Зад фасадата

Преди години, покойният ми баща казваше, че не е трудно да предвидим какво ще се случи в българската политика – просто трябва да си спомним какво се е случвало в Полша или Унгария преди десетина-петнайсет години. В Полша и Унгария, обаче, днес се случват твърде различни неща...

В Унгария управлява популистката „десница“ на Виктор Орбан, която провежда крайнолява икономическа политика, ограничава личните свободи и медиите и упорито се опитва да вкара страната в конфликт с нейните съседи. Икономическите провали и необузданият популизъм подхранват крайния национализъм на партията „Йобик“, която е основна опозиционна сила наред с бившите комунисти. Политическата изолация, лошите икономически перспективи, ограничените граждански права и социалното напрежение са водещи във всеки коментар за страната.

В Полша, обаче, Доналд Туск и неговата „Гражданска платформа“ постигнаха първи случай на преизбиране на действащо правителство и премиер от 1989г. насам, изпратиха доскоро мощната партия на бившите комунисти на незавидното, но заслужено място на последна парламентарна сила и изкараха ксенофобските и антиреформаторски партии като „Самоотбрана“ извън Парламента. Страната преминава през кризата с минимални щети и наблюдателите споделят мнението на премиера, че пред очите ни е рядък за целия ЕС повод за оптимизъм - "Успех на оптимистичната Полша, Полша, която вярва в себе си и иска да върви напред".

Защо пиша всичко това дни преди изборите в България? Защото е очевидно, че в нашата политика няма ясни ориентири. Европейската народна партия си заравя главата в пясъка и дежурно се радва на всички „десни“ успехи в Европа – както на популистите на Орбан, така и на реформаторите на Туск. По този начин тя лишава посланията си не само от съдържание, но и от политически ценности. Двата модела са вода и олио, между тях едва ли има нещо общо, освен етикета ЕНП. Затова и призивите на европейските лидери за подкрепа на ГЕРБ нямат никаква стойност. Те не дават отговор на въпроса кой модел избираме в България, по кой път поемаме, къде искаме да бъдем след пет, десет или петнайсет години.

Знам от лични разговори, че в ЕНП много им се иска Бойко Борисов да бъде „българският Доналд Туск“. На самия Борисов може би също му се иска да бъде политик от този тип - умерен, консенсусен, малко нещо популист, понякога нерешителен, но чаровен. И най-вече – изключително компетентен и икономически удивително успешен. Иска му се, но не може. А и не му стиска. Напротив – той ни показа всичко от другия модел.

Показа ни евтин популизъм и национализация, съюз с крайната десница и националистите, ограничаване на гражданските права, икономически провал. Крайната некомпетентност на управлението и лично на премиера напоследък се компенсира и със заядлив наставничекси тон към Европа, стигнал до безобразното изказване за пенсиите. Но най-лошото, което ни показва Борисов в тази кампания, е опитът да представи БСП като свой основен опонент, за да плаши с нея избирателите. ГЕРБ насила легитимират провалената партия на бившите комунисти, за да изкарат себе си единствена десница и едва ли не единствени демократи. Този подход вече е давал отровните си плодове, и ако той успее, резултатите са ясни – скорошно връщане на БСП във властта.

И така, призивите на ЕНП не могат да бъдат ориентир. Изборът трябва да направят самите десни и центристки избиратели, реформистите и демократите в страната. Избор трябва да направят и хората с леви убеждения, които виждат какво представлява БСП и не искат модел без демократична алтернатива (което именно е моделът на Орбан в Унгария). А решението е ясно – да се отнеме на ГЕРБ монопола върху политическата власт. Да се разбият претенциите им, че са единствена десница. Да се изобличи наглата лъжа, че те са партия на прогреса, стопанския напредък и промяната. Защото зад усмихнатата (но беззъба) фасада на Росен Плевнелиев и Фандъкова надничат мутрите на Цветанов, интригите на Кирил Йорданов, далаверите на Лечков, брокерите на Антоан Николов и Софиянски в листите на ГЕРБ.

Надничат отказът от реформа в правосъдието, съюзът със Сидеров и икономическият провал. Там, отзад, зад благите приказки, е фалитът на средната класа за сметка на няколко едри монополисти, с които Борисов играе карти. Ще ги кажа – ТИМ, „Лукойл“, „Главболгарстрой“, „Балканстрой“, играчите от енергийната мафия. Да изреждам ли още, защото е лесно?

За да направим избор между модела „Орбан“ и модела „Туск“, първо трябва да приключим с модела „Борисов“. С опита на управляващите да ни представят българската политика като схватка между ГЕРБ и БСП. А този избор е прост – навсякъде трябва да подкрепим десните и демократични кандидати, които имат шанс да победят или да стигнат до балотаж. Прошко Прошков в София, Димитър Сяров в Сливен, Николай Недков във Варна, арх. Илко Николов в Пловдив, Иван Капралов в Шумен. И десетки кандидати в малки общини като Каварна, Балчик, Нови пазар, Преслав, Разлог, които поемат истински рискове с кандидатирането си – риск за професията или бизнеса си. А напоследък, с развихрянето на МВР в ролята на щаб на ГЕРБ – и риск за личността и здравето...

Само тези смели хора могат да победят на втори тур и да сложат началото на демократична консолидация в обществото.

Така че след няколко години да можем да кажем, че е победила „оптимистичната България, България, която вярва в себе си и иска да върви напред".