Един приятел ме накара да се замисля. Връща се за малко от Германия и пита - наистина ли всичко е толкова черно? Възможно ли е нищо хубаво да не се случва, защото нищо хубаво не чувам - от близки, роднини, в медиите? А той се интересува, чете за България и е по принцип доста критичен към свинщините. Като разумен човек, обаче, не може да повярва, че нещо на този свят е черно-бяло.
Замислих се и за обяснението на това явление, но най-вече за това, няма ли наистина добри новини? И ако има, защо не ги забелязваме или ги премълчаваме?
Обяснението на черногледството е сравнително лесно. Стопанският застой продължава четвърта година, доходите намаляват, кредитите си вървят, данъчните са овълчени, администрацията е все така лоша (или по-лоша отвсякога), политическият натиск и корупцията отдавна тровят не само бизнеса... Не е нужно да продължавам. Това са тъжни факти, но факти.
А къде са добрите новини?
Ами едната добра новина е приятелят, с когото разговарях. Той е под 30, завършил магистратура и докторат по психология в реномиран университет в Германия, завършва второ образование медицина и започва специализация, чете, пише и публикува в научни издания с репутация и хубав impact factor. И за миг не е спрял да се интересува какво се случва в България, да се вълнува, да се гневи на лошите новини и ... да търси добрите новини. Ние можем да мрънкаме, че "качествените и млади българи" заминават да учат в чужбина, но лошо ли е това? Преди 20 години българската нация не разполагаше и нямаше как да разполага с такъв човешки капитал. Нямахме достъп до реномираните немски, френски и английски университети (и не ми разправяйте, че нашите през 80-те години са били на това ниво...). Такива хора като Явор (така се казва човекът, който го познава, се е сетил вече) са неоценимо богатство - те са бъдещите преподаватели и учени, каквито досега не сме имали, от 60-70 години насам. В една все по-единна Европа, не трябва да се чудим как да ги "задържим" при неизбежно по-лошото местно образование, а как да ги включим в по-доброто образование на бъдещето. Ако моето поколение (условно - ражданите през 70-те) беше склонно да емигрира трайно отвъд тогавашните Шенгенски граници, следващите са жители на единна Европа и навсякъде в чужбина са част от българската нация. Аз познавам поне десетина такива примера, обикновени хора от обикновени семейства, които имат знания, недостъпни дори за привилегированите кръгове преди четвърт век.
Другата добра новина научих през последните месеци или година, през които обикалям много често България, къде по политически срещи, къде по работа. Доскоро смятах, че темите за гражданските права, за честната конкуренция в бизнеса, за непозволения натиск на властта, феодалните нрави на управление, са бутикови теми за интелектуалци, които пият вино в "Махалото" и четат L'Europeo. Т.е. теми за разговор на хора, които не са лично и пряко засегнати от проблема. Съответно - че хората в малките градове на страната са примирени и свикнали с нечестния начин за упражняване на властта на местно, областно и централно ниво. Оказа се, че - колкото неочаквано за мен, толкова и логично - активните хора в малките градове са изключително чувствителни към нарушаването на гражданските им права. Дори някога да са приемали "благодетелския"* модел на бизнес и власт, днес имат нетърпимост към него. Всякакъв опит на управлението на ГЕРБ да се скрие зад антикомунизъм и "дясна" идентичност среща присмех и отхвърляне. Образът на "селянина", който се прехласва по Бат' Бойко, докато набива вредна сланина с ракия, съществува само в главите на "граждани", които - без да се прехласват - гласуват за ГЕРБ и си търсят оправдание. Те са, които харесват Борисов и търпят Цветанов, по силата на някакъв Стокхолмски синдром. (Съвсем друг въпрос е, че десните реформаторски партии нямаме умението да общуваме с хората в малките градове и се разпростираме по теми, които са им чужди. Това е отделна тема.)
И още нещо много важно - настроенията и мисленето на мнозинството от хората не се влияят толкова много от вестник "Уикенд" (и прилежащите му "не-жълти" хартии), СКАТ и пр. и пр. Отношението към ромите и към турците в малките градове и в самите смесени райони е безкрайно по-зряло, отколкото в София, Пловдив или Варна. Прави се разлика между ромски общности с висок процент престъпност и такива без или почти без. Познават се различните племена и кланове с техните особености. В обикновен разговор се търсят причините за дълбоката криза в развитието на общността и възможни изходи, без пълно отрицание и инфантилен нацизъм, но и без IntegrateMangali бюрократични утопии. Историите за турските села, в които отказват да ти продадат хляб (и свински салам, бира, и мастика ... страшен фундаментализъм, да знаете), ако го поискаш на български, ги слушам в центъра на София от горди защитници на Бай Тошо и "жителството", но почти никога от хора от Шуменско, Силистренско или Кърджалийско.
И това е всъщност третата добра новина. Най-добрата.
Стана дълго. Част от нещата осмислях, докато ги пишех. Ако съм прав, изводът е, че промяната ще дойде не от средата, в която аз си пия бирата, а от хора, които са по-малко мързеливи и са получили от живота по-малко, но пък търсят повече. Това е доста логично.
.
А къде са добрите новини?
Ами едната добра новина е приятелят, с когото разговарях. Той е под 30, завършил магистратура и докторат по психология в реномиран университет в Германия, завършва второ образование медицина и започва специализация, чете, пише и публикува в научни издания с репутация и хубав impact factor. И за миг не е спрял да се интересува какво се случва в България, да се вълнува, да се гневи на лошите новини и ... да търси добрите новини. Ние можем да мрънкаме, че "качествените и млади българи" заминават да учат в чужбина, но лошо ли е това? Преди 20 години българската нация не разполагаше и нямаше как да разполага с такъв човешки капитал. Нямахме достъп до реномираните немски, френски и английски университети (и не ми разправяйте, че нашите през 80-те години са били на това ниво...). Такива хора като Явор (така се казва човекът, който го познава, се е сетил вече) са неоценимо богатство - те са бъдещите преподаватели и учени, каквито досега не сме имали, от 60-70 години насам. В една все по-единна Европа, не трябва да се чудим как да ги "задържим" при неизбежно по-лошото местно образование, а как да ги включим в по-доброто образование на бъдещето. Ако моето поколение (условно - ражданите през 70-те) беше склонно да емигрира трайно отвъд тогавашните Шенгенски граници, следващите са жители на единна Европа и навсякъде в чужбина са част от българската нация. Аз познавам поне десетина такива примера, обикновени хора от обикновени семейства, които имат знания, недостъпни дори за привилегированите кръгове преди четвърт век.
Другата добра новина научих през последните месеци или година, през които обикалям много често България, къде по политически срещи, къде по работа. Доскоро смятах, че темите за гражданските права, за честната конкуренция в бизнеса, за непозволения натиск на властта, феодалните нрави на управление, са бутикови теми за интелектуалци, които пият вино в "Махалото" и четат L'Europeo. Т.е. теми за разговор на хора, които не са лично и пряко засегнати от проблема. Съответно - че хората в малките градове на страната са примирени и свикнали с нечестния начин за упражняване на властта на местно, областно и централно ниво. Оказа се, че - колкото неочаквано за мен, толкова и логично - активните хора в малките градове са изключително чувствителни към нарушаването на гражданските им права. Дори някога да са приемали "благодетелския"* модел на бизнес и власт, днес имат нетърпимост към него. Всякакъв опит на управлението на ГЕРБ да се скрие зад антикомунизъм и "дясна" идентичност среща присмех и отхвърляне. Образът на "селянина", който се прехласва по Бат' Бойко, докато набива вредна сланина с ракия, съществува само в главите на "граждани", които - без да се прехласват - гласуват за ГЕРБ и си търсят оправдание. Те са, които харесват Борисов и търпят Цветанов, по силата на някакъв Стокхолмски синдром. (Съвсем друг въпрос е, че десните реформаторски партии нямаме умението да общуваме с хората в малките градове и се разпростираме по теми, които са им чужди. Това е отделна тема.)
И още нещо много важно - настроенията и мисленето на мнозинството от хората не се влияят толкова много от вестник "Уикенд" (и прилежащите му "не-жълти" хартии), СКАТ и пр. и пр. Отношението към ромите и към турците в малките градове и в самите смесени райони е безкрайно по-зряло, отколкото в София, Пловдив или Варна. Прави се разлика между ромски общности с висок процент престъпност и такива без или почти без. Познават се различните племена и кланове с техните особености. В обикновен разговор се търсят причините за дълбоката криза в развитието на общността и възможни изходи, без пълно отрицание и инфантилен нацизъм, но и без IntegrateMangali бюрократични утопии. Историите за турските села, в които отказват да ти продадат хляб (и свински салам, бира, и мастика ... страшен фундаментализъм, да знаете), ако го поискаш на български, ги слушам в центъра на София от горди защитници на Бай Тошо и "жителството", но почти никога от хора от Шуменско, Силистренско или Кърджалийско.
И това е всъщност третата добра новина. Най-добрата.
Стана дълго. Част от нещата осмислях, докато ги пишех. Ако съм прав, изводът е, че промяната ще дойде не от средата, в която аз си пия бирата, а от хора, които са по-малко мързеливи и са получили от живота по-малко, но пък търсят повече. Това е доста логично.
.
Да, съгласна съм. Понеже съм от т.н. смесен регион винаги са ми били смешни инфантилните приказки на баш патриотите от столицата и етнически чистите региони.
ОтговорИзтриванеВ подобни разговори винаги съм ги канела да дойдат в центъра на родния ми град и на висок глас да изразят чувствата си.
В смесените региони има избирателна нетърпимост свързана с отделни конкретни прояви било на местната власт, било на етническа група, която в безсилието и отчаянието си хората изричат като верска нетърпимост.
Иначе младите хора в тези региони се забавляват заедно, работят заедно, влюбват се, разлюбват се и последното нещо, което има значение в ежедневието им е етническата принадлежност.