Винаги има избор

Мойст фон Липвиг, героят на чудесната сатирична новела на Тери Пратчет “Going Postal”, е изправен пред избор – или да приеме предложената му работа, или просто да излезе през вратата. Дребната подробност е, че вратата е на сто метра височина над каменист склон.

“Винаги има избор”, споделя лорд Ветинари – просветеният тиранин, който прави не твърде привлекателното предложение.

Преди по-малко от три месеца, пред всяка от десните реформистки партии в България имаше не толкова страховит избор. Да се явят на избори самостоятелно, като съхранят в максимална степен своята идентичност и чувствата на твърдото си ядро привърженици. Или да седнат на масата за преговори, с амбициозната цел да създадат цялостна дясна алтернатива, реформистки опозиционен блок. Всяка от двете възможности имаше свои предимства и недостатъци. Лидерите на ДСБ и СДС избраха втората, с надеждата за мобилизация на всички десни избиратели и участие във властта от силната позиция на равнопоставен партньор на ГЕРБ. Преговорите започнаха преди повече от месец и създаването на обединен десен съюз е официална цел пред ръководствата и членовете на двете партии. И което е по-важно – очакване на медиите, обществото и най-вече на реформистки настроените граждани, хората, към които посланието на тези преговори е пряко насочено.

Надявам се, че за лидера на СДС Мартин Димитров едно е ясно – привържениците на самостоятелно явяване на избори вече са разочаровани, независимо дали симпатизират на СДС или ДСБ. За тях самото влизане в стаята за преговори е грешка, или дори грях. Симпатизантите на коалицията обаче все още нямат от какво да бъдат доволни – те очакват резултат, а не процес. За тях влизането в стаята е доказано недостатъчно, те помнят лошия опит от кампаниите на Неделчо Беронов и Мартин Заимов. Знаят, че преговорите за коалиционно споразумение не са сигурно свидетелство за доверие, сътрудничество и успешно взаимодействие. Те очакват да видят излизането от преговорите, за да дадат подкрепата си.

(Снимка - "Капитал")

Провалът на вече започнатите преговори ще донесе разочарование на привържениците на коалицията, но няма да преодолее отчуждението на нейните противници. Провалът ще е – с други думи – пълен. Забавление за олигархията и подопечните й медии, повод за покровителствена насмешка от страна на столичния кмет и потвърждение на тезата, че десните партии в България са отломки от минало време, оплетени в лични козни. Това е добре известно на кръговете в СДС, които саботират преговорите и извиват ръцете на председателя на партията. Те са готови да платят тази цена, защото силното реформаторско управление не представлява за тях никаква ценност. Напротив. Те го саботираха през '97-'01, оплюха го през следващите осем години и са готови да го предотвратят днес.

Да се противопоставиш аргументирано на бъдеща коалиция е съвсем обичайно и честно политическо поведение. Да вземеш решение за самостоятелно явяване на избори (както направиха зелените миналата седмица) – рисковано, но смело и достойно за уважение. Да не седнеш на една маса с партньор, когото смяташ за неприемлив, е повече от естествено. Но да бойкотираш публично отдавна започнали преговори е самоубийствен подход, зад който прозират не политически, а стопански или лични мотиви.

Пиша тези редове в неделя и не знам какво ще реши НС на Съюза на демократичните сили във вторник. Но знам, че изборът дали да влезе в стаята за преговори с ДСБ е отдавна направен.

И все пак – би казал лорд Ветинари – винаги има избор.

Да излезеш от стаята.

Дребната подробност е, че вратата е на сто метра височина над каменист склон.