(Оланд и Саркози постигнаха равен резултат в неделя. И двамата нямат повод за радост - това са скромни резултати за основните кандидати, а днес и двамата са заложници на националистите)
Вече десет години (от изборите 2002г. насам), Никола Саркози опитва да постигне една голяма и спорна цел - да обедини десния вот (във Франция - традиционно разделен на популистки и либерално-прогресивен) с гласовете на крайните националисти. Като вътрешен министър, като кандидат за президент, като действащ държавен глава (което там означава и ръководител на изпълнителната власт) и пак като кандидат, той неуморно изземваше посланията на Националния фронт на Льо Пен и ги комбинираше с идеите на популистката десница. Това му донесе и убедителен успех през 2007г., когато Жан-Мари Льо Пен изглеждаше уморена и победена фигура от миналото на Републиката.
Но още докато Саркози жънеше успехи сред избирателите на престарелия и омръзнал на хората Льо Пен - баща, реформаторите от центъра (либерали, социални католици, проевропейски консерватори) му дадоха знак, като подкрепиха с над 18% кандидатурата на Франсоа Бейру и се разделиха на втория тур горе-долу по равно.
(Франсоа Бейру не повтори успеха си от 2007, когато обедини центристкия вот. Днес умерените избиратели - парадоксално - подкрепиха кандидати, които ги изоставиха в популизма си. )
Между изборния успех и доброто управление има една голяма разлика, която бързо разбраха Караманлис, Берлускони, Бъсеску, Орбан, Борисов и други от клуба на десните, нека не ги наричаме палячовци, ами ... performers. Това е нещо като актьор, ама с друга професия. Разликата е ... икономиката, разбира се. В най-широк смисъл... Не може едновременно и да играеш с примитивните (пък били те и основателни) страхове и стремления на обществото, и да насърчаваш неговата инициатива, трудолюбие, и желание за по-добър живот. Първото е популизъм, второто - дясна политика. Победителите в популисткото състезание се оказаха (съвсем предвидимо) най-слаби в икономическото.
На първия тур на изборите през 2012г., проектът на Саркози за обединение на десния и националистическия вот катастрофира. Водени от Марин Льо Пен, националистите са по-силни от всякога. Те печелят както дясна, така и лява, а и крайно лява подкрепа. Льо Пен води сред работниците, в земеделските общини и сред населението без образование. Голяма част от подкрепата ѝ е протестен вот срещу самия Саркози и плахите му опити за икономическа политика. Тези избиратели ще решат втория тур на изборите, но надеждите, че просто ще се "прелеят" към действащия президент са ефимери. Опитът на Никола Саркози да "опитоми" радикалите доведе до най-високия процент за тях на избори досега (като се има предвид и 11% за прокомунистическия ляв фронт). За двамата основни кандидати всъщност гласуваха, разколебани от популизма им, хора, които не се различават твърде помежду си - умерени, привърженици на обединена Европа, на социалното пазарно стопанство. Традиционно - градската интелиганция гласува за Оланд, бизнесът и високоплатените служители за Саркози.
В резултат - демократите и реформаторите вдясно и в политическия център са разделени, разколебани и публично непредставени. А именно те - и единствено те - са силата, която може да изправи френската икономика на крака и да обедини френското общество. Ако Саркози се обърне към тях (както го съветва Жан-Пиер Рафарен), той може би няма да спечели гласовете на Льо Пен и ще загуби втория тур. Но със сигурност ще даде възможност за възстановяване на десния център като сила, която преодолява разделението, потушава враждите и в крайна сметка сочи пътя напред не само за Франция, но и за Европа.
Така - на изпроводяк - шестият президент на Петата република може да бъде запомнен и с добро.
Напротив - ако се включи в състезанието за националистическия вот, както го съветват консервативните му съветници, Саркози най-вероятно отново ще загуби, но ще съсипе задълго и демократичната десница, като я запрати разделена зад Националния фронт на следващите парламентарни избори.
Тогава ще остане само надеждата, че Франсоа Оланд може да има качествата на адаша си Митеран. Засега тази надежда е без всякакво покритие.
.
Искам да кажа нещичко. Първо, текстът е чудесен; аз лично научих много за реалните политически процеси във Франция след като го прочетох. А абзаца за разликата между популизма и същинската дясна политика го препубликувам в блога си, та да се прочете от повече хора - и от читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ, двуседмичното хартиено издание на моя блог. Понеже оценявам това разграничение за сполучливо.
ОтговорИзтриванеПредлагам политици от типа на Борисов да ги наричаме политически шоумени, а още по-добре (за нашенските специфични условия) - чалгашоумени. Политически чалгашоумени. Много му приляга тоя термин на любимеца на родното простолюдие. Горкият обаче: много е бос в сферата на икономиката! Той, разбира се, толкова може и затова това прави: управлява държавата сякаш тя е охранителна фирма. Или пожарна команда. Или селски отбор по футбол, който играе мачле. Какво да му се сърдим: он толкова си може. Он това може. Да се стреля по некадърния пианист е глупаво.
Да му мислят обаче тия, дето ни го натресоха. Де да можеха обаче тия същите да мислят! И излиза: да му мислим ние, дето виждаме какво става - и с чалгашоумените просто не можем да свързваме никакви надежди.
Но поставената от автора дилема е твърде важна, понеже ни кара да се замислим и за изхода от нашенските, от тукашните ни омагьосани кръгове:
В резултат - демократите и реформаторите вдясно и в политическия център са разделени, разколебани и публично непредставени. А именно те - и единствено те - са силата, която може да изправи френската икономика на крака и да обедини френското общество. Ако Саркози се обърне към тях (както го съветва Жан-Пиер Рафарен), той може би няма да спечели гласовете на Льо Пен и ще загуби втория тур. Но със сигурност ще даде възможност за възстановяване на десния център като сила, която преодолява разделението, потушава враждите и в крайна сметка сочи пътя напред не само за Франция, но и за Европа.
Какво трябва да се случи, че да се обединят и да бъдат политически представени и у нас демократите и реформаторите вдясно и в политическия център е възлов въпрос, над който следва да се мисли най-интензивно. Защото и у нас идат решаващи избори. Радвам се, че десните ни политици съзнават така ясно проблема; остава да намерят работещо решение, реален изход от нелеката ситуация. Да видим какво ще стане във Франция, може би случилото се там ще ни подскаже, ще ни помогне да разбием и нашите омагьосани кръгове. Омагьосаните кръгове на българската политика от доста години насам...
g-n Kanev,
ОтговорИзтриванеprilikite mejdu BG polit peizaj i frenskia sa dosta oskadni. Hubavo e chovek da se uchi i da spodelia chujdia opit, no nai-napred triabva da razreshi problemite v sobstvenata si kashta. Kakvi sa otgovorite vi i na vashata politicheska sila (DSB) na slednite vaprosi: Kakvo pravi DSB po vaprosite kasaeshti razsledvaneto na korupciata v BG? Kakvo pravi DSB po vaprosa Aleia 1 VArna? KAkvo pravi DSB po vaprosa za otrabotenoto iadreno gorivo v Kozlodui i razsledvaneto na tozi problem? Kakvo pravi DSB po vaprosa za deblokiraneto na srebarnia fond? Otgovorete si nai-napred na tezi vaprosi. Pokajete realni deistvia po tiah predi da pravite paraleli mejdu nesravnimi politicheski realnosti...
S uvajenie