Спомен

 Днес е третият ден на Коледа - Стефановден. Именниците са толкова много, че рискувам да пропусна някого, така че честито на всички!

На този ден, често се сещам за покойния г-н Стефан Савов - първият изявен "син" политик, който не излъчваше марксистко-дисидентска прелест, а носеше със себе си съзнанието на българската политическа история от Възраждането до 1944г. За мен - още хлапе - и за мнозина по-възрастни от мен, той олицетворяваше непрекършения порив за модернизация на страната ни, за общество, изградено на равноправие, законност и трудолюбие. Онзи порив, който преживя катастрофите от началото на ХХ век, политическото насилие на 20-те, кризата на 30-те години, и последвалите десетилетията на диктатура, стопански извращения и външнополитическа капитулация.  

Помня как се радвахме на мажоритарния му избор с над 70% от район "Средец" през 1990г. и достойнството, което излъчваше като председател на Народното събрание през 1991-92г.. Помня и вътрешния смут в мен самия и сред всичките ми близки, когато напусна СДС и когато за първи път "плющенето на бързите езици" вгорчи политическите разговори между приятели. И обратната консолидация на реформаторските и опозиционни партии през '95-'96 година, която даде възможност за единствената истинска промяна постокомунистическия период. 

Не познавах лично Стефан Савов - за мен той беше лице от телевизора, един от хората, които ме запалиха за политиката. Със сигурност, той не беше светец. Политическото му поведение е имало и положителни, и отрицателни отражения, и сигурно често е бил воден от страсти и чувства, които публичното клише не оценява винаги положително. 

Но той показа, че в обществените дела може да има последователност, твърди критерии, крепки ценности, в името на които свестният човек да преодолее себе си и да остави не само добро име, но и по-добро общество за тези, които идват по-късно. 

. 

Краят на света се отлага. Краят на мафията в правосъдието - също.

И така, светът няма да свърши от само себе си, по лесния начин. 

Нито пък икономическото възстановяване, производството, увеличаването на заетостта ще започнат от само себе си, по лесния начин. 

И ГЕРБ няма да слязат сами от власт, в никакъв случай. А още по-малко мафията ще се оттегли от позициите си сама, та "да се оправим". 

Ще трябва да  свалим ГЕРБ, на избори. И то не как да е, а по начин, който да помогне след изборите да разбутаме мафията. Което значи в Парламента да нямат мнозинство тези, които имат мнозинство във Висшия съдебен съвет. 

И да, дори и снегът няма да се изрине сам. Иска ми се да стигна до Добрич за Коледа. Но има неща, които по пътя на индивидуалното спасение и вътрешната емиграция не се случват. Например - не мога да изрина пътя Шумен-Варна. За някои неща са нужни съвместни усилия, а не затваряне в черупката на недоволството: 

Да изринем снега, 
Да свалим ГЕРБ, 
Да изринем мафията, 
Да възстановим икономиката. 

В тази поредност, иначе не става. С мафия на власт, работни места няма.

Битката за Варна '2013 - три залога:

Че изборите в 03 МИР-Варна през 2013г. ще бъдат битка, никой запознат не се съмнява. Всеки, който е виждал избори във Варна, го знае. А още по-добре го знае всеки, който днес вижда какво смятат управляващите да вложат в предстоящата кампания... За мен тази битка има три залога, които ме мотивираха да поискам и да се преборя за доверието на ДСБ-Варна да водя кампанията в един от най-трудните райони в България, в много тежка конкуренция за десния вот. 

И тук не коментирам пряко семейната си обвързаност с града като мотивация, макар че тя естествено се преплита и с трите теми: 

1) От 1999г. насам, Варна е символ на загубата на доверие в българската десница. След три мандата червен кмет, днес градът има кмет от ГЕРБ. Старият червен кмет, вече ... десен. Общинският съвет, някога трайно доминиран от СДС, вече трети мандат е под контрола на ДПС и ТИМ. Злощастното завъртане на "руската рулетка" на Хеър-Ниймайър остави района без син депутат преди четири години, за първи път след 1989г. 

Това е първият залог - за нас емоционално важен, но далеч не най-важният за гражданите на Варна. И най-вече - този проблем не е изолиран, той е симптом и следствие на далеч по-важни проблеми пред града и областта:

2) Варна се превърна в символ на купуването на избори, но и на купуването на власт. Управлението на общината премина всички граници на загърбване на обществения интерес, схеми, сделки и пазарлъци, за да се превърне в национален пример за заграбване на властта (на английски - capture of State). 

Нивата на корупция и зависимост от частни интереси достигнаха и задминаха известни "феодални" центрове в малките български общини, за да се стигне до горчивия виц, че на изток България граничи с ТИМ. Още през 2010г. се противопоставих на  примирението с това положение:

На изток България граничи... със себе си. Със собствения си порочен модел на упражняване на властта, управленска безотговорност, крадене и липса на политическа воля за промяна.

Готов съм да се противопоставя и сега. Но фактът е, че трайното лошо и корумпирано управление, съчетано със системното излъчване на слаби и зависими народни представители, адвокати на нечисти интереси, а не на избирателите си, дават своя отровен плод. 

Това е вторият залог - той е много важен, за всички. Но по-важен е именно резултатът: 

3) Лошото управление и корупцията съсипаха Варненската икономика, заетостта и доходите на варненци. 

През 2003, а и през 2007г., мнозина бяха - погрешно - готови да преглътнат лошото управление, заблудени, че именно то допринася за търговското оживление и относително високия стандарт на живот. Истината е, че Варна винаги е бил богат град на свободни и предприемчиви хора. Както във всяко голямо пристанище, предприемаческият дух често пъти е намирал развитие в дейности, които не са напълно законни, или поне не се радват на обществено одобрение. И през 20-те години е имало и контрабандисти, и сутеньори... но не са били избирани за градски съветници...И благосъстоянието никога не е било дело на мошениците и тарикатите. Ако те са процъфтявали - то е било именно благодарение на голямото и модерно пристанище, с прилежащите търговски и промишлени зони. 

(Пристанище Варна от 20-те - снимка от "Изгубената България")

Благодарение на една власт, посветена на развитието на стопанството, а не на съпътстващите го криминални занятия. 

Семейството ми е дълбоко свързано с усилията за модернизация на Варна и областта. От изграждането на първия модерен порт и електрификацията през 1908, когато прадядо ми адв. Никола Кънев е бил градски съветник и депутат от Демократическата партия:

(адв. Никола Кънев)  

... до изграждането на Корабостроителницата и отварянето не езерото чрез първия Аспарухов мост през 30-те, които са проекти на дядо ми - инж. Боян Кънев. 

По същото време е проектирана и модерната връзка с Русе, и първите планове на моста Русе-Гюргево. Интересен детайл за тогавашното ниво на регионално планиране е, че днешният Дунав мост е замислен като част от ... пристанище Варна. Рязането на ленти на парче не е било приоритет на тогавашните правителства. 

Модерните за времето си пристанище, корабен завод, пътни връзки и фериботни линии са в основата на просперитета на търговията и промишлеността и съответно - благосъстоянието на цялата област, която в дълги периоди на ХХ век е по-богата дори от София. 

Днес инфраструктурата от 30-те години и индустрипта от 70-те няма как да осигурят доходи и работни места. А управлението остава посветено на дребни гешефти, вместо на големи цели. Дори водещият депутат от мнозинството си позволи да каже, че пристанището не било приоритет. Знаем, че за ГЕРБ икономиката не е приоритет. Личи си... 

За истинската десница обаче приоритетите са точно тези: Модерно пристанище, подобрена ЖП връзка и нов скоростен път до Русе, индустриална зона около порта, зона за безмитно производство и търговия. Модерен търговски, университетски и промишлен център, който да осигури доходи на целия български Североизток, зарязан от три поредни управления. Това е третият, истинският залог. 

(Старият Аспарухов мост - най-модерна немска технология за времето си - 1939г.)

Стъпките обаче, са в горния ред:

Първо - връщане на доверието на избирателите към десницата и поне един син парламентарен мандат от област Варна. И това ще постигнем през 2013г. 

Второ - връщане на обществения интерес в местната политика и местна власт, посветена на стопанството, а не на гешефтите. Това е задачата ни за 2015г. 

И най-важното - цялостна модернизация на градската икономика и връщане на достойнството на града и областта като интелектуален, търговски и промишлен център с високи доходи и качество на живот. Това е задача, която ще отнеме повече от един парламентарен мандат, но яе бъде осъществена през 2020 година, ако по нея започне да се работи от сега. 

Аз започвам доколкото е по силите ми, с подкрепата на всички политици и експерти от дясната опозиция. Откриваме кампанията си на 12 януари. 

А дотогава  - Весели празници и заслужена почивка :)

.

АЕЦ референдум: Какво тежи на везните?

Веднага казвам това, което всички знаете: Не съм експерт по темата, няма и да стана. На 37 е късно за ядрена енергетика, професионален футбол и още няколко професии, уви. 

На референдума, обаче, ще гласуват предимно хора като мен - които не разбират техническите детайли и не могат да вникнат в експертния спор, колкото и да им се иска. Съществуват обаче прости и  разбираеми аргументи да се гласува с "НЕ", и именно тях искам да споделя. Аргументи, които противопоставят фалшивата медийна реалност на "безалтернативната нова АЕЦ" (леле колко ми напомня на безалтернативната ГЕРБ) на ... здравия разум и отговорността. 

1) Икономическата полза от нов АЕЦ е бошлаф от късния соц. (когато с 6 действащи блока се радвахме на режим на тока, а "АЕЦ по АЕЦ = парафин с конец" беше популярен виц). Нито една развита и богата държава не разчита на експорта на електричество за благосъстоянието си.
Експортът на електричество няма никакво отношение към заетостта, образованието, социалния баланс - т.е. никакъв принос за подобряване на качеството на живота ни. Единствените ползи са за тънка прослойка от привилегировани фирми (често наричани просто "енергийна мафия"), близки до Русия и БКП.

2) Изграждането на нова мегацентрала ще заличи всички жертви и усилия на 2-3 поколения българи, вследствие на които беше изплатен огромният дълг на късния Живков режим. Нашето  поколение (което вече плати огромнио сметки и има още много да плаща, най-вече по демографски причини) и следващите няколко поколения ще бъдат натоварени с нови огромни сметки.
Няма никакво основание да  вярваме, че токът от нова АЕЦ ще е евтин - напротив, токът ще е много скъп, и още по-скъп за вътрешния пазар, за да компенсира ниските износни цени. Никакви ползи за семействата и промишлеността, следователно. Единствените ползи ще бъдат за .... тънка прослойка от привилегировани фирми, които ще извършват строителство и поддръжка....
Парите, които могат да бъдат инвестирани в здравето и образованието на 2-3 поколения и в модернизацията на стопанството и администрацията, ще потънат в централата.

3) Отпадъците! Всяка европейска държава е длъжна сама да съхранява ядрените си отпадъци. Няма държава, която да трупа отпадъци за поколенията, с единствената цел да изнася електричество - нито една. И това не е случайно - рискът от съхранение на отпадъците е изключително дългосрочен и на практика неизследван практически (какво са 50 години опит при хиляди години срок на съхранение?!). Разноските са огромни днес, а какви биха били утре или след 50 години? Какви биха били рисковете и разходите на внуците ни?
Има още нещо - специфично българско - сигурни ли сме, че искаме за ядрени отпадъци да отговарят хора с етиката и отговорността на ... познатата ни  .... тънка прослойка от привилегировани фирми... 

Ако забелязвате, в този кратък текст не засягам трите основни теми - екологичния и сеизмичен риск и остарялата технология; националната сигурност и енергийната зависимост; безогледната корупция до момента. За тях можете на прочетете на сайта на Инициативния комитет.  Говоря само за икономика и отговорност пред следващите поколения, за връзка между мегаломанския проект и качеството на живота на нашето и следващите поколения.

Всъщност, изборът на 27 януари е изключително прост и лесен:

На едната везна е икономическият просперитет, качеството на живот и сигурността на поколения българи.

На другата везна са единствено интересите на енергийната мафия.


 Само не разбирам защо при тези алтернативи, моята позиция да бъде "въздържал се". Моята позиция е "НЕ" на енергийната мафия.
.

.

Защо (и къде) се кандидатирам за народен представител

До момента три пъти съм отказвал номинации на приятели от ДСБ да бъда кандидат за изборна длъжност. Причините бяха различни, част от тях изложих в този дневник преди почти четири години. 

Те вече не са валидни, особено предвид позицията, която днес заемам. Не е валидна и най-съществената причина, която тогава премълчах: Напълно неспособен съм да участвам в политическа дейност, която включва изразяване на симпатии и намерения за партньорство с т.нар. "политическа партия" ГЕРБ. Просто няма как да гласувам за кабинет начело с Бойко Борисов... 

Този път приемам номинацията, по няколко прости причини:

1. Имам политическа амбиция и не се правя на ощипана мома. Заместник-председател на партия без амбиции да участва в парламентарната политика е нещо като автомобилен състезател без шофьорска книжка. 

2. Винаги съм поддържал позицията, че ДСБ има сили да се пребори самостоятелно за участие в Парламента. След напускането на СК от СДС съм твърдял, че това не е трагедия, а събитие с добри и лоши страни. С кандидатурата си показвам, че това не са празни приказки, а убеждение, в което ще вложа времето и силите си. 

3. От юли 2009г. съм опозиция на ГЕРБ, като гражданин на България. Нито за миг не съм се съмнявал, че тяхното управление е лошо за страната ни (и това винаги е било публичната ми позиция). Днес ДСБ е ясна опозиция на ГЕРБ и действа за консолидиране на цялата дясна опозиция. Това отговаря напълно на убежденията ми. Готов съм да се боря за доверието на тези граждани, които са дясна опозиция на ГЕРБ, защото мисля като тях. 

4. Имам самочувствието, че политическият опит, който натрупах през последните години и публичният ми образ ще бъдат от полза на ДСБ преди изборите и особено в следващото Народно събрание. Имам енергията да помогна да бъдем сериозно представени в Парламента и последователността да не изменим на принципите си в бъдещо управление. 

Уставът на ДСБ и политическата ми позиция позволяват да бъда определен за водач на листа от Националното ръководство на партията. Моето решение обаче не е такова. То е да приема номинациите от 25 МИР-София и от 3 МИР-Варна, да се явя на регионалните събрания в районите и да се състезавам за доверието на съпартийците си. Аз съм заместник-председател по предложение на лидера на партията, а не по решение на нейните членове. За да получа доверието на избирателите, първо трябва да докажа, че съм заслужил доверието на членовете на ДСБ. По този начин ще мога и сам да преценя дали работата ми до момента е била полезна (всеки се ласкае да мисли така за себе си, но дали и другите го мислят?) и дали ще бъда полезен в бъдеще. 

Ще заема мястото в листите, което събранията определят, и няма да се възползвам в никакъв случай от възможността да бъда "спуснат" с решение на ръководството на друго място или на друга позиция. Позицията ми зависи единствено от вота на делегатите на събранията.  

На изслушванията на кандидатите и на самите събрания ще кажа повече за мотивацията си за участие и за избора на точно тези райони, които съвсем не са най-лесните нито във вътрешнопартийното състезание, нито на изборите догодина.

. 

Слонът в кабинета на Дянков (не е данъкът върху лихвите)

Решението (все още не окончателно взето...) да се облагат с нарочен данък доходите от лихви е безумно глупаво. По-глупав, а и по-съществен е обаче фактът, че финансовият министър не е знаел (!?) за тази данъчна "привилегия" в продължение на повече от три години, в които заема поста, а и примерно година преди това, през която е подготвял програмата на очевидно влизащата във властта партия ГЕРБ. 

Данъкът върху лихвите има съществени недостатъци, описани подробно от Templar, а и от доста други автори в последните дни. Затова и няма да се спирам на тях. Слонът в стаята обаче е друг, и все още се правим, че не го виждаме:

1) Първо, цялата ни данъчна и осигурителна система е основана на странни и необясними с икономически аргументи изключения и привилегии. Тъй като Симеон Дянков явно не е наясно с данъчното законодателство (тук в сериалите се чува смехът на публиката), да отбележим най-важните и най-скандалните от тях - липсата на данък върху поземлената рента (независимо от размера ѝ) и данъчно имунизираният мутант АДСИЦ. Те са, прочее, неразривно свързани: 

АДСИЦ е създаден от правителството на НДСВ като инструмент за насърчаване на инвестициите в строителството, което е само по себе си гигантска грешка, защото води до "прегряване" на сектора, който бездруго се раздуваше в добре познатия "балон" с предизвестени и катастрофални последици. Идеята е проста - да се освободят от данъци тези, които печелят големите пари. За да бъдат големите пари близко до властта и vice versa. 

Днес АДСИЦ са най-големите собственици на земеделска земя в България. Т.е. пак са там, където падат големите пари, в т.ч. и огромни публични средства на бюджета и ЕС. АДСИЦ - които по условие не плащат данък печалба, дават под наем и аренда огромни масиви земеделска земя, като не плащат данък върху рентата. Не плащат данък (като личен доход) и  физически лица, собственици и наемодатели на огромни поземлени имоти. 

Вече четвърта или пета година, земеделието и  по-точно зърнопроизводството са най-големият източник на печалби в стопанството, както и най-големият източник на лични доходи. Тази дейност се субсидира щедро, но пък ... голяма част от печалбите и доходите не се облагат. Големите пари са близко до властта, а големите поземлени собственици и арендатори са изключително важен инструмент по време на избори ... 

2) Второ - липсата на разумно ниво на необлагаем доход (или признати разходи) изкривява целия разговор за данъчните привилегии. Данъкът върху лихвите е лош, най-вече защото ощетява стотици хиляди дребни вложители, част от които съвсем бедни хора или закъсала ниска средна класа. Защото това са дребни пари за черни дни. 

Обяснението на данъчната привилегия за поземлените ренти се оправдава с дребните поземлени собственици, които са обикновено на минимална или дори на социална пенсия. 

В действителност, и двете изключения, както и други такива - за доходите от борсови сделки и т.н. - водят до издръжка на бюджета за сметка на бедните българи и на хората със средни доходи. Всяко семейство има определен минимум разходи - за храна, електричество, наем/ипотека/поддръжка на дома, за облекло и обучение на децата, които е неразумно да се облагат с данък. Дългата тема за плоския данък оставям за друг текст. 

В случая твърдя, че е нужен или висок (около 500 лв.) необлгаем минимум, или нисък (около или под МРЗ) необлагаем минимум, във втория случай съчетна с признаване на определени разходи като лихви върху ипотека, разходи за обучение и пр. При това положение става съвсем разумно да се облага целият останал доход, в т.ч. и лихвите, и рентите и пр. 

И така - да се върнем на министър Дянков и слоновете в кабинета му. Ако е толкова принципен противник на "привилегиите" и след като се запознае с данъчното законодателство, готов ли е да:

- премахне данъчно имунизирания мутант АДСИЦ (и така да лиши примерно Цветан Василев и още доста приятели на властта от привилегии)?

- въведе данък върху поземлените ренти над определен размер (изключващ дребните собственици-пенсионери) и така да ощети спонсори и "изборни предприемачи" на властта?

.

За алтернативите, медиите, цирка и избора

В самото навечерие на кризата, оказала се най-сериозната за Западния свят след войната, демократичната политика изглеждаше минало. Изборите се превърнаха в медиен сблъсък на популисти, политическите тези отстъпиха на ловки каламбури и рекламни трикове. Печелеше по-добрият актьор с по-стабилна медийна подкрепа. Политическият сблъсък заприлича на корпоративна рекламна война. 

Политикът обаче никога не бива да подценява рационалната мотивация на гражданите – ако избирателите се съгласиха да бъдат въвлечени в този цирк, то беше поради липсата на същинска разлика между предложенията на различните участници в състезанието. Както рекламната надпревара между две марки фаст фууд не предлага нищо различно на потребителя, така и политическата конкуренция от края на миналото десетилетие не носеше действителни алтернативи. Споровете за ролята на Държавата, за бъдещето на социалните системи, за различните модели на стопанско развитие, бяха заместени от модни теми-еднодневки. Без реален политически избор, гражданите на демократичните държави съзнателно гласуваха за медийни герои с претенции за силово присъствие, пренебрежение към процедурите на парламентаризма и разделението на властите.

България беше типичен пример за такова развитие. Това не е чудно, след като в клопката попаднаха и традиционни демокрации. И капанът щракна, с началото на икономическата криза. Неспособни да дефинират, камо ли да защитят обществения интерес, негодни да следват парламентарните пътища и некомпетентни в икономическата и социална политика, популистките правителства станаха фактор за задълбочаване, а не за преодоляване на кризата. Българското правителство затъна в преговори с всички групи за натиск и представители на частни интереси, докато постепенно изостави всеки опит да наложи обществения интерес и да проведе отговорна антикризисна политика. Всеки от приетите от кабинета „антикризисни пакети“ изразяваше не икономическите възгледи на партията (каквито a priori липсват...), а интересите на отделни обществени групи. С наближаването на изборите, тази безотговорна политика се изроди в пряко обслужване на ключови групи избиратели, ухажване на спонсори и партийно подчиняване на монополни стопански субекти. Връзката между властта и монополите ставаше все по-тясна, а с това – и ангажиментът на ГЕРБ за правосъдие и справедливост – все по-неискрен. Всяка следваща стъпка в тази посока логично водеше до изоставяне на държавния ангажимент във важни социални сфери, нарушаване на принципите на конкуренцията, съсипване на бизнес средата, нови фалити и безработица. През последните 7-8 месеца не остана съмнение, че политиката на съсипване на семейния бизнес и независимите предприемачи, земеделци, търговци и занаятчии е умишлена. Тя е пряка последица от популизма – липсата на политически убеждения и платформа превръща властта в слуга на монополите, източник на натиск и враг на честния пазар и малкия бизнес. Само през изминалия месец, от ДСБ на четири пъти показахме как управляващите мачкат малкия бизнес, за сметка на големите играчи и на монополите: в областта на търговията с храни, в енергетиката, в земеделието, дори и в спорта.

Българската десница понесе своята отговорност за колебливото си отношение към популизма на ГЕРБ. Това застраши дори единството на десницата, части от нея попаднаха под съчетание от корупция и натиск, характерни за управляващите. Тези колебания отпаднаха – политиката на Борисов откроява ГЕРБ като противник на всичко, в което вярваме и зад което стоим.

Ние вярваме, че средната класа единствена може да осигури заетост и да измъкне страната от кризата, както и че това е невъзможно без честен пазар и конкуренция, осигурени от властта. Убедени сме, че държавата трябва да се върне в основните публични сфери – образование, здравеопазване и социална политика, и най-вече, че качественото масово образование е единствената гаранция за здраво общество. Знаем, че да си десен, означава да защитаваш честни, еднакви правила за всеки бизнес и равни права за всеки гражданин, да воюваш ежедневно с монополите, с привилегиите и злоупотребите от страна на властта. Нищо от изброеното не може да се постигне без коренна и цялостна промяна в системата на правосъдието.

Днес, въз основа на тези позиции, политиката на десницата е ясна. Ние сме опозиция на ГЕРБ, не поради интересите си, а поради разликата в убежденията и вижданията за правилна политика. След популистката вълна, политиката се връща на сцената в цяла Европа. Хората вече искат да гласуват не за привлекателни телевизионни образи, а политическа промяна. Искат да чуят различни идеи за излизане от кризата. Най-вече, искат смели и разбираеми политически решения.

При днешните нива на обществено доверие и подкрепа, е илюзорно да се мисли за десницата като победител на следващите парламентарни избори. По тази причина, средствата за постигане на целите ни са ограничени. Политическият ни потенциал трябва да бъде съсредоточен в няколко основни задачи:

1) Чрез парламентарното си и коалиционно поведение, да върнем достойнството на Народното събрание като институция, в която се решават основните проблеми и да отхвърлим модела на пряко договаряне с различни групи за натиск и частни интереси.

2) Да предложим национална антикризисна програма, основана на насърчаване на средната класа и семейния бизнес, като източник на растеж и заетост.

3) Да гарантираме провеждането на незабавна реформа в правосъдието и война на държавната власт срещу монополите и мафията.

4) Да поемем нов ангажимент на държавата в публичните услуги, основан на качествено и всеобщо образование, отговорна социална политика и здравеопазване. Политиката в трите области трябва да е цялостна и свързана.

Накратко - десницата трябва да предложи на гражданите програма за равни права, честни правила и благосъстояние чрез труд.

Тази програма е разбираема за всеки български гражданин. Тя дава решения на ежедневни проблеми и връща доверието в политиката, разклатено от популистите през последните години. Важно е да защитим посланията си, а не кой с кого ще се коалира и кои официално регистрирани партии ще застанат зад тях. За мен няма съмнение, че Демократи за силна България, с помощта на своите партьори в Синята коалиция и представителите на единната десница в Парламента и местната власт, имат опита, смелостта и качествата за такава политика.

И напротив – ГЕРБ и новият проект на г-жа Кунева са част от политическото минало, основано изключително на популизъм и медийна подкрепа, заместващо политическите решения с рекламни послания.

Както отбелязах, обаче, способността на медиите да манипулират гражданите е силно надценена. Когато има реални проблеми и различни алтернативи, те правят избор по силата на здравия разум, а не на евтината пропаганда.

Pussy Riot, ние и границите на свободата

Изглежда забравихме диктатурата. Или напротив - никога не се разделихме с нея. Не се запознахме със свободата. Днес три момичета ще бъдат осъдени - но за какво? 

В последния ден на процеса срещу момичетата от Pussy Riot, и преди произнасяне на присъдата, чета и размишлявам за реакциите на единствения и скромен български знак за солидарност - "обличането" на паметника с шпагина, или - както се изразяваше покойният ми баща - паметника на съветския човек, гордо издигнал символа на своята власт. Реакциите са силно повлияни от (гео)политическите ни пристрастия, но според мен слабо си даваме сметка колко важен е този случай за изясняване на собствените ни представи за свобода и права. 

Нека кажем направо - протестът на Pussy Riot би предизвикал напълно различни реакции - и на властта, и на обществото, в различни общности и държави. Защото различни са и държавите, и общностите. 

1. Във всяка голяма западна столица, подобен протест би бил подминат с относително безразличие от хората и пълно безразличие от властта. Същото се отнася за метрополиите на САЩ. 

2. В консервативната провинция на Америка, това би предизвикало бурни обществени протести и най-вероятно лека присъда от съд без жури - глоба, общественополезен труд, такива неща. Самият процес би предизвикал протести в защита на обвиняемите, далеч по-слаби от тези против тях. 

3. В консервативните части на католическа Европа (в т.ч. Бавария и Рейнска област), би предизвикало обществен протест на християни, а може би и на други изповедания, без съдебен процес и наказания. 

4. В Чили на Пиночет, Испания на Франко и всяка друга дясно-консервативна диктатура, след подобен политически протест с елементи на провокация црещу Църквата, момичетата биха най-вероятно изчезнали безследно, или паднали жертва на тежък процес с много тежки наказания. 

5. За мюсюлманския свят е по-добре в случая да не говорим, но линчът е най-вероятният изход, ако държавната власт не спаси извършителите чрез бърз арест и затвор (в който затвор съдбата им би била невъобразима...). 

6. В комунистическа диктатура е трудно да си представим подобен протест, но доколкото има ясни антиправителствени послания, последиците биха били тежки, по всяка вероятност - потайно убийство/лагер и покриване на случая без процес. 

................. (сигурно има още много възможни хипотези, нали?)

Очевидно е сходството между това, което се случва в Русия, и възможното развитие в дясно-консервативна диктатура в католическа държава. Защото в Русия старите служби и системи за репресия на тоталитаризма са поставени в услуга на православно-фашистко общество, в което и върхушката на Църквата изпълнява присъщата си функция на безрезервна продкрепа на режима и отявлен враг на свободите и правата (не говоря за демокрацията като политическа система, това е съвсем различно). 

Протестът на момичетата от Pussy Riot беше без съмнение политически - и политически не само защото беше насочен срещу диктатора Путин, а и защото беше насочен срещу слугинската роля на православната върхушка. 

Особено странна е реакцията на леви интелектуалци, които виждат в протеста в храма обикновено хулиганство. Така ли биха оценили женски протест срещу Пиночет, Франко или Сомоса в католическа катедрала? При това изрично насочен срещу подкрепата на висшето духовенство за режима? Нима не виждат белезите на класически консервативен фашизъм в управлението на Путин... 

Не подценявам способността на десните интелектуалци да проявяват лицемерие и да реагират едностранно, без да си дават сметка за подкрепата си за подобни властници, когато те са антикомунисти и съюзници на Запада... не. 

Всъщност случаят е много ясен лакмус. И моята позиция е напълно ясна и чиста. Подкрепям тези момичета, радвам се на съгражданите си, които намериха начин да изразят и моята подкрепа и се отвращавам от всяка диктатура. Искам да живея в общество и общност, в което подобен протест би бил безсмислен, а социалното безразличие към него - оправдано. Русия обаче не е такова общество. 

Нито е оправдано българското безразличие - защото за нас диктатурата би трябвало да е пресен и болезнен спомен. 

. 

За държавния картел, цените на храните и десницата

ГЕРБ показаха просто и нагледно как успяха да унищожат предприемачеството и семейния бизнес в България. Ако някой си е представял, че това са естествени процеси, последните събития разсейват тази заблуда. 

Така нареченото споразумение за замразяване на цените представлява чист картел, дирижиран от държавната власт, в интерес на най-силните играчи в търговията на храни и в пряк ущърб на всички участници на пазара и на самия пазар. Ще дам пример с поведението на една от търговките вериги и ефектите от него. 

Кауфланд обявяват списък на 14 защитени стоки. Правят си шеметна безплатна реклама с 5-10 минутни репортажи в праймтайма на всички национални медии, със специалното участие на министъра на земеделието (Kaufland feat. Миро). По време на безплатната реклама, те правят специална промоция на собствените си "discount марки", които естествено ще бъдат единствените със "замразени" цени. 

Ефекти:

- Лошо за производителите, защото се рекламира само една марка стоки от вид, т.е. един вид хляб, сирене, креМБирши и пр. и пр. Тази марка е търговска марка на Kaufland, тя не идентифицира производител, а единствено търговеца. 

- Още по-лошо за производителите, защото тези "discount марки" са продукт на насилствените "промоции", на които всички производители са жертва така и така. Със сигурност споразумението за картел между МЗХ и търговските вериги ще доведе до силен натиск за увеличение на тази кръвнина, т.е. до продажби на загуба. 

- Много, много лошо за всички малки търговци. Те не продават тези марки, а само стандартни марки на производител. Нямат възможност да продават под себестойност, нито да изнудват доставчиците си да го правят. Те са големите губещи в играта. 

- Лошо и за повечето потребители, защото техните предпочитани и качествени марки на производител не са "замразени" и най-вероятно ще компенсират загубите от замразяването, ако такива загуби изобщо има. 

Сигурният резултат от популизма и корупцията на управляващите са нови тежки поражения върху търговците и производителите, фалити и безработица. Почти толкова сигурно е, че след "замразяването" на определени марки продукти с променливо и съмнително качество, ще настъпи ефект на общо повишение на цените. 

Няма да преразказвам позицията на ДСБ, тя е публикувана в почти всички сериозни медии, именно защото е по важна тема и засяга както бизнеса, така и всеки потребител. Но ще споделя някои мисли какво е да си политически "десен" в стопанската политика. То не е да сътрудничиш с едрия бизнес. Това у нас го прави най-успешно БСП, от 80-те насам. Не е да осигуряваш "бизнес среда" на монополисти и да делиш печалбата с тях. Това е правено от боклуци от всички партии, но ГЕРБ го правят като официална партийна политика и са близо до съвършенството. 

Да си десен е да защитаваш честни, еднакви правила и правата на малкия производител и търговец. Да разбираш кой осигурява заетостта в икономиката и кой създава добавената стойност. И най-вече - да го правиш и когато популизмът те съветва обратното. 

Преди два месеца писах за "Мълчанието на гражданите", по повод срамежливото поведение на партията на г-жа Кунева по важни теми. 

"Гражданите" се опитват да минат по линията на най-малкото съпротивление по всеки сериозен и конфликтен въпрос. Особено внимание се отделя на риска да бъдат засегнати сериозни медийни или бизнес интереси... защото са тръгнали по утъпкания път на компромис с всеки интерес, с всяка потенциално симпатизираща медия, с всеки очакван спонсор.  

Ето, че се оказвам прав. По-скоро за съжаление. Още един глас в защита на малкия бизнес би бил полезен. Но интересите на семейните предприемачи и на политическите спонсори от едрия бизнес твърде често не съвпадат. Това е капан, в който попада всяка "нова звезда" на сцената. За да излезеш от него, е нужна смелост. 

А смелостта, изглежда, е качеството, което най-много липсва на българските "нови десни", вече десетилетие. 

. 

Добри новини из(вън) зоната на безвремието

Един приятел ме накара да се замисля. Връща се за малко от Германия и пита - наистина ли всичко е толкова черно? Възможно ли е нищо хубаво да не се случва, защото нищо хубаво не чувам - от близки, роднини, в медиите? А той се интересува, чете за България и е по принцип доста критичен към свинщините. Като разумен човек, обаче, не може да повярва, че нещо на този свят е черно-бяло. 

Замислих се и за обяснението на това явление, но най-вече за това, няма ли наистина добри новини? И ако има, защо не ги забелязваме или ги премълчаваме? 

Обяснението на черногледството е сравнително лесно. Стопанският застой продължава четвърта година, доходите намаляват, кредитите си вървят, данъчните са овълчени, администрацията е все така лоша (или по-лоша отвсякога), политическият натиск и корупцията отдавна тровят не само бизнеса... Не е нужно да продължавам. Това са тъжни факти, но факти.

А къде са добрите новини?

Ами едната добра новина е приятелят, с когото разговарях. Той е под 30, завършил магистратура и докторат по психология в реномиран университет в Германия, завършва второ образование медицина и започва специализация, чете, пише и публикува в научни издания с репутация и хубав impact factor. И за миг не е спрял да се интересува какво се случва в България, да се вълнува, да се гневи на лошите новини и ... да търси добрите новини. Ние можем да мрънкаме, че "качествените и млади българи" заминават да учат в чужбина, но лошо ли е това? Преди 20 години българската нация не разполагаше и нямаше как да разполага с такъв човешки капитал. Нямахме достъп до реномираните немски, френски и английски университети (и не ми разправяйте, че нашите през 80-те години са били на това ниво...). Такива хора като Явор (така се казва човекът, който го познава, се е сетил вече) са неоценимо богатство - те са бъдещите преподаватели и учени, каквито досега не сме имали, от 60-70 години насам. В една все по-единна Европа, не трябва да се чудим как да ги "задържим" при неизбежно по-лошото местно образование, а как да ги включим в по-доброто образование на бъдещето. Ако моето поколение (условно - ражданите през 70-те) беше склонно да емигрира трайно отвъд тогавашните Шенгенски граници, следващите са жители на единна Европа и навсякъде в чужбина са част от българската нация. Аз познавам поне десетина такива примера, обикновени хора от обикновени семейства, които имат знания, недостъпни дори за привилегированите кръгове преди четвърт век.

Другата добра новина научих през последните месеци или година, през които обикалям много често България, къде по политически срещи, къде по работа. Доскоро смятах, че темите за гражданските права, за честната конкуренция в бизнеса, за непозволения натиск на властта, феодалните нрави на управление, са бутикови теми за интелектуалци, които пият вино в "Махалото" и четат L'Europeo. Т.е. теми за разговор на хора, които не са лично и пряко засегнати от проблема. Съответно - че хората в малките градове на страната са примирени и свикнали с нечестния начин за упражняване на властта на местно, областно и централно ниво.  Оказа се, че - колкото неочаквано за мен, толкова и логично - активните хора в малките градове са изключително чувствителни към нарушаването на гражданските им права. Дори някога да са приемали "благодетелския"* модел на бизнес и власт, днес имат нетърпимост към него. Всякакъв опит на управлението на ГЕРБ да се скрие зад антикомунизъм и "дясна" идентичност среща присмех и отхвърляне. Образът на "селянина", който се прехласва по Бат' Бойко, докато набива вредна сланина с ракия, съществува само в главите на "граждани", които - без да се прехласват - гласуват за ГЕРБ и си търсят оправдание. Те са, които харесват Борисов и търпят Цветанов, по силата на някакъв Стокхолмски синдром. (Съвсем друг въпрос е, че десните реформаторски партии нямаме умението да общуваме с хората в малките градове и се разпростираме по теми, които са им чужди. Това е отделна тема.)

И още нещо много важно - настроенията и мисленето на мнозинството от хората не се влияят толкова много от вестник "Уикенд" (и прилежащите му "не-жълти" хартии), СКАТ и пр. и пр. Отношението към ромите и към турците  в малките градове и в самите смесени райони е безкрайно по-зряло, отколкото в София, Пловдив или Варна. Прави се разлика между ромски общности с висок процент престъпност и такива без или почти без. Познават се различните племена и кланове с техните особености. В обикновен разговор се търсят причините за дълбоката криза в развитието на общността и възможни изходи, без пълно отрицание и инфантилен нацизъм, но и без IntegrateMangali бюрократични утопии. Историите за турските села, в които отказват да ти продадат хляб (и свински салам, бира, и мастика ... страшен фундаментализъм, да знаете), ако го поискаш на български, ги слушам в центъра на София от горди защитници на Бай Тошо и "жителството", но почти никога от хора от Шуменско, Силистренско или Кърджалийско.

И това е всъщност третата добра новина. Най-добрата.

Стана дълго. Част от нещата осмислях, докато ги пишех. Ако съм прав, изводът е, че промяната ще дойде не от средата, в която аз си пия бирата, а от хора, които са по-малко мързеливи и са получили от живота по-малко, но пък търсят повече. Това е доста логично.
.

Целта на терора

Да,  България е неподготвена, като държава, служби, администрация. Но няма да пиша за това. 

По-важно е, че изглежда сме неподготвени ние, като отделни хора и като общество.  

Целта на терора е страх и омраза. 
Той иска затъване  в спиралата на омразата. Да нагнети естествените проблеми между различни етнически и религиозни общности, да ги превърне в неконтролируема омраза и насилие. Да насади непреодолим страх и враждебност...

Мишена на терора не е само Израел, нито еврейските общности, нито дори Западната цивилизация в цялост. Крайната цел на терора е насилие и война, а мишените са всички  потенциални преки и непреки жертви на насилието. Основна, макар и непряка жертва на терора са мюсюлманските общности в западните държави. Според философията на терористите, именно тези честни хора, тези с тютюна в Родопите и тези с дюнерите, ресторантите и ароматните магазини във всеки град на Европа, трябва да паднат жертва на изолация, омраза и насилие в собствените си общности. За да реагират с изолация и омраза на свой ред. И да се завърти спиралата на насилието - мечтата на терориста. 

Само за няколко дни в България, мнозина анонимни и неколцина познати коментатори свършиха повече работа в полза на терора от атентаторите от Сарафово. Посочиха с пръст българските мюсюлмани (а по зловеща ирония, убитият български гражданин Мустафа Кисьов е мюсюлманин...), търговците около Женския пазар, "ливанците" (едва ли не по презумпция от Хизбула), "сирийските терористи" от "Мимас" на Графа ...

Ще  посоча трима души - Волен Сидеров, Ангел Джамбазки, Мартин Карбовски - чиито писания и изявления ме уплашиха истински. Защото сочат пътя към пропастта на омразата, същия път, който сочат и убийците. Няма да давам линкове, за да не се превърна макар косвено в проводник на посланията им. Който иска, да си ги търси...

Затягането на сигурността е единият отговор на заплахата. Не съм експерт и не коментирам. Знам обаче, че този отговор, на службите, е недостатъчен без отговора на обществото. А той е да отхвърлим терора, като отхвърлим целите му - страха и омразата.

 .

Тhey deserve each other

Реформите са на парче, мерките са хаотични и разнопосочни. Предприемат се панически, с цел моментно одобрение, потупване по рамото и "Конграчулешънс" - там, "горе", в Брюксел. Ефектът е никакъв. 

Мафията продължава да има ключово влияние върху управлението и стопанството, с убийствени последици за благосъстоянието и сигурността на всеки гражданин. 

Изборите се купуват, правата се нарушават, правосъдие няма, но в замяна на това е зависимо от властта и мафията. 

Това ни казва докладът на ЕК, спор няма. 

Но ... Ще се опитам да погледна от друга гледна точка. Не тази, докладно-служебно-мониторинговата, от която е писан този доклад. 

Не е въпросът какво виждат експертите на ЕК, сега или декември 2013г. Не е въпросът, че ГЕРБ са се провалили. Важното е, че липсва обща, последователна, цялостна (consistency е трудно преводима на български дума, и това е показателно) идея за промяна на управлението. Липсва пакет от нови, съгласувани помежду си правила за подобряване на администрацията, условията за предприемачество, правосъдието. Липсват нови идеи и правила, които да разглеждат основните публични сфери - образование, здравеопазване и социална дейност - в тяхното единство. Няма там мерки с ясна цел и очакван резултат, има "рИформи" с цел да спестим още някой лев, да откраднем още някой лев, да махнем едни хора, дето не са наш'те. 

Липсва значи политика, в единствения положителен смисъл на тази дума :)

И тук ЕК с нейния мониторингов механизъм не е част от решението, а част от проблема. Много добър текст на Антоний Гълъбов: 

„Този механизъм за проверка и сътрудничество в крайна сметка е неубедителен инструмент. Поради тази причина в края на миналата и началото на тази възникна въпросът с какво да бъде заменен той – дали да отпадне и да бъде трансформиран в нещо по-смислено.“ ....  „За съжаление появата на февруарския и юлския доклад се превърна в повод за кампанийни действия от страна на българските институции. Вместо да се следват по-цялостни и общи насоки на реформа, имаше стремеж да се отчитат някакви резултати в навечерието на проверките. Това създаде тази разнопосочна картина, в която България положи значителни усилия, създавайки допълнителни институции, за да отговори на неясно дефинираните очаквания на този механизъм, отколкото, за да отговори на вътрешните си потребности.“

... в десетката. ЕС няма механизъм да преодолее нашите политически недъзи. Напротив - техният механизъм насърчава най-лошото - разпокъсаните, панически, ситуационни действия и решения, показните реформи без съдържание, фасадната политика, властта на етикетите. 

ЕС не може да ни помогне, защото самата политика на Европа не е consistent - не е цялостна,  завършена и последователна, не е подчинена на общи разумни цели, на общ, полезен за всички резултат. Няма споделена и одобрена идея за общото ни бъдеще. 

Извинете ме за хиперболата, но не виждам защо, с подобни механизми на контрол, ЕК може да очаква нещо по-добро от Борисов. Той е в голяма степен европейско творение, дете на времето си. They deserve each other, както казват американците. 

(снимка News.bg)

И след като - за добро или лошо, според мен за лошо - ЕС в близко бъдеще не изглежда способен да даде обща цел, смисъл и политически средства, отговорността за цялостна политическа програма за промени и нови правила лежи на българската опозиция. Който иска да е алтернатива на този провал, трябва да предложи прости и ясни правила за подобряване на ежедневния живот на българските граждани. Иначе не е алтернатива... 

. 

Преди 90 години ...

... на тази дата, в горещ следобед след напрегнат ден в кантората,  адвокат Никола Кънев влязъл в двора на къщата си в град Варна, улица Мария Луиза №5, седнал в беседката, разкопчал яката на ризата си и ... напуснал грешния ни свят. Четири години преди раждането на първия му внук (чичо ми Никола) и девет - преди раждането на втория (покойният ми баща). 

Така е сложено началото (поне доколкото ни е известно) на нерадостната традиция в Къневия род да не познаваме дядовците си по права мъжка линия. Малкият Борис също се роди две години без три дни след като дядо Милен си отиде ... 

Пиша това неслучайно. Това тъжно поколенческо разминаване ни лишава от много знание, памет и мъдрост. Радвам се като гледам Борис да си играе като щурав с дядо Росен (бащата на Деничка) и тъгувам колко губи, че не познава другия си дядо. Аз не познавам дядо си Боян, но от баща си и чичо си знам много за него, за работата му за пристанището във Варна, за първия Аспарухов мост, за корабостроителницата, за мечтата му за излаз на Егея и "морска" България. 

Знам малко за "Кольо" Кънев (e повече от Уикипедия, където трябва да пипна). Знам, че е бил роден в Брацигово, завършил с отличие в Aix-en-Provence, най-известният адвокат във Варна, публицист, лидер на Демократическата партия в града, председател на общината и подпредседател на Народното събрание 1908-1911г. Но такива биографии много, т.е. няколко десетки, еднакви. Зад тях се крият борби, интриги, разочарования, провали. 

И преди всичко - избори в тежки моменти. Избори, които всички правим в живота си, и много би ни се искало да знаем как е постъпил дядо Кольо в подобна ситуация. А това не ни е дадено да знаем. Можем да съдим по малкото, което ни е известно, извън напудрените кратки биографии, с които лекомислено се гордеем. Санким са наши ... 

Известно ми е, че Никола Кънев е бил първият републиканец на толкова висок политически и държавен пост в Княжество (докато заемал поста, станало Царство) България, и че тези изявени убеждения са му стрували поста министър на правосъдието в кабинета на Малинов. 

Известно ми е и, че никога не е допуснал компромис с принципите на етническа и верска търпимост - и това по време, в което етническото и верско насилие е заливало Балканите и вземало български жертви, а други са бивали жертва на българска ръка (Анхиало и Несебър, 1907г. ...). Напротив - заявявал е търпимостта и респекта към евреи, арменци, гърци като национална гордост:

„Ние тук, в тоя парламент, сме подчертали и сега аз подчертавам, че българската нация не само че е толерирала всички народности и всички вери, но смята за своя национална гордост да прогласи в територията на царството пълна свобода на всички народности и вери. С това ние се гордеем.“

Знае се в семейството, и че е имал много остър език и доста тежък характер :)

А може би и това не е малко. И може да помогне, когато човек прави избори. 

Бог да прости дядо Кольо, и мир на праха му. 

А аз след един час съм на протест срещу скотщината, която позори професията ни. Моята и неговата. 

. 

В три думи

На последното национално събрание на ДСБ се опитах да "вкарам" платформата на партията в три думи - правата, правилата, благосъстоянието. Tри теми, които останаха извън фокуса на управлението вече десет и повече години, за сметка на десетки шаблони за реформи, оптимизации, интеграции и прочие нищо не значещи чуждици, или пък пенкилер благи думи за здравеопазване, пенсии и образование, без дума и идея КАК точно се постига. 

Тъй като цялото ми изказване на събранието предизвика доста реакции и коментари, ще се опитам тук да го вкарам в 3-4 ясни тези: 

1. Коалиционната тема за мен е изчерпана. Както съм писал, единен субект е по-добре от конкуриращи се малки партии, но само ако е обединен около ясна програма за нови правила в политиката. Времето на коалициите чрез пазарлъци отмина. 

С такава ясна програма имаме чудесен шанс и сами. 

2. Избирателите, към които се стреми ДСБ, или нека ги наречем за яснота и краткост "костовисти" (макар между тях да има малцинство, което не харесва това определение), са хора, които гледат напред. Те затова са "костовисти" - защото оценяват силата на едно прогресивно управление, с всичките му кусури. 

Обръщането на партията назад, ровичкането в миналото и самоизживяването като пазители на мъдростта е крайно непривлекателно за тези хора. Те имат решения за собствения си живот и искат решения за обществото. 

3. Оформящата се "средна класа" от десетина-петнайсет процента от населението е доста по-отговорна и прозорлива от "десните" политици, които ѝ се пишат политически представители. За разлика от тях, активните и модерни българи не са нито самодоволни, нито самодостатъчни. Те разбират, че оттеглянето на Държавата от традиционните публични задължения не носи полза никому. Освен може би на 500 семейства "аристокрация" от комунистическия режим, които разглеждат доходите, имотите и професионалните ни кариери, като личен домейн, който трябва да им носи доходи и ползи. Тази теза беше по-добре развита от д-р Петър Москов, преди мен. 

4. Благодарение на неуморните усилия на доста мошеници и на още повече честни техни последователи, "реформа" се превърна в синоним на рязане на публични разходи и квази-приватизация на монополни публични дейности. Не казвам, че това е непременно лошо (макар често да е). Казвам, че реформа е всеки опит за въвеждане на нови и по-добри правила за упражняване на властта. В този именно смисъл, думата е обезсилена и изпразнена от съдържание. 

5. Гражданските права не са бутикова тема за интелектуалци от центъра на София. Даже напротив - правата се нарушават най-грубо в малките общини на страната. Темата е силна и универсална. 

Мълчанието на гражданите

Аз съм категоричен противник на "hate-speech"-а в политиката. Допускал съм сам тази грешка и знам как оплюването на опонента отблъсква, а не привлича. (Пък и опитът си казва думата - видях мнозина да плюят СДС и ГЕРБ, а после да призовават за коалиция с тях). Противник съм и конкретно на грубите и безвкусни атаки срещу г-жа Кунева, на които, за съжаление, сме свидетели напоследък. Не бих употребил обидни думи нито за нея, нито за бившите си колеги, които избраха да търсят "нова десница" заедно с приемниците на НДСВ. 

Давам си сметка, че тази позиция ми навлече подозрения и стаени обвинения, че държа "вратата отворена" с надежда да имам резервен вариант в политиката. Нищо по-далечно от истината. Вратата към "гражданите" е затворена. Но причините не са в семейното положение на г-жа Кунева, нито в това дали тя е "автентично дясна" (аз себе си не бих определил така, че това да е проблем), нито дори в близкото ѝ минало на деятел на НДСВ и Тройната коалиция. 

Не - причините са чисто политически, от днешния и утрешния ден, не от миналото. (А смятам, че е съвсем нормално и дори възпитано да се обсъждат други партии, да се коментират и атакуват политическите позиции на конкурентите и противниците. Вярвам и в ползата от добронамерената критика...)

"България на гражданите" през изминалите няколко дена много ясно показа, че не е политическата формация, която ще върне смелостта и реформаторския устрем в българската политика. Ще дам два фрапантни примера: 

1) "Гражданите" премълчаха най-сериозния скандал, свързан с независимостта на съдебната система, кадруването в нея и сделката на ГЕРБ с ВСС, въпреки отдавна заявената си отдаденост на тази тема. Премълчаха по простата причина, че главен герой в скандала беше г-н Любомир Павлов - собственик на медийна група, която безсуловно подкрепя г-жа Кунева, както и поради търсената подкрепа на едрия бизнес в лицето на КРИБ - организация, ръководена от г-н Огнян Донев. Близостта на господата Павлов и Донев с ГЕРБ не е проблем - този тип подкрепа в България е доказала своята гъвкавост ...

В съпътстващата грозна "медийна" война (нали всички знаем, че тя не е медийна, а политическа и мафиотска...), гражданите виждат само единия монопол, по изложените причини. 

2) "Гражданите" опитаха да премълчат и скандала със Закона за горите. Убеден съм, че причините са същите - търсена подкрепа от едрия бизнес, силно притеснен от произвола на Борисов и Цветанов. Част от "консервативните" представители на ДБГ дори се опитаха да представят сблъсъците от 13 юни като противопоставяне между хипари-левичари и прогресивния капитализъм.  Когато стана ясно, че мълчаливата позиция е неудържима, ДБГ зае крайно хлъзгава позиция, на която ще отделя малко повече внимание: 

- "Позицията" не съдържа отношение по същество към приетите поправки; 

- Не се коментират възможностите за строителство в гора без сменено предназначение; 

- Не се назовават олигархичните кръгове, които упражниха рекет върху Народното събрание; 

- Прехвърля се отговорността върху всички парламентарни партии, на принципа "всички са маскари" и "лошите партии срещу добрите граждани". 

Всичко това е заместено от общи приказки за будните млади хора. A propos, аз виждам позициите на хора, които не са особено млади, като Коцето Павлов, Асен Генов, Иво Христов,  Иван Бедров, с различни политически убеждения, но доказана непримиримост към мафията.  

Всичко това завършва с призив за референдум за съдбата на Витоша (все едно темата е само за Витоша...) без грам идея какво точно ДБГ би защитила в този референдум ... 

Това са само примери за нещо, което всичко виждаме. Въпреки високопарните изявления и елегантните метафори, "Гражданите" се опитват да минат по линията на най-малкото съпротивление по всеки сериозен и конфликтен въпрос. Особено внимание се отделя на риска да бъдат засегнати сериозни медийни или бизнес интереси. В резултат на това, са налице първите забавни парадокси: 

- Борбата с бедността е приоритет, но се подкрепя плоският данък, който по условие изземва 10% и от най-ниските доходи; 

- Всеобщото образование е приоритет, но се защитава модел на финансиране, който за броени месеци ще обезкърви всички "непрестижни" училища; 

Тези парадокси ще продължават, ще продължи и мълчанието на гражданите. И не защото са червени снахи, предатели, левичари или лоши хора, а защото са тръгнали по утъпкания път на компромис с всеки интерес, с всяка потенциално симпатизираща медия, с всеки очакван спонсор.  

По този път е възможно, с повече общи приказки и с добра медийна подкрепа, да се получат нелоши изборни резултати. Няма обаче никакъв шанс да се прави качествена политика, а камо ли - да се постигне обществена промяна. 

Пиша това с известна тъга и немалко симпатия, защото България има нужда от мнозинство от реформаторски партии и би ми се искало "гражданите" да са това, за което се представят. Макар и тогава да не бих имал нищо общо с тях, пак по чисто политически причини, за които ще имам много поводи да пиша. 

.

Горите, олигарсите и гражданите

Няма да пиша много, има къде да се чете. 

Няма и да разказвам за протест, на който не съм бил (бях в автобуса за Варна, в който има WiFi, чудесно наистина, но това е отделна тема). Има репортажи за рождения ден на премиера при Коцето, при Иван Бедров, Асен Генов и още доста очевидци. 

Ще направя няколко уточнения, които според мен са важни.

1) Дясната опозиция, в лицето на депутатите от ДСБ и СДС (сега ПГ на Синята коалиция), има трайна и последователна позиция по въпроса, още от предишното Народно събрание. СК е търпяла критики за пасивност в парламента и пропускане на важни теми, но този случай не е такъв. Остри изказвания имаше от Мартин Димитров, Михаил Михайлов и Иван Иванов: 

След като в продължение на една година фирмата „Витоша-ски” – офшорната фирма „Витоша-ски”, която рекетираше над един милион граждани на София, които не можеха да използват лифтовите съоръжения и подложи на рекет правителството на Република България, видяхме че с промените в закона, правителството се огъна под този лобистки натиск и корпоративни интереси.
Днес, колеги, Вие унижихте Народното събрание, като коленичихте пред корпоративните интереси на една група хора, които ще се възползват от закона, но законът ощетява всички български граждани.

2) Тук не става дума за спор между еколози и пропазарно ориентирана десница. Това е възможно най-мръсната трактовка на случващото се. Става дума за брутален лобизъм и изнудване от страна на бизнес кръгове (с имена - Цеко Минев и компания около ПИБ) да запазят и разширят привилегиите си. Става дума и за тежък вътрешен  (в парламента и ГЕРБ) лобизъм на заинтересувани лица (с имена - Емил Димитров и компания около бизнеса с ловните стопанства) за получаване на допълнителни привилегии. 

Нищо по-лошо за пазара няма от привилегировани бизнеси и от прокарване на бизнес интереси през властта. 

3) Не става дума и за нови възможности за икономическо развитие. Поправките не са насочени към възможността за изграждане на нови ски писти и съоръжения, а към възможността собствениците на съществуващите да развиват бизнес без конкуренция и без съобразяване с правила за защита на горите и околната среда, най-вече като развиват "съпътстващо строителство". 

Още по-малко поправките ще съдействат за най-важното - възстановяването и модернизирането на съществуващите ски съоръжения и туристически лифтове. С поведението си ски-олигарсите показаха, че интересът им е друг. Те изоставиха дори легендарния "Бай Кръстьо" затворен близо година и лишиха София не само от ски, но и от най-удобното средство за пешеходен туризъм и почивка в планината. 

Накратко - протестът срещу този закон е напълно оправдан и обединяващ гражданите срещу произвола на властта и подопечните ѝ олигарси. Има място за много спорове относно баланса между развитие на спорта и съхраняване на природата, между интересите на собствениците и обществения интерес. 

Има преди всичко много място за отговорна регулация на управлението на горския фонд и плановете за развитие на защитените територии.

Но за всичко това е нужно първо държавата да се върне в ролята си на регулатор и на защитник на обществения интерес, да престане да бъде сопа в ръцете на самозабравили се мутри. 

Затова е протестът. 

Затова трябва и ние да го подкрепим като граждани. Опозицията трябва да осигури политическа и институционална подкрепа на исканията на протестиращите, а не да си късаме ризите и да "яхаме недоволството". 

.  

...Разруха не в клозетах, а в головах... по случай 24 май

Всички помним този цитат от прочутия монолог на професор Филип Филипович Преображенский от "Кучешко сърце" на Булгаков. Но това не помага да избием разрухата от главите си и съответно - от обществото. Властва убеждението, че обществените недъзи са нелечими - бедността, лошото образование, мизерните пенсии, слабата икономика и т.н., и т.н.И най-вече -  лошите отношения между хората, които създават атмосфера на недоволство, недоверие, горчивина. 

"Никога няма да се оправим" или просто "Абе, не ставаме" са послания, които можем да чуем от хора с напълно различно образование, обща култура, имотно състояние, възраст, произход. Единственото, което чуваме по-често, са класическите съждения за негодността и демографския прираст на ромите/циганите и съответно - безнадеждността на всяко усилие за интеграция и развитие. Изобщо, разруха. В клозетите, все по-рядко. В главите, все толкова. 

Дотук с лиричното отклонение. Сега малко цифри. 

През 80-те години, България харчи 12.1% от БВП за социална политика, в т.ч. пенсии, и 1.3% (!) за образование*. Днес съотношението е приблизително 13% към 4%. Това може би обяснява подобрението на положението с клозетите... Но шегата дотук. Може би държава с високо образовано и квалифицирано от десетилетия население може да си позволи подобно съотношение.
Но не, не си го позволяват. Българските разходи за образование са най-ниски в ЕС, като проценти. Като абсолютни числа са невидими на фона на останалите.

(Разточителното харчене на пари за статуи, тържества и помпане на национална гордност съвсем не означава добро финансиране на образованието - и социалистическа България е пример за това)

А българските граждани от десетилетия (и явно не от две десетилетия, а от много повече ...) са слабо образовани. Професионалната квалификация на десетки или стотици хиляди е отдавна похабена, изостанала с четвърт до половин век от технологичното ниво на отраслите, в които са работили. Огромна част от днес безработните са такива поради липса на умения за професионални занимания. Чуждите инвеститори, особено в модерните производства, не могат да бъдат подмамени с ниски данъци и ниски разходи за труд, защото на тези ниски данъци и заплати - съвсем естествено - отговарят неподготвена и немотивирана работна сила.

А колко недалновиден и ограничен трябва да си всъщност, за да се хвалиш с ниските доходи на гражданите си??! Казано с други думи - да се хвалиш с лошото ниво на професионална подготовка, лошите условия на труд, ниската ефективност, допотопните технологии?

Малкото проценти за образование пряко се пренасят в многото проценти за социални помощи. Кръгът на тъпотата се затваря, отваря се машината за купуване на гласове. 

И ако горните редове ви звучат познато-фаталистично, като поредното класическо мрънкане, вижте заглавието.

Разрухата е в главите. Винаги има добро решение.

В случая то е очевидно. Да се обърне съотношението. За да могат многото проценти за образование да се превърнат в малко проценти за социални помощи.
.
––––––––––––––––––
* Данните са на Princeton University Press, "Development, democracy and welfare states". Изключително ниският процент от БВП за образование може би се дължи на шмекериите на социалистическа България с валутните курсове. Дори да умножим по три (горе-долу това е коефициентът на лъжата с курсовете в 80-те години), БВП за образование отново е по-нисък от цяла Източна Азия, цяла Западна Европа, целия СИВ (без Румъния) и 2/3 от Латинска Америка... 
–––––––––––––––––––
.

Алея Последна

На 17 май, заедно с председателите на ДСБ в Добрич и Балчик, дадохме пресконференция за рецидив на казуса "Алея Първа", този път в Балчик.

(С Петър Петров - ДСБ Балчик и Антония Кирова - ДСБ Добрич, снимка Добрич Онлайн)

Пълния текст на позицията ни можете да прочетете в килера. За всеки, който се интересува, разполагам с писмени доказателства за всички твърдения - нотариални актове, договори, съдебни решения по идентични казуси.

Тук няма да се спирам на конкретния казус, а на политическите изводи: 

1) "Ревизията на управлението на Тройната коалиция" е избирателна. За идентични нарушения властта понякога завежда дела, а понякога си затваря очите. Това е хранителна среда и предпоставка за най-отвратителна корупция и партизанщина. 

2) Групировката ТИМ (и не само...) явно стои над закона в цяла Североизточна България (и не само...). Фаворизирана при предишното управление, днес позициите ѝ са видимо засилени. Искам да подчертая, че това не е проблем на ТИМ - те лапат зелника. Проблемът е в безпомощната, свързана с мафията, зависима и корумпирана власт.  
От своя страна, подобна власт е гаранция за бедност, изостаналост, липса на инициатива и конкуренция - оттам ниска заетост, ниски доходи, бедност. 

3) Политическите партии, дори и в опозиция, си траят. Траят си, изглежда, дори и бъдещите политически партии, които пледират за ново начало в политиката. Да ви имам новото начало... този филм го гледаме отдавна.

Накратко - има причини да мислим за края на политиката у нас. Безпомощност срещу корпоративните интереси, купени избори (справка Кюстендил),  мафиотски прийоми при издигане на кандидати (справка Сливен) ... На този фон, ключова реформаторска партия като СДС си позволи лукса да отхвърли най-влиятелните си и успешни лица, за сметка на задкулисно влияние на управляващата партия и лични вражди и фрустрации.

Но политиката има място. Пресконференцията ни беше отразена от практически всички местни медии (радио Добруджа, Добрич онлайн, Добруджанска трибуна, Североизточната притурка на 24 часа...). И - забележете - местните медии не пренебрегнаха проблема за сметка на коалиционните драми в СДС и СК. Те знаят кое вълнува хората и писаха за политиката, а не за клюката.
На национално ниво, темата стигна до Медиапул и Дарик нюз, които за съжаление я махнаха доста бързо - това БЕШЕ линк към новината :)

Смелата и открита политика има бъдеще. Защото говори за истинските проблеми на хората. Наскоро чух, че приятели (без кавички!) ме ожалвали, защо се "закопавам" в ДСБ.

Не се тревожете за мен :) Аз съм там, където се прави политика. Изборът ми не е определен от лични вкусове (така си избирам кръчмите) или материален интерес (затова си имам добра професия). Определен е от амбицията ми да се занимавам с политика и да допринеса малко за едно по-справедливо и богато общество. Ако този избор прави партията ни слаба, нека е слаба днес - рано или късно хората ще се върнат към политиката и ще обърнат гръб на гешефтарството, което ги прави бедни и несигурни.

Изборът да действащ според личния интерес или модата на деня, воден от страх или угодничество към силните, е последният избор на всеки политик. Алея последна ...
.