Въпреки над десетгодишната история на нестабилни коалиции, разцепления, скандали и противоречиви отношения с доминиращата партия ГЕРБ, българското реформаторско дясно продължава да получава подкрепа и да предизвиква интерес.
Това не е парадокс. Просто десницата (демократичната десница, градската десница, реформаторската десница, либералната десница, демократичната общност и т.н и т.н. - безнаказаната злоупотреба с имената показва, че повечето хора чудесно знаят кои сме, дори когато ние не сме съвсем наясно…) единствена последователно защитава позиции, които имат подкрепата на минимум 15, а на моменти - и над 25 % от гражданите на страната. Да не бъде голословен:
- Икономическа свобода;
- Лични свободи, и особено свобода на словото и медиите;
- Радикална реформа на правосъдието;
- Отговорно отношение към природата;
- Безусловна геополитическа ориентация към НАТО и
- last not least, стремеж към участие на България в ядрото на единна, дори федерална Европа
Това са политически тези, които само дясното защитава. Те отговарят на интересите и ценностите на много повече българи, отколкото гласуват за демократичните десни формации, било то поотделно или в коалиции.
Затова дясното упорито оцелява - просто то съществува далеч под естествените си нива на подкрепа, на ниво твърдо ядро, при това - често разцепено. Само минимателно усилие за обединение - и мястото на десницата в парламента е гарантирано. Много повече обаче е нужно, за да бъде реализиран целият потенциал, да участваме ефективно в управлението и да наложим дневния си ред в националната политика…
1) Постигнатото дотук.
Вдясно винаги сме склонни на самобичуване. Няма “десен проект”, който да не е систематично обезкостяван от най-твърдите си привърженици. Само ще припомня, че Реформаторският блок беше съсипван от критики далеч преди да бъде създаден, но тази формация постигна най-високия изборен резултат от 2001г. насам и продължи да поддържа необичайно високи нива на доверие до самия си край. И щеше още да ги поддържа, ако не се разцепи по чисто политически причини - оценка на участието си в управлението “Борисов-2”.
“Демократична България” има сходен старт - коалицията няма нужда от врагове, поради напоителния “приятелски огън”. Но аз съм убеден, че тя заслужава подкрепа.
Противно на общоприетите атаки, “Демократична България” обединява партии с изключително сходни избиратели и програми. През март 2017г., разделението между тези партии беше напълно необяснимо. Доколкото има разлики, те са валидни и вътре в отделните партии, а не толкова - между тях.
Ще повторя - Свободата, законността, западната ориентация, природата, единна Европа. Това е алфата и омегата на българското дясно от ’89 насам. И по тези теми нищо не разделя “Демократична България”.
Непрекъснатото повтаряне, че “Зелените” са крайно лява партия, която няма място в дясно-центристка коалиция, е просто далеч от съвременните европейски реалности. В по-голямата част от Европа, “Зелените” отдавна преминаха пътя от крайната левица към политическия център и вече са основен представител на градската средна класа, с икономическа програма, стъпила на частната собственост и свободната инициатива.
Коалицията ни вече има и поредица от програмни позиции, които изцяло утвърждават идентичността й като приемник на класическото българско дясно, който има потенциал да привлича и ново поколение привърженици:
- Икономическа програма;
- Програма в отбраната и националната сигурност;
- Програма в сферата на кохезията и европейското финансиране
(Без да споменавам десетките позиции в сферите на правосъдието, енергетиката, сигурността, околната среда, електронното управление - които до една ясно утвърждават десноцентриския характер на коалицията…)
Постигнат ли е максимумът - далеч не, това е очевидно. Но това не е повод да се отрича очевидното. Да погледнем напред:
2) Бъдещето
Дясното може да достигне електоралния си потенциал, да бъде алтернатива на ГЕРБ за мнозина избиратели и ключов участник в бъдещо управление.
(Аз не бих се отприщил нито на темата “кога”, нито “с кого” - първо, това е лидерски въпрос. Ако искам да ставам лидер, ще дам своите отговори, но видимо нямам такива планове. Второ и по-важно - същественото е “в името на какво”, а това изглежда все по-ясно)
Но това изисква очевидни и отдавна отлагани стъпки в две посоки - максимално разширение и консолидация в дълбочина.
2.1. Разширение.
Обединението на различните партии, групи и личности вдясно води до мобилизация на избирателите. Разликата между нас е разбираема за малцина, слабостта ни разделени - видима за всички. Още повече, че в различни градове и региони на страната, “Силата” е в различни фракции и фигури, които са “Седесето” за местните хора. Самата идея за "обединение на партии с личности” винаги е пораждала напрежение, особено в партийните апарати. Иситината обаче е, че самите ни партии отдавна са по-скоро граждански, ценностни и приятелски общности, отколкото партии в класическия смисъл на думата. Най-малкото - защото нямаме самостоятелната сила да представляваме привържениците си в парламента, камо ли - във властта…
Да, т.нар. “механично” или “аритметично” обединение няма как да изгради силен политически субект. Следващото разделение е само въпрос на време, а различни политически и икономически кръгове охотно допринасят за раширяване на естествените пукнатини. Аз бих казал нещо повече - коалицията е a priori неудачна формула за политическо взаимодействие. При участие във властта, всички недъзи на коалицията се проявяват в максимална степен. Не е нужно да се връщаме в 1934г., 2014 е още пред очите ни …
Но по-малката коалиция не е лишена от недостатъците на по-широката. Дори често е обратното… Преодоляването на тези недостатъци не се постига с ограничаване на участниците, а със засилено вътрешно единство.
2.2. Консолидация
Вътрешното единство не се свежда до общо ръководство и общо лидерство, макар те да са в перспектива неизбежен елемент. По-съществено е изграждането на общи структури - както местни, така и младежки, тематични, експертни общности и т.н. Тези общи структури първо са по-привлекателни за авторитетни личности, които нито искат да се запишат в една от коалиционните партии, нито да бъдат аморфна “гражданска квота”. На второ място, те са естествен носител на енергия на местни избори, през които се изграждат стабилните политически сили. Но преди всичко, те създават необходимата “гравитация” в центъра на коалицията, което я прави трудно разрушима.
Тази гравитация с времето е призвана да смекчи идейните различия и да даде ясна посока, да преодолява естествените лични конфликти и да не допуска те да станат междупартийни, и съвсем не на последно място - да изхвърли чуждите тела, които неизбежно присъстват във всяко обединение.
Натрупването на общи структури и създаването на “гравитационен център”, около който да се формира политиката на един политически съюз, рано или късно води и до издигането на общи лидери и авторитети. Това е и моментът, в който реформаторската десница, или пък демократичната общност, ще може убедително да претендира за изпълнителната власт и да наложи програмата си чрез нея.
В горните две посоки - разширение и консолидация - си струва човек да си губи времето, да си подлага на изпитание кариерата и семейството, а и да си хаби нервите в калта на българската политика.
Поне за мен, това е ясно - само това е залогът, който може да ме задържи в активна политика.
