Избор(и) с поглед назад

Излишно е да пиша колко труден е изборът за балотажа. Убеден съм, че позицията "да си траем" е неприемлива, а въздържането от гласуване - безсмислено. В неделя вечер Плевнелиев или Калфин ще бъде държавен глава, с моя глас или без него. Изборът е толкова важен и непредвидим, че неучастието не ми харесва.

Ясно ми е, че всяко решение, особено публично обявено, днес носи само загуби и разрив с приятели и съмишленици. Но пък човек, решил да отдели част от живота си на публична дейност, няма право да се страхува от подобни избори. Последните дни предлагат куп твърде трудни дилеми (и за всяка от тях ще пиша отделно - и за първия тур на президентските, и за втория на варненските ... но днес актуална ми е тази), но си давам сметка, че трудните решения предстоят, а не са зад теб, когато си на 36.

Решение, обърнато към бъдещето, аз не виждам и нямам.

Не вярвам на ГЕРБ, че модернизират страната. Не вярвам нито на демократичността на тази партия, нито на способностите ѝ да промени каквото и да било в страната към по-добро. Не вярвам изобщо, че г-н Плевнелиев има качествата да се открои на общия милиционерски фон и да даде на президентската институция независимост и нова, полезна обществена роля. Напротив - споделям опасенията, че безличното му поведение и липсата на подготовка за поста, който иска да заеме, ще дадат допълнителна нелегитимна власт в ръцете на Борисов и Цветанов.

Г-н Плевнелиев вече се провали в първото си изпитание - още преди втория си тур. Той не махна нелепата усмивка от лицето си ...

(снимка - Булфото)

... и не каза какво е неговото лично отношение към изборните нарушения, не защити днес правото на глас и избор на българските граждани. Президентът е преди всичко застъпник на гражданите и гарант на правата им, символ на нацията като политическо, а не етническо или териториално понятие, на свободите, които чрез демократичния процес дават легитимност на публичната власт. В тази си функция кандидатът на ГЕРБ вече се провали. Ако бъде избран, този провал ще съпътства целия му (по презумпция и нареждане свише - и единствен) мандат.

Злоупотребата с етническата тема от страна на премиера Борисов и персонификацията на избора в неговото лице (вместо това на Росен Плевнелиев) само допълнително ме убеждават, че нищо добро от ГЕРБ не може да се очаква.

Имам обаче решение, обърнато изцяло към миналото.

Към миналото на семейството ми и към миналото на партията на г-н Калфин. Съвсем лично, аз не мога да се изправя нито пред живите си родственици, нито пред покойниците си, и да кажа, че ще гласувам за БКП. А съвсем не-лично, партията на г-н Калфин не може да се изправи нито пред привържениците си, нито пред жертвите си, и да каже, че не е БКП. Защото ... ще загуби. Тя се храни от това, че е БКП, че не се разделила с миналото си. Нито с престъпленията от 40-те до 80-те години, които продължават да са част от идентичността ѝ, нито с престъпленията на 80-те и 90-те, които продължават да са част от бюджета ѝ.

Партията от "Позитано" не е решение на проблемите, които управлението на ГЕРБ поставя. Напротив - тя е основата на тези проблеми. Именно страхът от поредния провал на БСП консолидира десния и центристки вот в "твърдата" ръка на Борисов. Именно спомените от няколко управления на "социалистите" накараха стотици хиляди, които псуваха Борисов, Дянков и Цветанов, все пак да гласуват за тях "на сигурно". Дори малкият и среден бизнес, който отнесе цялата корумпираност и некомпетентност на ГЕРБ на гърба си, масово подкрепи ... ГЕРБ. Това не е само Стокхолмски синдром. Това е преди всичко защита срещу връщане на властта в БСП - страх, с който Борисов чудесно си играе.

И накрая - като член на ръководството на политическа партия, съм наясно, че нося лична вина и отговорност за избора, пред който моите приятели и роднини са изправени. И при избора за президент, и при избора на кмет на Варна. Затова и не си позволявам да давам съвети, а само обяснявам личното си решение.

В неделя ще отида до I-ва гимназия и ще избера миналото, като пусна бюлетина за Росен Плевнелиев. (Ако живеех във Варна, никаква сила не би ме накарала да подкрепя Кирил Йорданов, който освен човек на мафията, е и човек на партията на г-н Калфин...)

От понеделник, решенията ми ще бъдат насочени към бъдещето, водени от желанието аз и приятелите ми никога повече да не бъдем изправени пред такъв избор. Да не допуснем алтернативата БСП-ГЕРБ да води политиката и управлението ни. Ще рече - да има силна и сериозна анти-ГЕРБ политическа алтернатива.

Не ме питайте какво значи това. Не знам. Може би значи такива като мен, готови да изберат миналото, да не се занимават с политика, а може би значи друго. Сутрешният "дебат" Йорданов-Марешки преля чашата, не съм способен да мисля трезво :) Но за това - отделно.

.

Гласувайте, защото ... тези избори НЕ са решителни

Току-що прочетох, съвсем случайно, през не-толкова-"умния" си телефон, един от най-умните текстове, които са ми попадали. А това тук, надолу, е моят "превод" на този текст, доста опростен.

Пълно е с умни и честни хора, които не гласуват, защото - "няма смисъл", "пак няма да се получи", "народът е прост", "пак ще си Го изберат / Ги изберат" и т.н. и т.н., защото "нашият" кандидат не бил достатъчно силен, или пък гениален, или пък познат на широката общественост, или представителен, или ... нещо подобно.

Накратко - не гласуват, защото ги е страх да не се разочароват, да не са пак от губещата страна, защото им е "писнало да чакат последната пресконференция" и изобщо предпочитат да са готини, неангажирани, непукисти, на английски - cool.

И знаете ли какво - тези хора не са виновни. Защото ние - партийните активисти, "агитатори" и пр. ужасни думи всеки път натягаме пружината до скъсване, все е бой последен, все е сега или никога, всичко или нищо, все е "време е", и изобщо, ледът се пука, господа съдебни заседатели. Светът свършва в деня на изборите.

Ама това са глупости. Политиката не е усилие за едни избори, не е напън през една кампания, а е постоянно усилие за развитие на обществото, което върви през годините и поколенията, през спадове и възходи, успехи и провали, грешни преценки и избори. Ако сме поне малко консерватори, трябва да си дадем сметка, че Аденауер е спечелил първата си политическа победа след половин вековна кариера, на 75 годишна възраст. След две световни войни и след края на един "хилядолетен райх". Не е имал живи съратници, когато е започнал да променя Германия и Европа ...

Трябва да си дадем сметка, че не сме се отказали от образованието си, защото на втория месец от него не сме започнали да правим кариера или пък научни открития, или пък импакт-фактор публикации.

Не сме отказали да преспим с една симпатична жена, защото може би не е идеалната баба на внуците ни.

Не сме си тръгнали от стадиона, защото Гиби Искренов е пропуснал в 3-тата минута срещу "чорбата", и не сме се отказали от "Левски", защото през '87 падна от Сарагоса.

Не сме спрели бирата в седми клас, след първото повръщане (а може би трябваше?)

И не си изхвърляме детето през прозореца, защото не смята квадратни уравнения на три години.

Не, в неделя изборите не са решителни и не са последен бой. И понеже сме поне малко консерватори, ще се сетим, че според Рейгън, изобщо няма последни битки в политиката:

"There are really no last, final campaigns. Each generation must renew and win again for itself, the precious gift of liberty, and the sacred heritage of freedom."

Единственото решително нещо е дали критично малцинство хора в България, както с десни, така и с леви убеждения, ще съхранят и отстоят вярата си, че обществото може да се променя, че отделните човешки избори и действия могат да правят живота на множество хора по-добър, по-качествен, по-справедлив. Тази възможност е експериментално доказана.

Също така експериментално доказано е, че това е дълго и напоително усилие, което минава през понякога доста продължителни лоши периоди. Предстои ни да живеем в интересни времена за цяла Европа, най-вероятно за целия свят на западната цивилизация. Да бъдем В КРАК С ВРЕМЕТО ще означава устойчивост, търпение, готовност за промяна и адаптация. Ще означава преди всичко смелост да минем през трудното и вяра, че ценностите и идеалите на цивилизацията ни, стремежите ни към свобода, лични права и просперитет, основан на труда, смелостта и инициативата, са достатъчно силни, за да оцелеят и да се развият в лошите години.

Гласувайте в неделя, защото тези избори НЕ са решителни.

Решителното е много по-важно, и няма как да го постигнем, ако ни е страх от малките неуспехи.

А ако гласуваме, и това е бонусът, малките неуспехи няма да дойдат. Ще дойдат, ако не друго, малките успехи.

.

П.П. И още нещо - за предпочитане е, през "интересните времена", да не ни управляват полуграмотни хора с мания за величие и съвсем неграмотни контрол-фрикове. Нужни са ни поне малко лидери, които разбират съвременния свят с неговите предизвикателства. Хора с модерно и задълбочено мислене, които осъзнават колко опасен е ориенталският псевдофеодален модел, в който затъва обществото ни. Хора, които познават историята и са готови да излязат от шаблоните на "прехода", да направят стъпка напред не в тъмното, а опрени на традиция и опит. Аз знам, че Прошко Прошков е такъв човек, знам, че Ники Недков е такъв човек.

Знам, че всеки от читателите на този текст може да разпознае такъв човек там, където гласува.

.

Зад фасадата

Преди години, покойният ми баща казваше, че не е трудно да предвидим какво ще се случи в българската политика – просто трябва да си спомним какво се е случвало в Полша или Унгария преди десетина-петнайсет години. В Полша и Унгария, обаче, днес се случват твърде различни неща...

В Унгария управлява популистката „десница“ на Виктор Орбан, която провежда крайнолява икономическа политика, ограничава личните свободи и медиите и упорито се опитва да вкара страната в конфликт с нейните съседи. Икономическите провали и необузданият популизъм подхранват крайния национализъм на партията „Йобик“, която е основна опозиционна сила наред с бившите комунисти. Политическата изолация, лошите икономически перспективи, ограничените граждански права и социалното напрежение са водещи във всеки коментар за страната.

В Полша, обаче, Доналд Туск и неговата „Гражданска платформа“ постигнаха първи случай на преизбиране на действащо правителство и премиер от 1989г. насам, изпратиха доскоро мощната партия на бившите комунисти на незавидното, но заслужено място на последна парламентарна сила и изкараха ксенофобските и антиреформаторски партии като „Самоотбрана“ извън Парламента. Страната преминава през кризата с минимални щети и наблюдателите споделят мнението на премиера, че пред очите ни е рядък за целия ЕС повод за оптимизъм - "Успех на оптимистичната Полша, Полша, която вярва в себе си и иска да върви напред".

Защо пиша всичко това дни преди изборите в България? Защото е очевидно, че в нашата политика няма ясни ориентири. Европейската народна партия си заравя главата в пясъка и дежурно се радва на всички „десни“ успехи в Европа – както на популистите на Орбан, така и на реформаторите на Туск. По този начин тя лишава посланията си не само от съдържание, но и от политически ценности. Двата модела са вода и олио, между тях едва ли има нещо общо, освен етикета ЕНП. Затова и призивите на европейските лидери за подкрепа на ГЕРБ нямат никаква стойност. Те не дават отговор на въпроса кой модел избираме в България, по кой път поемаме, къде искаме да бъдем след пет, десет или петнайсет години.

Знам от лични разговори, че в ЕНП много им се иска Бойко Борисов да бъде „българският Доналд Туск“. На самия Борисов може би също му се иска да бъде политик от този тип - умерен, консенсусен, малко нещо популист, понякога нерешителен, но чаровен. И най-вече – изключително компетентен и икономически удивително успешен. Иска му се, но не може. А и не му стиска. Напротив – той ни показа всичко от другия модел.

Показа ни евтин популизъм и национализация, съюз с крайната десница и националистите, ограничаване на гражданските права, икономически провал. Крайната некомпетентност на управлението и лично на премиера напоследък се компенсира и със заядлив наставничекси тон към Европа, стигнал до безобразното изказване за пенсиите. Но най-лошото, което ни показва Борисов в тази кампания, е опитът да представи БСП като свой основен опонент, за да плаши с нея избирателите. ГЕРБ насила легитимират провалената партия на бившите комунисти, за да изкарат себе си единствена десница и едва ли не единствени демократи. Този подход вече е давал отровните си плодове, и ако той успее, резултатите са ясни – скорошно връщане на БСП във властта.

И така, призивите на ЕНП не могат да бъдат ориентир. Изборът трябва да направят самите десни и центристки избиратели, реформистите и демократите в страната. Избор трябва да направят и хората с леви убеждения, които виждат какво представлява БСП и не искат модел без демократична алтернатива (което именно е моделът на Орбан в Унгария). А решението е ясно – да се отнеме на ГЕРБ монопола върху политическата власт. Да се разбият претенциите им, че са единствена десница. Да се изобличи наглата лъжа, че те са партия на прогреса, стопанския напредък и промяната. Защото зад усмихнатата (но беззъба) фасада на Росен Плевнелиев и Фандъкова надничат мутрите на Цветанов, интригите на Кирил Йорданов, далаверите на Лечков, брокерите на Антоан Николов и Софиянски в листите на ГЕРБ.

Надничат отказът от реформа в правосъдието, съюзът със Сидеров и икономическият провал. Там, отзад, зад благите приказки, е фалитът на средната класа за сметка на няколко едри монополисти, с които Борисов играе карти. Ще ги кажа – ТИМ, „Лукойл“, „Главболгарстрой“, „Балканстрой“, играчите от енергийната мафия. Да изреждам ли още, защото е лесно?

За да направим избор между модела „Орбан“ и модела „Туск“, първо трябва да приключим с модела „Борисов“. С опита на управляващите да ни представят българската политика като схватка между ГЕРБ и БСП. А този избор е прост – навсякъде трябва да подкрепим десните и демократични кандидати, които имат шанс да победят или да стигнат до балотаж. Прошко Прошков в София, Димитър Сяров в Сливен, Николай Недков във Варна, арх. Илко Николов в Пловдив, Иван Капралов в Шумен. И десетки кандидати в малки общини като Каварна, Балчик, Нови пазар, Преслав, Разлог, които поемат истински рискове с кандидатирането си – риск за професията или бизнеса си. А напоследък, с развихрянето на МВР в ролята на щаб на ГЕРБ – и риск за личността и здравето...

Само тези смели хора могат да победят на втори тур и да сложат началото на демократична консолидация в обществото.

Така че след няколко години да можем да кажем, че е победила „оптимистичната България, България, която вярва в себе си и иска да върви напред".

Комиците и сценаристите

Кръстьо Лафазанов и Христо Гърбов със сигурност не са лоши актьори, никак даже. Изобщо не харесвам Любо Нейков, но хора, които разбират повече от мен, твърдят, че имал талант. Добре.

Проблемът на "Комиците" не е актьорската игра. Шоуто е трагично заради кух сценарий, безобразен диалог, евтини и дори долнопробни скечове, класически шаблон (повече за шаблона в хумора съм писал отдавна).

От три седмици "Комиците" правят кампания вместо ГЕРБ. Трупата е в състав Любо Нейков в ролята на бай Бойко, останалите актьори, Плевнелиев, Попова, Цветанов и представители на местната самодейност в ролята на кандидат-кметове. А, да. И Веско Маринов, разбира се.

Сценарият е по-слаб от обичайното. Шаблонът е още по-кух.

Няма какво да му се коментира на днешния "дебат" между трима кандидати за държавен глава. Скръб.

Росен Плевнелиев може да е имал качества за позицията в МРРБ. А може и да е нямал, но това е отделна тема. Доколкото изобщо има шансове да стане президент, аз се боя, че ще допринесе за тази институция колкото Искра Фидосова за парламентаризма.

По-добре да дойдат "Комиците"

.

ДСБ не купува, ДСБ не се продава

След размириците в Катуница и повечето големи градове на страната, Консултативният съвет за национална сигурност (КСНС) взе повече от странно решение – да се направи списък на местните „феодали“ и олигарси. Казвам странно, не защото такива няма. Напротив – такива има, те стават все по-властни вече дузина години, и тяхната зловредна обществена роля е определяща както за сегрегацията и мизерията на ромските махали и за купуването на гласове, така и за застоя в местния бизнес, корупцията и мудното усвояване на европейските фондове. Темата за местните олигархии е едно от нещата, които провокираха мен и много мои приятели да се включим в политиката именно след местните избори 2003 година, когато ясно се видя, че и бившите „сини“ политици съвсем не са имунизирани срещу това влияние и е видима заплахата цялата местна политика да бъде подчинена на корпоративни и мафиотски интереси, без оглед на политическата принадлежност на управляващите.

Но точно Георги Първанов и Бойко Борисов да свикват КСНС, за да правят списък на олигарсите, е колкото смешно, толкова и цинично. Те имат списъка. Достатъчно е да проследим срещите на Първанов с местни величия при създаването на мъртвороденото „АБВ“ или да видим кои стари кметове подкрепя ГЕРБ на настоящите местни избори.

Нужен ли е КСНС, за да се запознаем с далаверите на Йордан Лечков, след като европейските фондове на общината му бяха спрени?

Колко списъка ни трябват, за да видим, че при управлението на Кирил Йорданов Варна стана града с най-лоша бизнес среда, малките предприемачи фалираха, шепа фирми завладяха всички обществени поръчки, а групировката ТИМ почти изцяло измести публичната политическа власт?

В кой списък са имената на „брокерите“ в Столична община, започнали дейността си като хора на Софиянски и Антоан Николов, а днес приютени от ГЕРБ на миловидната Фандъкова? В списъка на местните олигархии или в листите на ГЕРБ, където те са пак на избираеми места?

Къде да търсим антуража на Цонко Цонев? В следствения арест или в щаба на управляващите?

Мога да изброявам още десетки общини, само за пример ще дам най-известните – Несебър, Правец, Разлог ...

Не, Първанов и Борисов не са решението. Те са проблема. Те са приятели, покровители и продукт на феодалите и олигарсите. Те с тях си пият ракията, слушат им певачките и си ходят на лов.

Мога само да се гордея, че ДСБ не подкрепя такива кандидати. Няма ни в списъка нито на купувачите на гласове, нито на клакьорите по трапезите, нито на приятелите на местните „благодетели“. ДСБ не купува и не се продава. Навсякъде в страната издигаме и подкрепяме хора, които са доказали, че не се приемат не просто мафиотските порядки, но и примиренческия модел на съгласие със силните на деня и с местните благодетели. С лекота цитирам кандидатури, които подкрепят тезата ми – Николай Недков във Варна, Петър Петров в Балчик, Митко Сяров в Сливен, Евгени Чобанов в Каварна. Всички те не просто не се съобразяват с местните господари. Те градят кампанията си на политическа атака срещу мафиотския модел, осигуряват политическо представителство на дребния бизнес, на независимите предприемачи, земделци и хотелиери, на гражданите срещу зависимата и корумпирана администрация. В столицата Прошко Прошков направи нещо повече – той атакува не само слабото управление на администрацията на Фандъкова. Атакува цялостния ориенталски модел на управление на ГЕРБ, опитите на Борисов и Цветанов да овладеят корупционните схеми от времето на Софиянски и да ги свържат в съюз с милиционерски натиск върху гражданите.

Нека погледнем честно. Това смело поведение понякога печели, но и понякога губи. Не навсякъде кандидатите на демократичните партии ще надделеят над мафията. Промяната не става с една крачка.

Но тя започва там, където направим крачката.