понеделник, 29 август 2016 г.

Отвъд изборите, или за стратегическите рискове, които Борисов удвои




Хаотичното и несъгласувано поведение на премиера Борисов удвои, вместо да ограничи рисковете пред страната. И няма защо да се чудим - като не знаеш накъде си тръгнал, винаги стигаш някъде другаде. Недопустимо е да се смесва стратегическа дипломация с предизборна кампания. Още по-лошо е да се правят ходове, изискващи стратегическа дипломация, без експертна подготовка и съгласуване вътре в страната, като елемент на лично и партийно позициониране. А най-лошото е, че по нищо не личи премиерът ни да знае пред какви реални рискове е изправена България в новите турски реалности… 


1. Турция върви от ограничена и трудна демокрация към ясно изразен личен режим, опрян на еднопартийна диктатура с марионетна опозиция. Само по себе си - не е наша работа, “важното е комшиите да са стабилни”… Но каква е цената на стабилността? 
Режимът на AKP и Ердоган се опира на два идеологически стълба - национализъм и ислямизъм. Съотношението на двете съставки в коктейла се определя лично от Таийп, според вътрешно- и външнополитическите му интереси. В момента ясно преобладава националистическата идейна основа на управлението. А националистическите режими, не само на Балканите, неизбежно търсят да продадат на населението “външни” успехи и създават образа на външния враг, обикновено исторически обусловен. 
Рискът от постепенна ескалация на националистическа пропаганда, насочена към Балканите и България, е видим от няколко години насам. Опасността тази пропаганда да се засили успоредно с втвърдяването на режима е очевидна и никой у нас няма право да я пренебрегва. Балансът в България е крехък - раните от “Възродителния процес” са живи в съзнанието на етническите турци и мюсюлманите у нас, а дългогодишното корупционно управление на ДПС доведе до непознато изостряне на настроенията сред мнозинството. Отровната медийна среда е винаги на разположение за нагнетяване на напрежение. Всеки опит на властта в Анкара да играе националната карта на Балканите, може да доведе до промяна на модела на съжителство у нас. България, особено в лицето на първите си държавници, не бива да допуска превръщането на българските турци в заложници на експанзионисткия курс на Ердоган и инструмент на един режим, който те така или иначе не одобряват особено. 

Не по-малък е рискът от използване на верски аргументи във вътрешната политика на Турция. Българският ислям - от ръководството на мюфтийството, до ниските нива на религиозно обучение - е силно подвластен на турските религиозни власти. Преди десетилетие, това се отчиташе като оптимална защита срещу насаждане на политически ислям или на по-радикални форми на проповядване. В сегашната ситуация, не може да бъде пренебрегнат рискът от политизация на исляма в България, като следствие от политизация на исляма в Турция. 

2. Турската икономика е отслабена и с лоши перспективи (за това свидетелства пониженият кредитен рейтинг на страната от страна водещите мониторингови агенции)  още преди пуча от юли. Това рядко се коментира в българските медии, но е важен елемент от политическия процес при съседите. А недемократичните режими са особено опасни при лоши тенденции в икономиката. Тогава те търсят съхраняване на популярността си, като компенсират загубата на доходи и работни места с победи срещу вътрешни и външни врагове. Рисковете, изложени в горната точка, многократно се увеличават при икономическа криза в Турция. 

3. Ескалиращият конфликт с кюрдите в Югоизточен Анадол е както  показателен за маниера на поведение на Ердоган, така и съществен риск за България в перспектива. Повечето противници на AKP са убедени, че Таийп ескалира конфликта с кюрдите през лятото на 2015 от чисто партийни, предизборни съображения. Припомням, че през пролетта на 2015, AKP преживя тежък политически удар - в парламента влезе прокюрдската левица на Демирташ, а хората на Ердоган загубиха дори обикновено мнозинство. Реакцията на властта беше - вместо да състави коалиция според волята на избирателите - да въвлече страната в граждански конфликт и да използва тази енергия са втвърдяване на режима и победа в нови, предсрочни избори през есента. 
Освен показателен за същността на режима, този конфликт създаде два допълнителни, дългосрочни риска, На първо място, от засилена мигрантска вълна от кюрди към съседни държави (особено в случай на визова либерализация), и като следствие - изнасяне на етническото напрежение в държавите, които приемат тези мигранти. Може би най-голямата опасност в дългосрочен план за България е превръщането на страната ни в арена на противопоставяне на различни враждуващи фракции в турското общество - гюленисти, кюрди, републиканска опозиция и управляващи.

4. Бежанската криза на турска територия. Защо поставям бежанците на последно място? Първо, за да подчертая, че съвсем не са единственият риск, макар да са най-удобни за свирене по тънките струни на страховете на хората. Второ, защото Ердоган вече използва бежанците като политическо оръжие. Но не на западната си граница, а срещу кюрдите, на Югоизток. Трето, защото потенциалът му да “придвижи” големи маси хора към българската граница е доста ограничен. 
В Турция със сигурност има над три милиона бежанци. Огромната част от тях обаче не са в лагери, а са разселени свободно в азиатската част на държавата. Именно на тях сега Ердоган планира да даде паспорти, като по този начин балансира кюрдската етническа доминация на Югоизток. В бежански лагери живеят под 300 хиляди души, 90% от тях - в близост до границата със Сирия. Поддържането на тези лагери и на този “пояс” от бежанци е важен елемент от стратегията на Ердоган да не допусне общи действия на кюрдите от двете страни на границата и да установи “зона за сигурност” между Турция и Сирия. Няма знаци да се е отказал от тази стратегия, а ако започне процес на преместване на тези лагери, това ще бъде публично видима дейност с огромен ефект в цяла Европа.
Независимо от тези, намаляващи риска, фактори, процесът на раздаване на турски паспорти на арабски мигранти е много опасен за България и е силен аргумент срещу визовата либерализация. 

Тъжната истина е, че “дипломатическата активност” на българския премиер не ограничи нито един от тези рискове. Напротив - удвои ги. България трябва да има три стратегически цели:
  • Ограничаване на намесата на Турция във вътрешната ни политика; 
  • Категорично пренасяне на бежанската тема на ниво “Турция-ЕС” вместо на двустранно ниво; 
  • Забавяне на визовата либерализация най-малко до изключване на риска множество бежанци да получат турски паспорт, политическо стабилизиране на обстановката, намаляващо шанса от политическа емиграция и, не на последно място - успокояване на конфликта в кюрдските райони. 

Нито една от тези цели не може да бъде постигната в рамките на двустранен диалог. Напротив - в този диалог България няма ясни и силни аргументи, а изпада в положението на молител пред Високата порта. Единственото, което Борисов може да предложи, е повече намеса на Анкара във вътрешните ни дела и ролята си на пратеник на Портата в Берлин, която вече изигра. Но трябва да е ясно, че Ердоган води твърда политика на изнудване, насочена не само към България, а към цяла Европа. България не може да се защити с молби и услуги. Единственият шанс е твърда обща европейска политика, а през ролята на куриер ние губим малкото си авторитет да определяме посоката на европейската политика…

Полезната политика в момента е политика на поставяне на ясни граници и предотвратяване на всички форми на политическо и религиозно влияние във вътрешните работи на България. Именно такава политика може да осигури спокойствие и добросъседство, както и добър климат за икономическо сътрудничество. И тази политика трябва да бъде обсъдена и одобрена от основните политически сили, формулирана от експертни общности и следвана трайно и устойчиво. 

Отношенията с Турция не може да бъдат предизборна тема, а стратегия далеч отвъд изборите.








понеделник, 8 август 2016 г.

"Здравият разум се бунтува"



“Здравият разум се бунтува… политическата машина отново победи реформаторските елементи. Но обществото ни просто не може да понесе тези нива на корупция, икономиката няма да издържи. Тревожа се за бъдещето, за съдбата на вашето поколение…”

Думите са произнесени по повод на поредното корупционно назначение на митнически началник, организирано от корумпиран партиен апарат. Назначение, призвано да осигури партийно финансиране и да затвърди феодалното положение на местния партиен елит. Но това не е България от XXI век, а Ню Йорк през 70-те години на XIX век. И думите са казани на бъдещия американски президент Тиъдър Рузвелт, тогава на 14 години, от баща му - един от водачите на прогресивното крило на Републиканската партия. 


И все пак, въпреки разстоянието от близо век и половина и няколко хиляди километра, едва ли нещо може по-точно да опише резултатите от отминалия политически сезон в България. Партийно-политическата “машина за избори” отново победи опитите за реформи, корупцията отново възтържествува при управлението на публичните пари, а на съдебната реформа беше сложен край, без дори да се направи опит за лечение на най-тежките язви на правосъдието. 

Бих казал обаче нещо повече. През първата половина на 2016г. окончателно се изчерпа моделът на управление на страната, наложен през последните десетилетия. Модел, който успешно предаде държавата и нейните институции в ръцете на корумирани партийни “елити” от различни партии и превърна парите на българските и европейски данъкоплатци в бащиния на политически разбойници. Модел, който успя да установи толкова силна хватка върху съд, прокуратура, полиция, регулатори, данъчна администрация и целия публичен сектор, че и днес изглежда без алтернатива. Поради което и продължава да получава на избори гласовете на голямото мнозинство (от малкия процент българи, които все още гласуват). Отново липсата на ясна алтернатива отказа мнозинството от гражданите да участват в политическите решения (и тук бих си позволил прогнозата, че циничният опит на същите “елити” да задължат българите да участват в избори няма да се увенчае с успех…). 

Защо казвам, че моделът се изчерпа? По две причини. Първо - икономиката не издържа тези нива на корупция, точно както Рузвелт старши е предрекъл преди сто и четиридесет години. И второ - светът се промени твърде много, и не в наша полза. 

1) Изчерпа се моделът на правене на външна и европейска политика без национални цели. Поне 15 години, България прави външна политика на принципа - безогледно послушание пред силните, срещу което те си затварят очите за корупцията вътре в страната, тупане по рамото от НАТО и ЕС, докато другата ръка пълни джобовете с руски пари. Властта краде вътре в страната, а навън оставя “началниците да се разбират”, без формулиране и защита на разумен национален интерес. Особено показателна в това отношение е европейската ни политика, която отдавна е обект на присмех сред по-опитните дипломати в Брюксел. Българските правителства никога нямат позиция по спорни въпроси, като услужливо изчакват позицията на Европейската комисия и на Германия, за да ги последват. Единственият проблем възниква, ако Меркел и Юнкер са на различни мнения. Тогава се налага нашите лидери да се навеждат в две посоки едновременно, което е трудно гимнастическо упражнение. 
Настанаха обаче времена на избор. Кризата в Украйна, мигрантската вълна от Близкия изток и Северна Африка и затягането на личния режим на Ердоган в Турция налагат ясна политика в национален интерес. Досегашното огъване във всички посоки вече просто не върви. И не е случайно, че премиерът ни изглежда видимо несериозно през последните месеци, докато се опитва да се хареса на ЕС, САЩ, Русия и Турция едновременно. В днешния кризисен свят това просто вече не е възможно… А опитите на Президента и външния министър да наложат по-ясна политическа линия срещат твърдия отпор на “политическата машина”, която е свикнала да се издържа едновременно с европейски фондове и руски рушвети, да разчита на американците за националната сигурност и на руснаците за поддържане на домашните медийни монополи… 

2) Не стоят различно нещата и с публичния сектор. Трайната политика на модела е имитация на реформи, съчетана с партийно превземане на всички административни позиции и зависими от властта работни места. Провеждана непрестанно от 80-те години насам, тази политика доведе до разруха на администрацията и цялата публична сфера. От десетилетия, работа в държавния апарат, държавните и общински фирми, образованието, науката, здравеопазването, все по-рядко се получава по лични заслуги, а все по-често - по партийна вярност и принос към партията и нейните изборни резултати. Излишно е да казвам, че това прекършва мотивацията на хората да се квалифицират и развиват в професионалната си сфера, гони способните и пълни важните постове в институциите с некадърни, но отдадени на политическите си задачи партийни секретарки. И въпреки, че хората с лични качества са все още мнозинство, особено на по-ниски позиции, структурите на властта са вече обърнати не към нуждите на гражданите, а към интересите на трите “системни” (по Цветан Цветанов) партии - БСП, ДПС и ГЕРБ. Видимо е, че в тези партии вече има малцина, които се надяват да променят тази порочна система, за сметка на огромно мнозинство от защитници и строители на “машината”, която задушава обществото ни. 

3) Моделът  отхвърли личните заслуги, усилия, образование и труд като основно мерило за издигане в обществото. И това по особено болезнен начин се пренесе върху българското образование. Заслепени от преследване на делегирани бюджети и управление на обществени поръчки, ръководителите в образованието - от директорите на училища до висшите кадри на министерството, забравиха целта на образованието - създаване на грамотни и професионално квалифицирани млади хора. Непрекъснато се свалят критериите за получаване на тройка и съответно - диплома, както в средното, така и във висшето образование. Но сваления критерий на оценяване не превръща тройкаджиите в грамотни хора, нито дипломираните в добри професионалисти по специалността си. Мотивацията за усърдие и усилие се убива в ранна възраст, и това е без съмнение най-опасното престъпление на корумпираната власт, защото обрича бъдещи поколения без всякаква вина за греховете и кражбите на “елита”. Не е чудно, че повечето будни семейства намират начин да изпратят децата си да учат в чужбина. И така провалът в образованието се превръща в основен двигател на демографската криза…

4) За отказа от промяна в правосъдието няма да пиша много. По тази тема има съгласие в обществото. Има обаче и обратно съгласие в парламента. Докато над две трети от българските граждани искат радикална съдебна реформа по румънски модел, три четвърти от българските политици - независимо от кой елемент на “машината” произлизат - са обединени за да спрат такава промяна. Защото прочистената съдебна система може да прочисти останалите обществени институции. А именно прогнилите институции са хранителната среда на “елита”. 

5) Всичко описано, в крайна сметка, проваля шансовете за ускорено икономическо развитие. Липсата на правила, неработещата администрация, затъващото образование и над всичко - политическата корупция, спират и външните, и вътрешните инвеститори. Казано просто - няма кой да поеме риск и да вложи пари и труд в нездрава среда. Съответно - няма кой да създаде нови работни места и да осигури конкуренция на пазара на труда, която да повиши доходите на работещите българи. Колкото по-затънал в корупция и местен феодализъм е някой регион, толкова по-бедни и несигурни са хората в него. Липсата на шанс и алтернатива прогони цели области на страната в чужбина, а в други останалите хора са зависими от единичен местен работодател, който може да си позволи мизерни заплати и непоносими условия на труд. Примерът с миньорите в Ораново, които предават ботушите си по наследство и работят в непрестанна опасност за живота срещу заплати под хиляда лева, за съжаление съвсем не е изолиран… 
Тази икономическа реалност неизбежно прави държавата твърде зависима от все по-трудно достъпни европейски фондове и непрекъснато финансиране през дългове. Без ускорено развитие на икономиката, дълговата спирала е близка и неизбежна перспектива. 

Пиша всичко това, не защото съм черноглед човек, даже напротив. И не защото то не е известно. Не съм анализатор и нямам такива планове за живота си. Пиша го защото съм убеден, че обществото ни има и нужда, и вътрешни сили за радикална промяна на този модел. Защото този начин на управление е  изчерпан и вече опасен за нацията ни. Защото без промяна на политическия модел няма как да изградим здрави институции и здрава икономика. 

За такава промяна трябва да се изкоренят два елемента на модела. Първият е “политическата машина”, която се интересува само от избори. И подчинява на изборния резултат всичко - назначения, обществени поръчки, европейски пари. Машината, заради която работим и плащаме данъци не за доброто на семействата си, а за благото на управниците си. Вторият е заместването на качествените, предвидими и независими републикански институции със стихийната воля на едноличния лидер. И не, не говоря само за Бойко. Той не е чак толкова различен от Сакскобургготски и Първанов, че да му отделяме специално внимание. Проблемът е, че едноличата воля на лидера и сплетните на приближените му не могат да заместят силните институции, които следят за общия, а не за личния интерес. Да, демокрацията иска “силни” лидери и народът им дава властта, съвсем не само у нас. Но републиката има и силни защитни механизми. А у нас те са смачкани и потъпкани. Решенията по всички въпроси се вземат не в независими и професионални регулатори и администрации, а в партийни кабинети или на дивана на лидера. И естествено обслужват не общия национален интерес, а дребните сметки на партийните апарати и на антуража на партийните водачи… 

И да, през първата половина на 2016, светът полудя и се пусна по пързалката. Животът ни от десетилетия не е изглеждал толкова несигурен и непредвидим. Но е връх на глупостта и цинизма новите заплахи да се използват като аргумент против промяната. Напротив - точно те правят промяната наложителна. Защото моделът на партийните машини не може да се справи с новите рискове и заплахи. Да си спрял и да гледаш как къщата ти пада, не е стабилност, а ступор и безотговорност. Разумът изисква действия, а не паника, инициатива, а не бягство от решения. 


Тиъдър Рузвелт е победил “политическата машина”, въвел законите срещу монополите и наложил личните качества и заслуги като основен критерий за назначение. И с това е останал в историята. Постигнал го е тридесет години след онзи паметен разговор с баща си. Е, България няма толкова време. 
Здравият разум трябва да се разбунтува, още сега.