"Здравият разум се бунтува"

“Здравият разум се бунтува… политическата машина отново победи реформаторските елементи. Но обществото ни просто не може да понесе тези нива на корупция, икономиката няма да издържи. Тревожа се за бъдещето, за съдбата на вашето поколение…”

Думите са произнесени по повод на поредното корупционно назначение на митнически началник, организирано от корумпиран партиен апарат. Назначение, призвано да осигури партийно финансиране и да затвърди феодалното положение на местния партиен елит. Но това не е България от XXI век, а Ню Йорк през 70-те години на XIX век. И думите са казани на бъдещия американски президент Тиъдър Рузвелт, тогава на 14 години, от баща му - един от водачите на прогресивното крило на Републиканската партия. 

И все пак, въпреки разстоянието от близо век и половина и няколко хиляди километра, едва ли нещо може по-точно да опише резултатите от отминалия политически сезон в България. Партийно-политическата “машина за избори” отново победи опитите за реформи, корупцията отново възтържествува при управлението на публичните пари, а на съдебната реформа беше сложен край, без дори да се направи опит за лечение на най-тежките язви на правосъдието. 

Бих казал обаче нещо повече. През първата половина на 2016г. окончателно се изчерпа моделът на управление на страната, наложен през последните десетилетия. Модел, който успешно предаде държавата и нейните институции в ръцете на корумирани партийни “елити” от различни партии и превърна парите на българските и европейски данъкоплатци в бащиния на политически разбойници. Модел, който успя да установи толкова силна хватка върху съд, прокуратура, полиция, регулатори, данъчна администрация и целия публичен сектор, че и днес изглежда без алтернатива. Поради което и продължава да получава на избори гласовете на голямото мнозинство (от малкия процент българи, които все още гласуват). Отново липсата на ясна алтернатива отказа мнозинството от гражданите да участват в политическите решения (и тук бих си позволил прогнозата, че циничният опит на същите “елити” да задължат българите да участват в избори няма да се увенчае с успех…). 

Защо казвам, че моделът се изчерпа? По две причини. Първо - икономиката не издържа тези нива на корупция, точно както Рузвелт старши е предрекъл преди сто и четиридесет години. И второ - светът се промени твърде много, и не в наша полза. 

1) Изчерпа се моделът на правене на външна и европейска политика без национални цели. Поне 15 години, България прави външна политика на принципа - безогледно послушание пред силните, срещу което те си затварят очите за корупцията вътре в страната, тупане по рамото от НАТО и ЕС, докато другата ръка пълни джобовете с руски пари. Властта краде вътре в страната, а навън оставя “началниците да се разбират”, без формулиране и защита на разумен национален интерес. Особено показателна в това отношение е европейската ни политика, която отдавна е обект на присмех сред по-опитните дипломати в Брюксел. Българските правителства никога нямат позиция по спорни въпроси, като услужливо изчакват позицията на Европейската комисия и на Германия, за да ги последват. Единственият проблем възниква, ако Меркел и Юнкер са на различни мнения. Тогава се налага нашите лидери да се навеждат в две посоки едновременно, което е трудно гимнастическо упражнение. 

Настанаха обаче времена на избор. Кризата в Украйна, мигрантската вълна от Близкия изток и Северна Африка и затягането на личния режим на Ердоган в Турция налагат ясна политика в национален интерес. Досегашното огъване във всички посоки вече просто не върви. И не е случайно, че премиерът ни изглежда видимо несериозно през последните месеци, докато се опитва да се хареса на ЕС, САЩ, Русия и Турция едновременно. В днешния кризисен свят това просто вече не е възможно… А опитите на Президента и външния министър да наложат по-ясна политическа линия срещат твърдия отпор на “политическата машина”, която е свикнала да се издържа едновременно с европейски фондове и руски рушвети, да разчита на американците за националната сигурност и на руснаците за поддържане на домашните медийни монополи… 

2) Не стоят различно нещата и с публичния сектор. Трайната политика на модела е имитация на реформи, съчетана с партийно превземане на всички административни позиции и зависими от властта работни места. Провеждана непрестанно от 80-те години насам, тази политика доведе до разруха на администрацията и цялата публична сфера. От десетилетия, работа в държавния апарат, държавните и общински фирми, образованието, науката, здравеопазването, все по-рядко се получава по лични заслуги, а все по-често - по партийна вярност и принос към партията и нейните изборни резултати. Излишно е да казвам, че това прекършва мотивацията на хората да се квалифицират и развиват в професионалната си сфера, гони способните и пълни важните постове в институциите с некадърни, но отдадени на политическите си задачи партийни секретарки. И въпреки, че хората с лични качества са все още мнозинство, особено на по-ниски позиции, структурите на властта са вече обърнати не към нуждите на гражданите, а към интересите на трите “системни” (по Цветан Цветанов) партии - БСП, ДПС и ГЕРБ. Видимо е, че в тези партии вече има малцина, които се надяват да променят тази порочна система, за сметка на огромно мнозинство от защитници и строители на “машината”, която задушава обществото ни. 

3) Моделът  отхвърли личните заслуги, усилия, образование и труд като основно мерило за издигане в обществото. И това по особено болезнен начин се пренесе върху българското образование. Заслепени от преследване на делегирани бюджети и управление на обществени поръчки, ръководителите в образованието - от директорите на училища до висшите кадри на министерството, забравиха целта на образованието - създаване на грамотни и професионално квалифицирани млади хора. Непрекъснато се свалят критериите за получаване на тройка и съответно - диплома, както в средното, така и във висшето образование. Но сваления критерий на оценяване не превръща тройкаджиите в грамотни хора, нито дипломираните в добри професионалисти по специалността си. Мотивацията за усърдие и усилие се убива в ранна възраст, и това е без съмнение най-опасното престъпление на корумпираната власт, защото обрича бъдещи поколения без всякаква вина за греховете и кражбите на “елита”. Не е чудно, че повечето будни семейства намират начин да изпратят децата си да учат в чужбина. И така провалът в образованието се превръща в основен двигател на демографската криза…

4) За отказа от промяна в правосъдието няма да пиша много. По тази тема има съгласие в обществото. Има обаче и обратно съгласие в парламента. Докато над две трети от българските граждани искат радикална съдебна реформа по румънски модел, три четвърти от българските политици - независимо от кой елемент на “машината” произлизат - са обединени за да спрат такава промяна. Защото прочистената съдебна система може да прочисти останалите обществени институции. А именно прогнилите институции са хранителната среда на “елита”. 

5) Всичко описано, в крайна сметка, проваля шансовете за ускорено икономическо развитие. Липсата на правила, неработещата администрация, затъващото образование и над всичко - политическата корупция, спират и външните, и вътрешните инвеститори. Казано просто - няма кой да поеме риск и да вложи пари и труд в нездрава среда. Съответно - няма кой да създаде нови работни места и да осигури конкуренция на пазара на труда, която да повиши доходите на работещите българи. Колкото по-затънал в корупция и местен феодализъм е някой регион, толкова по-бедни и несигурни са хората в него. Липсата на шанс и алтернатива прогони цели области на страната в чужбина, а в други останалите хора са зависими от единичен местен работодател, който може да си позволи мизерни заплати и непоносими условия на труд. Примерът с миньорите в Ораново, които предават ботушите си по наследство и работят в непрестанна опасност за живота срещу заплати под хиляда лева, за съжаление съвсем не е изолиран… 

Тази икономическа реалност неизбежно прави държавата твърде зависима от все по-трудно достъпни европейски фондове и непрекъснато финансиране през дългове. Без ускорено развитие на икономиката, дълговата спирала е близка и неизбежна перспектива. 

Пиша всичко това, не защото съм черноглед човек, даже напротив. И не защото то не е известно. Не съм анализатор и нямам такива планове за живота си. Пиша го защото съм убеден, че обществото ни има и нужда, и вътрешни сили за радикална промяна на този модел. Защото този начин на управление е  изчерпан и вече опасен за нацията ни. Защото без промяна на политическия модел няма как да изградим здрави институции и здрава икономика. 

За такава промяна трябва да се изкоренят два елемента на модела. Първият е “политическата машина”, която се интересува само от избори. И подчинява на изборния резултат всичко - назначения, обществени поръчки, европейски пари. Машината, заради която работим и плащаме данъци не за доброто на семействата си, а за благото на управниците си. Вторият е заместването на качествените, предвидими и независими републикански институции със стихийната воля на едноличния лидер. И не, не говоря само за Бойко. Той не е чак толкова различен от Сакскобургготски и Първанов, че да му отделяме специално внимание. Проблемът е, че едноличата воля на лидера и сплетните на приближените му не могат да заместят силните институции, които следят за общия, а не за личния интерес. Да, демокрацията иска “силни” лидери и народът им дава властта, съвсем не само у нас. Но републиката има и силни защитни механизми. А у нас те са смачкани и потъпкани. Решенията по всички въпроси се вземат не в независими и професионални регулатори и администрации, а в партийни кабинети или на дивана на лидера. И естествено обслужват не общия национален интерес, а дребните сметки на партийните апарати и на антуража на партийните водачи… 

И да, през първата половина на 2016, светът полудя и се пусна по пързалката. Животът ни от десетилетия не е изглеждал толкова несигурен и непредвидим. Но е връх на глупостта и цинизма новите заплахи да се използват като аргумент против промяната. Напротив - точно те правят промяната наложителна. Защото моделът на партийните машини не може да се справи с новите рискове и заплахи. Да си спрял и да гледаш как къщата ти пада, не е стабилност, а ступор и безотговорност. Разумът изисква действия, а не паника, инициатива, а не бягство от решения. 

Тиъдър Рузвелт е победил “политическата машина”, въвел законите срещу монополите и наложил личните качества и заслуги като основен критерий за назначение. И с това е останал в историята. Постигнал го е тридесет години след онзи паметен разговор с баща си. Е, България няма толкова време. 

Здравият разум трябва да се разбунтува, още сега. 

Споделяне

Tweet

Между Сцила и Харибда или между свекървата и тъщата? “Пиянската реч” на Доган и предизвикателствата пред българската национална сигурност

Накратко: Основните предизвикателства пред българската национална сигурност са две: опитите на две бивши империи да възстановят политическата си сила в някогашните си сфери на влияние, в т.ч. и на българска територия, и корупционната парализа на българските държавни институции. И двата проблема имат общи решения: пълноценно и искрено участие на България в политическите съюзи на западния свят - ЕС  и НАТО  и ускорена изолация на всички крила на ДПС  от политическата власт, държавните поръчки и службите за сигурност. 

Никой здравомислещ българин не се съмнява, че поддържането на добри политически отношения с Русия и Турция е полезно за страната ни. В още по-голяма степен е полезно пълноценното използване на културните и икономически връзки. На това обаче пречат опитите на двете бивши империи да отглеждат зависими политически, икономически и религиозни кръгове в страната. Намесата във вътрешните ни работи, чрез посредници, трови добросъседските ни отношения, българската политика и икономика. А именно засилването на ролята на тези кръгове е начинът, по който днешният руско-турски конфликт се отразява на националната ни сигурност. Сблъсъкът на интереси помежду им предизвика и политическия конфликт в партията, която повече от две десетилетия се опитва да обслужва тези интереси в България - Движението за права и свободи. 

1) Турция поддържа влиянието си върху българската политика чрез два свързани инструмента - мюсюлманското изповедание и ДПС. Колкото и Доган да се прави на “светски лъв”, именно той през годините гарантира влиянието на Турция върху Главно мюфтийство и се възползва от политическата агитация, осъществявана в българските джамии. 

И няма никакви белези, че с “пиянската реч” от Сараите тази практика е приключила. Напротив - “триумвиратът” начело на ДПС може да бъде заподозрян в протурска и проислямска политика значително повече от Лютви Местан. От две години насам, Мустафа Карадайъ беше размахван като плашило с цел да бъде пазен “българският Ибрахим Ругова” - Местан. Представянето на Карадайъ за по-светски и по-отдалечен от Анкара политик е просто несериозно. Същото се отнася и за почетния гост на конгреса на партията на Ердоган Рушен Риза (който, по стечение на обстоятелствата, беше придружен там от близнака на Четин Казак, Метин…). 

Между другото, поддържането на добри отношения с Турция и нейната роля за опазването на границата ни от мигранти бяха многократно изтъквани от премиера Борисов като основание за толерантност към ДПС на Местан. Което означава, че ролята на Движението като агент на турски интерес в България никога не е било тайна за службите ни. 

2) Русия упражнява влиянието си, чрез доста по-широк набор от инструменти. Сред тях са традиционното политическо влияние в партиите от левицата (БСП и особено Георги Първанов, т.е. днес - АБВ), а по-късно и прякото инвестиране в “Атака” и Сидеров като чист проруски проект. Но руското влияние е най-вече медийно и икономическо. А за основен инструмент в това отношение, Кремъл използва Доган и Пеевски. 

Традицията е силна още от времето на “Мултигруп”, премина през Библиотекарско-мулташката връзка, а днес медиите, свързани с ДПС и Пеевски, са основен проводник на пропаганда. 

Следователно - “вътрешният конфликт” в ДПС е всъщност пряка последица от опита на Доган да слугува едновременно на поне двама господари и по този начин да упражнява огромен контрол върху вътрешната политика на България. Веднъж - чрез контрол върху гласовете на българите мюсюлмани, втори път - чрез финансиране от руските енергийни проекти и Пеевската медийна империя.  

Провалът на Доган да е добре и с тъщата, и със свекървата, щеше да е почти забавен, ако не беше третото и ключово предизвикателство за националната ни сигурност:  

3) Корупционната парализа на право-охранителните институции и службите ни за сигурност.  

За днешна България, домогванията на Русия и Турция не би трябвало да са страшни. Ние сме пълноправен член на най-силния военно-политически пакт и на най-мощната икономическа общност в света. Разполагаме със защитата на най-добрите партньорски служби и най-здравата правна рамка за борба с корупцията и свобода на медиите. За нас опитите на г-н Доган да обслужи едновременно нелегитимен интерес на съюзника ни в НАТО - Турция и на традиционно влиятелната на Балканите Русия би трябвало да са малък риск. Той може лесно да бъде пресрещнат и от службите ни, и от прокуратурата ни, и от регулаторите - най-вече КЗК - които отговарят за свободна медийна среда и честни обществени поръчки.  

Но реалността е друга. Освен нелегитимни руски и турски интереси, през годините Доган (първо чрез “Мултигруп”, а после чрез Пеевски) обслужва и ненаситната алчност на управляващите политици. И в резултат упражнява огромно влияние в службите, съдебната система, регулаторите.  

През последните години, властта допусна в ръцете на Доган и Пеевски да се концентрира не само огромна медийна власт, но и контрол върху КЗК; Допусна не само четвъртата по големина банка в страната да бъде фалирана от ДПС със съдействието на БНБ, ДАНС и Прокуратурата, но и сега активите и да бъдат плячкосвани от същите среди. Нещо повече - ДПС да запази ключов контрол върху БНБ като гласува заедно с ГЕРБ подуправителите на банката… В “коалиция” с ДПС беше съхранена безконтролната роля на прокуратурата, подготвя се и нов, зависим от същите кръгове състав на КЗК.  

Дълбоката корупция на институциите ни и проникването на мафията в тях, особено в службите за сигурност, правят България слаб и непълноценен партньор на ЕС и НАТО. Лишават ни от сигурността, която можем да получим.  

Решението е едно: Нямаме избор между Русия с Доган и Турция с Местан. Не сме между Сцила и Харибда. Нашият избор е с Европа и САЩ, без Доган и Местан. А те да си решават проблемите с алкохола, свекървата и тъщата…  

Tweet

Компромисът, доверието и цената на вота

Утре ще се проведе най-важният дебат в българския парламент от този за допускане на самолети на НАТО през въздушното ни пространство през 1999г. И ще се вземе - както и тогава - решение, което ще наложи нови перспективи пред обществото ни и нови разделителни линии в политиката ни, като преформулира (ах, тази мечта на г-н Местан…) цялото политическо и властово пространство.

1) На първо място, ще се проведе дискусия за контрола и баланса между властите и Институциите. Този дебат беше съзнателно пропуснат от ВНС през 1990/91г., което предопредели криминалната и контролирана същност на голяма част от политическия преход.

Защото “преход” в системата на правосъдието не се състоя, а през безконтролната и нереформирана структура на прокуратурата, криминалните номенклатурни елити на късния тоталитарен режим запазиха и увеличиха властта си.

Ще се проведе дискусия за свръхконцентрацията на власт в ръцете на прокуратурата и поредица от главни прокурори.

Ще се проведе дебат и за ефективността на прокуратурата. Защото четвърт век и четирима главни прокурори са предостатъчен период за оценка, а тя е еднозначно негативна. Резултатите от налагането на върховенство на закона, борба с организираната престъпност и политическата корупция са отчайващи.

Или по-точно - никакви. Няма резултати.

И трябва да кажа честно, че този дебат е предварително загубен. 43-тото ОНС няма да приеме достатъчно радикални промени в Конституцията, които да решат проблема.

Смелите предложения няма да намерят достатъчна подкрепа, а напротив - ще бъдат отхвърлени с огромно мнозинство.

Но все пак, през юли, в българския парламент се постигна сериозен компромис, който открехва вратата ако не за дълбока реформа по румънски модел, то поне за установяване на минимални контрол и баланс. И тук въпросът е - ще удържат ли народните представители и парламентарните групи постигнатото съгласие, ще останат ли верни на думата и подписа си? Или с други думи…

2) Утре ще се проведе и дискусия за доверието. Онова, което могат да имат помежду си политиците от властта и опозицията, когато са поели ангажимент за общи национални цели. Защото без минимум доверие между власт и опозиция, съгласие около национални цели е невъзможно, а обществото ще продължава да се лута в плетеницата от свински черва и бандитски схватки, която наричаме демократичен процес.

Ще се проведе и дебат за доверието вътре в отделните партии и коалиции от мнозинството. Доверие, което - отвъд естествената конкуренция и лични сблъсъци - определя смисъла и ползата от съществуването на тези политически тела. И преди всичко - дебат за доверието между гражданите и властта. Доверие, без което всичко останало е загубена кауза.

3) Може би най-важната част от дебата ще бъде за корупцията - както в съдебната система, така и в политиката. Защото в демократичните държави, борбата с корупцията е работа на прокуратурата.

И тук е отговорът на ключовия въпрос за разделението на ВСС и съотношението на квотите в двете му колегии. Съдът трябва да бъде независим, но и контролиран по начин, който да гарантира преследване на корумпираните съдии.

И в България има орган, който може да разследва и контролира съда. Този орган е прокуратурата. Невъзможно е обаче, контролът да се осъществява успешно, когато съдии и прокурори се назначават взаимно. Нужно е разследващият орган да бъде независим и безпристрастен в дейността си. И оттук нуждата за отделни, независими колегии във ВСС.

Разделението само по себе си ще гарантира контрол върху дейността на съда и разследване на корупционните практики - защото прокуратурата ще бъде независима от съда. И няма нито да се изкушава да кадрува и да слага под чадър протежетата си, нито ще се страхува от влияние върху собственото си кадрово развитие. Прокуратурата, освен независима трябва да бъде и контролирана.

Защото - за разлика от съда в България, нея няма кой да я контролира и разследва. И предложението за паритет на парламентарна и професионална квота в “прокурорската” колегия на ВСС е недостатъчна, но правилна стъпка в тази посока. Стъпка, която е плод на тежък политически компромис, в който участва дори и Главният прокурор на Републиката.

Дебатът за корупцията би трябвало да потвърди този компромис. Но през последните седмици, на фона на небивала компроматна кампания, този компромис, скрепен с подписите на над 180 народни представители, е силно разколебан.

4) И тук е моментът да кажем, че ще се проведе и дебат за страха. Налага се да отговорим каква е причината, някои измежду нас да се огъват и отмятат от подписа си и постигнатото съгласие. И моят отговор е ясен.

Страх от собственото минало и от възможността прокурорският чадър върху него да бъде снет или “медийните" псета да бъдат насъскани. И преди всичко, да отговорим на въпроса: Кой обръща позициите на българските народни представители и ги кара да се откажат от подписа и думата си? 

5) А това значи, че ще трябва да отговорим и на въпроса за политическата роля на Главния прокурор в процеса на вземане на решения от върховния орган на властта в парламентарната ни република.

И да се върнем на въпроса за контрола и баланса, защото нелегитимната политическа роля на Главния прокурор се превръща в покровителство на политическата корупция. Безконтролният главен прокурор - независимо от неговото име - се превръща във фигура, която преценява дали и доколко политическата и съдебна корупция да бъде разследвана. И ако съдим по резултатите - предпочита да прикрива корупцията, вместо да я разследва. И така да я използва за инструмент при упражняването на нелегитимна политическа власт.

По силата на изкушението на позицията и неограничените си правомощия, а не на личните си качества или недъзи, той се превръща в главен рекетьор на Републиката. И в заплаха за националната сигурност.

Цената на утрешния вот е доверието в мнозинството и волята на народните представители да се преборят с властващата политическа корупция. И всеки, който се огъне и отстъпи от постигнатия труден компромис, ще плати с бъдещето на всеки един български гражданин, с бъдещето на децата ни, с обричането на морална и икономическа мизерия цялата българска нация.

Аз отказвам  да платя тази цена.  

Tweet