Отвъд изборите, или за стратегическите рискове, които Борисов удвои

Хаотичното и несъгласувано поведение на премиера Борисов удвои, вместо да ограничи рисковете пред страната. И няма защо да се чудим - като не знаеш накъде си тръгнал, винаги стигаш някъде другаде. Недопустимо е да се смесва стратегическа дипломация с предизборна кампания. Още по-лошо е да се правят ходове, изискващи стратегическа дипломация, без експертна подготовка и съгласуване вътре в страната, като елемент на лично и партийно позициониране. А най-лошото е, че по нищо не личи премиерът ни да знае пред какви реални рискове е изправена България в новите турски реалности… 

1. Турция върви от ограничена и трудна демокрация към ясно изразен личен режим, опрян на еднопартийна диктатура с марионетна опозиция. Само по себе си - не е наша работа, “важното е комшиите да са стабилни”… Но каква е цената на стабилността? 

Режимът на AKP и Ердоган се опира на два идеологически стълба - национализъм и ислямизъм. Съотношението на двете съставки в коктейла се определя лично от Таийп, според вътрешно- и външнополитическите му интереси. В момента ясно преобладава националистическата идейна основа на управлението. А националистическите режими, не само на Балканите, неизбежно търсят да продадат на населението “външни” успехи и създават образа на външния враг, обикновено исторически обусловен. 

Рискът от постепенна ескалация на националистическа пропаганда, насочена към Балканите и България, е видим от няколко години насам. Опасността тази пропаганда да се засили успоредно с втвърдяването на режима е очевидна и никой у нас няма право да я пренебрегва. Балансът в България е крехък - раните от “Възродителния процес” са живи в съзнанието на етническите турци и мюсюлманите у нас, а дългогодишното корупционно управление на ДПС доведе до непознато изостряне на настроенията сред мнозинството. Отровната медийна среда е винаги на разположение за нагнетяване на напрежение. Всеки опит на властта в Анкара да играе националната карта на Балканите, може да доведе до промяна на модела на съжителство у нас. България, особено в лицето на първите си държавници, не бива да допуска превръщането на българските турци в заложници на експанзионисткия курс на Ердоган и инструмент на един режим, който те така или иначе не одобряват особено. 

Не по-малък е рискът от използване на верски аргументи във вътрешната политика на Турция. Българският ислям - от ръководството на мюфтийството, до ниските нива на религиозно обучение - е силно подвластен на турските религиозни власти. Преди десетилетие, това се отчиташе като оптимална защита срещу насаждане на политически ислям или на по-радикални форми на проповядване. В сегашната ситуация, не може да бъде пренебрегнат рискът от политизация на исляма в България, като следствие от политизация на исляма в Турция. 

2. Турската икономика е отслабена и с лоши перспективи (за това свидетелства пониженият кредитен рейтинг на страната от страна водещите мониторингови агенции)  още преди пуча от юли. Това рядко се коментира в българските медии, но е важен елемент от политическия процес при съседите. А недемократичните режими са особено опасни при лоши тенденции в икономиката. Тогава те търсят съхраняване на популярността си, като компенсират загубата на доходи и работни места с победи срещу вътрешни и външни врагове. Рисковете, изложени в горната точка, многократно се увеличават при икономическа криза в Турция. 

3. Ескалиращият конфликт с кюрдите в Югоизточен Анадол е както  показателен за маниера на поведение на Ердоган, така и съществен риск за България в перспектива. Повечето противници на AKP са убедени, че Таийп ескалира конфликта с кюрдите през лятото на 2015 от чисто партийни, предизборни съображения. Припомням, че през пролетта на 2015, AKP преживя тежък политически удар - в парламента влезе прокюрдската левица на Демирташ, а хората на Ердоган загубиха дори обикновено мнозинство. Реакцията на властта беше - вместо да състави коалиция според волята на избирателите - да въвлече страната в граждански конфликт и да използва тази енергия са втвърдяване на режима и победа в нови, предсрочни избори през есента. 

Освен показателен за същността на режима, този конфликт създаде два допълнителни, дългосрочни риска, На първо място, от засилена мигрантска вълна от кюрди към съседни държави (особено в случай на визова либерализация), и като следствие - изнасяне на етническото напрежение в държавите, които приемат тези мигранти. Може би най-голямата опасност в дългосрочен план за България е превръщането на страната ни в арена на противопоставяне на различни враждуващи фракции в турското общество - гюленисти, кюрди, републиканска опозиция и управляващи.

4. Бежанската криза на турска територия. Защо поставям бежанците на последно място? Първо, за да подчертая, че съвсем не са единственият риск, макар да са най-удобни за свирене по тънките струни на страховете на хората. Второ, защото Ердоган вече използва бежанците като политическо оръжие. Но не на западната си граница, а срещу кюрдите, на Югоизток. Трето, защото потенциалът му да “придвижи” големи маси хора към българската граница е доста ограничен. 

В Турция със сигурност има над три милиона бежанци. Огромната част от тях обаче не са в лагери, а са разселени свободно в азиатската част на държавата. Именно на тях сега Ердоган планира да даде паспорти, като по този начин балансира кюрдската етническа доминация на Югоизток. В бежански лагери живеят под 300 хиляди души, 90% от тях - в близост до границата със Сирия. Поддържането на тези лагери и на този “пояс” от бежанци е важен елемент от стратегията на Ердоган да не допусне общи действия на кюрдите от двете страни на границата и да установи “зона за сигурност” между Турция и Сирия. Няма знаци да се е отказал от тази стратегия, а ако започне процес на преместване на тези лагери, това ще бъде публично видима дейност с огромен ефект в цяла Европа.

Независимо от тези, намаляващи риска, фактори, процесът на раздаване на турски паспорти на арабски мигранти е много опасен за България и е силен аргумент срещу визовата либерализация. 

Тъжната истина е, че “дипломатическата активност” на българския премиер не ограничи нито един от тези рискове. Напротив - удвои ги. България трябва да има три стратегически цели:

• Ограничаване на намесата на Турция във вътрешната ни политика; 
• Категорично пренасяне на бежанската тема на ниво “Турция-ЕС” вместо на двустранно ниво; 
• Забавяне на визовата либерализация най-малко до изключване на риска множество бежанци да получат турски паспорт, политическо стабилизиране на обстановката, намаляващо шанса от политическа емиграция и, не на последно място - успокояване на конфликта в кюрдските райони. 

Нито една от тези цели не може да бъде постигната в рамките на двустранен диалог. Напротив - в този диалог България няма ясни и силни аргументи, а изпада в положението на молител пред Високата порта. Единственото, което Борисов може да предложи, е повече намеса на Анкара във вътрешните ни дела и ролята си на пратеник на Портата в Берлин, която вече изигра. Но трябва да е ясно, че Ердоган води твърда политика на изнудване, насочена не само към България, а към цяла Европа. България не може да се защити с молби и услуги. Единственият шанс е твърда обща европейска политика, а през ролята на куриер ние губим малкото си авторитет да определяме посоката на европейската политика…

Полезната политика в момента е политика на поставяне на ясни граници и предотвратяване на всички форми на политическо и религиозно влияние във вътрешните работи на България. Именно такава политика може да осигури спокойствие и добросъседство, както и добър климат за икономическо сътрудничество. И тази политика трябва да бъде обсъдена и одобрена от основните политически сили, формулирана от експертни общности и следвана трайно и устойчиво. 

Отношенията с Турция не може да бъдат предизборна тема, а стратегия далеч отвъд изборите.

Споделяне

Tweet