За Рождество, трапезите и традициите

Няколко пъти се замислих дали е редно да пиша за политика по време на Коледните празници. Дали не е по-правилно да пиша за семейните традиции, за тишината край елхата, за шума в кръчмите и търговските центрове.

(Изключително хубави текстове прочетох от Belomore, от Templar, от Иво Беров.)

Дали пък да не пиша за постната трапеза на Бъдни вечер и за празничната трапеза през следващата седмица. За боб и пуйка един вид.

Но Рождество не е история за боб и пуйка. Не е история за трапезите ни, но дори не е приказка за традициите ни.

Рождество е история за страдание, война и глад. За един изначално несправедлив и жесток свят, в който мнозинството хора не познават друго, освен лишения и насилие, загуби и страдания. За живот, изпълнен с болка по пътя към безжалостно близкия край.

И в днешна България Рождество не е историята на семейната Коледна трапеза, нито на забързаното пазаруване на средния българин, който пресмята до стотинка празничните “добавки” към заплатата си. Рождество е историята на самотния старец в студен дом със счупени прозорци, на жената в жилище без вода и електричество, която проституира, за да изхрани детето си. На родителите, които с безпомощен ужас гледат болното си дете и осъзнават, че няма да оставят след смъртта си дори и поколение. Не и на този свят...

Рождество е история на Надеждата, че обграждащото ни зло не е всепобеждаващо. История на Вярата, че страданието има смисъл, че за грешките има прошка, че непоправимото може да бъде поправено. Преди две хилядолетия се е родила универсалната християнска вяра в Спасителя и в изкуплението на безбройните грехове на жестокия ни свят. Но пак тогава се е родила и универсалната етика на обществената отговорност и личния избор между Добро и Зло. Съзнанието, че в един несправедлив свят, отделният (несъвършен и грешен) човек има свободата и задължението да застане на страната на справедливостта. И ако мисълта за спасението носи утеха само на вярващия, етиката на личния избор обвързва всеки, (в това число и съмняващите се като мен) който определя себе си като част от християнската цивилизация. Общественият ангажимент и чувствителността към всекидневната несправедливост не е лукс, който един може да си позволи “ ‘щото си е надвил на масрафа”, а друг – не “ ‘щото има да храни семейство”.

Общественият ангажимент е дълг.

И не само не е “правилно” празнично да подминаваме политическите теми, а напротив – “редно” е да се задълбочим в тях. Редно е да назовем същностния проблем зад всекидневните скандали. А той е, че у нас публичната власт е загубила всякаква връзка с понятието за обществен интерес и всякаква чувствителност към нуждите на най-уязвимите обществени групи. Надали някой може да предвиди до какво ще доведе разместването на пластовете в обществото през 2009 година. Аз със сигурност не мога.

Но съм сигурен, че единствената промяна, която би имала смисъл и значение, е събуждането и съвместното действие на хората, които не търпят несправедливостта, кражбите и свинщината. Тези, които имат собствена представа за обществен интерес и не са безразлични към чуждото страдание. Които са готови да направят избор, водени от нетърпимост към корупцията и съзнание за пораженията (морални и материални), които тя нанася не само на тях, но и на цялата общност. Които – в крайна сметка – знаят, че в политиката няма Спасители, а трудни и упорити борби, водени от тях самите и от несъвършени хора като тях. Надеждата за 2009 година е събуждането на етиката на обществената отговорност и личния избор. И политическо действие, водено от тази етика, което може да проправи пътя за мъчително отърсване от ориенталските политически нрави и породената от тях социална мизерия.