вторник, 10 ноември 2009 г.

Преди 20 години ...

... вечерта, след училище, стоях в кухнята, пред една тенджера. Не, тогава още не готвех.

В тенджерата варях един чифт бежови джинси (рипсан кадифен панталон, не 'blue jeans')

Та - за яснота пред по-младото поколение - не варях джинсите с цел да ги изям. Варях ги с боя, с цел да се боядисат и от бежови (крайно неактуален цвят за 14 годишен през '89) да станат ... черни, разбира се.

Черни джинси нямаше. Имало е - явно - само бежови.

Баща ми влезе в кухнята и обяви, че Тодор Живков е "паднал".

(Баща ми заслужаваше той да съобщи първи точно тази новина вкъщи. Бог не му отказа тази радост.)

Джинсите боядисах успешно и поносих краткото време, което беше отредено на средностатистическия соц.-боклук.

На 10 ноември друго не се случи.

Случиха се обаче след 10-ти доста неща, които - заедно с боядисаните джинси - ме подсетиха за Робърт Бърнс и - разбира се - Том О' Шентър... Ta ако цитираме поета, на тези неща, които се случиха после:

...аз бих им подарил със радост

не само ум, душа и младост,

но бих отдал без колебание

и цялото си състояние,

имотите си, състоящи

от стари кадифени гащи.



at

3 коментара:

  1. САНДО10 ноември 2009 г. в 15:25

    Спомням си моите тогавашни обувки - работен модел от нечия заводска дажба, попаднали в ръцете на баща ми и завещани ми по случай настъпващите студени дни. Голям проблем се получи при пролетното затопляне, защото тогава се оказа, че други обувки нямам, а магазините бяха тотално празни и по никакъв начин не можех да се снабдя с нещо ново.

    Случвало ми се е да не мога да изляза заради мокър панталон. Имах само един и изпирането му трябваше да е добре програмирано, за да не се окажа само по бели гащи.

    И така с Иванчев въведохме модата на скъсаните дънки в Перник - други просто нямахме. Blue Jeans Blues

    ОтговорИзтриване
  2. Ангел Йорданов11 ноември 2009 г. в 8:27

    ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО
    20 години по – късно в България продължава да се вихри бесен и истеричен неокомунизъм.

    20 години по – късно това, което нашите родители и ние създавахме в продължение на цял живот е разграбено или унищожено от функционери на неокомунистическата престъпна мрежа, като Васил Божков – Черепа, Георги и Красимир Гергови, Ирена Кръстева, Христо Ковачки, Николай Банев, Марин Митев, братя Галеви и други знайни и незнайни функционери на неокомунистическата престъпна мрежа. С откраднатите от нас пари и имущество, те имат претенциите сега да бъдат нашите нови господари и да манипулират живота ни както те решат.

    20 години по – късно простащината и селяндурщината отново са официален стил и маниер на поведение на най – високо равнище. Навремето „любимият Първи” казмаше:
    „ Тази година откриваме завод за полупроводници, догодина ще построим завод за цели проводници!”.
    Днес „любимият Първи” има нужната простащина и цинизъм за да каже : „ Не ми дреме, какви кръгове на БСП се боричкат през службите!”

    20 години по – късно милата ни родина е най – бедната страна в Европейския съюз, а прекрасните и планини и плажове са превърнати в бетонни бастиони построени с откраднатите от нас пари.

    20 години по – късно много хора, които повярваха, че мечтата на живота им се е сбъднала, си отидоха от този свят, подобно на Странджата без да могат да видят България, като цивилизована държава.

    20 години по – късно отново празнуваме годишнината на Великата Октомврийска Социалистическа Революция в НДК с концерт на руски музиканти, този път под патронажа на др. Бойко Борисов.

    20 години по – късно младите хора на България, които са нейното бъдеще, не си спомнят фалшивите догми на недоразвития социализъм, но не познават и ценностите на цивилизования свят, нямат принципи, нямат възпитание, нямат образование, нямат идеали. Техният герой е мутрата, която маже да стане всичко, дори и премиер.

    20 години по – късно България е превърната от бившите комунисти в чалга държава – чалга в политиката, чалга в икономиката, чалга в културата, чалга в общуването.

    20 години по – късно милиардите изнесени от неокомунистическата престъпна мрежа зад граница потънаха при последната световна финансова криза, а в страната няма пари за пенсионерите, болните, децата. Няма дори стотинка за раздаване на традиционната републиканска милостиня, подхвърляна от „щедри” управници по Коледните празници.

    20 години по – късно .......

    ОтговорИзтриване
  3. Анонимен18 ноември 2009 г. в 13:02

    Здрасти Богро (сори ама не мога да те нарека Радан), Лазо съм, помниш ли ме, катерехме се заедно с Петров, Германеца, Феро и други заслужили дейци на спорта. Как я караш? Аз случайно ти открих некакъв блог и те разпознах. За съжаление аз не съм много активен в разните блогове и социални мрежи и мога само един мейл да ти дам та да попием бири некой път ако искаш:
    lazargetzkovski@gmail.com

    Моят 10.11.1989 протече така:

    Беше петък и към 6 вечерта баща ми пална семейното Жигули и с майка ми заминаха някъде (вероятно на село) за уикенда. Наблюдавах внимателно с още 6-7 души заминаването им иззад ъгъла на блока на бул. Пенчо Славейков 18 и щом отпрашиха всички незабавно се качихме у нас с 2-те каси Светло, които също чакаха зад ъгъла, звъннахме на още няколко човека от махалата и се заформи пуберски купон (аз бях също на 14). По едно време някой каза "Копелета, май са свалили Тошо!", което се потвърди и по телевизията и като се почнаха едни наздравици... Признавам, че на мен не ми беше ясно защо точно да се радвам, но някакси соца ми се струваше deeply uncool, a Тошо някакси го символизираше. Накрая естествено всички се напихме и кенефа беше обилно одрайфан, но отчетливо си спомням, че Оги (един тогава известен софийски пънкар май от Борово) каза с мрачен вид "Кво се радвате бе, сега ше дигнат светлото."

    ОтговорИзтриване