сряда, 29 декември 2010 г.

2010 - властта като избор

Изобщо не мисля да пиша "обзор". Нито ми е в стила, нито ми се пада. Пък и написаното от Ралица Ковачева (а на нея хем ѝ е работа, хем ѝ се удава... ) ми се стори съвсем предостатъчно, изчерпващо каквото имам да кажа и съдържащо още много, което не знам или не бих могъл да изразя толкова ясно ...

... Доколкото изобщо образът на премиера е важен за този анализ, той символизира събитието на годината за България. Което, подобно на случващото се в Европа, също е процес, само че в тотално противоположна посока. За една година в ментално отношение България направи такава крачка назад, каквато не помним за последните 20 години. За последната година възкресяването на близкото минало се случи с такава невероятна скорост, колкото щеше да е невероятна, ако Мавзолеят беше възстановен в предишния си вид...

Но днес един текст на Христо Христев ме жегна и ми напомни, че понякога нещата не са толкова невинни, колкото изглеждат. Че трогателната простота и некомпетентност на управляващите е всъщност много, много опасна, когато е съчетана с масова липса на чувствителност към човешките права, достойнството на личността и нейната неприкосновеност...

Стилът на правителството по темата за организираната престъпност, корупцията, неработещата съдебна система и в крайна сметка - сигурността на гражданите, ми напомня случаите от детството, когато на въпроса "ИЗчисти ли стаята?" отговарях с половин уста "Амиии... чистих".

След година и половина на власт, наличието на "воля и усилие" е повече от недостатъчно. Нещо повече - самодоволството, че "воля и усилие" е равно на "справедливост и правосъдие" се превръща в опасно явление. Повече от очевидно е, че българската правоохранителна система не е в състояние да се справи с нормалните си обществени функции. Това се отнася както до съда, така и (според мен - в още по-голяма степен) до прокуратурата и разследващите полицейски звена. Според сполучливия израз на един приятел, това предизвиква "заместителни реакции" в цялото общество. Липсата на правосъдие предизвиква желание за разправа. Липсата на присъди се компенсира с "полицейски натиск" като форма на борба с престъпността, арестите заменят лишаването от свобода ...


... изказванията на вътрешния министър - прочитането на присъдата.

Тези обществени реакции са естествени и очаквани. Въпросът тук е за позицията, която заемат законодателната и изпълнителната власт. Те могат да положат тежки и донякъде неблагодарни усилия да променят системата, да въведат нови устройствени норми, нови правила за кариерно развитие, нов ред за подбор на висшестоящи съдии и прокурори. Може да се промени структурата и баланса на правомощията в прокуратурата (която е една изцяло наследена от тоталитарния режим структура), може поне да се направи опит за промяна на самото ѝ място в системата на властите. ГЕРБ и лично бай Бойко Борисов имат този избор.

Но те могат и да се пуснат по течението и да станат проводник на "заместителни реакции", да насърчават желанието за разправа без съд, да заместват правосъдието с "натиск", да въведат подслушването и други форми на потъпкване на човешки права като форма на превантивен контрол вместо краен метод за доказване на престъпления.

Могат. Имат и този избор.


Неведнъж през 2009 и 2010 коментирах изборите, пред които стоеше Борисов. Той и правителството му направиха и свестни неща, и точни ходове. Но властта се оценява по изборите, които прави.

Нещо повече - властта е избор. Властта е избор ВМЕСТО други хора. Най-тежкият избор.

Изправен пред тежки избори, Борисов неминуемо и неумолимо грешеше.

Но в случая с правосъдието, полицейщината и нарушаването на човешките права не става дума за грешка. Борисов се превърна в проводник на "заместителните реакции" още през 2001/2002. Дори още през 90-те ...


когато охранителният бизнес играеше подобна "заместителна" роля в обществото ни. Изборът на Борисов в случая е предопределен. Той не е направен от премиера, а от избирателите.

ТОЙ Е
този избор ...

Това се случи през 2010. Резултатите от изборите през 2009 показаха лицето си...
.

сряда, 22 декември 2010 г.

The beast in me

Преди десетина дена влязох първи в кантората наистина рано сутринта - нещо, което по принцип рядко ми се случва. Пуснах компютрите, светнах лампите, направих кафе (да, запалих и цигара) и... се замислих. Сетих се, че преди повече от дванадесет години бях на път да осъществя една мечта - да започна работа като стажант в адвокатска кантора. След четири години следване и работа по строежи и магазини мечтаех как ще сложа риза и сако (пък нека са единствените, които притежавам - от абитуриентския бал...), ще вляза в кантората пръв, рано сутринта. Ще пусна компютрите, ще светна лампите, ще направя кафе. Само дузина години по-късно го направих рутинно, без особена радост, в една успешна и стабилна кантора, в която съм съдружник, собственик, а не стажант.

Човешката митология е пълна с легенди за чудовища, дракони, змейове и всякакви неописуеми страхотии. Общото е, че те никога не се насищат независимо дали ядат добитък, девици, царски синове или цели кораби. Дори безобидното "чорапено чудовище" на Тери Пратчет:


... ненаситно поглъща чорапи (и то винаги по един от чифт) и винаги е готово да побере още... А от зората на митовете досега зоологията е напреднала значително. И е установила, че в природата няма ненаситни видове. Дори и чорапеното чудовище да съществува, то винаги би се нахранило с определен брой чорапи (по един от всеки чифт). Дори и бялата акула има моменти, в които се "оттегля" от лова, за да смели храната. Защо тогава народите си измислят легенди за ненаситни зверове? Ами защото тези зверове не са обект на изучаване от зоологията. Те са психологическо явление...

Единственият ненаситен звяр живее вътре в нас. За него Джони Кеш пее:

"В крехка клетка е затворен моят звяр" (The beast in me is caged by frail and fragile bars).


Ненаситността на душата ни единствена е готова да . погълне неограничен брой девици, царски синове, кораби, банкови авоари, земи, къщи с басейн, ризи, рокли и... чорапи (обичайно по два от чифт, но има всякакви хора...). В мечтите си винаги приемаме многото, което имаме, за даденост. И гледаме напред, и не сме доволни да влезем в собствената си кантора и да пуснем лампите. Тази светлина никога не ни е достатъчна. И - нека пак цитирам Тери Пратчет -се опитваме да се сгреем на материалния пламък на живота със същия успех, с който океан се топли на свещ. Преследваме мечтите си, без да се радваме на осъществените със собствени усилия. Дори без благодарност за тези, които са се сбъднали по стечение на обстоятелствата, без наш личен принос. Преследваме Щастието, както автомобилът гони предницата си. А отците-основатели дори са го записали в Конституцията на Съединените щати на Америка като основно човешко право - правото да преследваме щастието си. The pursuit of Happiness.

И знаете ли - те са били прави. Те са имали дълбоката християнска убеденост, че човек е грешен в земния си път, че алчността и ненаситността на душата са ни присъщи, че забраната на стремежа към трупане на блага е забрана на мечтите. Че хора, съзерцаващи в пасивно умиление до днес постигнатото, са неспособни да помагат на близките си, да променят света, в който живеят, да полагат усилия за подобряването му. Че страданията на мнозина се преодоляват от тези, които не спират, удовлетворени от малко, които - и обещавам, че това е последен цитат - като Пенчо Славейков се питат :

"Кой ли бяс ме в тоз бяг гони...".

Но авторите на американската конституция са обещали на гражданите си само това -преследването на щастието. Не самото щастие. Обещали са възможното, а лъжата са оставили на безбожниците комунисти.

И... какво общо има това с Рождество?

Според мен всичко. Защото преди две хиляди и десет години се е родил Този, чиято душа не е била ненаситна. Който се е родил, за да загине и така да нахрани душите ни. Ненаситните.

Истина ли е това? Аз не знам. Ако съдя по ненаситното придобиване на вещи по случай рождението Му - може би не. Рядко ненаситността на душите ни (а и на мечтите ни) се проявява толкова силно, колкото по Коледа. Дори нелепата вяра, че "по Коледа стават чудеса" е доказателство, че мечтите ни стават все посмели, чудовището в нас - по-гладно. То вече не иска просто чорапи (или един чорап, пълен с лакомства), иска чудеса. Иска рушеното цяла година да се съгради отново, защото е дошъл най-късият й ден ...

Но дори и да не е Истина, ако наистина се замислим, е изключително много. Защото е вярата ни в единствения мит, в който няма ненаситни чудовища. Има само един обикновен човек, който знаеше, че душите ни са гладни, и предложи да ги нахрани. С любов.

За тези, за които Рождество е повече повод за размисъл, отколкото за пазаруване (не че не пазаруваме, де - всички го правим ...), един малък музикален поздрав:



(Текстът е публикуван във вестник "Седем" под заглавие "Правото да преследваме щастието си").
.

.

петък, 17 декември 2010 г.

Ще напълнят ли басейна?

Чета за повишаването на данъците в "луксозните" райони на София, най-вече тези отвъд околовръстния канал. Накратко - общината събира повече пари за имот в район без канализация и пътна инфраструктура.

Най-много ми хареса обяснението - "Ами ние за това повишаваме данъците, да съберем пари за инфраструктура".

Ами нека да са най-високи данъците за махали без електричество и питейна вода тогава... Там колко има да се прави.

Сетих се за един виц. За лудите, които скачали в празен басейн. И като ги питали не ги ли боли, казали - Да, ама докторът каза, че като се научим да скачаме, ще напълни басейна.

Май всички скачаме в празен басейн, с надеждата, че ако сме много послушни, ГЕРБ ще се научат да управляват София, администрацията на Кирил Йорданов във Варна ще заработи прозрачно, а полицейските акции с нежни имена ще се превърнат в правосъдие.

Например само.

По Коледа ставали чудеса.



петък, 10 декември 2010 г.

Страхът убива (не само) разума

Днес в "голямото жури" на Дарик радио отново засегнахме темата с подслушаните разговори на лекарите от Горна Оряховица.

Няма да коментирам нито поведението на лекарите, нито съдържанието на разговорите им. То е безспорно потресаващо и говори само за себе си. Надявам се нито дума от текста по-долу да не прозвучи като оправдание - нито ми е работата, нито имам знанията да преценя, нито имам каквото и да било желание.

Ще коментирам обаче (без)действията им и тяхната мотивация. Действията им са ... няма действия. Парализа. Очакване на неизбежното и отказ да се предприеме каквото и да било, отказ от намеса.

Мотивацията е страх. Панически страх, че ако предприемат някаква намеса, че ако вземат определени мерки, ще бъдат обвинени за (неизбежната) смърт на едно новородено дете. Много внимателно искам да подчертая това - мотивацията не е алчност, корупция, мързел, непрофесионализъм. САМО И ЕДИНСТВЕНО СТРАХ, който парализира и ума, и ръката им.

Страх, че ще бъдат "разобличени", извадени на показ, публично набедени, че са дете убийци, разнасяни по медиите и подлагани на унижения без възможност да се защитят.

И вследствие на този страх, те се отървават от отговорността и зарязват едно все още живо, макар без шансове за оцеляване, дете... във фризера.

Нека сега само за малко се абстрахираме от покъртителните подробности на конкретния случай. Нека си представим този фризер като убежище от страха, склад за чиновническа безотговорност, кошче за рисковани и отговорни решения. То е пълно - европроекти, учебни програми, бизнеспланове, проекти за реформаторски закони и наредби.

Но ... навикът е втора природа. "Не се набутвай" ... "Бъди незабележим" ... "Не поемай отговорности" ... "Не проявявай инициатива" ... "То и стените имат уши" ... "То веднъж ако те нарочат" ... "Абе излезе ли ти името в медиите ..."

Кошчето се пълни.


Накратко - гледката на вътрешния министър, който чете СРС-та от парламентарната трибуна, заклеймявайки без съд в тежки престъпления, не е решение на проблема, не е предотвратяване на подобни гадости. Това е причина за подобни гадости, една от важните причини.
.

.

сряда, 8 декември 2010 г.

От Wikileaks през Правец, та до Горна Оряховица

Защитата на Асанж е убедителна и звучи притегателно.
Но тя ще срещне своето опровержение (освен например в много смисления текст на Ники Пенев) ... в предстоящия съдебен процес срещу автора ѝ. Дали действията му са били законни или не, ще реши независим и безпристрастен съдебен състав в демократична държава. Косъм няма да падне от главата му без присъда на наказателен съд, което съвсем не се отнася за евентуално разкритите поради "изтеклата" информация граждани на Русия, Китай, Иран...

Да, истината е проста. Ако това нещо се случваше преди 40 или 60 години, всеки от нас щеше да трепери колцина от приятелите му ще изчезнат по мазите на ДС заради "прозрачността" на Асанж.


Sic, били сме там!

Има добри и лоши. И разликата е именно в това - как държавата гарантира сигурността на гражданите си. С честен публичен процес или с полицейски натиск, подслушване и следене, шантаж, тормоз, побой, изтезания и убийства.

Ще попитате: Та какво за Горна Оряховица?

Ами същото. В България немалко лекари са извършвали престъпление. Виждал съм десетки фалшиви медицински удостоверения, всички сте виждали. Чували сме за стотици, дори за хиляди... И би било чудесно някой лекар да бъде осъден, за да е ясно, че тези деяния не са безнаказани. Но СРС-тата, които ни прочете Цветанов, издават нещо друго. Издават паническия страх на лекарите, които - естествено - не знаят, че са подслушвани. Именно страхът от полицейщината ги тласка в осъдителното им, меко казано, поведение. И е само зловеща ирония, че тези разговори действително са били подслушвани, вероятно без какъвто и да било смисъл ...

Вероятно фалшивите медицински ще намалеят. Временно. От страх.

И управляващите не крият, че "успехите в борбата с престъпността" все повече се изразяват в тежък полицейски натиск върху "структури-за-които-ние-СИ-знаем-че-са-престъпни". Сигурност, гарантирана чрез произвол -
полицейски натиск, подслушване и следене, да продължавам ли списъка, за да знаем какво следва по тази пътека:
шантаж,
тормоз,
побой,
изтезания и
убийства
.

Ще попитате: Та какво за Правец?

Ами там беше роден един. Не става дума за приятеля на премиера. За Учителя му иде реч.


Или по-скоро за това, на което го е учил. Защото кръгът се затваря. Той ...


... също гарантираше "сигурност", за която имах повод да напомня.

Сигурност, при която щяхме да треперим, дали имената на приятели и близки не изтичат в Wikileaks...

А на студентите, които днес празнуват, без да помнят онези времена, ами ... дано никога не разберете този текст, драги студенти.

И ...



Честит осми март!



понеделник, 6 декември 2010 г.

В страната на Мечо Пух

Цитирам по памет:

"А колко смешно би било, нали, мечките да бяха вместо тез пчели:
кошера си щяха с мед те да напълнят (ако пчели бяха - мечките сами)
в дънера на ниско - на не качвам стълби ..."

И цитирам по вестник "Сега":

Що не Си бях Аз премиер, докато бях кмет!
Ако Си бях Аз премиер, щях да Си дам достатъчно пари (на кмета Борисов),
и още тогава три пъти да съм открил булеварда във всички посоки!

Туп

Туп

Туп

Мечо Пух слиза по стълбите.


С главата надолу ...
.

четвъртък, 2 декември 2010 г.

Литературни етюди

Убеден съм, че е хубаво човек си гони мечтите, дори и да са глупави. Та така се случи, че тази седмица публикувах един стар разказ във вестник "Седем". Писател няма да стана, късничко ми е вече, пък и отнема доста време. Но се почувствах някак си добре, суетникът му със суетник.

Е, текстът онлайн е тук, а това долу е само параграф за зарибявка:

Слънцето бавно се спускаше над обезлесените хълмове на Сакар планина, косо огряваше Републиката на младостта и, както всяка вечер, изчервяваше се от гледката. Когато имаш толкова съществен принос за Живота на Земята и всичките му последици, е трудно да оспориш отговорността си за възникването на Републиката на младостта...


...