КЪСНО ЛИ Е ДА ТРЪГНЕШ ПО ТРУДНИЯ ПЪТ

… Това се питах този уикенд в Шумен, по време на поредното съвещание на общинските лидери на Демократи за силна България. Сякаш нямам отговор… От една страна, ръководството на партията най-сетне каза ясно, че участието във властта не е цел, а просто средство за постигане на политически цели. От друга, тази важна крачка изглежда твърде скромно постижение една година преди да изтече мандата на това Народно събрание (да не говорим за видимия шанс тройната коалиция да се разпадне предсрочно под напора на несъгласуваните стремежи на всяка от партиите да се охрани предизборно, докато популистки «разкрива» далаверите на партньорите си…).

Преди близо година писах за опасността десницата да се залиса в коалиционен водевил и да изтърве реформаторския си облик, или казано с други думи – в стремежа си за власт да не успее да обоснове каузата си. Страховете ми имаха своето основание в миналото и за огромно съжаление се оправдаха в късните месеци на миналата година. Днес трудният път е по-дълъг, а силите да бъде извървян – по-малко.

Решението за самостоятелно явяване на парламентарните избори е без съмнение смело и правилно, а утвърждаването на ясна и безкомпромисна реформистка платформа – повече от необходимо. Проблемът е, че това поведение е само началото на закъснял процес. За съжаление, значителна част от лидерите на партията на местно и национално ниво изглеждат неподготвени да тръгнат по пътя и изненадани от очевидни факти. Ще се опитам съвсем накратко да изложа в какво се изразява тази неподготвеност :

На първо място, мнозина в ДСБ трудно възприемат факта, че ръководят малка партия с ограничено обществено влияние. Политическата стратегия трябва да се опира на реалности, а те са, че реформистите в България съвсем не са много, а досегашните послания на ДСБ не успяват да мобилизрат това малцинство – именно защото не са насочени пряко към него, а към неограничен и разнороден кръг избиратели.
На второ място, в опита си да представи позиции-пенкилер (неизбежни за големите партии с претенции за самостоятелно управление) и в страх да не засегне някого, ДСБ не съумява да очертае ясно образа на политическото статукво и на неговите крепители. Страхът от загуба на съюзници води до загуба на избиратели…
Отрицанието на факта, че подкрепата е ограничена, затруднява разпознаването на потенциалния привърженик. В множеството лицата се размиват...

Всичко това затруднява създаването и налагането на ясни и точни политически послания и води до залитане в сух експертен политически стил и дори политическа софистика. Съвещанието в Шумен за пореден път не предложи достатъчно послания, пряко насочени към избирателите-реформисти, и – което е по-лошо – не стигна до конфликтни и отграничаващи политически позиции. На този етап от подготовката за избори, партията се опира само на две верни патерици – спомени от успешното управление на ОДС и самочувствието на “единствена реална опозиция” през последните седем години. Без да оспорвам верността на тези твърдения, те са достатъчно изпитани, за да си позволим извода, че не са солидна основа за разширяване на подкрепата.

Надеждата, че обществената подкрепа ще се появи сама, без промяна на политическото поведение, е необоснована. Очакването родените през 1990г. български граждани да подкрепят отминало управление, което не помнят, е несъстоятелно. Реформистката платформа има нужда от промяна, от съобразяване със съществените обществени преобразувания през последните седем години. Съхраняването на лидерството на национално ниво съвсем не значи отказ от еволюция и не е оправдание за инерция и страх в местните организации.

Късно ли сме тръгнали по трудния път, зависи единствено от скоростта, с която вървим...