сряда, 16 септември 2015 г.

"Потоп" или промяна за Европа?


Бежанската криза, и особено политическата и медийна паника, която тя създава, ми припомни чувството на обреченост и пропадане, изпълващо "Потоп", втория роман от историческата трилогия на Сенкевич. Роман, описващ внезапния разпад на великата "Жечпосполита" ("Република"), федералната изборна монархия на Полша и Литва,  превърнала се за повече от век в символ на етническа и верска толерантност, сложен взаимен контрол на властите, политическо и военно могъщество. Полската "Република", освен исторически спасител на централна Европа от татарите и османците, е и предвестник на демокрацията, конституционната монархия, федерализма и подчинението на основните християнски ценности на човешките права и достойнство, при запазване на правата на лутераните и евреите под светска католическа власт - в голяма степен, предвестник на днешния хаотичен, но обърнат към гражданите си и правата им Европейски съюз... Но повече за Полша - в края на този текст

Днес, изправени пред бежанската и мигрантска вълна от Близкия изток и Северна Африка, Европа изглежда в състояние на разпад и безнадеждност. Държава след държава затваря границите си, като търси индивидуално спасение зад телени мрежи. Правителство след правителство затъва в популизъм и помпане на мускули пред избирателите с неизпълнимото обещание да спре бежанския поток към подвластната му държавна територия, с надеждата, че други държави на територията на същия съюз ще понесат тежестта от неизбежното прииждане на стотици хиляди имигранти. Сблъскват се две противоположни тенденции на еднакво зловредно политическо говорене

Повечето национални лидери, начело с дежурния популист Орбан, чешкото посткомунистическо правителство и националпопулистите на Фицо в Словакия, отхвърлят обща европейска политика в името на затваряне на национални граници. Поддържат ги, с по-малко политическа реторика, затъналите във финансов егоизъм богати държави от северната периферия на континента. 


Повечето лидери на Съюза, начело с Европейската комисия, и масово опозиционните леви партии на северна и западна Европа, се отдават на сантименталничене вместо на политическо действие. Поведението им напомня граждански активизъм, а не загрижено и отговорно упражняване на върховна политическа власт в момент на тежко изпитание. Позоваването на абстрактни ценности, без споменаване на очевидната заплаха, пред която тези ценности са изправени, и без решителни идеи за защитата им, всъщност налива вода в мелниците на националния популизъм на "безчувствената" Централна Европа...

Особено смущаващо е поведението на де факто лидера на Съюза - Федералната република и лично нейния канцлер, която залитна от едната крайност в другата, от снимането на селфита с имигранти до спирането на международни влакове и затварянето на гранични пунктове, последвана, разбира се, от съседна и зависима от волята ѝ Австрия... 

Наблюдаваме ли края на следвоенна Европа, на общоевропейската "Жечпосполита" (Република) - на общия дом на свободата, правата и обърнатата към гражданите споделена власт? Могат ли няколкостотин хиляди мигранти (около 2% от мигрантите по света в момента, по-малко от тези, заселени в Ливан или Турция) да разрушат делото, произтекло от смъртта и бедите на десетки милиони преди по-малко от век, в годините 1914-1945? Само четвърт век ли продължи мечтата на Източна и Централна Европа да бъдем част от семейството на свободните и обединени народи? 

Надали. Но кризата идва навреме, за да сложи край на заблудата  за "края на историята" и на измамната Маастрихтска илюзия за спокоен "клуб на богатите", който не харчи за сигурност и отбрана, докато пази луксозния си "единен пазар". 

Европа ще излезе от тази криза по-силна. Но преди това, трябва всички да схванем някои прости истини и да мотивираме решенията си с повелите на здравия разум, а не с празния популизъм или сантименталните лирични отклонения:

На първо място, кризата няма национално решение. Това важѝ с особена сила за периферни, гранични държави като България и Унгария. Натискът върху границите ни е твърде силен и ако тръгнем по пътя на затваряне на всички граници в Европа, точно ние ще се окажем буферните държави, в които стотици хиляди ще се блъскат в граничните пунктове на по-богатите западни държави, но ще пребивават у нас, за сметка на нашите изтънели социални системи. Нито една европейска държава не може сама да реши проблема, нито да пренасочи потока към други държави-членки. Единствено общо европейско решение, наложено със силата на централната власт и сътрудничеството на националните правителства може да свърши работа. 
На второ място, затварянето на вътрешните граници не спасява никого. Дори да обримчим континента с телени мрежи, имиграцията ще продължи, а каналджийството и трафикът ще процъфтяват. Гласовете на популизма и на сантименталното пораженство ще се извисяват и краят на Шенген ще бележи и началото на края на ЕС. Решенията са съвсем други - общо финансиране на федерален контрол и регистрация, на буферни зони и лагери в сигурни трети страни по границите на Съюза, постепенно и контролиранo пропускане единствено на същински бежанци във всички държави на ЕС, контрол върху пребиваването им, готовност за връщане в родината след преодоляване на трагичните конфликти в родината им. Общи и централно финансирани и координирани мерки срещу трафика, обща политика за вътрешна сигурност... 
На трето място, всеки политически съюз е преди всичко съюз на сигурността, а не общ пазар и "клуб на богатите".  Колапсът на гръцката държавност е основна причина за неконтролируемото напускане на гръцка територия, което днес отваря коридора през Македония и Сърбия, а утре заплашва България. Това прави например смешни напъните на "сепаратистите" от Северна Италия през последните десетилетия - ако Южна Италия се отдели като бедна и неподкрепена от Италия и ЕС провинция, тя скоро ще бъде арабска държава (и е била, в миналото...), а разходите на всички съседи за отбрана ще нарастнат десетократно и далеч ще надвишат цената на солидарността. Това се отнася за всяка периферия на ЕС - солидарността на богатия Северен клуб е въпрос на сигурност на собствените им държави, а не на развален финансов рахат. И тук съвсем не става дума само за днешната бежанска вълна, която е лесно преодолима криза, която е лесно преодолима с ресурса на целия ЕС. Става дума за всички заплахи за сигурността на Западния свят, от Близкия изток и Северна Африка, през Украйна, та до Южнокитайско море. 

Накратко - общото решение на ЕС и общото централно политическо действие нямат никаква разумна алтернатива. Патетичната популистка защита на националните граници е най-голямата заплаха точно за националния интерес на засегнатите държави и общества. Патетичната защита на хуманитарни ценности без твърда политика за сигурност и отбрана е най-голямата заплаха за тези хуманитарни ценности през утрешния ден. Защото те са продукт на общности, чийто интегритет безконтролната миграция застрашава. 

А защо Полша? Не само защото трагичният крал Ян II Кажимеж в голяма степен сам е предизвикал "потопа" от втората половина на XVII век - като е отчуждил всички свои протестантски лидери и общности и по същество е разпаднал държавата и централната власт преди нашествениците да нахлуят. Нито само защото сепаратизмът на полските, литовски, украински и трансилвански войводи на "Републиката" е основна причина за военните поражения. 
А защото през последното десетилетие Полша на Доналд Туск е един от най-добрите примери за баланс между защита на националния интерес и силна проевропейска политика. Правителствата на "Гражданска платформа" дадоха надежда, че в Източна Европа може да се роди нова енергия за засилване и подновяване на ЕС като единен политически съюз на горди и свободни нации, обединени за сигурността и благосъстоянието на гражданите си. Никой разумен наблюдател не може да отрече патриотизма на полското правителство и загрижеността му за националния интерес и активната му политическа роля в рамките на ЕС. 
Днес обаче, бежанската криза насърчава вълната на политическия популизъм преди изборите на 25.10 застрашава да запрати и Полша в лагера на затворените граници :

(което е потенциално фатално за държавата при задълбочаване на украинската криза...).

И накрая - решение за Европа има, И то е дадено от ... Бенджамин Франклин преди 240 години: 

We must, indeed, all hang together or, most assuredly, we shall all hang separately