True Change?

Изборът на Барак Обама за президент на Съединените щати предизвика напълно оправдан световен медиен фурор, както и реакции на крайно въодушевление и крайно отрицание (според мен изцяло безпочвени).

Медийният фурор е оправдан и естествен, не просто и не толкова защото Барак Обама е първият цветнокож президент на САЩ, а защото шеметът на политическата му кариера е напълно непознато явление и забележителните му качества на оратор и политик доведоха до най-масовото гласуване в историята на президентски избори и до най-масовото участие на млади избиратели в тях.

Подценяването на успеха на Обама, свеждането му до популизъм, етнически определен вот и разточителна кампания в условията на финансова криза, е дълбоко погрешно. На първо място, успехът на Демократическата партия беше твърде вероятен според социолозите далеч преди номинацията на кандидатите и началото на кризата, но всички очакваха това да е успех на г-жа Хилари Клинтън срещу Рудолф Джулиани. На второ място, етническите и религиозни малцинства в САЩ подкрепят демократите независимо от цвета на кожата на кандидата. Многократните опити на пастор Джеси Джексън да получи номинация на Демократическата партия неизменно се проваляха, може би именно поради етнически обусловените му политически послания. Напротив – Обама осъществи невиждан пробив в щати, които не само нямат цветнокожо население, но и не са гласували “в синьо” от Втората световна война насам:

(карта на изборите 2008г.)

В действителност, отминалите избори са най-сериозното разместване на политическата география от втория избор на Роналд Рейгън, а именно това е критерият за мащаба на политическата победа в Щатите, макар разликата в подадените гласове миналия вторник също да е забележително голяма.

(карта на изборите 2004г.)

Достатъчно е президентът на САЩ да има африкански произход, за да “влезе в историята”, но са необходими забележителни лични и политически качества за едно бедно момче да завърши най-добрите американски университети с отличие, да се откаже от мултимилионерска правна кариера в името на обществената дейност, да се пребори за място в Сената и за една година да стигне от екзотичен аутсайдер в предварителните избори до една от най-внушителните победи на президентски избори изобщо. Дори и най-изявените критици и противници на Обама (а може би най-вече те) не бива да си позволяват лукса за подценят това развитие.

За добро или лошо, кампанията на Обама върна на американците, а и на мнозина в останалия свят, вярата, че демократичното политическо лидерство е способно да промени живота им. “Истинската промяна” вече е налице – тя е в политическия ентусиазъм, мотивирал две трети от населението (при обичайно участие малко под половината) да се включат във вота и на двете страни. Тя е в усещането (основателно или не, то е факт) на милиони привърженици на победителя, че участието им в предварителните избори е променило предрешения ход на демократическата кампания. Не на последно място тя е в изумителния брой малки дарения, събрани от щаба на Обама и огромната сума, събрана от малки дарители. (Интересен коментар на Иван Кръстев за вярата, която този избор поражда)

Но дали тази истинска промяна е за добро или за лошо е твърде рано да предвидим. Дали Барак Обама ще остане в историята като мъдър реформатор или като безогледен популист? Дали политиката му ще доведе до стабилизиране на американското стопанство и до повече сигурност за американските семейства, или ще повлече Америка в левичарски експерименти с тежка социална цена за средната класа и работниците? Дали външната му политика ще бъде основана на идеята за възстановяване на единството на Атлантическата общност или на абстрактни универсални утопии за всемирна хармония? (Много интересен текст на Иво Беров по тази тема) Това предстои да видим.

Ако Барак Обама иска неговата “истинска промяна” да носи положителен знак за привържениците на свободата и демокрацията, той трябва да преодолее, а не да изостри, две тежки разделения – на американското общество и на Атлантическата общност, която можем спокойно да наричаме със старото название “Свободен свят”. За разделението на американското общество и дълбокото отчуждение между консервативни и либерални среди отговорност носят както неоконсерваторите от администрацията Буш-Чейни, така и радикалите от крайната левица. За разделението между западните съюзници допринесоха преди всичко представители левицата в Европа, но и липсата на такт и разбиране на страховете им от кръга около Ръмсфелд и Чейни (за разлика от балансираната и мъдра позиция на сенатор Макейн или държавния секретар Колин Пауъл).

Ако новият президент на САЩ заеме крайно леви позиции като във вътрешната, така и във външната политика, това ще доведе единствено до нови разриви и кризи. Ако Америка се отдаде на безкрайни дипломатически компромиси за изграждане на универсална Утопия под егидата на ООН, резултатът ще бъде единствено засилване на екстремистките режими и диктатури и отчаяние за техните граждани, които виждат в Обама пример за възможностите и хоризонтите на свободата и демокрацията.

Рано е както за възторг, така и за отчаяние. Ако администрацията на Барак Обама вложи огромния ресурс от вяра и ентусиазъм, натрупан в последната една година, в разумни реформи и умерена политика, наглите усмивки ще изчезнат от лицата на Чавес и Ахмадинеджад. Защото техният най-голям враг е поривът за политическа промяна, който доведе Обама на власт.

(Публикувано във вестник "Седем", 12.11.2008г. )