Решение ли е намесата на Путин в Сирия? Да, колкото намесата на Тамерлан преди шест века...

Конфликтът в Сирия и Ирак е и цивилизационен шок за всеки от нас, и хуманитарна катастрофа, и основен вътрешноевропейски проблем, реална заплаха за бъдещето ЕС.  

(снимка Sultan Kitaz, www.iiconservation.org )

Зверствата на ИДИЛ са извършени често от израснали и по-лошото „отгледани“ в Европа младежи, а се представят на света с помощта на западни технологии, чрез свръхмодерни PR техники. Бруталната съдба на жертвите уви не е най-страшното. Моралното чудовище, което смразява кръвта е родено в недрата на нашия свят, под носа на службите ни за сигурност и е продукт на социално-образователните ни системи. Разрухата в Сирия и Западен Ирак, нестихващото насилие в района, стотиците хиляди жертви и милионите бежанци в Турция и Ливан ни изправят пред най-сериозната хуманитарна катастрофа от десетилетия. А насочването на (една наистина само малка) част от тези бежанци към богатите страни от ЕС показа по брутален начин слабостта на общите европейски институции, липсата на политическо лидерство и неустойчивостта на демократичните ни политически традиции.

Днес, въпреки известния напредък от последните седмици, съществуването на ЕС изглежда   формално, а   възстановяването на вътрешните граници – съвсем реално. Въпреки всичко, не мога да не се съглася с Иван Кръстев, че 

„повечето европейски лидери се надяват американско-руско сътрудничество в Сирия да е единственият път за прекратяване на конфликта” 

… Нещо повече … бих добавил, че това е почти единственото, на което смеят да се надяват. Опасявам се, че това е и планът им за действие.

Това е колкото вярно, толкова и обезсърчаващо. Конфликтът в Сирия и Ирак е огромен проблем именно за Европа и опитът да избягаме от отговорност при решението му е крайно незрял и плашещ. Нещо повече – има обективни причини дори координираната намеса на САЩ, Русия и Турция (колкото и невъзможна да изглежда на този етап) да е недостатъчна. Гражданската война се дължи на първо място на отчаянието и гнева на сунитското мнозинство в Сирия, потискано от десетилетия. Втората причина е  трайната съпротива на кюрдите в Сирия и Турция, подпомагани от автономията в Ирак. А третата (и може би най-важна и най-слабо коментирана) –  „втората интифада“ на сунитското малцинство в Ирак след избора на втория кабинет на Ал-Малики (декември 2010) и особено след превръщането му в еднорелигиозен (sectarian) шиитски режим в края на 2011г. Този избор беше разпознат от сунитите в Ирак като пряко предателство от страна на администрацията на САЩ и съгласувано с Иран нарушаване на всички предходни договорености.

Днес, евентуална подкрепа на САЩ за борбата на шиитските милиции в Ирак срещу ИДИЛ се разбира от сунитите като крайно враждебен акт и подкрепа за политиката на Иран и Сирия. Това консолидира подкрепа за ИДИЛ като единствен защитник на сигурността на сунитските общности. От друга страна, подкрепата за въздушните удари на сунитско-арабската коалиция, водена от Катар и Саудитска Арабия и за умерената сунитска опозиция се възприема от шиитите като сътрудничество с ИДИЛ и заемане на страна във фактическата война чрез пълномощници (war by proxies), която се води между Иран и Саудитска Арабия в Сирия и Йемен. Съчетано с историческата подкрепа на САЩ за Израел, това рязко намалява шансовете на САЩ да спечелят доверието на елитите в Близкия изток (а камо ли на населението) като лидер на военна намеса и последващ мирен процес.

Намесата на Турция има далеч по-малки шансове. Тя представлява преди всичко защита на турския национален интерес и очевидната и цел би била отслабване на кюрдските сили и позиции. Тя се посреща еднакво враждебно от кюрдите и от властта в Сирия и Иран и също косвено укрепва позициите на ИДИЛ, дори когато Турция  ги бомбардира. 

Решение ли е намесата на Русия в района? Горе-долу колкото намесата на Тамерлан в същия район преди шест века (отново през Каспийския басейн, по ирония на съдбата)...

...Никой не се съмнява в способността на Русия, ако бъде оставена сама, да смаже сунитската съпротива (от която ИДИЛ е само една част) и да предостави пълен контрол върху сирийската територия на съюзниците си в Сирия и Иран. Резултатът ще бъде същият, както при нашествието на Тамерлан – тотална репресия срещу сунитското население (която може би няма да се излъчва по YouTube, и това ще е единствената разлика със зверствата на ИДИЛ) и възстановяване на гражданската война с нова злоба и енергия веднага след като външният „благодетел“ на шиитите напусне територията. Ако говорим за доверие сред потиснатите сунитски общности от Алепо и Хама до Мосул и Багдад, то последният, който би могъл да го получи, е откритият съюзник на Дамаск и Техеран – Владимир Путин…

Отстраняването на ИДИЛ чрез безкомпромисна (и то наземна) военна интервенция няма алтернатива. Но не е решение само по себе си. Решението изисква сложен политически компромис, даващ безусловни гаранции на сунитите в Сирия и Ирак в две посоки: Първо, че процесът на изтласкване на ИДИЛ няма да е съчетан с геноцид срещу сунитското население от двете страни на границата (тази опасност е напълно реалистична и би довела до нова, по-силна бежанска вълна…). И второ, че сунитите ще имат адекватен достъп до политическата власт в процеса на възстановяване на държавите. Подобен компромис без активното участие на силна европейска дипломация е непостижим. ЕС може да извлече полза от досегашната си дипломатическа слабост в района и възможността да спечели доверието на умерените сунитски лидери. Особено важна роля могат да имат привидно слабите държави от източната периферия на Съюза, които имат трайни контакти с арабските, а и кюрдските общности от Близкия изток и ненакърнено доверие сред тях.

Европа има огромен проблем с кризата в Близкия изток, но държи и ключа за решението, в три посоки:

-         Засилена обща политика по вътрешна сигурност и граничен контрол, в т.ч. разбиване на вътрешните екстремистки мрежи и политика по контролиран достъп на бежанците (част от които са потенциално мощно средство в бъдещия мирен процес);

-         Обща политика по финансиране на борбата с последиците на хуманитарната криза, в т.ч. изграждане и поддържане на лагери, медицинска и друга хуманитарна помощ (и по този начин – допълнително изграждане на доверие сред сунитските и кюрдски общности);

-         Ключово общо участие във военните действия и последващия мирен процес, като гарант на сигурността на сунитите и в двете фази на умиротворяване.

ЕС може да излезе от кризата в Близкия изток по-силен и вътрешно, и на международния терен. Въпрос на лидерство, обща воля и позабравения в Европа кураж пред лицето на опасността.

Tweet