Гласове" - в два поредни броя интервю с Румен Леонидов и Тодор Токин. Препечатка от E-ВЕСТНИК. Горещо ви го препоръчвам, ето линкове към първа и втора част. Ето и кратък цитат:

- Може би не всички читатели знаят, че Тошо Тошев е близък с Васил Божков и няма да те разберат?

Р. Леонидов: - Не само е близък, те са и съдружници. Това е истина, никой не го крие, не е подсъдно… Но когато се разгневи големият Божков, тогава малкият Доган лапа дървото. След като се разминаха нещата, тогава отново срещу Доган нищо не се пише – ни добро, ни лошо, е, нещо дребно, някой външен автор, така, отвреме-навреме, може нещо, така, да пернете. А тогава Доган редакционно го перваха. Знам, че по онова време, така твърдяха колеги, Доган дълго време се е крил в своите сараи горе в Девин, със силна охрана и не е излизал месец и половина-два. Защото е имало един опит за атентат срещу него, за сплашване, и въобще там става дума за много пари – “не се бъркай в тия територии, те са мои. Нищо че имаме общи приятели, нищо че имаме общи познати, моето си е мое, не пипай”. Така че сега за Доган не може да се пише нищо, нито в “Монитор”, нито в “Телеграф”, “Политика”, нито в “Труд”, защото той вече има толкова власт, колкото Тошо Тошев, само че икономическа, докато на Тошев е медийна. Тошо командва медийния фронт у нас.

Не че е казал нещо особено. Нали всички го знаят.

Именно, нали всички го знаят. В същото интернет-издание са публикували и интересна справка за всекидневниците. Кой какъв е, от кого зависи, кому прислугва...

Ще си останат незабелязани тези данни, маргинални позициите против цензурата и корупцията в медиите. Всички са доволни така.

Не е защото няма свобода на словото.

Слово на свободата няма. Свободата е абстракция, словото е присъщо само на човека. Свободата не може да говори, да пише, да заема позиция. Медията - свободна или не - няма глас. Глас имат хората, и това ги различава от добитъка.

Оказа се, че от целуването на вестници няма полза...

За промяна трябват хора, целунати свише, повярвали в Свободата...


Stadtluft macht frei - 4 или противоречиво за Амстердам


С огромно закъснение възобновявам репортажите си от големите градове на Рейнска област, в които имах щастието да се помоткам наскоро. Амстердам е толкова "култова дестинация", че чак се чудех дали да пиша за него, или да приема, че "всичко е изписано". В интерес на истината, моето мнение за града не съвпада с това на повечето ми приятели, макар - признавам - никой не би останал безразличен към великолепната му и твърде отличителна архитектура:



Извинявам се за лошите снимки, но апаратът беше мокър в следствие на отвратителния леден дъжд. Той - дъждът - май е обичайно явление там...


Интересно е, че всяка фасада е уникална, а стилът все пак не може да бъде объркан. Централната част на града е просто възхитителна. Разхождахме се часове въпреки отвратителното време.



Още фасади и - естествено - ченегета на велосипеди. Това не е нещо странно в западната част на Европа, но холандците са го превърнали в символ. Приятно е да видиш усмихнат млад полицай(ка) с добро телосложение...


Долното е намигване за читателите, които знаят гимназиалния ми прякор:


Насетне мога да кажа, че впечатленията ми от Амстердам са противоречиви. Дразнят ме хилядите магазинчета за туристическа ширпотреба, запалките с форма на пениси и тениските с Боб Марли, сувенирите от "червените фенери" и надпис I survived Amsterdam. В никакъв случай не искам да морализаторствам, аз харесвам Боб Марли, имам си и пенис, но не харесвам безвкусицата...

Ето още един пример за вездесъща безвкусица, и то опасна:


Опасна, доколкото зад смешния дивак се крие изключително угодна бирария с прекрасна обстановка и изключително разнообразие от прекрасни бири на сносни цени....


Разбира се, тесните улички на стария Амстердам крият немалко приятни местенца. Повечето от тях са пренаселени с твърде пияни млади люде, които искат да "опитат от всичко". Аз отдавна не искам да опитам от всичко, и все пак опитах доста от позволеното на един турист. Не бих казал, че се сблъсках с много новости...

Бях пушил трева и преди, само дето не е било толкова законно... И бардак бях виждал, но не бях правил туристическа обиколка из квартала с бардаците. Не бях виждал и жени на витрина, но за това ще поговоря по-сериозно.

Аз съм наясно, че няма власт, която да е "преборила" проституцията. За добро или лошо, не се наемам да кажа, но проституцията под различни форми е процъфтявала и при Инквизицията, и при комунистите, и при аятоласите. Писал съм и преди за нуждата от законодателно, нормативно уреждане на тази дейност. Дали уредбата е насърчителна или ограничителна, това е същностен политически въпрос. Досегашната уредба в Амстердам беше насърчителна и аз не останах във възторг поне по три причини:

Първо, обстановката в "червените фенери" е угнетителна. Твърде gangsta за моя вкус - на всеки ъгъл сутеньор те привиква, смугли мОмци ти предлагат не-дотам-легализирана-дрога, а мнозинството съмнителни мъжаги около витрините те гледат ако не заплашително, то поне с презрение.

Второ, идеята за жени на витрини и светещи надписи с подробно описание на видовете плътски услуги ми въздейства потискащо. Вулгаризирането на интимността и женската красота нито ме възбужда, нито предизвиква естетическа наслада. Аз съм видял доста голи жени през живота си, в това число и жени, които са получили пари, за да бъдат голи. Очевидно е отминала възрастта, в която присъствието им на витрина би ми се сторило вълнуващо или интересно.

Трето, и това е сериозна отговорност на мъжа - потребител на подобни съмнителни "услуги", в криминалната обстановка на "червените фенери" е твърде неясно колко от момичетата предлагат услугите си доброволно и колко - под натиска на някой пазарджишки тарикат...

Накратко - когато прочетох, че общината в Амстердам започва реализацията на план за "закриване" на квартала, не изпитах разочарование. Споделям повечето мотиви на кметската управа. Разбира се, тяхната отговорност е да не допуснат ескалация на консервативните мерки, която да доведе до нелегална проституция. Защото всеки софиянец може да им каже, че разцветът на нелегалната проситуция е гадост...

Търговски регистър - месец след началото

... нещата са по-трагични дори от нашите очаквания.

Мартин Димитров - депутат от ОДС, който вложи много и добросъвестни усилия - отчита в блога си някои от провалите на отрочето:

Хиляди граждани чакат на едва петнайсетина гишета, online системата е пълен (и пореден) гаф. Излишно е да коментираме излагането на показ на пълни лични данни на всички търговци - снимки, подпис, адрес, лична карта, ЕГН ... Всички тези проблеми бяха коментирани в мрежата и в електронните издания.
(Информация от "Дневник" и "Медияпул")

Но това са бели кахъри. Кратката ни професионална практика (неслучайно изчаках месец и нещо, преди да коментирам) показа десетки твърде сериозни недостатъци пред досегашната система и нито едно предимство. Всички тези недостатъци са плод на некадърна администрация и недомислие, а не са принципни проблеми на новата система (която по условие е по-разумна):

1. Предвидено е служителите да преглеждат изцяло документацията, докато заявителят стои диван-чипраз поне половин час. Тези служители са деловодители и естествено се запъват за запетайката, без да познават същността на материята. Те бавят гражданите без да са в състояние да решат въпроса, т.е. изчакването на мудните им действия е напълно излишно.

2. Въведено е абсурдно изискване за лично присъствие на заявителя (търговеца) или нотариална заверка на ВСИЧКИ заявления до АВп. И по стария ред беше необходимо нот. заверено съгласие, което гарантира самоличността на заявителя. Сегашната система прави ужасно трудна регистрацията на дружество с управител - чужденец.

3. Въведени са отвратителни формати на стандартизирани заявления до АВп (това е сякаш единствената принципна разлика, хаха), които са очевидно подготвени от човек, който през живота си фирма не е регистрирал. Някои документи (например дружествен договор на ООД) се подават с по две различни заявления, т.е. заявителят се зарива в излишна бумащина.

4. Предвидена е възможността служителят зад гишето (т.е. обикновен деловодител) да "връща" заявителя, по същество това означава лице без каквито и да било познания да се произнася с отказ по искането за регистрация. Старата система предвиждаше оставяне "без движение" на преписката до представяне на нови документи, респ. поправка на някои от съществуващите.

5. В случай на отказ платените такси не се връщат, нито могат да се използват отново от заявителя, т.е. той губи парите без да получи публичната услуга.

Появиха се и първите тежки недомислия в закона, които не са просто неудобдство, а сериозен проблем. Ето два примера:

1. „За да бъде вписано в търговския регистър обстоятелството относно наложения запор върху дружествените дялове на длъжника в търговския регистър, следва търговското дружество да бъде пререгистрирано, т.е. да бъде вписано в новия търговски регистър.”

„ЧСИ (частен съдебен изпълнител - б.м. Радан) следва да поиска пререгистрация по реда на §4, ал.2 от ПЗР на ЗТР, във вр. с §2а от ПЗР на ЗТР.”


Преведено на прост език горното означава, че не можете да запорирате дялове на длъжник във фирма, ако той не се е пререгистрирал в Търговския регистър. Кредиторът губи от ... мързела на длъжника си.


2. Според чл. 146 от Търговския закон, приетият финансов отчет на търговците се представя в Търговския регистър. Срокът по Закона за счетоводствтото е 30 Юни. Същвременно срокът за пререгистрация на фирмите в ТР е 3-годишен.

Преведено на прост език горното означава, че ако не се пререгистрираш до 30.06.2008г., няма къде да представиш финансовите си отчети - в съда нямат основание да ги приемат, в търговския регистър няма да ги приемат до пререгистрацията. De facto срокът за пререгистрация става 6 месечен, защото глобата за непредставяне на отчетите е минимум 500 лв.

До момента приложението на новия търговски регистър се характеризира с всичко две думи - ПЪЛЕН ПРОВАЛ.

четвъртък, 7 февруари 2008 г.

"Надрусаният блогър" или The Empire strikes back

Съвсем случайно днес, в деня на протеста срещу мониторинга в интернет, вестник "Дума" пуска материал, озаглавен "Надрусаният блогър":

в дигиталния свят има и зверове, изчадия, които реват, раздават юмруци, бият се... После иди и доказвай, че интернет е безопасно място. Това го твърдят не само предубедените. Уви, това място не е безопасно дори за възрастни, камо ли за деца. "Виж кой говори", тук не играе.
Особено ако отсреща стои изпечен мошеник, развратник, педофил, комарджия, фалшификатор някакъв. Анонимността дава сила и самочувствие: "Моят блог, това съм аз!".
Коя (кой) си ти?
Отсреща често мълчат, издигат лозунги в защита на свободата на словото или на правото да си я поискаш. Гот е! Но

червената лампичка не бива да гасне...

Естествено, в текста не става дума за никакви "надрусани блогъри". Дори за блогъри изобщо не става дума. Но внушението е ясно - тези, които "издигат лозунги в защита на свободата на словото", са анонимни педофили, развратници, фалшификатори "някакви"...
Каква ти тук свобода? Децата ни са в опасност!

Няма нужда от много коментар... Нещата са ясни - българските комуняги никога, при никакви условия, няма да се примирят със свободата. Те не се променят, не се реформират, не еволюират. Всеки, който е независим от тях, е "изпечен мошеник, развратник, педофил, комарджия, фалшификатор някакъв"...

Явно "червената лампичка" не трябва да гасне, а да ни напомня кой управлява България.



(по информация в блога на Нервната акула)



сряда, 6 февруари 2008 г.

Жизнеспособността на "Леонид Илич Брежнев" - част ІІІ

Продължение.

- По-лошо не може да стане - казал песимистът.

- Моооже, моооже - отвърнал оптимистът.
Оптимистът се оказа прав. В годините на "прехода" комбинатът "Кремиковци" (някак неудобно беше да го именуват вече на Брежнев) демонстрира нови върхове на стопанска непригодност и липса на перспектива за развитие:

- За броени години "Кремиковци" задлъжня на НОИ с главозамайващи суми;
- Сметките към БДЖ и НЕК набъбнаха до непосилни размери;
- Комбинатът стана нарицателно за далавери на "входно-изходната" икономика. Това последното не бива да ни учудва, защото единственият начин да се изкарат някакви пари от "перлата" на индустрията ни е чрез отклоняване на парични потоци далеч от бездънната й паст;
- Дружеството се прослави като изключително некоректен длъжник към хилядите пострадали от трудови злополуки.

Единственият и очевиден изход от тази ситуация е обявяването на несъстоятелност. Дружеството дължи много повече от перспективите си за печалба, не внася осигуровки и не си плаща задълженията.
Отделен и по-съществен въпрос е продължаващото безогледно замърсяване на столицата, в която вече живеят около два милиона души...

Вместо да пристъпи към обявяване на de facto отдавна настъпилия фалит, държавата се впусна в дейности за "спасяване" на комбината. НОИ щедро разсрочи плащанията за осигуровки, като по този начин натовари задълженията на "Кремиковци" на гърба на работещите фирми и данъкоплатци. Държавното БДЖ също подписа споразумение за разсрочено плащане, като вместо на плещите на длъжника си, висна изцяло на плещите на бюджета - т.е. на всички български граждани.

Покупката на комбината (по-точно на фирмата собственик) от Прамод Митал беше посрещната с овации и фанфари от управляващите, благодарение най-вече на успешния лобизъм на комбинатора Александър Томов. Последваха хиляди страници "оздравителни планове", "програми за жизнеспособност", "екологични програми" и прочее глупости.

Очевидната истина, че комбинатът губи, не може да изпълнява дълговете си и не може да покрие екологичните норми, беше зарината под бумащина, популизъм и червените шалчета на агитката на ЦСКА.

Управляващите стигнаха до нахалството да твърдят, че губещият от ден първи "Кремиковци" е някакъв стожер на българската икономика:

"Кремиковци" е една от най-важните части на България, така че всеки, който се опитва да затвори комбината, се опитва да затвори развитието на България в близките няколко години, заяви министърът.
(Цитат от "Нетинфо")

Изговориха се куп глупости за дела на комбината в българския износ и в брутния вътршене продукт. Макроикономическа мъгла се спусна над фактите.

(И все пак в глупостите за "Кремиковци" като важна част от нацоналното стопанство има частица горчива иситина:
Нашата икономика все още отчасти се пързаля по социалистическите релси на брежневизма. Губещият комбинат "Кремиковци" е основен клиент на БДЖ, на пристанище Лом, на портовете във Варна и Бургас. Цялата тази система се захранва с парите на данъкоплатците чрез наливане в пробитата каца на комбината. )

Всичко вървеше добре до деня, когато "Кремиковци" престана да плаща заплати, а облигационерите предявиха вземанията си.

Протестите на работниците в предприятието се разрастват, след като между 2000 и 3000 души блокираха постъпите към комбината.


.................


Изпълнителният директор вече разкри, че предприятието се нуждае от спешни инвестиции. “Единни сме с правителството във вижданията си, че “Кремиковци” се нуждае от инвеститор, който да поеме четири основни ангажимента: не по-малко от 80 милиона евро оборотен капитал; изпълнение на екопрограмата; изпълнение на ангажиментите по плана за жизнеспособност; изпълнение на социалната програма”, казва Томов, цитиран от агенция „Фокус“.


Изпълнителнят директор "разкрил" (браво, Уотсън!), че "Кремиковци" има нужда от нова тлъста инжекция, за да продължи безнадеждната си дейност. Съвсем не е сигурно, че реалните собственици на комбината - кредиторите по предишната инжекция - са съгласни с този сценарий на допълнително задлъжняване:

Развитието на ситуацията според част от облигационерите е те да поемат контрола в качеството им на голям кредитор. Част от тях настояват заводът да се затвори и земите му да се разпродадат.

И аз затова бих настоявал, ако бях налял няколкостотин милиона в губещо предприятие. Съвсем не бих се радвал на перспективата млад украински олигарх да експериментира с парите ми... Правителството обаче се радва на всеки вариант загубите да продължат. В крайна сметка, правителството никога не губи. Губят облигационерите, губят работниците, губят данъкоплатците. Властта само печели:

Плановете на държавата са точно обратните. Министърът на икономиката Петър Димитров заяви, че ще изпрати писмо до държателите на облигации, с което ще им предложи заедно с всички собственици на комбината да гарантират 80 млн. долара, за да се изпълнява планът за жизнеспособност на "Кремиковци". Димитров ще иска да се намери формула за осигуряването на оборотни средства от 50 млн. евро и още 20-25 млн. евро за изпълнението на екологичните ангажименти.
(Текстовете са от "Дневник")

За разумните наблюдатели е ясно, че планът за жизнеспособност на "Кремиковци" има точно толкова шансове, колкото и евентуален план за съживяване на патрона Леонид Илич.

(Само за справка - вижте този материал на Симион Патеев и тази фотогалерия на "Дневник")

Защо тогава властта толкова държи да съхрани комбината?

Отговорът е прост - управляващите са в далаверата. Лобизмът на Александър Томов може да е бил благодат за високопоставени кадри на БСП.

Вчера, в предаването "Тази сутрин", г-н Младен Червеняков направи забавна "фройдистка" грешка и каза, че корупцията трябва да е под контрола на властта.

Именно, де.





вторник, 5 февруари 2008 г.

Жизнеспособността на "Леонид Илич Брежнев" - ІІ част

Продължение.

Дали през 1982г. комбинатът е кръстен на Брежнев случайно, или в изблик на черен хумор от някой партиен съветник, това не знаем.

Но знаем, че др. Брежнев в късните години на управлението си се превръща в символ на разрухата, склерозата и в крайна сметка - моралния и стопански фалит на съветския режим:

Последните години от управлението на Леонид Брежнев получават в литературата названието "застой" и се характеризират с обща криза в съветския режим, нарастващи негативни тенденции в икономиката и извънредно увеличение на бюрократическия апарат. Знаменитата фраза на Брежнев е: "Меня окружают милые, симпатичные, очень преданные люди, медленно сжимающие кольцо…" (Мен ме обкръжават мили, симпатични, много предани хора, бавно затягащи обръча... ). В този момент Брежнев е вече тежко болен.
(От "Уикипедия").

Комбинатът "Кремиковци" сам е символ на криза, негативни тенденции в икономиката и пагубните последици от "стопанската инициатива" на бюрократичния апарат на режима:

- Кремиковци не ползва рудата от "находището", а внася по море от СССР;

- Кремиковци не ползва въглища от български рудници, а внася от СССР;

- Началната суровина пътува с влак, по море и пак с влак, с едничката цел да бъде преработена връз главите на 1 милион софиянци.

- Крайният продукт поема по обратния път с влак и по море. Софиянци вече са "пречистили" страничните продукти на производствения процес с дробовете си.

В резултат, налице е едно драматично губещо производство, самоцелно разкарване на товари по суша и море и ангажиране на ресурса на националните железници и портове без никакъв икономически смисъл. (прочее, ангажирането на тези ресурси ще има огромно негативно значение в бъдеще...)

През 1981г. Брежнев е още жив, макар и много болен.


Комбинатът, който от 1982г. гордо се кичи с името "Брежнев", е по-скоро мъртвороден. Да се говори за неговата "жизнеспособност" е по-цинично от подигравка с жизнеността на грохналия Кремълски деспот.

Ходи Брежнев по коридорите на Кремъл и среща Надежда Крупская.

- Леонид Илич, не ме ли помните, аз съм Надежда Крупская - загрижено казва тя.

- Помня Ви, помня Ви... и Вашия съпруг другаря Крупский също чудесно си спомням...

Но разцветът на "Кремиковци" - гордостта на родната индустрия - надали е толкова забавна тема. Заводите носят милиони долари загуба на едва кретащата икономика, а комините им бълват отрова върху посивялата столица:



През 1989г. мнозина очакваха отровния мастодонт на соц-индустрията да бъде затворен. За съжаление, историята ни беше подготвила друго развитие...


Следва...


За жизнеспособността на "Леонид Илич Брежнев"

Историята започва през далечната 1916г., скоро след влизането на България в Първата световна война на страната на Централните сили. Германия и съюзниците й страдат от ограничен достъп до природни реусрси. Войната вече е "окопна", без перспектива за близка развръзка, и поглъща хиляди тонове стомана и чугун дневно.

Екип немски инженери изследва района на село Кремиковци, Софийско, и открива залежи на желязна руда. За огромно съжаление на съюзниците, находището е бедно, а географското му разположение - на повече от 250 км по ЖП линия от най-близкия воден път - го прави напълно безперспективно. Нещо повече - близките въглищни находища (Перник например) не предлагат гориво с достатъчно качество за захранване на високи (домени) пещи. Въпреки затрудненото положение на страната си, немските инженери знаят едно златно правило на черната металургия: За успешен металургичен проект е необходимо да са налице най-малко две от следните три условия: Качествена руда, качествено гориво, воден транспортен път.

Кремиковци не разполага с нито един от тези ресурси. Дори и рудата да беше с високо качество (а тя никога не е била), металургични заводи в Софийското поле пак биха били осъдени на загуба и фалит. Немските инженери си заминават да търсят по-перспективен източник на ресурси...

Историята продължава през 50-те години на ХХ век. Съветски инженери "откриват" Кремиковското рудно находище. Открили са най-вероятно тетрадката на някой обискиран чиновник на минното дело, участвал в проучванията четиридесет години по-рано, или някоя папка в държавните архиви. Епохата е благодатна за налудни стопански начинания - социалистическата стопанска наука не познава понятията "доходност" и "печалба", а Лисенко отглежда студоустойчива пшеница в Сибир.

Признателна България благодари на братушките и с Постановление на МС от 1956г. започва изграждането на могъщия комбинат. Така започва официалната история на СМК "Кремиковци", по-късно наречено СМК "Леонид Илич Брежнев".

Следва...

понеделник, 4 февруари 2008 г.

Далече, далече...



Помните ли филма от 1992?

Аз не помня много, но си спомням ключовата сцена в края: Стотици заселници, бедни и богати, окъсани и официално облечени, с коне и с каруци, се втурват в луда надпревара за заветното парче земя в новите територии.

Същата история можем да прочетем в "Белю Пушилката", но там надбягването е към златните жили на Клондайк.

Same old story, както казват самите американци. Понякога забавна, понякога излишно идеализирана или патетична.

Пистолетът гръмва и стотици врели и кипели, брулени от вятъра мъже започват борба за земя, богатство, препитание, за материална ценност, която ще осмисли живота им.


04 Февруари 2008г., София, България.


09.00 ч.

Десет хиляди семейства от гр. София се втурват в дебрите на интернет страницата за записване в столичните детски градини. По-бързият печели... В усилието са впрегнати всички ресурси. Татко джитка от офиса, мама от домашния компютър, баба е изпратена в интернет-кафето, а дядо следи новините за надпреварата едновременно по трите национални телевизии, четири кабеларки и нарочната емисия на Дарик. Комшийката Сийка следи форума "БГ Мама" (и сякаш само тя върши нещо смислено...).

Ядец.

Състезанието няма да се състои. Неизвестни хакери са хакнали перфектната система на Столична община. Враговете на Бай Бойко не спят... В настъпилия медиен хаос никой не обръща внимание на съществения въпрос:

Защо, по дяволите, изобщо трябва да има състезание?

Пропускаме важен факт: Новите територии на американския запад, също както и златните залежи в Клондайк, са a priori изчерпаем природен ресурс. "Най-бързият печели" може би не е справедлива система, организираните състезания за забиване на колче в мечтания парцел може да ни изглеждат дори отвратителни. Но няма как парцелите да стигнат за всички.

В последните години Столична община възприема детските градини като обективна даденост - те са толкова и толкова, разположени са тук и тук (очевидно разположението им никак не отговаря на местоживеенето на децата, които ги посещават). Кой се докопа, докопа. Детските градини са извън дейността на общинската администрация, нещо като Божие дело, изчерпаем природен ресурс. Никнат между блоковете, напоследък реколтата е слаба, сигурно заради наводненията.

Най-бързият печели.

Тъжно, но факт. Точно 11 години след реалния старт на реформите в България, все още сме Far and away от идеята за културно, справедливо, водено от принципите на пазара и социалната ангажираност общество.