"Жълтите жилетки" - лицето на новото "ляво" или консервативен протест? Или и двете...

“Жълтите жилетки” - като всяка форма на колективен гняв - са съвсем автентичен, и много “френски” протест. Никакъв Путин не може да организира това, да сме наясно. (Може да подбутва, но не и да организира...)

                                                                          ©Le Pays d’Auge

Има обаче нещо ново, даже повече от едно:

 - обичайно, френските протести, масови и бурни, се ръководят от синдикатите и политическата левица. Сега те са по-скоро сред обектите на гнева, обвинени в предателство.

 - освен безспорно социален, протестът има една нова характеристика - той е анти-“екологичен”, т.е възприема част от програмата на крайната “десница” в САЩ, а отскоро - и в Европа. Нешо повече - наред с класически левичарски искания като увеличена МРЗ, намалена пенсионна възраст и спиране на реформите на трудовия пазар, протестиращите се обединяват срещу всяко повишение на данъците - необичайно за френската левица. 

Всъщност, случващото се е повече от логично. От десетилетия, покойната европейска социалдемокрация изоставя социалната си основа, в посока на модернизъм, социал-либерализъм и екологизъм.

А социалните проблеми съвсем не намаляват, дори напротив - задълбочават се. Реформите на Макрон - според мен напълно неизбежни - са болезнени и трудни, особено за работниците и функционерите - бивши избиратели на социалистите.

Екологичните политики  имат доста висока социална цена. Те дават възможност за съществени печалби в иновативните сектори на икономиката, подобряват качеството на живот в градовете, но и съществено повишават цената му. 

Двата успоредно процеса - непрекъсната глобализация, специализация и либерализация на трудовия пазар, а от друга страна - загуба на конкурентност в традиционните индустрии и повишаване на цената на живот поради екологични мерки, създават нов, мащабен социален проблем и ново социално разделение.

Въпрос на време беше той да се прояви като единно недоволство на “губещите” - работниците, голяма част от бюрокрацията и части от неспециализираната дребна средна класа. И не е чудно, че се прояви във Франция, където културата на протест е силна, а проблемите - ярко проявени. 

(Още повече, във Франция е на власт правителство, което усилено реформира трудовия пазар, подкрепя Единния пазар на ЕС и е про-екологично настроено. Поради особеностите на френската мажоритарна система, то разполага с огромно законодателно мнозинство, но не и мнозинство сред избирателите...)

Всъщност "протестът на Жълтите жилетки" постига точно това - той обединява легитимен гняв на хора основно от крайното ляво и крайното дясно, като дава най-малък общ знаменател на иначе непримиримите им политически възгледи. И се оказва, че този знаменател хич не е толкова малък... 

(Може би тук е моментът да напомним, че единственият политически лидер, който не подкрепи Макрон на втория тур срещу Марин ЛьоПен, беше четвъртият в класирането (с внушителните  19.5%) hardcore комунист Меленшон.)

Протестът на "Жълтите жилетки" опровергава тезата, че "ляво" и "дясно" вече не са разграничителна линия, а политиките на идентичността са по-важни от социалните конфликти. 

Не, просто страните в социалния конфликт са вече различни, и много по-непримирими, отколкото през последните 40 години. Разломът пак е ляво-дясно, но е много по-дълбок и опасен, защото социализмът на "левите" е съчетан с национализъм, а либерализмът на "десните" - с екологични политики. 

Новите "леви" или ляво-консервативни националисти нямат какво да предложат освен абсурдното връщане към социализма в национални граници. 

Но и новите "десни" или либерално-реформисти и "енвиронменталисти" (това няма произнасяне...) засега нямат идея за преодоляване на тежкия социален разлом, а се държат арогантно и егоистично. 

Има два пътя: 

1) Единият е задълбочаване на разделението и ясно групиране по двата фронта. Това ще обедини крайната левица с крайната десница в мощен, гневен блок на "губещите", а средната класа - с либерално-екологично-прогресивните "печеливши" от последните десетилетия. 

Освен че сблъсъкът на губещи и печеливши винаги е рисков за мира, това ще доведе и до дълбоки разделения в Европа, където Югът и Изтокът имат самочувстие на губещи, а западът и Северът - на печеливши. 

2) Другият е трудно търсене на компромиса на европейско ниво, без претенции за монопол върху истината и без фалшиви, недемократично постигнати консенсуси. Това означава сериозен разговор за социалната политика, в т.ч. и несъществуващата европейска социална политика, миграцията и климатичните политики, без табута. 

Разбира се, има и "Трети път" - и той е да се примирим, че технологичната революция е краят на демокрацията. Но това е дълга, отделна тема, която се надявам да остане за антиутопичната литература. 

Tweet

Споделяне

ЧРД, Бай Бойко! (със закъснение, но без патерици)

Бойко, не се подвеждай по инсинуации за заглавието. Пиша този поздрав с подобаващото уважение. И знам, че скоро нямаш рожден ден. Като му дойде времето, ще ти пожелая здраве, съвсем искрено. 

Обръщам се към рожденика ГЕРБ, но пиша лично до теб, защото без теб ГЕРБ няма да съществува и 90 минути - и тези 90 минути са може би по-близо, отколкото повечето хора в партията си мислят. Но виждам, че ти го знаеш. Личи си по умората, разочарованието и упоритото, недоволно самохвалство. Знаеш, че краят е близо - и вече се подготвяш той да е безболезнен, поне лично за теб, ако не за цялата партия… 

Но това, което не знаеш, е как стигна до тук. И затова си такъв кисел и объркан. Нека ти обясня. Не че - дори да ме разбереш - нещо ще направиш. Но поне тези, които нагазят в блатото, което ще оставиш след себе си, да имат идея как стана така. 

12 години е голяма работа. ГЕРБ вече е най-устойчивата партия в демократичен период, а ти си лидерът с най-много дни като премиер, сред тези, които са се явявали на що-годе свободни избори. Но - боя се - именно тайната на успеха е и обяснение на провала. И за да разбереш как стигна до тук, трябва да осъзнаеш каква беше рецептата на успеха ти. 

Тя включваше три основни принципа: 

• Безогледен популизъм и опортюнизъм; 
• Стратегически отказ от каквито и да било реформи и 
• Геополитическо безгръбначие. 

Тези три принципа гарантираха винаги да имаш повече приятели и съюзници, отколкото врагове и конкуренти. И преди всичко - винаги да се харесваш и никога да не носиш отговорност… 

За да работят тези три принципа, имаше четири закона на политическо действие: 

• Унищожаване на конкуренцията вдясно, колкото и да е добронамерена; 
• Легитимиране на умрялата БСП като основен противник; 
• Съобразяване с ДПС и Кремълската пета колона (ако изобщо има разлика) във всяка критична ситуация и
• Изграждане на Партия-държава от късносоциалистически тип, основана на партийни назначения, корупция и купуване на гласове.

Е, честито. Успя. Почти. Ето и резултатите: 

1. Отгледа обществено мнение, готово да се противопостави на всяка, дори и най-плаха реформа и неспособно да търпи каквато и да било проява на отговорност от страна на властта; 
2. Изгради медийна среда (която все още ти лъска чепиците), изцяло критична към реформаторски политики, издигаща популизма и безгръбначието в култ и напълно зависима от парите на олигархията и бюджетните подаръци; 
3. Укрепи левицата - не само като партийни структури, но най-вече като обществени настроения, готови да подкрепят нови, популистки левичарски проекти; 
4. Подчини властта си на чужди и враждебни сили, които контролират правосъдието (и особено прокуратурата и ДАНС) и медиите - същите сили, които подготвяха разправа с теб и партията ти през лятото на 2013г., и които по всяка вероятност щяха да успеят, ако не беше получил подкрепата на демократичната десница; 

Разбирам, че тези първи четири точки не те тревожат особено, В крайна сметка, на теб грам не ти пука за институциите и свободите, а силната левица разглеждаш като важен елемент от своя властови пъзъл - иначе от кого ще ни спасяваш всеки път? Затова, нека да минем на най-важното: 

Ти успя да настроиш общественото мнение толкова вляво, и толкова пренебрежително към ценностите на ЕС и към НАТО, че то се обърна срещу теб самия. Защото повечето хора - както сам отбеляза, докато лъжеше едни хора в Кърджали - разсъждават просто. Щом ти си дясното, а дясното е ЕС и НАТО, значи като им писне от теб - а им писна зверски - писнало им е и от “Европата”, и от “американците”, и от “демокрацията и пазарната икономика”, и въобще…, както се казва в един много интелигентен съветски виц, който не знаеш. 

Преди всичко - ти успя, насила, да възпрепятстваш възникването и укрепването на социалната класа, която трайно да те харесва и подкрепя - дребната средна класа от провинцията и кварталите на София. Ти направо й разката фамилията - за да угодиш на чиновниците от Партията-майка, на олигарсите и на ДПС. 

И успя, в постоянните си - и често успешни - опити да разбиеш демократичната десница, да накараш образованата средна класа в София и големите градове да те мрази повече, отколкото мрази червените. 

Знам, че сега се оглеждаш за партньори “вдясно”. Забрави. Това вече беше. Днес, ако някой вдясно си стисне ръката с теб, както направих аз преди четири години (прочее, и до днес не съжалявам, но това е съвсем отделна тема), няма просто да се сбогува с политическата си кариера. Ще го бият на улицата, а може и с ритници, както казват Илф и Петров (това са съветски писатели, но вицът по-горе не е техен). 

Време е да бъдеш честен - да кажеш на партията си, по случай рождения ден, а и от уважение към лоялността им, че излизаш от властта. И тя с теб - задълго, или пък завинаги. И да кажеш също, че оставяш след себе си безумна хавра - разпаднати институции и нереформирани социални системи, бедност и преди всичко - гняв. Гняв, който може да докара на власт някаква безумна комбинация от леви популисти, антиевропейци, червени мошеници и национални социалисти. И да разруши всичко, което - въпреки теб - беше изградено от средната класа в България и шепата политици-реформатори, които през годините упражняваха част от властта. 

Можеш, разбира се, на раздяла да опиташ да оправиш част от простотиите, които сам сътвори - да спреш (пак) безумието АЕЦ “Белене”, да работиш заедно с Европа за премахване на монопола на Газпром, да прекършиш господстващото положение на “Лукойл”, да започнеш нужните реформи за влизане на България в Еврозоната и ядрото на ЕС, да премахнеш политическото посредничество при европейските фондове. И още много можеш да направиш… 

Но няма - защото не ти стиска. Казвам го просто, за да е ясно, че има и друг начин да се управлява. Различен и по-добър. И това време ще дойде, но без теб. И заради теб - с голямо закъснение. И без патерици… 

.

Споделяне

Tweet

“ДЕМОКРАТИЧНАТА ОБЩНОСТ” ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЕДИН “БИТ ПЕС”

Въпреки над десетгодишната история на нестабилни коалиции, разцепления, скандали и противоречиви отношения с доминиращата партия ГЕРБ, българското реформаторско дясно продължава да получава подкрепа и да предизвиква интерес.  

Това не е парадокс. Просто десницата (демократичната десница, градската десница, реформаторската десница, либералната десница, демократичната общност и т.н и т.н. - безнаказаната  злоупотреба с имената показва, че повечето хора чудесно знаят кои сме, дори когато ние не сме съвсем наясно…) единствена последователно защитава позиции, които имат подкрепата на минимум 15, а на моменти - и над 25 % от гражданите на страната. Да не бъде голословен: 

• Икономическа свобода; 
• Лични свободи, и особено свобода на словото и медиите; 
• Радикална реформа на правосъдието; 
• Отговорно отношение към природата; 
• Безусловна геополитическа ориентация към НАТО и
• last not least, стремеж към участие на България в ядрото на единна, дори федерална Европа

Това са политически тези, които само дясното защитава. Те отговарят на интересите и ценностите на много повече българи, отколкото гласуват за демократичните десни формации, било то поотделно или в коалиции. 

Затова дясното упорито оцелява - просто то съществува далеч под естествените си нива на подкрепа, на ниво твърдо ядро, при това - често разцепено. Само минимателно усилие за обединение - и мястото на десницата в парламента е гарантирано. Много повече обаче е нужно, за да бъде реализиран целият потенциал, да участваме ефективно в управлението и да наложим дневния си ред в националната политика… 

1) Постигнатото дотук. 

Вдясно винаги сме склонни на самобичуване. Няма “десен проект”, който да не е систематично обезкостяван от най-твърдите си привърженици. Само ще припомня, че Реформаторският блок беше съсипван от критики далеч преди да бъде създаден, но тази формация постигна най-високия изборен резултат от 2001г. насам и продължи да поддържа необичайно високи нива на доверие до самия си край. И щеше още да ги поддържа, ако не се разцепи по чисто политически причини - оценка на участието си в управлението “Борисов-2”. 

“Демократична България” има сходен старт - коалицията няма нужда от врагове, поради напоителния “приятелски огън”. Но аз съм убеден, че тя заслужава подкрепа. 

Противно на общоприетите атаки, “Демократична България” обединява партии с изключително сходни избиратели и програми. През март 2017г., разделението между тези партии беше напълно необяснимо. Доколкото има разлики, те са валидни и вътре в отделните партии, а не толкова - между тях.

Ще повторя - Свободата, законността, западната ориентация, природата, единна Европа. Това е алфата и омегата на българското дясно от ’89 насам. И по тези теми нищо не разделя “Демократична България”. 

Непрекъснатото повтаряне, че “Зелените” са крайно лява партия, която няма място в дясно-центристка коалиция, е просто далеч от съвременните европейски реалности. В по-голямата част от Европа, “Зелените” отдавна преминаха пътя от крайната левица към политическия център и вече са основен представител на градската средна класа, с икономическа програма, стъпила на частната собственост и свободната инициатива. 

Коалицията ни вече има и поредица от програмни позиции, които изцяло утвърждават идентичността й като приемник на класическото българско дясно, който има потенциал да привлича и ново поколение привърженици: 

• Икономическа програма; 
• Програма в отбраната и националната сигурност;
• Програма в сферата на кохезията и европейското финансиране

(Без да споменавам десетките позиции в сферите на правосъдието, енергетиката, сигурността, околната среда, електронното управление - които до една ясно утвърждават десноцентриския характер на коалицията…)

Постигнат ли е максимумът - далеч не, това е очевидно. Но това не е повод да се отрича очевидното. Да погледнем напред: 

2) Бъдещето

Дясното може да достигне електоралния си потенциал, да бъде алтернатива на ГЕРБ за мнозина избиратели и ключов участник в бъдещо управление.  

(Аз не бих се отприщил нито на темата “кога”, нито “с кого” - първо, това е лидерски въпрос. Ако искам да ставам лидер, ще дам своите отговори, но видимо нямам такива планове. Второ и по-важно - същественото е “в името на какво”, а това изглежда все по-ясно)

Но това изисква очевидни и отдавна отлагани стъпки в две посоки - максимално разширение и консолидация в дълбочина. 

2.1. Разширение. 

Обединението на различните партии, групи и личности вдясно води до мобилизация на избирателите. Разликата между нас е разбираема за малцина, слабостта ни разделени - видима за всички. Още повече, че в различни градове и региони на страната, “Силата” е в различни фракции и фигури, които са “Седесето” за местните хора. Самата идея за "обединение на партии с личности” винаги е пораждала напрежение, особено в партийните апарати. Иситината обаче е, че самите ни партии отдавна са по-скоро граждански, ценностни и приятелски общности, отколкото партии в класическия смисъл на думата. Най-малкото - защото нямаме самостоятелната сила да представляваме привържениците си в парламента, камо ли - във властта… 

Да, т.нар. “механично” или “аритметично” обединение няма как да изгради силен политически субект. Следващото разделение е само въпрос на време, а различни политически и икономически кръгове охотно допринасят за раширяване на естествените пукнатини. Аз бих казал нещо повече - коалицията е a priori неудачна формула за политическо взаимодействие.  При участие във властта, всички недъзи на коалицията се проявяват в максимална степен. Не е нужно да се връщаме в 1934г., 2014 е още пред очите ни … 

Но по-малката коалиция не е лишена от недостатъците на по-широката. Дори често е обратното… Преодоляването на тези недостатъци не се постига с ограничаване на участниците, а със засилено вътрешно единство. 

2.2. Консолидация

Вътрешното единство не се свежда до общо ръководство и общо лидерство, макар те да са в перспектива неизбежен елемент. По-съществено е изграждането на общи структури - както местни, така и младежки, тематични, експертни общности и т.н. Тези общи структури първо са по-привлекателни за авторитетни личности, които нито искат да се запишат в една от коалиционните партии, нито да бъдат аморфна “гражданска квота”. На второ място, те са естествен носител на енергия на местни избори, през които се изграждат стабилните политически сили. Но преди всичко, те създават необходимата “гравитация” в центъра на коалицията, което я прави трудно разрушима. 

Тази гравитация с времето е призвана да смекчи идейните различия и да даде ясна посока, да преодолява естествените лични конфликти и да не допуска те да станат междупартийни, и съвсем не на последно място - да изхвърли чуждите тела, които неизбежно присъстват във всяко обединение. 

Натрупването на общи структури и създаването на “гравитационен център”, около който да се формира политиката на един политически съюз, рано или късно води и до издигането на общи лидери и авторитети. Това е и моментът, в който реформаторската десница, или пък демократичната общност, ще може убедително да претендира за изпълнителната власт и да наложи програмата си чрез нея. 

В горните две посоки - разширение и консолидация - си струва човек да си губи времето, да си подлага на изпитание кариерата и семейството, а и да си хаби нервите в калта на българската политика. 

Поне за мен, това е ясно - само това е залогът, който може да ме задържи в активна политика. 

Споделяне

Tweet