петък, 28 април 2017 г.

The Road to Hell - за Скопие е може би късно. За София - не.




Как Вардарска Македония стигна до ръба на гражданска война? И защо през предишната криза през 2001г. етническите македонски (в текста използвам тяхното самоопределение, без исторически коментар) партии бяха на една позиция, а българската държава успя ефективно да се намеси и да защити мира на Балканите? А днес самите македонци са разделени, а ние не можем да намерим естествен съюзник и се задоволяваме с шаблонни призиви за умиротворение? Има ли перспектива за устойчиво помирение в Македония или случващото се там е знак за дестабилизация на целия ни регион? 

Отговорът е в модела на развитие в периода 2001-2015г., довел нещата дотук.

Всяко общество, а особено етнически и верски разделеното, се управлява чрез сложни преговори, компромиси и обществени коалиции, обикновено отразяващи се в коалиционно партийно управление. Този модел е имплицитно заложен в Конституцията на всяка парламентарна република, а в Македония - изрично записан в Охридските споразумения. 
Демокрацията е преди всичко инструмент за осигуряване на обществения мир и избягване на граждански конфликти. Тя е път за преодоляване на различията по пътя на компромиса, с участието на легитимни представители на всички обществени групи и интереси. Никой не може да наложи едно към едно своята визия за обществения интерес. А парламентът е теренът на компромиса между различните визии - до постигане на решение, което със сигурност не е идеално, но е приемливо за всеки член на обществото, поне до степен да не се хваща за пищова. 

Но демокрацията нерядко се проваля в тази своя задача. И днешна Македония е типичен пример за такъв провал. 

Как се провалят демокрациите? 

1. На първо място, когато демократичните партии се превърнат в основен работодател в държавата. Когато партийната принадлежност е основен фактор за назначение или уволнение, победата или загубата на изборите се превръщат от борба на идеи и визия за обществения интерес в борба  за хляба на отделни семейства. По идеите за развитие на нацията може да има и преговори, и компромис. Когато политическата борба е битка за хляба на семейството ти, много място за компромис няма. Партиите се превръщат в кланове, обединени за осигуряване на препитание с обществени средства, които водят - буквално - борба на живот и смърт. 
Македония на Груевски е класически пример за подобно развитие. През десетилетието на пълна доминация на Груевски, ВМРО-ДПМНЕ и котерията на Ахмети бяха почти единствен работодател съответно - в етнически македонски и албански региони на страната. 

2. На второ място - когато корупцията, злоупотребата с публични средства, се превърне в основен двигател на икономиката. В провалената демокрация, основният източник на благосъстояние е държавният бюджет и контролираните от властта бизнеси, в т.ч. характерните “бизнеси на службите” - трафик, контрабанда, проституция, наркотици… 
Пътят към забогатяването минава през спечелване на изборите. Пътят към фалита и бедността - през тяхната загуба. Естествено, това се отразява пряко съвсем не само на собственика на бизнеса, но и на десетки подизпълнители, стотици свързани лица, хиляди работници. Изборният резултат се превръща не в залог за определени политики, по които може да се постигне компромис, а в залог за милиарди евро печалби и десетки хиляди лични съдби. Няма място за компромис - има обаче много място за натиск и контролиран вот, за харчене на десетки милиони в името на печалби от милиарди, за злоупотреба с властта. 
Македония на режима на Груевски доведе държавно-партийния контрол върху икономиката и службите до непозната в европейски условия крайност. За всички - от личния семейно-партиен антураж на лидера, през партийната върхушка, до редовите функцинери на ВМРО, властта се превърна в залог за икономическо оцеляване. И обратно - за опозицията, достигането до загубените лостове на властта - единствен вариант за просперитет и реванш. 

3. На трето място - когато медиите престанат да бъдат територия на публичен сблъсък на идеи и се превърнат в говорители на властта и икономическите интереси. В демокрацията, медиите са естествен коректив на властта и отдушник на настроенията, които са недоволни от постигнатите обществени компромиси. Невъзможността за изразяване на опозиционно настроение през медиите, създава силна мотивация за нелегитимни, недемократични и дори не мирни средства за представяне на малциствените позиции. 
В Скопие, медийният плурализъм отдавна не съществува, “семейството” на Груевски използва всички познати методи за превземане и контрол на обществените и частни медии. 

4. Last not least - прякото влияние на чужди геополитически интереси във вътрешната политика. Свободното общество винаги - по естествен път - се стреми към мира и съответно - към компромиса. Чуждите интереси обаче не държат на мира в държавите-пионки. Често дори интересът е обратен - локалните конфликти са метод за налагане на интереси в геополитическите сблъсъци.
В случая с Вардарска Македония, чуждите влияния са доведени до крайност - от локалните намеси на сръбските и албански служби и политики, през неуместната и неумела политика на България и Гърция, до практически пряката намеса на Турция и Русия и косвена - на САЩ. Не бива да се пропуска и трайната и катастрофална за страната подкрепа, която Европа през ЕНП даваше повече от десет години на режима на Груевски… 

Мога да изреждам още - но тези четири фактора в комбинация  (дори всеки три от тях) са достатъчни, за да направят демократичния процес неефективен, а демократичната култура на компромиса - невъзможна в едно общество. Мирът в провалената демокрация може да бъде опазен само само по два начина - чрез диктатура, която да наложи интереса на един клан над другите (подобно на Централна Азия, Русия, Ирак, Сирия, вече и Турция…) или чрез сговаряне на икономически и етнически кланове за сметка  на населението (характерно за Балканите, Украйна, Молдова, големи части от Латинска Америка). И двата модела, с изчерпването си, завършват с гражданска война - кланова, етническа, религиозна или комбинации от трите. И ако доскоро примерите бяха предимно от изостаналите постколониални общества на Африка, то сега актуалният пример е касапницата в Близкия изток, настъпваща през Турция към Балканите. 

Основна характеристика на конфликта в Македония е крайното ниво на обществена нетърпимост към икономическия режим на Груевски съчетано с изчерпването на олигархичния му сговор с албанския му аналог - ДСИ на Ахмети. Затова и днешният конфликт няма изразен етнически характер, както през 2001г. “Албанската платформа” е само елемент от кризата. Другият, по-важен елемент, е пълното разделение на етническите македонци по оста “за” и “против” режима на Груевски, което е непреодолимо. 

Затова и няма лесно решение - защитата на териториалната цялост на Македония (и съответно - умерената подкрепа за мнозинството) през 2001 беше очевидната политика и на България, и на ЕС. Днес очевидна политика и очевидно решение няма. 

Или има, но то е дългосрочно и трудно - налагане на върховенство на закона, отхвърляне на модела на партийни назначения, преодоляване на най-тежките форми на политическа корупция, осигуряване на медийна свобода. И разбира се - пълен отказ от страна на ЕНП и ПЕС на подкрепа на котериите на Груевски и Заев до постигане на минимални гаранции за демократичност и почтеност на политическия процес. В днешния ден, това звучи утопично. Но всяка международна политика за помирение и подкрепа на временна власт в Скопие трябва да минава през натиск за ангажименти в тази сфера. 

За съжаление, България не може да бъде силен фактор в този процес. Защото е лош пример във всички тези сфери. Не ме разбирайте погрешно - не правя пряк паралел между режимите на Груевски и Борисов. Нашата версия е много по-мека, но рисковете са същите - Груевски и ВМРО са крайност, неосъществена мечта на Бойко и ГЕРБ. 


Това, което казвам, е че корупцията, партизираната администрация и зависимите медии правят България геополитически слаба и създават дългосрочен риск за мира в нашето общество. За Скопие е може би късно. За София - не. 


четвъртък, 16 март 2017 г.

"Ерата Бойко" свърши. Какво следва?


От София до Варна се нагледах на другарката Нинова, която призовава българите да поискат промяната. 

И промяната със сигурност ще дойде. 
"Ерата Бойко" свърши, доминацията на ГЕРБ е зад гърба ни - те се намират в период на интензивно мартенско снеготопене. 
Борисов ще бъде погребан от избирателите като варварски владетел - заедно с всичките си слуги, роби и наложници, с конете и патериците...

Но може ли Нинова да донесе промяна? Може ли БСП да бъде алтернатива? Могат ли комунистите да борят мафията и корупцията? Да спрат кражбите?
Естествено, че НЕ!
БСП е майката на корупцията в България, партията, създала теорията и практиката на политическата кражба. Кражбите в България започват преди 70 години - с ограбването на земята, добитъка, дюкяните и имотите на българите. И оттогава, властта не спира да краде. 
Върхушките на ГЕРБ и ДПС не са нищо повече от разклонения на БКП и нейните служби, с фалшив десен и либерален профил. Честните хора с десни убеждения, които гласуваха десет години за Бойко, даваха властта на същите ченгета, крадци и мошеници, които искаха да задържат извън властта. 

Днес, оригиналните комунисти искат да се представят за алтернатива на себе си. Както каза Трайчо Трайков, все едно Ирена Кръстева да бъде алтернатива на Делян Пеевски... 

Не бива да допуснем това. 
След края на фалшивата десница, която управляваше досущ като комунистите, идва време за истински десни решения. Идва време за единна и силна десница, която да бъде не подчинена на комунисти и крадци, а тяхна мощна алтернатива. 

Но нашата десница е разделена от 15 години. Разделена първо от отношението към Симеон Сакскобургготски, после от отношението към охраната му. Десницата се делеше поради подчинение, мишкуване и Стокхолмски синдорм към продукти на комунистическия режим, мошеници и фалшиви герои. 

А дясното може да бъде единно, но около истински ценности, идеи и политики. Да обедини почтените хора, които през последните години гласуваха и за НДСВ, и за ГЕРБ, и за СДС, и за ДСБ, Синята коалиция, РБ. Да привлече младите семейства, които правят кариера в "новите професии", да защити малкия бизнес, да престане да се прави на елитарна и гнуслива. Да включи българите, живеещи в чужбина, в българския политически живот. 

Да се бори безкомпромисно до налагане на румънския модел в правосъдието; 

Да наложи истинска децентрализация и да върне властта в семействата, малките фирми, общностите и общините; 

Да постави образованието на пиедестала, на който е било през Възраждането, когато без собствена държава, българският народ е бил по-образован от днес. 

Да защити националния интерес в тежката криза, в която се намират Средиземноморието, Черноморският басейн, Западните Балкани. Да се бори за нов национален идеал - пълноценна роля в нова, Единна Европа.

Тогава и само тогава десницата ще бъде водеща сила в България, ще получи над един милион гласа и ще изпъни историческите си задачи. 
Тези цели са постижими. Отвъд епохата на #БайКОЙ. И този път не завършва, а започва на 26-ти март. 


петък, 20 януари 2017 г.

Правосъдието няма да остане същото. Има и добър път


Политиката на имитации и мишкуване в центъра приключи. Няколко пъти предупредих за това. Днес България е пред огромна промяна. Но посоката на тази промяна е още неясна. И първата реч на новия президент Радев не помогна да се разсеят съмненията. Няколко знака от последните дни обаче ясно показаха колко големи са рисковете в най-чувствителната за българите сфера - справедливостта и правосъдието:

Първо, вече искат спиране на реформите
Вицепрезидентът Маргарита Попова заяви в прав текст, че реформите в правосъдието трябва да спрат. Тя е безспорно близка до онези кръгове в ДПС и прокуратурата, които ръководят съдебната система днес, близка е и до крилото в ГЕРБ, което работи в тясна връзка с тях. Нейното мнение е показателно, а беше косвено потвърдено и от г-н Радев във встъпителната му реч. Посоката е ясна.

Второ, пробват да отменят европейския надзор
Властващият кръг във ВСС открито заяви, че иска сваляне на европейския надзор върху правосъдието. Хората, които носят отговорност за всички свинщини в съдебната система и които я поставиха в пълна зависимост от политическата власт, сега искат да бъдат освободени от последната форма на контрол. Наглостта е безгранична.

Трето, обявиха непокорните за шпиони
Говорителят на ВСС (човекът на Яне Янев, който праща sms-ите до Бойко Борисов) обвини съдиите, които не се примиряват с кочината, че са “соросоиди” под “американско влияние”. Той си позволи да обвини честните хора, че са чужди шпиони – а те искат нормални условия за работа без мафиотско вмешателство. Това искат и българите.

Трябва отново да кажа: Правосъдието няма да остане същото.

То или ще се промени рязко и ще се изчисти радикално, или ще затъне окончателно в корупционното блато, а мафиотските кръгове ще продължат да отстраняват независимите магистрати. Ето как изглежда лошият сценарий: Премахване на европейския надзор, налагане на обща корупционна схема, подчиняване и отстраняване на почтените.

Има и добър път. И няма да крия, че той е много по-смел и радикален от компромисните предложения от 2014/2015г. Добрият път задължително минава през:
  • създаване на независима антикорупционна дирекция в прокуратурата и приемане на действащо антикорупционно законодателство. Това ще стане като подобрим законопроектите, които корупционното мнозинство отхвърли в парламента;
  • провеждане на операция “Чисти ръце” в съдебната система, МВР и службите. Това ще стане с подробни проверки на имуществото, финансите и зависимостите на всички ръководители до ниво отдели и сектори;
  • въвеждане на процедура за проверка на всички нови кандидати за позиции в съда, прокуратурата и полицията, в т.ч. и периодични проверки на рисковете за зависимости и корупция.

Голямата ни цел обаче е да постигнем конституционно мнозинство за дълбока и радикална промяна на балансите в съдебната власт и преучредяване на прокуратурата. За тази цел трябва единство на голяма част от политическите сили за свикване на Велико Народно събрание и учредяване на нова прокуратура по румънски модел, с главен прокурор, определен от Президента по предложение на 2/3 от народните представители и отчетен пред Народното събрание. Борбата с корупцията и тероризма да бъде възложена на отделни и независими заместници на главния прокурор, които ще оглавяват дирекции в прокуратурата и ще работят в тясна връзка с държавните контролни органи и службите за сигурност.

За постигане на тези цели, за да тръгнем по добрия път, трябва не да отменим, а да засилим прекия европески надзор над българската съдебна система. Да изпълним разумните препоръки на мисията на европейските прокурори и да поискаме пряк контрол върху тяхното прилагане. Да поискаме силна обща европейска прокуратура възможно най-скоро и да й дадем права да преследва кражбите на публични средства у нас. 

Само така можем да изкореним мафията от съдебната власт и да отстраним кръговете, които слагат чадър над политическата мафия. Така ще дадем шанс на правосъдието да изчисти всички останали сфери.



вторник, 3 януари 2017 г.

Денят след годината, в която промяната дойде


Нова година е време за равносметка и пожелания. Годината, която си отиде, беше тежка, а очакванията за тази, която дойде, не са за цветя и рози. 

2016-та беше година на огромна промяна. И не точно тази, на която за която се борехме през последните две-три десетилетия. Беше - простете шаблона - краят на “нашия” свят, какъвто го знаем - консуматорски задоволен, относително мирен и вечно недоволен, че Раят не е дошъл на земята. Връщане към болезнената реалност, че Адът е много по-близо до нас, а човешките общества и силите, които ги ръководят, са по-склонни на лесно разрушение, отколкото на труден и упорит градеж. Че хората, на които е обещан непостижим земен рай на лесно богатство и безплатен мир, съвсем естествено изливат разочарованието си в различни форми на отхвърляне и насилие, а не в глобален Уудстокски фестивал на цветята. Че 1968г. е преди всичко годината на Офанзивата Тет, убийството на Мартин Лутър Кинг, смазването на Пражката пролет и още десетки трагедии, а не повечко трева и секс. И половин век по-късно светът може да е станал по-добро място за мнозина, но не е измислил и няма да измисли ваксина срещу фанатизма, диктатурата, неравенствата, глада и омразата

И докато Западът затъваше в служебни мечти за безкласово, безрасово, безрелигиозно, безпроблемно и безконфликтно общество, сякаш покойният Джон Ленън е взел властта, стъписано откри, че болестите на човечеството съвсем не са излекувани. Напротив - развиват се бурно вътре в свободните държави и намират солидна опора в множество техни граждани, които се раделят с илюзията за края на историята, окончателата победа на либералната демокрация и непогрешимостта на глобалния капитализъм. 

2016г. отбеляза счупването на два консенсуса в Западния свят. Избирателите ясно отмениха консенсуса от Маастрихт за вечно разширяващата се и всичко интегрираща Европа, която налага безспорен политически и икономически модел не само над цялото пост-съветско пространство (в перспектива - дори над Русия), но и над целия Близък Изток (включително чрез приемането на Турция в ЕС и специални отношения за цялото Средиземноморие). Още по-категорично, беше отхвърлен и т.нар. “Washington consensus” по отношение на икономическите политики, водещи през последния четвърт век. По-категорично, защото отхвърлянето на консенсуса беше основен елемент от програмата, с която Тръмп проби “ръждивия пояс” в американския север и взе властта в самия Вашингтон…

Промяната на Запад - от Америка до България - дойде като силен демократичен рефлекс на разочарование от доминиращата последните десетилетия политика. Той може да не ни харесва, но да го отдаваме на глупост, необразованост или елементарна заблуда е фатална грешка.  Много рисково е и да прилагаме обичайните двойни стандарти - да наричаме демонстрацията на десетки хиляди срещу климатичните промени “протест”, а вота на десетки милиони срещу обедняването на семействата им и повишеното усещане за лична и обща несигурност - “популизъм”. 


Промяната е вече факт. Стои обаче въпросът в каква посока ще поеме Западът. И преди всичко - как това ще се отрази на България? 


1. Европа няма да остане същата. На първо място, управлението на Съюза не може да остане толкова отдалечено от гражданите. Безкрайната и неясна процедура по вземане на решения е неразбираема за 90% от гражданите, отчуждава ги и ако не бъде коригирана, Брексит ще бъде само стъпка от политическия разпад на континента. 
На второ място, валутната и икономическа политика на ЕС са обречени - още  политическите титани на 80-те предупреждаваха, че валутен съюз без обща данъчна и стопанска политика е опасен, а в перспектива - невъзможен. Днес срещу него се бунтуват и богатите “донори” от север, и фалиралите “получатели” от юг…
На трето - общата политика по миграция и сигурност трябва или да бъде отменена, или най-сетне да възникне. Мигрантската криза е само едно от лицата на проблема и тя няма скоро да бъде преодоляна. Но също толкова траен и още по-тревожен проблем е увеличаването на напрежението между Европа и Турция. То намалява гаранциите, които НАТО дава за сигурността на ЕС и особено на Балканите. 

Българският интерес в европейските кризи е ясен: За нас разпад на ЕС или на отделни негови системи е непосилен политически риск.
Интересът ни е по-силна и по-консолидирана Европа с ясна и отговорна политическа власт, способна да управлява общ дълг, да инвестира пряко в изостаналите си райони и да прилага общи стопански политики, които да осигурят конкурентност на един световен пазар, на който всички играят с белязани карти. И преди всичко - Европа, способна да охранява външните си граници и да осигурява вътрешна сигурност чрез общо действие на секретните служби. 
Няма причина да вярваме, че натам ще върви ЕС. Много държави дърпат в друга посока. България не трябва да бъде наблюдател, а двигател на процеса на консолидация, заедно с държавите, които имат сходен  интерес - Балтийските републики, Румъния, средиземноморският юг. 

2. Отношенията между САЩ и Русия ще се променят. 2017г. най-вероятно ще бъдем свидетели на опит за сближаване. За България това не е лоша новина. Ние нямаме никакъв интерес от изостряне на конфликта между Америка и Русия. 
Но трябва да е ясно, че България няма да допусне нова Ялтенска конференция и договаряне на сфери на влияние, в което може да се включи и другия регионален супериграч - Турция. За разлика от 1945г., ние не сме нито победена, нито изолорана държава. Ние сме равноправен член на ЕС и НАТО и това са нашите гаранции за икономическо развитие и сигурност. Независимо какъв е интересът на новата американска администрация и на властта в Кремъл, ние трябва да ангажираме целия ресурс на държавите в сходно положение в ЕС и НАТО за блокиране на всеки опит за договаряне на наш гръб. Тук съюзници отново са Балтийските републики, Румъния и донякъде Гърция, но и Вишеградската група. 
Независимо от това, България трябва да  инвестира интензивно в собствената си сигурност и въоръжение. Общата отбранителна политика с държавите от източния европейски фланг - от Гърция до Естония - е основна гаранция за сигурността ни. Тя е и предпоставка за икономическо развитие - в променения свят, държавите, които инвестират в отбрана, ще бъдат и привлекателни за бизнес инвестиции. Новата политика по сигурност трябва да се разглежда и като двигател на развитието и модернизацията на собственото оръжейно производство и технологии. 

3. Европейската социална система ще трябва да се съобрази с реалностите. Европейската социална пазарна икономика е създадена за общества, в които - по силата на вековна религиозна и социална етика - не работят единствено хората, които нямат тази възможност. И социалната държава предвижда те да бъдат временно обезпечени с парите на данъкоплатците. Масовата миграция и социалните промени създадват общности от хора, които желаят да ползват социалната система без да полагат усилия и труд. Демографската картина се влошава трайно, а идеята за заместване на липсващата работна ръка с мигранти от Близкия изток претърпя категоричен провал. Успоредно с това, постоянното изтичане на работна ръка от Източна към Западна Европа изтощава и парализира солидарните системи в бившия социалистически лагер, създава условия за крайна бедност и засилено неравенство. 
В тези условия, България трябва да се бори за въвеждане на минимален общоевропейски пенсионен и здравен пакет - минимална вноска и минимален размер на европейска пенсия - които да гарантират жизнения минимум на целия континент. А демографската криза налага все по-голяма част от пенсионните права да се гарантират през лични схеми за осигуряване, застраховане и спестяване. Далеч по-разумно е парите на данъкоплатците да бъдат инвестирани в демографска и образователна политика, отколкото да продължава дълговото финансиране на пенсионния модел. 
Наш приоритет трябва да бъде и ограничаването на социалното покритие за хора, които имат възможност да полагат труд, но не проявяват мотивация нито да работят, нито да се обучават. Социалната политика трябва да осигурява страдащия човек, а не да създава общности от неработещи “избиратели”.

4. Икономиката и енергетиката няма да се съобразяват с политическите лозунги
Голяма част от протестната енергия за промяна през 2016г. дойде от натрупаното недоволство в региони с традиционна индустриална икономика. Независимо дали става дума за английския север, френския североизток, американския “ръждив пояс” или практически цялата бивша Източна Европа, недоволството избухна не толкова в зони с големи мигрантски общности, колкото в райони със западнала индустрия и енергетика. 
Обещанията на политическите победители бяха за връщане на отминалата промишлена слава, сигурни работни места и относително високи заплати. Те обаче много добре знаят, че лозунгите са неизпълними. И ще опитат да възродят силата и богатството на бившите индустриални региони чрез нови инвестиции в инфраструктура, модерна икономика и енергетика, семеен и старт-ъп бизнес и преди всичко - чрез възраждане на успешните технически образователни традиции. 
България не прави изключение. Приоритет трябва да бъдат семейният бизнес и технологичен, пристанищната и ЖП инфраструктура и преди всичко - професионалното и инженерно образование. 


5. Пазарът на труда ще се реформира в целия ЕС, заедно с икономическите и енергийни модели. Държавите, които успяха да съобразят трудовия си пазар с модерната икономика - основно Великобритания, Германия и Балтийските републики, Полша, във все по-голяма степен и Испания - успяха да преодолеят последиците от кризата и да поемат ускорено напред. Те зададоха и успешен модел, който други държави следват с променлив успех.
Обратно - коалиция от пазители на статуквото - основно синдикати, партийни централи и раздути администрации - успешно блокират реформите в Гърция, Италия, Франция и държат тези страни в постоянен фалит и парализа. Не трябва да подценяваме ефекта на този фалит върху политиката по сигурност, която е системно недофинансирана за сметка на излишна бюрокрация. 
България трайно поддържа проваления модел на Южна Европа - икономически отношения от края на ХХ век, огромни бюрократични пречки пред бизнеса, тежка и излишна администрация. Център на този модел са синдикатите, администрациите и партиите, а не работещият човек. Крайният резултат са ниски доходи, корупция и изкуствено забавяне на икономическия ръст. 


6. Образователната конкуренция между нациите ще се задълбочи. И България ще продължи да губи, ако не се променя. 
Няма общоевропейски образователен модел - и не може да има. Традициите и културите са различни, и всяко общество залага на своите силни страни. Има обаче общо правило - силните образователни системи са децентрализирани - те оставят власт и пари в семействата, бизнеса и преди всичко - общините. Там, където нуждите от образование са близки и видими. А държавите играят само силна контролна роля по отношение на качеството на процеса и злоупотребите с публичните финанси. За пример - Министерството на образованието на Финландия има около десет пъти по-малък щат от българското. А разходите за образование са над десет пъти по-високи. 
България заложи на свръхцентрализация на образованието, огромен административен персонал и централизирани делегирани бюджети. Десет години са достатъчен период, за да констатираме провала на този модел и да не предлагаме повече от същото. 

7. Бюрокрацията ще провали Европа - от Брюксел до Бусманци - ако не се промени издъно
Провалът е в две посоки - заместване на политическата воля на гражданите от служебните решения на бюрократите и задушаване на усилията на бизнеса и гражданите под планини от излишна хартия. “Повече Европа” не бива да значи повече чиновници и директиви, а повече обща воля за мир, сигурност и богатство през общо политическо представителство. Истински Европейски парламент и истинско политическо лидерство се постигат не през администрация, а през политически дебат, в който изборите дават глас на отделния гражданин. 
В България и други корумпирани държави от изтока и юга, проблемът се задълбочава от традицията на партийни назначения в държавния и общинския апарат и заместване на меритократичния принцип с партийни привилегии. Моделът, който провали социалистическия тоталитарен режим, заплашва да провали и демокрацията - защото убива мотивацията за труд, образование и успех на отделния човек. 



Какво значи, обобщено, тази промяна за България?

Означава коренна промяна на управлението в седем прости точки:
1 Премахване на корупцията и силно правосъдие
Борбата за силно правосъдие и премахване на корупцията е главната национална цел – това не може да бъде просто задача на Брюксел. Освобождаването от корупцията и налагането на закона е в основата на националната ни сигурност. Политиката на послушание и на похвали умря. България е в епицентъра на европейските кризи и трябва да бъде силна, за да се защити от ролята на пешка на шахматната дъска на Близкия изток и Черноморието.
2 Независима външна политика и отбрана
Това не става с последователно кланяне в Анкара, Москва и Вашингтон, а със силна дипломация вътре в ЕС и НАТО. България ще бъде силна с допълнителни инвестиции в собствената си отбрана. Трябва да бъдем активен участник в съдаването на силни регионални съюзи, които да наложат нашия интерес в Брюксел.
3 Хуманна социална политика
Тази политика не е насочена към тези, които по собствено желание не работят. В центъра на тази политика трябва да бъде страдащият човек. Разграничението ще стане възможно само след децентрализация и създаване на пряка връзка между социалните служби и хората в нужда. В основата на успешен пенсионен модел е връзката между осигурителен принос и пенсионни права, а не дълговото финансиране. България трябва да се бори за минимален общоевропейски социален модел, тъй като днес милиони наши граждани финансират чужди солидарни системи.  
4 Икономика, енергетика и транспорт от ХХI век
За да бъде България „врата на ЕС на изток“, трябва да изградим транспортните връзки с нашите търговски партньори в Европа. Това изисква целенасочени инвестиции в пристанища, летища, железопътна мрежа.
Специлното внимание към семейния бизнес и технологиите ще възроди националната промишленост – става дума за мрежа от бизнес инкубатори, въвеждане на модели на семейно облагане и осигуряване на фирмите. Но преди всичко - възстановяване и повишаване на качеството на техническото образование, от което има нужда модерният бизнес.
5 Права за работещия човек, а не за синдикатите и партиите
Трудовата политика и пазарът на труда ще са ориентирани към малкия бизнес, модерната икономика и семействата, а не към синдикатите, администрацията и партийните централи. България трябва да спре да поддържа проваления модел на икономически отношения от миналия век, който гарантира ниски доходи, корупция и изкуствено забавяне на икономическия ръст.
6 Образование близо до семействата и бизнеса
Нова и децентрализирана образователна система. Трябва да се разделим с илюзията, че министърът знае по-добре от семейството, бизнеса и общината какви са образователните нужди на нашите деца. Повече пари за подготвените учители, по-малко за чиновниците в системата.
7 Малка и децентрализирана администрация
България и Европа имат нужда от по-малко бюрокрация и по-качествени услуги, които са по-близо до хората. Това означава рязко намаляване на администрацията и пренасочване на част от обществената служба от държавата към общините.


Подобен прост, но смел план изисква силно национално лидерство. Изисква и способност за изграждане на мнозинства, подчинени не на партийния интерес за следващите избори, а на националния интерес - богата и сигурна България за следващите поколения. 

Той не е “отвъд лявото и дясното”, а стъпва на ясни консервативни ценности и прогресивни национални цели, в духа на модерната европейска десница. Но и не подменя големите въпроси пред нацията - сигурността, отбраната, образованието, икономиката и доходите с периферни дидактични спорове между либерали и консерватори. 

Българската политика не може повече да е битка кой да краде от данъци и еврофондове. Не може и да бъде естетически спор кой се е оцапал повече в медийната кал и кой ще стои по-красиво в бутиковия ъгъл на градската интелигенция. И двата варианта обричат страната ни да бъде черупка, носена от стихиите на световна промяна с непредвидими последици. 


Нужно е лидерство, което да прояви смелост, да се изправи пред външните и вътрешни сили на разрухата и да защити българската нация в един свят, в който заплахите са повече от мечтите. 

И моята задача днес е не да ви пращам елхички и камбанки, а да поискам доверието ви. И заедно не да си пожелаем, а да работим за година на мир, сигурност и законност, която единствено може да ни даде свобода и богатство.