24 години промяна...

... защото тя не започна на 10 ноември. На 10-ти беше вътрешнопартийният преврат. Само с 10-ти ни чакаше съдбата на републиките от Централна Азия, Беларус и други диктатури. Или в най-добрия случай - на смутните Украйна и Кавказ.  (И целта на този текст изобщо не е да споря с тези, които съжаляват, че не е така)

Промяната започна на 18-ти ноември. С първия митинг на опозицията, на хората, които я искаха. Които искаха България да поеме своя път към Западна Европа, колкото и неясен да беше този път, колкото и големи да бяха заблудите, че ще е лек, колкото и непредвидени да бяха трудностите по него. И когато казвам хората, които искаха промяна, нямам непременно предвид, тези, които бяха на трибуната. 

На 18-ти, на трибуната бяха забележително много ченгета, комунисти и мошеници. Мнозина станаха мошеници по-късно, а не малко сигурно несправедливо са били набедени за такива. Но на площада бяхме ние. Хората, които искаха промяната. Независимо КОЙ говореше от трибуната, там се формулираха идеите, които промениха България. Осъществени недостатъчно, те я промениха недостатъчно. И все пак - за добро. 

Благодарение на 18-ти, ние живяхме четвърт век в граждански и етнически мир. Не допуснахме диктатура, политическо насилие и гражданска война. Трайно установихме частната собственост и получихме шанс за относително материално благополучие по честен път - крайно недостатъчно, но все пак - възможно. Излязохме от крайна международна изолация, влязохме в ЕС и НАТО и имаме относителна стабилност и независимост. Никога не видяхме - до преди седмици - шпицкоманди да раздават правосъдие по улиците...

Всичко положително се случи благодарение на само 4 пълни години реформаторско управление и отделни усилия на отделни хора през останалите години. През цялото време - и през 4-те години на ОДС, и през останалите - в управлението на страната имаше и забележителни боклуци, имаше и свестни хора. И се потвърди старата максима: 

При добри правила, и лошите хора могат да допринесат нещо. При лоши правила - и добрите хора вредят. 

Днес, България има нужда от нова голяма промяна. Инерцията от предишната е изчерпана. Западният свят, който беше наша цел, е силно променен и значително отслабен. Способността на ЕС да осигури икономическо благополучие е несравнима с тази от 70-те и 80-те години, когато Гърция, Ирландия, Португалия и Испания са се изтегляли от блатото. А нашето блато е много по-дълбоко. Нашата посткомунистическа мафия е все още всесилна, а руското влияние - непреодоляно. Формалното членство в ЕС не може да прекърши мафията, а нейната власт е несъвместима с нашето богатство и нашата свобода. И не е чудно, че икономическата свобода намалява, властта на мафията се засилва, а с нея - бедността и безработицата. Мафията отново размахва етническата карта и насъсква българите едни срещу други. Дъщерните ѝ партии БСП, ДПС и Атака отново разделят обществото на столица и провинция, бедни и богати, образовани и необразовани, отново размахват призрака на класовата борбЪ. 

Нещо напомня '89-та. И не е само икономическият фалит... Докато пиша това, в главата ми се връщат спомените за "Голямата екскурзия", митингите в защита на "Възродителния процес" и срещу връщането на имената, създаването на ДПС като мафиотско-кадесарска схема за овладяване на опозиционните гласове на турците... погромите срещу виетнамски работници - помните ли ги?

Напомня, защото в тези 24 години нещо не се промени. Не се промени правосъдието, не се промениха службите (работещи по Указ на Петър Младенов, лека му пръст - него помните ли? Е, и да не го помните, службите работят по негов указ...), не се промени МВР. 

Днес ние трябва да извършим следващата голяма промяна. Да установим сигурност, правосъдие и законност. Тя трябваше да е първа по ред, не последна. Но - по-добре късно, отколкото никога, казал арменецът, докато гледал как влакът отпътува...

Днес критичен брой български граждани разбират, че без законност няма богатство. Без правосъдие, няма доходи. Без сигурност, няма собственост. Разбират, че тези, които им казват - не протестирай за законност, ами за по-малко хлебарки в студентския стол, са тези, които крадат парите за обезпаразитяване. Тези, заради които има хлебарки. И противникът са крадците, не хлебарките. 

Този критичен брой българи имат своите представители: Реформаторският блок, който има конкретни и сериозни предложения за промяна в тези сфери, Протестна мрежа, ранобудните студенти, нашите приятели "Зелените", които избраха друга пътека към същата цел ... 

Върху тези представители се изсипва същата помия, която вестник "Дума" и десетина отдавна забравени парцала изсипваха върху опозицията през 1990-а. И ако хората, които ходехме на всеки митинг тогава, се водехме от вестник "Дума", днес България щеше да е Беларус, или Централна Азия, или в най-добрия случай - версия на размирните Украйна и Кавказ. Но ние знаехме, че - колкото и да са спорни лицата на трибуната - представителите ни не са вечни, но идеите са извънредно важни. Представителите ни от 18-ти ноември 1989 отдавна са в политическото небитие, а мнозина не са между живите. Но нашата воля за промяна направи живота ни по-добър. 

Надявам се, разбирате защо пиша това, 24 години по-късно. Защото вече съм в друга позиция. Защото съм един от хората, които се опитват да съберат на едно място представителите на всички, които вярват, че без законност няма богатство. 

Със сигурност, не съм ченге, нито комунист. Възможно е обаче да съм мошеник - аз знам, че не съм, но вие няма как да знаете. Възможно е да стана, и това няма как и аз да знам отсега, макар че ми се иска. И е практически сигурно, че ще бъда набеден и за трите. (Говоря само за себе си, макар да е експериментално установено, че хората са податливи на изкушения от една ябълка насам...) 

В заключение - аз съм щастлив, че 20 години (времето от '89 до 2009, през което не съм заемал публични партийно-политически постове) съм се доверявал на хората, които имат вярната политическа програма. Ще бъда щастлив и ако на мен никой не ми се довери, но само при едно условие - това недоверие да се изрази в активно бламиране, отстраняване и пр., а не в пасивност и въздържане от гласуване. 

Защото ако вие сте пасивни, и ако вие се  въздържите, тогава със сигурност няма да има промяна. А за победата на злото, както е казал Бърк, е достатъчно само добрите хора да не правят нищо. 

И неслучайно промяната винаги започва от понеделник, който свършва след половин час... 

.

Нов мораториум върху здравия разум ...

... или Когато популизмът срещне глупостта - 2-ра част.

Вчерашното решение на т.нар. парламент е толкова безумно, че е трудно да се коментира. По принцип, когато някой душевно болен човек ходи по улицата и крещи несвързано за  извънземните, юдеомасонството, рептилите и майка ви, възпитаните хора не коментират и не се намесват. Дори и да е лидер на парламентарно представена партия, отново имаме основание да замълчим състрадателно, но само ако от поведението му не зависи съдбата на мнозина. 

Но т.нар. "нов мораториум" граничи с понятието "престъпно безумие", въведено в българския политически жаргон преди точно сто години. И ако политиката от 22 октомври 2013г. бъде продължена, тази дата може да остане в учебниците наравно с 16 юни 1913г. Ден, в който борбите, лишенията, жертвите и успехите на десетилетия и на цяло поколение българи отиват по дяволите. Венец на поредица от грешки, но все пак - единичен акт на безгранична глупост, суета, варварски популизъм. 

Затова и ще се опитам да преглътна срама и гнева от снощи и да направя кратък и трезв анализа на последиците от вчерашното гласуване, с което българският, с извинение, парламент (42-ият от тук насетне ще бъде без главна буква...) едностранно наруши Договора за присъединяване на България към ЕС и българската Конституция: 

1. Какво всъщност гласуваха ГЕРБ, БСП и Атака? 

Гласуваха продължаване на забраната граждани на ЕС да купуват земя в България. Подчертавам - само граждани на ЕС! Никакви турци, китайци, руснаци и централноафриканци. Гласуваха забрана някой заблуден фермер от Германия, Холандия или Испания, привлечен от по-ниските цени на земята, да се обърка и да дойде да развива семейно фермерство, да внесе нова технология и ноу-хау, да рискува да отглежда нови култури или породи в България, запазвайки статута си на физическо лице - земеделски производител. 

Не забраниха по никакъв начин големи компании с катарско, руско, турско или пък от ЕС участие да купуват големи блокове земя и да развиват сегашния модел земеделие. То и сега е разрешено, и след вчерашния акт пак е разрешено. Борисов и Мирослав Найденов даже се хвалеха с катарците, които купуваха земя във Видинско, толкова помним. 

По отношение на земеделската политика, това беше удар срещу дребното земеделие. Само малките фермери биха купили като физически лица. Големите купуват чрез БГ фирми. 

2. Правни ефекти: 

Като за начало - никакви. Дори Бойко Борисов, Антон Кутев и Десислав Чуколов нямат право да променят международни договори и Конституцията. Вярно е, че явно не го знаят. И е тъжно. Но все пак, добре е да знаем, че непосредственият правен ефект на тези актове не може да бъде накърнен с такова решение. С други думи - всъщност покупката на земя от граждани на ЕС след 01.01.2014г. не е забранена. Дори в това лъжат. 

Втори правен ефект: Незабавна наказателна процедура от ЕК и много милиони санкции, от джоба на всички български данъкоплатци. 

Трети правен ефект: Възможна ответна едностранна реакция от Великобритачния, Германия, Белгия, Холандия и други богати държави, които не искат български работници да имат достъп до трудовия им пазар. Бездруго само си търсят повод и се чудят какво да измислят, за да удължат техния мораториум върху достъпа на нашите работници. 

Четвърти и най-важен правен ефект: Задълбочаване на правния хаос и липсата на законност. Трудно е да се обяснят правните абсурди, които ще настъпят от това решение. 

3. Външнополитически ефекти: 

Каквото и да се напише тук, ще е малко. Спорно е дали темата за ЕС е външнополитическа. Не би трябвало, но става все по-такава. С това решение България затвърждава образа на формален член на ЕС, духовно и политически отчужден, икономически и юридически отсъстващ. Опасността България да изпадне в третата скорост от Европа на две скорости е все по-очевидна. 

Настроенията срещу България в ЕС ще се засилват, с все повече рационални основания. От бедна, корумпирана, пробита от местна мафия и руски интереси, но "послушна" и mostly harmless държава, се превръщаме във враждебна, управлявана от опасни популисти, бедна, корумпирана... и т.н.

(Естествено, целта на България не трябва да бъде да е "послушна", съвсем не. Но за да бъде смела и отговорна в членството си, тя трябва да не е корумпирана и пробита от мафията...)

Интересна е оттук насетне ролята на големите европейски политически партии - ЕНП и ПЕС. Тяхната десетилетна политика на закрила на "нашите копелета" в българската политика претърпя срамен погром. Партията на председателя на ПЕС едностранно наруши Договора за присъединяване. Толкоз. Представителя на ЕНП в българския парламент единодушно се подмаза на "Атака", която беше в основата на ЕНП-атаките срещу кабинета на Орешарски. 

4. Вътрешнополитически ефекти:

Катастрофа: Нагнетяване на анти-европейски настроения от основните партии в парламента. "Християн-демократи" и "социалисти" в единен строй срещу Европа и ЕС. Нещо повече - срещу гражданите, не държавите или централната бюрокрация... 

Катастрофа: Затвърждаване на впечатлението, че за българските политици законът е нищо. Гавра с Конституцията и Договора с ЕС в името на дребни, жалки популистки и тактически ходове. 

Реанимация на "Атака" (с активното съдействие на управляващите и опозицията) въз основа на ясен анти-европейски курс, проевропейска легитимация на партията-мафия, издигнала Пеевски за шеф на ДАНС. 

Пълно бламиране на кабинета, в т.ч. от партията-мандатоносител. Жалкият хленч на Вигенин във фейсбук е показателен. Ако е искрен - оставката на масата. Същото се отнася за Златанова, Йовчев, Бобева и всички, които имат работа с ЕС в ресора си. 

Разпад на българската позиция по бежанската криза. Кой ще ходи сега да иска пари и позиция от ЕС за бежанците? 

Заключение: 

Вчера парламентът без главно "П" наложи мораториум върху законността, стабилността, просперитета на нацията и реалната ѝ интеграция в Европа. Без спазване на нашите ангажименти към Европа, няма да има и насрещна помощ. За отделния български гражданин, това е мораториум върху Европейското бъдеще и стремежа към Европейска сигурност и доходи. 

Конституционният съд може да отмени мораториума върху продажба на земя на граждани на ЕС. Мораториума върху законността, благоденствието и Европейското бъдеще обаче могат да отменят само българските избиратели. 85% от българите симпатизират на ЕС и искат повече интеграция. Нито един от тях няма причина да гласува за ГЕРБ или за БСП. 

. 

Държавата подписа безусловна капитулация. А ние?

... или State Capture 2.0

Изобщо няма да коментирам правните аспекти на казуса #Пеевски. 

Защото не вярвам, че такива съществуват. Правни аспекти няма. 

Разполагаме с достатъчно информация за упражнявания върху Конституционния съд натиск. Дори днешното писмо на Делян Пеевски съдържа достатъчно данни. Разполагаме и с резултата от гласуването. Нека сме наяснo - тук няма сложен правен спор, който да обуслови гласуване 6:6. Причината е друга. 

Повече от десетилетие, а всъщност - вече седем десетилетия - у нас властта се упражнява чрез смесица от страх, подкупи, изнудване и заплахи. Този подход обезсмисли дейността на администрацията и на държавните регулатори. Той властва безусловно в правосъдието и вътрешния ред, които от началото на 80-те години досега са закрилник и проводник на мафията. Купуването на гласове и манипулациите на избори убиха доверието в Парламента. Властта и мръсните пари корумпираха медиите и ни лишиха от свободата на словото, завоювана за кратко. 

Пробивът в Конституционния съд има символно значение. След обезсмислянето и обезценяването на всички институции и власти на свободното общество, се посяга и на формалния негов символ - Конституцията на Републиката. 

Видима е опасността България да не е вече дори фасадна демокрация. Фасадата пада. Върху нас.

След три часа, на площада. За да има какво да губим. 

. 

Когато популизмът срещне глупостта...

... резултатът е години, дори десетилетия на излизане от икономическия трап. Не е да не сме го виждали. И по всичко личи, че ако не се противопоставим остро и навреме, ще го гледаме пак, и пак... 

Поводът: безумната идея за забрана на работата на "веригите хипермаркети" в събота и неделя. Безспорно, големите вериги имат трески за дялане в поведението си - особено в съмнително сходните условия за разсрочване на плащането, ценови политики и т.нар. задължителни "отстъпки", представляващи по същество облагане на правото на производителя да им доставя стока със задължителна безплатна берия. 

Има смисъл както КЗК да си свърши работата (което при сегашния съства и правна уредба е по-скоро мечта, отколкото реалност) и да установи картел поради твърде сходните условия, така и от нови правила в съзвучие с Европейските норми за неравнопоставено договаряне. Тук искам да отбележа, че и двете са неизпълними преди у нас да има наистина независими и професионални регулаторни и контролни органи, а не сегашната система на партийни назначения и бизнес квоти в състава им. 

Има смисъл да се провери ролята на някои търговски вериги в ДДС-веригите в търговията с храни, но това опира до работата на НАП, т.е. - вж. по-горе... 

Аз самият съм привърженик на малките магазини, работил съм в такъв, и предпочитам да пазарувам от тях - най-вече заради личното отношение, изграждането на доверие, качеството на обслужването и изобщо тези малки неща, които правят деня ти по-добър. Вярвам, че малките магазини, които развиват тези елементи на обслужването и успяват да доставят стока с постоянно и високо качество и ясен произход, винаги ще оцелеят - просто в големи вериги не можеш да получиш точно това. 

Предложението на управляващите обаче не решава никакви проблеми нито на пазара, нито на производителите, нито на потребителите. Напротив - безумната популистка мярка ще нанесе множество тежки последици: 

- За заетостта - рязкото намаляване на работното време ще доведе до неизбежни значителни съкращения; 

- Конкретно за младежката и студентската заетост - възможността за работа именно през уикенда и особено важна за студентите. Ограничаването на крупни работодатели да работят точно тези дни ще остави мнозина без възможност за съчетаване на работата с ученето или втора работа; 

- За оборота и печалбата не само на големите - по всяка вероятност подобно решение ще доведе до общо намаляване на оборотите и потреблението; 

- За удобството на потребителите - много хора използват един от почивните си дни, за да накупят продукти за цялата седмица, като естествено се опитват да се възползват и от най-добрите цени на пазара. В противен случай, те ще бъдат принудени да го правят в пиков час след работа; 

- За производителите - колкото и да са трудни отношенията между производители и търговски вериги, все пак те са основен и обикновено пряк купувач на българска хранителна продукция. Обратно - рязкото намаляване на обороти през тези вериги ще върне на терена странни 'борсови' прекупвачи, което съвсем няма да подобри положението на производителите и потребителите. 

И не на последно място - корупцията. Кой орган ще преценява кое е "верига" и "хипермаркет", а кое - квартален магазин. Защото интересът да подкупиш този орган и да работиш неделя за разлика от конкуренцията си ще е огромен. И - честно казано - не знам дали точно това не е интимната мисъл на управляващите... Създаване на "не-вериги" от "не-хипермаркети", които бързо и много печелившо да запълнят пазарната ниша? ДПС са майстори на точно такива похвати... 

Темата за отношенията търговец-производител търпи сериозен дебат. Но предложената мярка не е част от него. Тя е резултат от срещата на глупостта с популизма, а най-вероятно - и с корупцията. Тя е показател, защо това правителство трябва да си ходи максимално бързо - защото нищо смислено и полезно не може да свърши. Всеки ден на власт за кабинета Орешарски са нови съмнителни назначения и нови вредни за икономиката мерки, нова безработица и нова бедност. 

. 

В защита на Реформаторския блок

Да имаш личен дневник е удобство. Позволява понякога да пишеш неща, които няма как да кажеш на пресконференция, защото са твърде остри или твърде патетични.  

Разбирам хората с близки до моите възгледи, които са скептични към Реформаторския блок. И не само защото у нас скептицизмът е норма (а и това понякога е полезно). 

Разбирам и това, че Реформаторският блок се посреща  с открита и клеветническа враждебност от очевидните си опоненти. Дори само началните социологически данни са показателни - той представлява огромна опасност за статуквото в българската политика.  

Не преставам да се учудвам  обаче на пасивността, с която сме склонни да посрещаме и атаките, и съмненията. У нас да защитиш делата си се приема сякаш за нескромност, едва ли не нахалство. По-обичайно е да мънкаме, все едно някой друг ги е свършил, да се застраховаме срещу собствени провали. Е, аз не съм такъв човек. Пиша този текст, за да защитя блока - лично, убедено, със съзнание за отговорността, която нося пред членовете и симпатизантите на ДСБ. Пиша го, защото неведнъж през последните месеци говорих за тъжните последици от сложните игри, тънките сметки и дългите пасове.
Убеден съм, че моментът изисква да се действа смело, открито, безрезервно.

Последните дванадесет години  ни научиха на един важен урок - че пасивността е услуга за тези, които стрелят по нас. Че непрекъснатото взаимно обвиняване в грехове, които именно противниците ни вменяват, рано или късно се обръща на братоубийствена война. За тези дванадесет години, българската десница загуби и лидерите си, и лидерството си като обществена сила. Загуби силата да води обществото към промени. И тъй като никой друг не се осмели, спряха и промените. И така стигнахме до 14 юни. 

Само два месеца и една седмица по-късно, ние изглеждаме забравили какво ни събра. Ами събра ни съвестта ни. И чувството за отговорност пред тези половин милион българи, които гледаха избора на Пеевски за шеф на ДАНС, без да имат един народен представител, който да стане и да кресне от тяхно име това, което им спираше дъха в този петък. 

Събра ни невъзможността като граждани на България да търпим това, което видимо се случва - превземането на институциите ни, на демокрацията ни и на пазара ни от мафията. Никой никому не се обади този петък по партийния телефон. Всеки написа 2-3 реда в интернет и тръгна за площада. И там бяхме всички - хора от СДС, ДСБ, Зелените, Движение БГ, "Свобода и достойнство", Синьо Единство (изреждам по ред на учредяването, неизчерпателно). "Партийни ръководители" разни, излезли със семействата си да свършат това, в което се провалиха като политици - да направят превземането на държавата от мафията невъзможно ...
(Знам, че и до днес на протеста има много избиратели на ГЕРБ. Те имат моето уважение, но този текст не е насочен към тях)

Ако в този ден бяхме казали на хората на площада, че няма да се обединяваме, защото "имаме значителни политически различия", щяха да ни ритат, докато попаднем вътре в огражденията, за да могат да ни освиркват заедно с останалите. 

И тъй като бях активен участник в събитията от 14 юни насам, а и не съм забравил какво ни срещна и събра тогава, ще си позволя да защитя Реформаторския блок от най-честите обвинения, които получава вътре в партиите или извън тях (за съжаление, твърде сходни): 

1) Режисиран проект на (някаква) олигархия: 

Това е класическа лъжа. Нито един "олигарх", независимо от дефинициите, които можем да дадем на този термин, не е участвал в най-малка степен в процеса на събиране на партиите от РБ и преговорите между тях, от 24 юни, та до ден-днешен. Няма съветници, няма посредници, няма договорки с медии, нищо. Всичко е станало пред очите ми, практически всичко - пред очите на цялото общество. 

2) Проект на Президента:

Още една обикновена лъжа. Нито блокът като цяло, нито партиите в него са в контакт с г-н Плевнелиев, с него ви съветници, официални или неофициални кръгове. Едва миналата седмица, г-н Плевнелиев организира рутинна протоколна среща с г-жа Кунева и с мен, и то не като представители на РБ (каквито и не сме), а като председатели на две извънпарламентарни партии с близък до прага резултат и активна позиция днес. Нямам никакви данни в подкрепа на твърдението, че българският президент изобщи е излязъл извън правомощията си и "акушира" политически проекти. И дано съм прав. 

3) Безпринципна коалиция с цел влизане в следващия парламент. 

Влизането в следващия парламент не е лоша цел. Не мисля, че е по-добре отново да оставим няколкостотин хиляди българи без представителство. 

Независимо от това, обвинението е несправедливо. Всички партии в блока имат много ясна и практически идентична програма в областта на правосъдието, което ги противопоставя на класическите партии на мафията в България и ясно ги разграничава от доскорошните управляващи. Сходствата са десетократно повече от разликите в областта на икономиката, администрацията, образованието и другите публични услуги, човешките права.
И най-важното: Чувството на общност между избирателите ни, на което ще се спра малко по-надолу.

4) Компрометирани "стари муцуни", които търсят оцеляване на гърба на протеста.
Това е най-традиционното обвинение, и е също толкова неверно. В огромната си част хората, които се занимават с организацията и програмата на блока, са "ново поколение" политици. Дори - вярвайте ми - често твърде ново и неопитно. Включвам и себе си. Видимо допускаме грешки, които са допускани и преди нас, видимо се изправяме пред проблеми, които ни липсва опит да решим.
Идеята за "стари муцуни", които ехидно дърпат конците, е невярна. Може би твърде невярна... Но по-важното е, че опитните политици от партиите в блока, са в огромна степен жертви на умишлено очерняне от същите тези мафиотски среди, които избраха Пеевски начело на ДАНС. И с всички възражения, които имам към управлението на НДСВ например, ми е много смешно, когато с радост цитираме един клеветник за едно, а го опровергаваме за друго. Клеветникът си е клеветник. Не го използвайте срещу Кунева, защото ще сте безпомощни, когато ви почне вас....

5) Обикновена партийна коалиция - турлюгювеч от вече загинали партийки.
Привидно вярно. Партиите вече са седем, всички са били неуспешни на предишните избори и носят тежка история от провали последното десетилетие. Няколко насрещни аргумента:
- Колкото и да са "умрели", тези партии продължават да получават гласовете на около близо половин милион души. И когато се явяваме отделно, тези хора остават непредставени;
- Идеята, че ако нариташ "умрелите" в ъгъла, ще цъфнеш от пепелищата целият в бяло се оказа изключителна заблуда. Всички опити в тази посока завършиха с провал и ново разочарование на избирателите. Очевидно е нужна консолидация, а не остракиране;
- Независимо от загубата на доверие (дължаща се в огромна степен именно на разцепленията и на пасивността пред мафиотските атаки), "умрелите" партии продължават да имат експертен потенциал, десетократно надвишаващ този на всичките 4 в 42-ото НС, взети заедно. Дори само за консолидация на този потенциал, си струва взаимодействието;
- Най-важното: Към Гражданския съвет на блока и експертните му комисии вече активно работят десетки експерти и общественици, които не са част от седемте партии. Те поемат лична и политическа отговорност именно в името на Реформаторския блок и не биха го направили за една от партиите или за някаква малка коалиция от 2-3 формации. Те са гаранцията, че става дума за нов политически субект със собствено бъдеще, лице и отговорност;

6) Потенциален съюзник на БСП и ДПС.
Тъжното е, че тази лъжа се разпространява от хора от "сините" среди и от среди в ГЕРБ, които публично постоянно "протягат ръка". Казвам го още веднъж, ясно - за нас БСП и ДПС са партии на мафията, вратите към тях са зазидани. За "Атака" изобщо не говоря...

Сега няколко вътрешни теми, болезнени за привържениците на ДСБ:

7) "Защо с Кунева/ Надежда/СДС?"
Ами въпросите в известен смисъл дават отговора. Възражения има практически към ВСИЧКИ субекти в блока, и със сигурност - към отделни силни и познати личности във всяка една от партиите. Нали сме наясно, че въпросът "Защо с Иван Костов?" постоянно се задава в другите партии?
Недоверието към политическите лидери вдясно от центъра беше култивирано дълго време. Този процес започна по време на управлението на ОДС чрез няколко вестникарски парцала, финансирани от мафиотски среди вътре в десницата и продължи неуморно до изборите през 2013г., когато даде своя плод. Това недоверие се разпространи сред активите на отделните партии и стигна до обикновените избиратели. Персонифицирането на партиите със стари лидери, по тази причина, е класическо оръжие на враговете ни.
Ако слушаме недоверието си, нямаме друг избор, освен да се явим всички поотделно и да претърпим крах, в сравнение с който май '2013 ще ни се струва триумф на демокрацията.
Напротив - в името на избирателите и тяхното доверие, ние сме длъжни публично да преодолеем недоверието си. Да направим това, което направиха Иван Костов, Стефан Савов и Анастасия Мозер през 1996г., и което даде възможност за реформаторското управление през следващия мандат.
И отново - като се абстрахираме от недоверието към политически лидери, за насаждането на което и ние имаме своята отговорност - общността на избирателите ни е единна. Като ценности, светоглед, социално положение, образование - твърдите електорати на тези партии са едно. Те винаги са искали единство, но твърде често с абсурдното условие "единство без Еди-кой-си". Надали точно на привърженици на ДСБ трябва да обяснявам колко абсурдно е това условие.

8) Защо със "Зелените", които са леви/терористи?
Ами защото не са. Прочетете им програмата. Между другото, ДСБ е преговараяла със Зелените многократно, за съжаление безуспешно, в миналото. Нищо ново.
Принципни различки между Зелените и десницата има, но те са преодолими. Общото е много повече. Пример: И ние, и Зелените искаме устройствените планове на населени места да се съобразяват с плановете за управление на защитените територии. Това се нарича законност. Чак след това може да имам някакви разлики по параметри на развитие и застрояване. Днес няма законност - има мафия...

9) Защо с Касим Дал?
Важен и труден въпрос. Първо - не е с Касим Дал (вж. т.7 - това персонифициране е оръжие на враговете ни...). А е с партия, която успя да спечели доверието на близо 50 000 български турци в непоносимите условия на политически монопол върху гласовете на българските турци, наложен с всички средства на мафията. Всеки от тези избиратели е поел не политически, а пряк житейски риск, за да се противопостави на този монопол.
Струва ли си ние да поемем политически риск (примерно от атаки от националисти)? Моят отговор е - да. Струва си, защото премахването на политическия монопол върху гласовете на българските турци е стратегическа цел за България за десетилетия наред. Този монопол души българската политика, като дава неограничена власт на една партия на мафията. Пречи на българо-турските отношения и така блокира и икономиката ни. И най-вече - сегрегира стотици хиляди български граждани и ограничава както правата им, така и възможността им да се развиват пълноценно икономически, да градят независими семейства и общности.
Това е истински национализъм - да се грижиш за стартегическите интереси на българската нация (включваща различни етноси) и да поемеш рискове с тази цел... Другото е трупане на евтини ползи под националния байрак, с цената на рушене на единството на нацията - предателство.

10 ) А в миналото как се плюехте ...
Много грешки са допускани в миналото. И  в бъдеще ще се допускат много. Но нека поне не повтаряме очевидните. Политическата конкуренция е нещо нормално, нормално е и тя да бъде на моменти изострена. След като сме се явявали отделно, нападали сме се.  Личните нападки обаче са доказано вредни.
Способността да оценяваш грешките си и да ги поправяш е важна в политиката, и ще става все по-важна, защото гражданите стават все по-наблюдателни и чувствителни. И слава Богу.

11) Ще се разпаднете...
Това зависи само от нас. Ако продължаваме да не си вярваме, може и да се разпаднем. Ако насърчаваме недоверието помежду си, също.
Ако обаче увеличаваме гражданското присъствие и създаваме нови спояващи елементи, ако изградим регионално ниво, ако създадем истинско колективно политическо ръководство - съвсем няма да се разпаднем. Други ще се разпадат, за да се присламчат. Гледали сме го и от двете страни... Засега сме на правия път. Пиша това, за да останем на него.

В заключение:

Реформаторският блок не е свенлив полу-легален проект на неколцина лидери и няколко малки партии, чрез който по терлици да влезем в следващия парламент. Такъв можем единствено сами да го направим, ако се държим по терлици.

Реформаторският блок е политическо обединение с няколко изключително тежки задачи, които изреждам според моята преценка за важността им:
Първо, да покаже на избирателите, че БСП-ГЕРБ не е единствена алтернатива.
Второ, да обедини десните привърженици и симпатизанти след дванадесет години на ерозия на дясното.
Трето, да отговори на нуждите на едно цяло ново поколение граждани, да влезе в диалог с тях, да им покаже, че има смисъл да бъдат и избиратели, а и политици.
Четвърто, да представлява събудената градска средна класа и да ѝ даде представителство.
И най-важното - да не допусне да остане "проект на жълтите павета", затворен, самовлюбен и враждебен към околните и към чуждото в себе си. Да сложи началото на устойчива коалиция/партия в дясно и център, която да представлява интересите на различни обществени, а и етнически групи от обществото, да търси баланс на регионите и мястото на България в един все по-единен Европейски съюз.

Тези задачи по терлици, със свенлива самокритика, няма да изпълним. А ако не можем да ги изпълним, сме излишни.

Сега е време да "изуем" терлиците, а и  чепиците.
След петък, 14 юни и петък, 16 август, е време за ботуши и цървули. Мафията иска война и противопоставя българските граждани един на друг. Войната трябва да си получи. Но не между гражданите, а всички срещу мафията.
.

36-ти ден политика

 От 2007 в главата на този дневник стоят думите: 

 Вярвам в "политика"-та като усилие за промяна на едно много закостеняло и долно обществено status quo, а не само смяна на лица.

През май/юни 2013 започнах и аз да не вярвам... Преди 36 дни писах, че State capture е завършил. Че "политика"-та, както аз я разбирам, е приключила в България.  

Не съм бил прав. Доказахме, че не съм прав. 

С радост забелязвам, че българската политика се промени. 
Или по-точно, част от нея остана същата, дори по-гадна. Компроматната война продължава, половината медии ни заливат с мръсотия, а Сидеров разследва корупция и мокри поръчки. Даже и Бареков влиза, за всеки случай, ако Сидеров вземе та бъде изхвърлен от избирателите си...
Вече 36-ти ден обаче в България има друга политика. "Политика"-та, за която съм мечтал десет години, заради която съм започнал всякаква обществена дейност. 

Политиката "...като усилие за промяна на едно много закостеняло и долно обществено status quo, а не само смяна на лица..."

State capture или Game over?

... или честито на всички, които гласуваха за БСП, за да падне ГЕРБ.

State Capture (завземане на Държавата) е политологичен термин. Той описва феномени, които в България отдавна са факт. Днес не се състои State capture. Днес ни обявяват успешния край на операцията, започнала някъде в средата на 2000-та година. Или ... в началото на 80-те... 

Оглавяването на ДАНС от Делян Пеевски не е същината. То е демонстрацията. 

Не се обединихме в политически блок срещу операцията, когато беше в ход. Не я спряхме. Не излязохме на простест, когато вече се виждаше, че е успешна (например, когато групата на Пеевски смени позиции за една нощ и започна да подкрепя ГЕРБ - това беше ясен знак, че олигархията вече има пълната власт и се гаври с нас). 

Не разбрахме навреме, че интересът ни е общ, че срещу нас стои политическо-икономическа шайка с напълно безскрупулни намерения и без ограничение в стремежа си да заграбва - пари,  бизнес, институции - цялата Държава. Да контролира цялото общество по начин, по който го контролираше диктатурата. Но по-вулгарно. 

Поддадохме се на ситуационни игри. Направихме се на шахматисти, когато спортът беше MMA. 

Сигурно всички носим вина. Днес  чувствам това - вина, че за 6-7 години в политиката съм си чесал езика, докато Пеевски е тътрил туловището си, заедно с всичко, което то олицетворява, към ДАНС. 

Сигурно е късно. Времето не се връща назад. 

Но по-сигурно е, че ако и днес спим или се правим на шахматисти, никой няма да ни прости и няма да ни забрави. Всички, които твърдим, че представляваме честните, почтените, непредставените граждани... Днес няма леви, няма десни, либерали, зелени, консерватори. 

Има последен опит за съпротива срещу превземането на Държавата ни от мафията. Или поне срещу безнаказната демонстрация на успеха му. 

Днес 18.30 часа пред МС някой организира протестен митинг. Не ми пука кой го организира, аз съм там. 

Oтговори

Номинацията ми за председател на Демократи за силна България предизвика вълна от лични и политически въпроси, както и някои заключения, които дават  направо и отговорите. 

Това е повече от естествено. Моментът е много труден за всички ни. От моята гледна точка, е особено труден за мен. Съзнавам, че дължа отговор на всички въпроси и ще го дам. Тъй като не мога да се срещна с всички, ще го направя тук, в интернет - в този дневник, във Фейсбук страницата и в личния си профил. Предполагам, че повечето хора, които търсят отговор, имат достъп и до трите места, две от тях са напълно отворени. 

Сега мога да кажа следното: 

1. В нощта след изборите заявих, че на другия ден ще дам оставка от НР на ДСБ. Така и направих, заедно с цялото ръководство. 

2. Вярвам, че това е единственият правилен ход. Същевременно не мисля, че това е повод за пълно оттегляне от политиката. След загуба се дава оставка. Това е принцип. После може да се търси ново доверие или не. Това е избор. През 2007г., г-н Костов избра да търси и получи ново доверие от ДСБ. През 2013г., взе друго решение. 

3. Решението старото ръководство, заедно с водачите на листи, да има единна номинация за нов председател, беше взето единодушно. Предложението за такава процедура не е било мое. 

4. Действително, сам предложих кандидатурата си. Винаги съм правил така - от 90-те години, когато съм заемал ръководни изборни позиции в младежката структура на БЧК. Смятам, че така е правилно. Никога не съм се крил зад чужди номинации и аргументи. 

Не се чувствам неудобно от това - да се кандидатираш за председател на партия, която току-що е загубила представителство в НС, има слаби позиции в местната власт и проблем с държавното финансиране и една година до избори с 6% бариера, е отговорност, а не перспектива за лесна кариера. 

Очаквам въпросите Ви в коментари - тук и във Фейсбук. Ще отговоря на всички, които имат връзка с мен и с бъдещето на ДСБ и десницата. Ще трия обиди към други лица, коментари на хора, които не симпатизират на ДСБ и твърде дълги анализи и препоръки - има време и за тях. 

Въпроси и отговори. Толкова. 

Ден в памет...

Днес е Международният ден в памет на жертвите на Арменския геноцид. 

Ден, в който е добре да си дадем сметка колко крехко е съжителството на различни етноси, религии и култури и колко бързо настъпва насилието, когато дадем път на враждата. 

За мен темата за човешките права, респекта и толерантността никога не е била служебна и формална. Нищо не е даденост - свободите трябва да се защитават всеки ден от силна държава, здрави институции и отговорни политици. 

Преди 102 години, в българското Народно събрание, група опозиционни депутати искат да се забрани на арменските бежанци да купуват земя. Срещу тях се изправят прадядо ми Никола Кънев и вътрешния министър Никола Мушанов:

“... Ние тук, в тоя парламент, сме подчертали и сега аз подчертавам, че българската нация не само че е толерирала всички народности и всички вери, но смята за своя национална гордост да прогласи в територията на царството пълна свобода на всички народности и вери. С това ние се гордеем. Това е един принцип, прокаран в нашата конституция...”

(Никола Кънев, депутат от Варна)

“ ... Аз няма защо да ви говоря, често пъти сме го повтаряли всички, че, ако нашата страна има известна цена, по-голяма цена, отколкото много други народи, то е, защото ние можем да им търпим и произхода, можем да им търпим и религията...”

(Никола Мушанов, министър на вътрешните работи)

Днес виждаме, колко са били прави: Век по-късно арменците са важна част от българското общество, от нашата култура, икономика, търговия и образование. Защитата, която са получили от българската държава в края на XIX и началото на XX век, се е отплатила стократно за сто години. 

Днес е ден за памет не само за престъпленията и техните жертви, но и за опасностите, които стоят пред нас като общество. 

И за смелостта и вярата в човешките права, които преодоляват тези опасности. 

Българското общество има достойна история на защита на човешките права и на просперитет на различните общности, в съвместен живот. Варна е един от тези примери на богатство и култура, създадени от хора с различен етнос и вяра, част от българската нация. 

.

We few, we happy few... или вместо репортаж от откриването във Варна

За откриването на кампанията на ДСБ/БДФ във Варна ще кажа само няколко неща: 

1) Съжалявайте, ако не сте били. Беше много хубаво. Но нищо не е загубено, ще дойдете на купона на 12 май вечерта. 

2) ГЕРБ не посмяха да наемат Фестивалния, защото залата е твърде голяма. Ние я напълнихме. 

3) ГЕРБ се отбраняваха от протестиращите с милиция, ние с Иван Костов ги поканихме и водихме с тях половинчасов разговор. Останаха на събранието и накрая пожелаваха успех и ни стискаха ръцете. 

4) Говорихме за три неща - работа, доходи, честно управление. Не за себе си, не за нашето бъдеще. 

5) Цялата десница на Варна беше в залата - десебари, форумци, приятелите от Единство, земеделци, кметът Кирчев. Бяха там, защото разбират, че на тези избори има само една дясна опозиция, и преди всичко - има само една листа, която защитава стотиците хиляди активни българи, които могат да измъкнат страната от кризата. 

До ден ще има запис, в т.ч. и запис на моето изказване. Много беше хубаво, затова няма да ви го преразказвам, а ще ви го пусна да го гледате. 

Накрая, вместо обяснения на настроението и морала на десните във Варна, ще публикувам един любим текст: 

"... Кой иска туй?
Вий, Уестморланд? Не драги братовчеде!
Ако е рекъл Господ да загинем, ще бъдем доста
и колкото сме днес; ако е рекъл
да оцелеем - колкото по-малко,
по-много чест за всеки. Божа воля!
Затуй те моля: ни един войник
недей да искаш в повече! Ейй Богу,
не съм за злато жаден и нехая
кой щял на моя сметка да се храни
или да носи моите одежди;
към външните блага съм равнодушен,
но ако жаждата за чест е грях,
то няма втори грешник като мене
на тоя свят! Не, драги братовчеде,
недей да искаш повече войници!
Кълна се, не си давам от честта
частицата, която би ми взел
един войник във повече, ей Богу!
Недей го иска, братко Уестморланд!
Наместо туй оповести, че който
бои се да участва в тази битка,
щом само заяви го, ще получи
свободен пропуск и пари за път:
не искам да умра до някой, който
не иска да умре със своя крал!
Денят е днеска Криспиановден
и който подир него жив се върне,
на пръсти ще се вдига, ще израства,
щом някъде се чуе това име;
и всяка есен до дълбока старост
съседи той ще сбира на гощавка
и ще казва: "Утре, драги мои,
е Криспиановден!" И след това,
ръкав засукал, белег ще показва
със горди думи: "Оттогаз го имам!"
Забравят старците, но той ще помни
с подробности - и с някоя прибавка! -
за свойте подвизи на тоя ден
и имена отдавнашни - крал Хари,
Солзбъри, Бедфорд, Уорик, Глостър, Талбот
и Ексетър - привични, всекидневни,
в устата на старика ще възкръсват
сред пенестите чаши. И таз повест

на своя син той често ще разказва

и докогато свят светува, никой
не ще си спомня Криспиановден,
без ние да изникнем в паметта му...
Да, ний дружинка смели, шепа братя,
защото който кръв пролее с мене
на тоя ден, ще бъде брат мой кръвен;
дори да бъде най-презрян по род,
тоз ден ще го издигне в обществото,
а благородните, които днеска
спят в пухени легла, ще се проклинат,
задето са били далеч от тук
и няма да се считат за мъже,
когато с тях говори някой, който
е бил със нас на Криспиановден!"

Така де, Шекспир, "Хенри Пети", превод Валери Петров. (От рода Петрови, от Варна)

.

Моите политически ангажименти

На тези избори ще говорим само за икономика, работа, доходи. Време и интерес за много политически разсъждения няма да има, защото съдбата на партиите и политиците не интересува почти никого. 

Днес обаче ще поема моите политически ангажименти към хората, които през всички изминали години не са спрели да се вълнуват от политика:

1) Единство на десницата. Деленето на лагери и вътрешните борби са част от миналото ни и от политическия ни опит. Те дадоха своя лош резултат – отслабването на десницата и превземането на Варна от мафията.

Партизанщината няма да бъде лесно изкоренена, тя има 130 годишна традиция. И занапред ще има делене на партии и търговия с абревиатури. Дясната опозиция, общността на десните избиратели във Варна обаче ще бъде единна през 2013г., както и в целия период на мандата ми като народен представител. Ще бъда инструмент на единството, а не на разделението и интригите. 

2) Връщане на честността и отчетността в обществената работа. Зад гърба си имаме поколения общественици и политици, които са доказали, че това е възможно. 

Моят род във Варна е само пример за поколения общественици, които са живели и работили с мисъл за общия интерес и за бъдещето на града си. 

Ще възстановя традицията на публичния отчет на депутатите пред гражданите. 

3) Поставяне на обществения интерес в центъра на политиката. Всяко решение, всеки избор ще правя според работните места, до които ще доведе, приноса за образованието, за преодоляване на бедността, за развитието на града и областта.

Твърде дълго важни решения бяха взимани с оглед на тесни интереси на хора, които са купили политическите си позиции. Няма стратегия, няма мисъл за развитието на района. 

От първия ден на новия Парламент ще започна работа за модернизация на пристанище Варна и възстановяване на транспортния коридор Варна-Русе-Европа - пътя на богатството за Варна и Североизтока. 

.

Един от 500 000, или вместо автобиография

Няколко читатели на блога и FB страницата вече ми писаха, че не съм публикувал достатъчно подробна автобиография. Наистина е време да го направя - семейната история си е семейна история, политическите позиции се виждат и в медиите, но в крайна сметка - гласуваме и избираме живи хора. 

Не обичам определението "млад политик". Първо, защото младостта е твърде изчерпаем ресурс, а аз съм вече на 37. Имам самочувствие не на млад човек, а на семеен мъж в активна възраст, който е постигнал немалко дотук. Част съм от поколение, което израстна и се изгради в най-трудните години на прехода, създаде кариера и семейство в тежки условия и има смелостта да гледа напред към още по-трудните години, които предстоят.
И най-вече - имам самочувствието на човек, който не е расъл в политическа саксия. Влязъл съм в политиката заради реални проблеми, които съм видял в ежедневието си, сам съм избутал до позициите си в професията и в обществения живот. Не съм от скромните и не се свеня да се наричам self-made. Тъжно е, че този израз няма пряк превод на български... 

Роден съм през '75 в София. Учил съм в 127-мо училище и Френската гимназия. Завърших право в Софийския университет. През цялото си следване съм работил и съм издържал себе си и семейството си. Бил съм общ строителен работник, правил съм хидроизолация на покриви, бил съм продавач нощна смяна в магазин, сценичен работник и каквото друго "изпадне". От '02 съм адвокат, а от '05 - съдружник в собствена адвокатска кантора. Бил съм работник, самонает и работодател, и никога не съм имал сигурен доход на края на месеца, винаги съм разчитал на собствените си усилия и резултати, за да си платя сметките. Никога не съм получавал или очаквал пари от държавата, но пък винаги съм си плащал данъците и осигуровките. Понякога с принудително закъснение... 

През 90-те години бях един от най-активните доброволци на младежкия Червен кръст, стигнах до председател на младежката организация на национално ниво, обучаващ на млади доброволци на международно ниво. От тогава е и интересът ми към съдбата на най-слабите в обществото ни - изоставените, самотните родители без работа, децата с увреждания и семействата им, децата от малцинствата, които растат без образование и шансове в живота. Не е случайно, че се включих в политиката като член на комисията по социална политика към Демократи за силна България. 

През '03 бях сред учредителите на сдружение "Диалог" и на интернет дискусионните клубове на симпатизанти на десницата. Така станах и учредител на ДСБ, но не се чувствах готов да правя политическа кариера. Започнах като доброволец в политически кампании, участвах в първите интернет политически кампании в България, от '06 съм един от първите политически блогъри. През цялото време активно публикувах в интернет и в пресата, станаха популярен като участник в "Голямото жури" на Дарик и "Пристрастно" по Re:TV. 

Активна политическа кариера започнах през '07, като член на Софийското ръководство на ДСБ, председател на структурата в район "Средец", член на Националния изборен щаб. През '09 станах член на Националното ръководство, а през 2011 - заместник-председател на единствената партия, в която съм членувал. До тази година не съм бил кандидат за изборни длъжности, макар да съм участвал "зад кадър" в пет национални изборни кампании. 

Надявам се, че горното не звучи твърде самохвално. Хубавото на активността в интернет е, че остава видима. В този и в предишния дневник  са всичките ми позиции за период от близо седем години - и умните, и глупавите, и грешните. Там са и изхвърлянията, и верните прогнози... Публичната ми дейност не може да бъде скрита. Това в голяма степен се отнася и за личния ми живот. Винаги съм бил общителен, шумен и откровен. Ако например пиша, че съм въздържател или много сдържан човек, ще се намерят няколко хиляди да ме опровергаят. 

Ще завърша с това, което започнах. Аз съм част от поколение, което в началото на 90-те трябваше да избира между мизерията, пиянството, безперспкетивността от една страна, и емиграцията - от друга. Отхвърлихме този фалшив избор, или ... почти. Пиянството май остана част от живота ни. Избрахме да се преборим за по-добър живот за себе си и за семействата си, за бизнес и потомство в България.

Истината е, че променихме живота си, осигурихме прилични, макар семпли доходи, създадохме професии и скромни кариери. Създадохме над 50% от малкия бизнес в България, първи въведохме "новите професии", новите технологии и форми на обучение. Когато се родиха децата ни, разбрахме най-важното - че спасение поединично няма. Че няма добър живот за семействата без добро образование и здравеопазване. Че нашият скромен успех не ни измъква от общата мизерия на едно корумпирано общество. Кризата, най-сетне, показа колко преходен и привиден е този успех...
Псували сме избора си да живеем или да се върнем тук неведнъж, но останахме при него. 

И така - аз не съм нищо особено. Аз съм един от тези половин милион души, които направиха сходен професионален и житейски избор. Разликата е, че искам нещо повече - да бъда техен представител във властта, с всичките си достойнства и недостатъци.

Днес е късно да променим избора си. Време е да променим България.
.

Fear of the dark или защо, по дяволите, са изборите?

Животът на войника е наистина труден, а понякога - съпроводен с реални опасности...

Това е цитат по памет от "Мълчанията на полковник Брамбъл" на любимия ми Андре Мороа. Действието се развива в окопите на Фландрия в разгара на това, което още наричат "The Great war". 

Защо го казвам... защото - да - има рискове. В политиката те са доста по-скромни от тези във войната, но по-сериозни от тези в спорта, например. А когато спортуваме, не участваме само, ако ни е гарантиран успехът. Даже изобщо не обичаме такива състезания, и никак не уважаваме тези, които ги обичат. Това ни прави честни и достойни хора, джентълмени. 

Властва убеждението, че предсрочните избори през май '2013 са без особено значение - резултатът щял да бъде такъв и такъв, няма да се състави правителство, или пък ще се състави еди-какво-си, което няма да изкара. Ще има нови избори на лято, наесен, догодина... и тогава да видите каква ще стане тя. 

Тънки сметки, дълги пасове, сложни комбинации, интриги. Големи играчи, хитреци, шахматисти. Българската политика винаги е страдала от излишък на тарикати на различна възраст и с различно IQ, както и от остър дефицит на смели хора. И не е чудно, че днес мнозина си правят сметката "Те тези избори така и така са загубени, ама като се провалят следващите ... и като се върнем на бял кон...".  

Аз не разсъждавам така. В спорта, в политиката, в професията си (която понякога си е жива война...). Не се скатавам и не уважавам скатавките. В политиката да се откажеш от борбата е особено сериозна грешка, по една много важна причина:

Тези избори не са за нас. За нашите планове за живота, мечти за кариера, амбиции и честолюбие (нашата суета е в най-добрия случай просто инструмент на демокрацията, но не и нейна цел). Те са за проблемите на хората - за липсата на работа, за липсата на честност и правила в обществото и икономиката, за злоупотребите и цените на монополите, за разпада на държавните институции. 

Своите планове можем да отложим. Можем да отложим и единството на десницата. Но не можем да отложим решаването на проблемите. И никой, никой избирател няма да ни чака. Казано с други думи - конете не живеят дълго, и белият кон умря. 

В България има стотици хиляди осъзнати граждани с десни убеждения, които не могат да траят ГЕРБ на Борисов. Част от тях пострадаха лично от управлението му, други видяха правата на своите съграждани погазени, трети изпитаха културна и етична нетърпимост към начина на управление. Всички видяхме как се оядоха олигарсите и как се окръглиха доволните им физиономии, докато затваряха магазин след магазин и цех след цех. От крайните квартали на малките градове, безработицата стигна центъра на Варна и София. Почука на нашите врати. 

Аз знам, че повечето от тези стотици хиляди не ми вярват. И още по-малко ми вярват след като разбраха, че случката от  1 април 2013г. не е била шега. Но аз ще се боря за доверието на всеки един от тях през оставащите 40 дена, ще изрия улиците, ще споделя позициите и програмата си с хиляди. Ще пием кафе с Варненските избиратели през деня, ще пием бира вечер, ще стисна ръката на всеки от тези десетки хиляди варненци, които не искат да бъдат поставяни пред избора БСП или ГЕРБ.  Ще проведа личен разговор с всеки, за да прецени сам - заслужавам ли доверието му, имам ли сила и смелост да стана народен представител, имам ли последователност и честност да устоявам на изкушенията след това. 

На 13 май съм ви обещал да вляза в Парламента и да хвърля едни скъсани обувки.

 Ще го направя - заради всичко, написано по-горе, а и за рождения ден на сина си. Ще спазя и другото си обещание - за кабинет на Борисов няма да гласувам.  Пак по същите съображения. 

В името на тези стотици хиляди, с тяхната и с Божията помощ, ще успеем. Аз ще успея благодарение на приятелите в София, които не спят, за да ми помагат в интернет, и тези във Варна, които днес търкат обувки вместо мен. Днес ще благодаря само на един, на когото му беше най-трудно - Яворе, благодаря ти за подкрепата през тези три дни, и през следващите 40. На 13 май - на всички останали. 

Да, рискове има. Ние в уредени мачове не играем, че да знаем резултата. А ако работите ви изглеждат на зле, не ми прехвърляйте спасителните пояси на страха и сложните лични планове. Джентълмените - и това е вече съвсем друга история - умират прилично облечени. 

. 

Родът Къневи: три поколения за Варна

Преди няколко дни, докато разговаряхме за предизборната ми кампания, един приятел ми каза - "най-лесно ще е да измислиш някой дядо от Варна, за да затвориш тази тема, че си от София".

Не се и бях замислял, че човек може да си "измисли" дядо (оказа се, че в политиката се прави често...). Слава Богу, не се и налага. Родът ми е дълбоко свързан с Варна. Не просто като местожителство, а като принос, отдаденост и обществена работа. Тъй като темата беше интерпретирана различно по медиите, публикувам малко повече конкретна информация:

Първият варненец в рода ни е прадядо ми - адвокат Никола Кънев, 

родом от Брацигово. Юрист, публицист и политик, многократно избиран за градски съветник и за председател на Общинския съвет в града, местен председател и член на националното бюро на Демократическата партия. Народен представител от Варна и първи попдпредседател на XIV ОНС (1908-1911г.). Никола Кънев е вносител и автор на законопроекта за електрификация на град Варна. Той е въвел практиката на публичен депутатски отчет пред избирателите, която е станала запазена марка на демократите през годините: 

Най-вероятно това е и причината на името му да бъде кръстена и улица в центъра на града след смъртта му през 1922г. 

Известен е бил като републиканец, луда глава, човек с остър език, който не се бои от преки конфликти. Имал е и приятели, и врагове, което лесно може да се види от справка в електронния архив на Варненската библиотека. 

Синът му - инженер Боян Кънев е по-малко известен днес, но приносът му за града е може би по-голям.

 Завършил хидроинженерна специалност в Мюнхен, той е един от строителите на Морската столица - такава, каквато я знаем днес. През 30-те години е идеолог, проектант и строител на модерното пристанище, Аспаруховия мост, корабостроителните заводи във Варна и Русе. В края на десетилетието е назначен за заместник-директор на Дирекция "Водни съобщения" към МС, пост, равнозначен на днешния министър на транспорта и съобщенията. (Оттогава постоянното местожителство на семейството ни е София, но връзките с Варна не са никога прекъсвани. Единият от братята ми - Васил Кънев е възпитаник на Френската гимназия във Варна, другият отби военната си служба във ВМФ.)

Повече за Боян Кънев - отново в архива на библиотеката.  

Житейският път на дядо ми Боян продължава ... в концентрационния лагер в Белене. Немски възпитаник и враг на народната власт, мечтателят за морска България завършва живота си в изолация и вътрешна емиграция в дома си в София. В същия дом и в същата вътрешна емиграция прекарват голяма част от живота си третото поколение мъже от рода - покойният ми баща Милен и чичо ми Никола - неговият чудесен разказ за семейството можете да прочетете тук - Къневи фамилия на артисти и политици.  Те нямаха възможност за обществена работа, за тях тя беше забранена... 

От момента, в който се захванах с политика, Варна е основният ми интерес. Не само заради родовата история, а заради позорното петно върху Варненската политика през последното десетилетие. Играта по въже на кмета Йорданов, властта на мафията, гешефтите в общината, зарязаният в дупките обществен интерес станаха емблема на града, който повече от столетие е бил най-свободният, най-богатият и най-красивият в България. 

 Вярвам, че това петно може да бъде измито. И градът може да бъде отново свободен, богат и красив. И че всички ние можем и трябва да излезем от вътрешната емиграция - наложена преди от един тираничен режим, днес - от тиранията на мафията. 

Честно казано, дълго време се въздържах да пиша този текст. Неудобно ми е да се "хваля" с чужди дела. В десетки лични разговори обаче разбрах, че тази тема е важна. Може би защото в историята на семейството си нося и този спомен за хора, отдадени непоколебимо на обществения интерес и на развитието на модерна Варна. 

Аз няма да бъда първият народен представител от Варна в рода си. Ще бъда вторият. И ще ме съдите не само по обещанията ми, но и по по-тежко мерило - достойнството на мъжете преди мен. 

. 

Варна: столицата на ... безвластието?

Свърши дълъг ден, изпълнен със срещи и разговори: с журналисти, с щаба, пресконференция, събрание с ДСБ-Варна, район Приморски, бира с приятели... Та в края на бирата, или по-точно на третата (и за съжаление последна...), стана дума, че Варна е в центъра на вниманието на националните медии за първи път от повече от 13 години - от балотажа между Кирил Йорданов и Добрин Митев в края на '99. 

За тези години изтече много вода - дори ми е трудно да си представя колко се е променил животът ми - от завършващ студент по право и мрънкащ избирател на СДС (по-точно на Костов), до съдружник в утвърдена адвокатска кантора и заместник-председател на ДСБ (абе... заместник на Костов). Но през целия този период, за националните медии и националната политика "морската столица" ... отсъстваше. Забравена от властта, или умишлено изоставена от властта в ръцете на една групировка, нейните теми не бяха националните теми. Изборите - предварително ясни, концесиите - предварително ясни, обществените поръчки - предварително ясни. И един виц - с кого граничи България на изток. Надали нещо предава по-кратко и ясно изолацията на Варна и абдикацията на централната власт от нейните задължения към инфраструктурата, конкуренцията, законността. 

През последните седмици, Варна отново е във фокуса на медиите. Не е пресилено да се каже, че е политическа и медийна столица на България от началото на протестите. И няма как да е друго - тук протестите са най-масови, най-искрени и най-вече - обединяващи наистина хора от всички социални групи, политически убеждения, образователно ниво. Наистина масов обществен протест, избухване на хората срещу властта. 

И когато прожекторите светнаха към Варна, се оказа, че през последните 12 години никой не е управлявал. Преди десетина дни в студиото на БНТ, архитектите на последните четири мнозинства в общината  - БСП, ГЕРБ, Марешки - си разкъсаха ризите от опозиционност. 

Обединена Варненска опозиция - колаж на dariknews.bg

Очаквам скоро Янко Станев и Неделчо Михайлов също да заявят, че са били в опозиция... 

Първо се ядосах, после се замислих, че са някак си прави. Те не са управлявали. Формирали са мнозинства, гласували са, подкрепяли са Йорданов, и да ... мнозина от тях са крали. Крали са при това много. Но не са били на власт - защото властта е отговорност. Властта беше в ТИМ. Или по-лошо - ТИМ беше символ на отсъствието на власт и отговорност. 

Преди точно три години писах: 

Важно е да знаем, че на изток България не граничи с ТИМ. Граничи с модела на политическа безотговорност и налагане на частни стратегии и приоритети, при липсата на общи. 

Защото където властта я няма, царува мафията. А след нея - мизерията и стопанският упадък. Упадък, довел до парадокса, град с пет университета да има висока безработица, а публичната служба да се носи от неграмотници. 

Днес управляващите правят всичко възможно безвластието да продължи и дори да се задълбочи. Както в националната политика се опитват да предизвикат хаос, от който да ни домилее за Борисов, така във Варна искат анархия - за да забравим кой наложи Киро за четвърти мандат. Искат избори в мъртвия сезон, за да могат купените и зависимите гласове да определят отново кмета и управлението. 

Няма да мине. Хората разбраха поне две неща: Властта на мафията ражда бедност, а 50-те лева, които боклуци плащат за гласа им, се връщат още със следващата сметка за ток. 

От Варна преди повече от десетилетие тръгнаха купуването на гласове, фалшификациите на избори, "бизнес"-партиите на мафията. През тези години градът беше столица на безвластието  и монопола. 

От 2013 година ще е столица на промяната. 

.

Крачки напред

Последните два дни, въпреки хаоса около сформирането на "инициативни комитети" на протестиращите, донесоха няколко добри новини: 

1. Протестите стават все по-масови, което отнема инициативата на атакаджийските шпицкоманди и дежурните политически мошеници. 

2. В протестите се включват хора от малкия бизнес, които са по принцип по-умерени, загрижени за правилата и частната собственост, не са склонни да приемат революционни хунвейбински идеи. 

3. Протестиращите изоставиха лозунгите за национализация и фиксацията единствено върху ЕРП като символ на монополите. Протестът се насочи и срещу публични монополисти като топлофикациите, ВиК дружествата, НЕК... 

3А. Все по-често протестиращите споменават двете свещени крави на последните две правителства - ТИМ и Лукойл. Вече е ясно, че мафията произвежда бедност и безработица.

Хората срещу мафията, а не "гражданите срещу политиците"

4. Днешният протест в София насочи енергията си към една от основните (може би главната) язва на обществото - правосъдието и отказа на БСП и ГЕРБ да го реформират. 

Сега политическият коментар: 

В новия си вид, около 60% от  исканията на протестиращите съвпадат  с по-стари, а и със съвсем актуални позиции на ДСБ: 

- Програмно правителство и продължаване на работата на Народното събрание; 

Правителството трябва да е експертно и да наложи правила и законодателни инициативи, ограничаващи злоупотребите на монополистите и фирмите с господстващо положение. По този начин то не само ще облекчи гражданите, но и ще върне доверие в правилата и институциите. 

- Спешни мерки (мораториум) за пресичане на разграбването на защитени територии в очертаващия се период на безвластие.

- Съгласие в следващия парламент за необходимостта от сериозни промени в Конституцията.

Тези промени трябва да включват избирателните райони, избирателната система, броя на народните представителни, но най-вече - промяна в правосъдието и местната власт. 

- Кратък следващ парламент и избори за ВНС. 

Нашите задачи (подчертавам, че това е лично мнение, което ще отстоявам пред партията си):

- ДСБ трябва да предложи мандата си в "парламентарната рулетка" за експертно програмно правителство. 

Ако президентът не възложи мандат на СК, значи играе с ГЕРБ/БСП/ДПС против интересите на гражданите. 

- Кабинетът трябва да е експертен. ДСБ/СК няма доверие от избирателите през '2009 да съставя правителство. Ние ще съставим следващото правителство след изборите '2013, но това е съвсем отделна тема. 

- В политическите си позиции, ДСБ трябва, дори с цената на противопоставяне от най-радикалните протестиращи срдеди, да защити частната собственост и демократичните правила - по-подробно за това писах преди ден и половина. 

През последните години, ние първи посочихме всички проблеми, които днес взривяват обществото ни:

- Убийството на семейния бизнес; 

- Разцвета на монополите в различни икономически отрасли (енергетика, храни, обществени поръчки, строителство...); 

- Енергийните монополи и енергийната мафия; 

- Местната политическа мафия, най-видима във Варна, но все по-силна навсякъде. 

Посочихме и резултата от тези проблеми: Стопанска депресия, фалити на малкия и среден бизнес, безработица, бедност. Посочихме и множество експертни решения, които днес са на улицата, а утре ще бъдат на масата в Министерски съвет. 

Днес е време да поемем отговорност да защитим позициите си на избори, а утре да наложим нови правила във властта - в управлението и във Велико народно събрание. 

.

Варна: танковете на мълчанието

Саможертвата на Ян Палах е символ на протеста срещу непреодолимата физическа сила. Човекът срещу танковете на най-голямата армия в света (и в нея български войски, пратени от Живков... да не забравяме)... Няма сила в Чехословакия, която да се противопостави на танковете през 1968 година. Няма никакво средство за съпротива. Погазени са нормите на международното право, важи само правото на силата. 

И нещо по страшно: Където важи правото на силата, там на власт е отчаянието. 

"Не беше толкова в опозиция на Съветската окупация, а в деморализацията, която настъпваше, хората не само се отказваха, но и се предаваха. И той искаше да спре онази деморализация. Замислям се за хората на улицата, множеството от тях, мълчаливи, с тъжни очи, сериозни лица, когато погледнете онези хора, разбирате това което всеки вече знае, всички благоприлични хора, бяха на прага да правят още компромиси." 

Това разказва близък приятел на Палах. Действието на Ян Палах постига целта си, на ужасната цена на саможертвата. Той никога не е забравен. Правото на силата продължава още две десетилетия, но властта на отчаянието пада тогава ... през 1969г., за да не се върне никога повече в Прага. 

Няма непреодолима физическа сила срещу гражданите на Варна. Няма съветски войски. Дори български войски няма. Саможертвата на Пламен Горанов е без съмнение протест срещу сенчестата власт на групировката ТИМ, за която всеки говори на кафе, на бира и на вечеря. 

Но в България има сила, която да се противопостави на сенчестата власт. Във Варна има сила, която да я спре. Ресурсът на публичната власт е несравнимо по-голям от всяка групировка, от всяка мутра, от всеки олигарх. И дори - от всичките заедно.

 Властта в България може да се справи с всяка групировка, дори и с видимо най-силната. Може ако го поиска... Не - може, ако хората го поискат от властта. 

Но те изглежда не го искат. Мълчат "гражданите", които се борят край микрофона. Мълчат мошениците, които обхождат протестите и чакат нещо да изпадне, чакат шанс за далавера.  Мълчат кандидатите за предстоящите избори - не искат от гражданите на Варна този мандат. Искат мандат за схеми и далавери, както досега... мандат за преговори с ТИМ искат. 

Саможертвата на Пламен Горанов е символ на протеста срещу по-жестока сила - силата на деморализацията, на компромисите, непредизвикани от нахлуване на танкове. 

Единствените танкове, които предизвикаха този протест, са танковете на мълчанието ни. Мълчанието на политици, "общественици", медии... мълчанието на иначе шумните протести.  

Убеден съм, както писах и по-горе, че с властта на групировките може да се пребори само властта на правилата. Наложени от отговорни, демократично избрани политици. Първата крачка е някой да поиска този мандат от гражданите - да не се договаря, а да се бори. 

Дано Пламен Горанов се е преборил с тези танкове. Дано се пребори и с изгарнянията. Затова остава само да се молим. 

Но да се борим за да паднат властта на отчаянието и правото на силата. 

.