четвъртък, 26 януари 2012 г.

Размисли за алтернативата


Както съвсем наскоро писах, подигравките с г-н Борисов не вършат работа. Още по-малко работа върши обсъждането на очевидния конфликт между Борисов и Цветанов, а най-малко - ровенето в туитовете на "първата дама". Остроумието е хубаво нещо, но се надявам, че времето, в което политиците се състезават по остроумие е отминало. Именно подмяната на политическия спор с PR-състезание докара не само България, но и повечето демокрации до незавидно положение.

Алтернативата е сериозна задача. И най-вече - политическа задача. Наскоро в пресата се появиха (само по себе си добър знак...) два забележителни материала - "Кой ще замести политиците" на гръцкия професор Янарас и "Сега врагът на демокрациите се намира в самите тях" - интервю на френския професор Цветан Тодоров. Двамата казват едно и също - политиците са се предали, отказали са се от задачата да правят трудните избори, да формулират и защитават общото благо, предоставили са тази задача на пазара, но той няма тази цел. Днес политиците се надпреварват в PR похвати и демонстрации на експертност, без да спорят за алтернативи, сякаш пътят е ясен и предначертан. Но се вижда, че не е. Еднопосочната улица ни доведе до интересни и непредвидими времена.

Разбира се, положението в България е особено тъжно, защото липсата на политически идеи е съчетана с пълна некомпетентност на изпълнителната власт. Опитът на президента Плевнелиев да компенсира тази некомпетентност е обречен. Той няма нито правомощия, нито алтернативни политически идеи. Ясно е, че е добре да живеем в държава с хубави пътища и бързи влакове. Политическият спор е какъв е пътят натам, и констатацията, че милиционерският модел на Цветанов не върши работа, е някак недостатъчна.

Ще се спра на няколко измерения на политическата алтернатива, с уговорката, че тя е слаба или липсва в почти цяла Европа. За първи път ние можем да сме не просто догонващи, а участници в ново развитие. В този текст ще коментирам отворените въпроси, а в следващи текстове ще се спра на мнението си по всеки въпрос по отделно:

1. Политическа форма.
Ляво-дясното противопоставяне в България беше и остава фалшиво (а това се отнася и до други страни в Южна Европа). Важно е да има платформа, алтернативна не просто на ГЕРБ или на "нереформираната левица", а на един устойчив модел на управление, който пресъздава привилегировани кръгове и ги обслужва.
Дали формата е дясно-коалиционна, дали е ОФ-съюз на разнородни групи (вж. Словакия в миналото и Румъния днес), дали е поредната "нова партия" или вид реформаторски сговор съвсем не е без значение.

2. Социална и стопанска алтернатива.
Тук използвам "социална" в широк смисъл. Имам предвид промяна в целите и философията на предоставяне на класическите публични услуги - образование, здравеопазване, пенсионно осигуряване, социална защита, интеграция. И преди всичко - общи цели и философия на всички публични услуги.
Ще пиша подробно и се надявам да се сблъскам с противоположни мнения. Сега само ще споделя убеждението си, че надпреварата в съкращението на разходи без ясна обща цел и без промяна на обществените структури, които осъществяват услугите, е безпредметна и вредна.
За икономическата политика хич няма и да започвам, че ферманът се очертава дълъг :)

3. Нова представа за политиката по сигурността.
Добре, че е Цветанов. Той осъществи класическо reductio ad absurdum на съществуващата представа за ролята на репресивните служби на държавата и баланса с правата на гражданите.
Очевидно е, че у нас (и за съжаление не само у нас) патетичната картина за борба между "държавата и организираната престъпност" е заблуда.
Нужна е програма, която поставя гражданина с неговите лични права в центъра на конфликта, като го осигурява не само срещу "лошите", но и срещу "добрите" ченгета. И най-вече - срещу техните ситуационни или постоянни коалиции.

Това се отнася и за сферата на външната и енергийна сигурност, както и за имиграционната политика, каквато България традиционно няма. Но в замяна на това обществото ни трупа материал и заряд за десетки или стотици Катуници в бъдеще.

4. Най-сетне: политическа позиция за ролята на обединена Европа.
Не казвам "нова" позиция, защото стара няма. Европа и ЕС беше цел, а сега е реалност. Европейската идентичност се променя, преди да сме я придобили (а мечтаната валута е застрашена, преди да сме я въвели...).
Ние станахме "граждани на Европа" в момент, когато "Европа на гражданите" заплашва да се превърне в съюз на три скорости, сбор от тематични държавни коалиции по интереси.

Това е предмет на огромен, общоевропейски спор. Надявам се той да се състои на всички нива - между държавите, политиците, интелектуалците, гражданите ... Ясно е, че ролята на България не е водеща, а мнението ми (в малцинство), в рамките на една малка партия, е прашинка. Все пак в отделен текст ще защитя позицията си, че големите въпроси по втората, а и по другите теми, нямат сериозен отговор по силите на отделна европейска държава, пък била тя и Германия. Може би VIP-клубът на богатите има сили сам да провежда политика (с тези лидери няма ...) но това е ужасна перспектива за малките и бедните.

Звучи нахално амбициозно, но ще пиша по всички тези теми в отделни текстове. Забелязал съм, че винаги има смисъл да започнеш разговор или - дай, Боже - спор, дори и накрая да разбереш, че не си прав, или пък да се почувстваш глупав.

Или най-вече тогава :)
.

събота, 21 януари 2012 г.

... but it is, perhaps, the end of the beginning.


До преди една-две седмици, харизмата на г-н Борисов изглеждаше непокътната. Дотолкова, че според наблюдателите той имаше едва ли не гарантиран втори мандат като министър-председател, макар и би в коалиция.

Днес нещата изглеждат съвсем различно. Само за няколко дни, Борисов претърпя серия от удари, които, ако взаимстваме прочутата реч на Уинстън Чърчил, надали са началото на края му, но със сигурност са "КРАЯ НА НАЧАЛОТО". Или както се изразява Емилия Занкина в чудесното си интервю за "Гласове" - меденият месец свършва, изтича периодът, в който всички номера минаваха и властта излизаше "суха" от пороя на собствената си корупция и некомпетентност:

1) Борисов и ГЕРБ най-сетне бяха принудени на практика да признаят корупция в управлението и да отстранят Андрей Иванов от поста му. На феномена Андрей Иванов (личността не заслужава внимание) ще посветя нарочен текст, защото ми е стара слабост...

2) Което е по-зле, столичните лобита в ГЕРБ се сблъскаха челно, сблъсъкът се пренесе между Борисов и Цветанов, и в крайна сметка, милиционерското лоби надделя. Андрей Иванов остана начело на столичната организация, а дясната му ръка го "наследи" начело на СОС. Борисов претърпя първия си тежък кадрови провал в партията, а най-зловредното лоби - това на бизнес-милиционерите - пожъна пореден успех. Оттук насетне ГЕРБ ще бъде все повече бизнес-милиционерска партия.

3) Новоизбраният президент Росен Плевнелиев хвърли ръкавицата още с встъпителното си слово. Не беше нужно да слушаме твърде дългата и на моменти досадна реч. Достатъчно беше да гледаме изражението на Борисов ...

4) След краха на Берлускони и Виктор Орбан и предвид предстоящата почти сигурна загуба на Саркози, популисткият мачо-десняк вече хич не е на мода в ЕНП. Дори пълното подлизурство на Борисов не може да замаже (или напротив - усилва?) страховете и досадата, които той предизвиква западно от Трън.

5) И най-важното: Свърши се легендата за Борисов като гениален комуникатор. Най-вероятно изнервен от провала в София и главозамаян от успеха на "хумора" си, той направи фатална крачка с изказването за "пържолките" и извиненията. Голяма част от българските граждани слушат с удоволствие гаврите на премиера с Народното събрание и с инзтитуциите изобщо. Гаврата с човешката трагедия обаче не е по ничий вкус...

Оттук насетне, Бойко Борисов е сам с икономическия провал на управлението си и с милиционерската партия на "Цецо". И - честно казано - не виждам какво повече има да се коментират изцепките му. "Аристократичната" насмешка към едно зловредно управление е несериозна, когато хората губят работата си, затварят фирмите си и не могат да покриват ипотеките си.

Темата вече е как изглежда и какво предлага отговорната алтернатива на това управление.
.

четвъртък, 19 януари 2012 г.

... и очень, очень хочу другую!


Слушах, а после и прочетох внимателно встъпителното слово на новоизбрания президент г-н Росен Плевнелиев (Читателите на блога знаят, че гласувах за него на втори тур, без никаква симпатия). Впечатленията ми са по-скоро положителни. Речта беше излишно дълга и пълна с шаблони, което беше характерно за г-н Плевнелиев през цялата му кампания, и е изобщо много характерно за ПП ГЕРБ.


Като се абстрахираме от шаблоните, обаче, речта беше много смислена. По-скоро подходяща за партиен лидер и министър-председател, отколкото за президент, безспорно. Повечето съдържателни послания са от сферата на изпълнителната власт.

Най-силно впечатление ми направи острото противопоставяне срещу любимите заклинания на министър-председателя Борисов:

Няма "пряк път към богатството". Богатството се изработва. Пенсиите и доходите също. Политиците не създават пари, създава ги икономиката. За да я подпомогнем, ние сме длъжни да създадем предпоставки за заетост, за привличане на качествени инвестиции, за премахване на излишната административна тежест за бизнеса и за създаване на добре работещи институции.

Това, че имаме нисък държавен дълг, не означава, че имаме силна икономика. Това, че имаме ниски данъци, не означава, че сме атрактивни за инвеститорите. Това, че сме стабилни в кризата, не ни прави по-богати.

България стана символ на фискална дисциплина и ред и е единствената държава в Европейския съюз, която е с повишен рейтинг по време на кризата. Това е постижение на няколко правителства последователно.

Нека няма съмнение - това нито е случайност, нито приятелско намигване, а политическа атака. Преведено на политически език, който президентът не може да си позволи, това е политическо послание, опозиционно на политиката на ГЕРБ - сегашният вид бизнес-милиционерско управление на икономиката не работи. Не помага и ролята на "Бащица", която премиерът е заел.

За мен всичко това е приятна изненада. Дали Росен Плевнелиев ще посмее да развие тези послания, е въпрос на смелост и упоритост. Не знаем дали е способен на това.

Но вече знаем отношението му към управлението на Борисов. Сещате ли се за стария виц:

Питали един съветски евреин "Как относитесь к советской власти?" А той отговорил "Как к собственой жене - немножко люблю, немножко боюсь, ... и очень, очень хочу другую!".
.

сряда, 11 януари 2012 г.

Интересни времена


Мислех да направя резюме на интервюто, което направихме с Иво Беров за новия му сайт (на който и аз смятам да сътруднича като автор, доколкото мога). Но се замислих за името на сайта - "Интересни времена". Трудно можеше да има по-добро попадение за заглавие на медия, създадена в края на 2011 година. Отдавна (и никога в моя живот) времената не са били толкова "интересни"* ...

Същественото е какво точно се случи, какво направи 2011 толкова смутна, а 2012 толкова непредвидима и будеща толкова страхове?

Дали е дълговата криза в еврозоната, хроничната слабост на американската икономика, липсата на политическо лидерство и от двете страни на Атлантика? Или непредвидимите последици на революциите в бедните и пренаселени арабски държави, съчетани с Ирак без американска войска, Иран - може би с бомба, а Израел - изолиран под управлението на слабо и безотговорно правителство без силен и смислен политически противник (звучи ли ви познато - това може да се каже за повечето правителства в западния свят....)?

Според мен всичко това са по-скоро симптоми. 2011 ни оставя изправени пред колебания и избори по поне три основни въпроса, които са същностни за Западния свят. Разколебани са всъщност представите за Запада, какъвто го виждахме през '89 и към който се стремяхме през 90-те:

1. Бъдещето на либералната демокрация.
Никога в последните петдесетина години не са били толкова разколебани вярата и подкрепата в общество, основано на политическа демокрация, защита на индивидуалните права и толерантност. Под въпрос е не просто умението на обществата ни да гарантират личните и религиозни свободи и да интегрират чужденци (което е основно качество на силните и жизнени общности). Под съмнение се поставя самата способност на демократичното управление да взима полезни и независими решения. След '89 година либералният обществен ред беше взет за даденост, а ценностите на свободата - заместени от нелепи бюрократични опити за създаване на "идеално" общество и от кресливи групови интереси.
Когато приемеш нещо важно за даденост, често го губиш. Историята доказва, че това с особена сила се отнася за свободите ни. Днес противниците на традиционната либерална демокрация са по-силни и по-влиятелни от всякога, а защитниците ѝ - уморени, корумпирани и неубедителни, със заслужен ореол на конформистки дядковци-гешефтари с розови бузи и зле прикрити финансови и любовни афери.

2. Бъдещето на социалната държава и пазарното стопанство.
Няма съмнение, че социалната държава е изправена пред тежка и заслужена криза. През годините се осъществи подмяна на идеите на Лудвиг Ерхард за общество на отговорността и благосъстоянието (Wohlstand für Alle ), основано на труд и конкуренция между свободни предприемачи. То беше заместено от идеите за осигуряване на всеобщо благоденствие, в т.ч. и без труд ( Welfare State). С особено силен популизъм и корупционни практики "държавата на благоденствието" беше наложена (в т.ч. от десни управления) в страните от Южна Европа. За разлика от Скандинавските страни, там този модел не допринесе за подобряване на образованието, дълголетието и здравето на хората, а още по-малко - за развитие на професионалната квалификация и в крайна сметка - общо забогатяване и преодоляване на социалното разслоение. Напротив - задълбочи изолацията на бедните, затвори трудовия пазар, засили зависимостта от бюрокрацията и политическата злоупотреба със социалните помощи. Всичко това са явления, които наблюдаваме и в българската псевдо-социална политика.
Днес социалната пазарна икономика е подложена на унищожителни атаки както от ляво, така и от дясно. Най-тежката и ефективна атака обаче не е политическа - тя е пазарната атака от общества с ниски стандарти на социална защита, от икономиките на Китай и Индия, които не са социални държави. Европа, а в голяма степен и Северна Америка са изправени пред огромно изпитание - да променят и приспособят социалните си системи, или безпомощно да наблюдават рухването им, на фона на държавни фалити.
Под въпрос е както желанието, така и способността на западните общества да проведат политически спор за тези цели, да променят социалните си системи и в крайна сметка - да съхранят социалната пазарна икономика.

3. Бъдещето на обединена Европа.
Както политическите свободи и "социалните права" (а всъщност - неограниченото разпределение на блага от властта), така и интеграцията на Европа, бяха приемани за даденост. Приятно за едни, противно на други, разширението на ЕС и стопанското и политическо сближаване на страните се приемаше за естествен, едва ли не природен процес. Процесът се развиваше в отношенията между все по-голямата и все по-безотговорна бюрокрация на ЕС и правителствата на държавите. Парадоксално или не, и най-големите евроскептици, и най-запалените федералисти (все маргинални групи доскоро) критикуваха, напълно основателно, липсата на демокрация в интеграцията на ЕС. Отсъствието на гражданите, за сметка на техните правителства.
Дебатите за проекта за Конституция и Лисабонския договор бяха повече от показателни. Те преминаха по линията на най-малкото съпротивление, с отчитане на интересите на всички групи за натиск, но без мнението на гражданите и завършиха с нефелен компромис. Днешната криза е последица от тези компромиси и от процеса на половинчата "интеграция". На държавите са отнети достатъчно лостове на паричната и фискална политика, за да се справят сами с проблемите си, а на Съюза не са дадени подходящи инструменти. Повредата е видима за всички, но няма нито майстор с правомощия, нито куфар с отвертки.

Европа няма политически средства да решава политически проблеми. Управлението на ЕС (бюджет, разпределение на средствата, сигурност, социални политики) не се осъществява по демократичен път. На националните държави се налагат ограничения "от Брюксел", а в самия Брюксел решенията се вземат от правителства и администрации, а не от политически представители. Окаяната роля на Европарламента е само пример ...

Ясно е, че е дошло време за истински спор и конфликт за бъдещето на Европа. Време за решение дали гражданите на Европа ще имат правата да определят бюджета на ЕС, или такъв бюджет просто не бива да има. Дали политиците на континента ще поемат отговорност за неговата сигурност, или всяка държава ще се оправя сама. Дали общият пазар ще има отговорно управление - в това число отговорно и за съдбата на общата валута, или ще се сведе обратно до митнически съюз с неясно бъдеще. И не на последно място - дали Европа ще има истински отговорни трансгранични политически партии, или днешните бюрократи-мижитурки, които вдигат рамене пред безобразията на корумпираните си "дъщерни" организации и не носят никаква отговорност за това.

В крайна сметка аз съм убеден, че процесите в ЕС ще решат - за европейските държави - и първите два въпроса за съдбата на либерално-демократичния модел и на социалното пазарно стопанство. Моето мнение е, че единствено политически силен Съюз може да осигури политическите права на своите граждани и достатъчно устойчив общ пазар, на който стандартите на образование, здравеопазване и социална защита да бъдат сред най-високите в света.

И да. Зле е в такива интересни времена да те управляват хора, за които всичко написано по-горе са празни приказки и глупости, които нито се ядат, нито могат да бъдат ритани.
––––––––––––––––––––
*Доскоро това беше популярен евфемизъм за противна манджа или отблъскваща дреха. Сега е името на страха ни от смутно и несигурно бъдеще...
.
.