Всички тръпнем - независимо дали си го признаваме - ще успее ли “Мама” да състави нов кабинет. Защото не знаем как би изглеждала Европа без нея. Но истината е, че дори социалдемократите да се съгласят да участват (аз предполагам, че ще стане), ерата “Меркел” вече свърши. Най-вероятно отива към края си и безусловната немска икономическа доминация, защото трите кабинета на Меркел не извършиха ключови реформи, а по-скоро ползваха инерцията на трудовата реформа на Шрьодер. Германия е изправена пред засега нерешими предизвикателства в социалната и демографската, а скоро - и в енергийната и индустриалната политика. Но да оставим икономиката на експертите. Тук става дума за политическата криза.
Новата “голяма коалиция”, ако изобщо я има, ще е много по-малка (53% от вота) и много по-слаба от предишните две. И няма да може да диктува европейската политика, най-малкото защото тя твърде много се промени. Именно тези промени са причините както за слабостта на основните партии в Германия, така и за политическия ребус в цяла Европа, предизвикан от тази слабост:
1. Причините за края на ерата:
Първо, краят на традиционната, центристка европейска социалдемокрация. Можем с относителна сигурност да предвидим, че ако SPD влезе в нов кабинет “Меркел”, ще последва съдбата на някога славните френски и гръцки социалисти, но и на множество други традиционни леви партии в Европа - от Унгария и Полша, та до Холандия. Моделът на мощна, умерена коалиция на всички сили вляво от центъра - от леви социалисти до центристки демократи и либерали, е мъртъв. Митеран, Папандреу, Хелмут Щмидт, Фелипе Гонзалес и дори Сапатеро, Шрьодер и Блеър днес изглеждат фигури от далечно и забравено минало. Най-доброто, което се случва на традиционния ляв център в Европа е да участва в “голяма коалиция” (Германия), унизително да подкрепя десен кабинет на малцинството (Испания) или да бъде част от широка, шарена коалиция с популисти и комунисти (Италия, Швеция). Левиците масово се разделят на радикално леви и умерено десни, класическият следовоенен модел просто умря.
Второ, огледалният процес върви, макар и по-бавно, в същата посока. Класическите единни християндемократически блокове, обединяващи всичко от десни либерали, през християнски социалисти, та до национални и социални консерватори, все още съществуват (ХДС/ХСС, “Републиканците”, Народната партия в Испания, “Нова демокрация” в Гърция, Социалдемократите - да, така се казва десницата там - в Португалия), но рядко имат сили да управляват извън широки и “големи” коалиции. Но преди всичко - вместо комфорта на единствени играчи вдясно, сега получават остра конкуренция от националистически или либерални формации, често и двете. Почти без изключение, всеки следващ резултат е по-слаб от предишния, което води до тежки последици - евентуална “голяма” коалиция с крехко мнозинство в Германия, кабинет на малцинството с 1/3 от гласовете в Испания, историческо поражение и отпадане на първия тур на президентските избори във Франция, практическо отсъствие от терена в Италия, два мандата опозиция в Гърция и т.н. …
Трето, и може би най-тревожно, е разделението вътре в големите политически “семейства” по важни политически въпроси. И то не е случайно. Двете големи семейства вече не представляват различните политически настроения и интереси сред гражданите на континента…
2. Новото разположение на силите:
Опростенческо и неверно е твърдението, че новото политическо разделение в Европа не е между ляво и дясно, а между либерали и консерватори. Впрочем има само две държави, към които това разделение може да се отнесе - Полша и донякъде Франция - и то с адски много резерви. Всъщност, картината е много по-сложна:
- Съществуват няколко традиционни фактора: Все по-слабите християндемократи, членове на ЕНП; Стабилните, но стагниращи националисти на Запад; Радикалната западна левица, засилена от завоя на британските лейбъристи наляво (на фона на Брексит това е факт с намаляващо значение), но като цяло - без особен ръст.
- Има обаче три нови ключови фактора, които в близко бъдеще ще оформят реалните линии на политически сблъсък:
На първо място, националистическата и евроскептична левица в Южна Европа. Поставям я на първо място, защото управлява втори мандат Гърция, поддържа позициите на първа политическа сила в Италия, очертава се като основна алтернатива на напълно изхабения Рахой в Испания и постигна огромен успех, начело с Меленшон, във Франция (вж. резултатите в южните департаменти). Всички погледи са втренчени в дясно-националистическите партии, но всъщност голямата промяна в баланса започна вляво и на Юг. Това е и логично, защото финансовата криза предхождаше мигрантската, а в Средиземноморието те се и съчетават. “Сириза”, “Подемос”, “Пет звезди” и пр. черпят сили не от ксенофобския национализъм, характерен за богатите, а от пропагандата срещу глобалния капитализъм, наложените от Еврогрупата реформи, егоизма на Севера по бежанските политики и младежката безработица. Няма никакви перспективи тези проблеми да намерят близко решение, съответно - тези партии да рухнат. Да, при стабилен ЕС и добра икономическа среда, те най-вероятно ще се превърнат в новите легитимни левици, на мястото на покойните социалдемократи. Но във всеки кризисен сценарий, те са бомба със запален фитил за цяла Европа. Този вид левица има своите прояви навсякъде, не само по бреговете на Средиземно море, но на север те са по-скоро маргинални, поне засега.
Националистическата левица на юг прави опити за паневропейска консолидация и явяването й на изборите за ЕП в общи листи и с общ кандидат за президент на Комисията е напълно възможно. Това би й дало огромни нови сили.
На второ място, националистическите “антилиберални” консерватори в Източна Европа. Мнозина биха ги нарекли “евроскептици”, но те по-скоро черпят сили от пропагандата срещу “диктата от Брюксел” и сблъсъка си с Ангела Меркел по мигрантската тема, отколкото от реални антиевропейски настроения, които са слаби в бившите комунистически страни. Освен това са на власт и напълно наясно, че без европейски средства са загубени. Най-изявените представители са управляващите ФИДЕС в Унгария с едноличния, засега без конкуренти, национален лидер Орбан и “Право и справедливост” в Полша, начело с колоритния Качински. Умишлено не използвам израза “десница” за тази политическа вълна, защото в нея безпроблемно се вписват “левите консерватори” Фицо в Словакия и Земан в Чехия, както и множество по-маловажни лидери и партии. Характерно за тази група е позиционирането по мигрантската тема, левите позиции в социалната политика, ударението на националните традиции и ценности и общоевропейската християнска идентичност. С едно-единствено изключение (Полша на Качински), тя поддържа близки отношения с режима на Путин и умело ползва неговите пропагандни клишета за загубилата ценностите си Европа и нуждата от традиционен, антилиберален модел. Другото общо е съзнанието на избирателите (често много погрешно, но силно), че живеят в европейския Rust Belt със съсипана индустрия, социална система и т.н. Именно това усещане и близостта с политиките на Путин сближава източноевропейските “консерватори” с “Алтернатива за Германия”, която има много силни позиции в бившите социалистически провинции, и с Националния фронт на Марин Льо Пен, която е водеща партия в постиндустриалните райони на североизточна Франция.
“Rust-Belt консерваторите” от Източна Европа се намират в много особено положение преди изборите за ЕП. Те имат огромна сила в държавите си, изповядват общи ценности и защитават общи политики. Имат и безспорен лидер, който се ползва със симпатии сред по-бедните и традиционно настроени десни избиратели в цяла Европа, идален кандидат за шеф на ЕК на мястото на Юнкер. Но … нямат партия. ПиС са членове на европейските консерватори (които ще загинат с напускането на Великобритания), Фицо и Земан са в ПЕС, а лидерът на компанията - разбира се, Виктор Орбан - е пред изключване от ЕНП, но няма никакво намерение да напуска без бой.
И на трето, но може би първо по важност място, новите либерални националисти от богатите страни на Западна и Северна Европа. В дискурса за разделението “либерали-консерватори” място за либерални националисти няма. Но всъщност феноменът е толкова силен, че можем да говорим за възстановяване на национал-либерализма от времената преди Първата световна война. Началото беше на север - по време на референдума за Европейската Конституция в Холандия, референдума за еврозоната в Швеция и впоследствие - цялостния дебат около спасяването на гръцките финанси. Смятаният за отдавна покойник десен либерализъм набра сили покрай тези кризи и в момента води дебата в северната десница, като завзема все по-големи територии или от християндемкратите, или вътре в техните партии, или и двете. Характеризира се с икономически и социален либерализъм, симпатии към европейския проект, но крайна въздържаност, граничеща с откровен национален или регионален егоизъм, по въпроси, засягащи националната икономика. Азбучните представители на тази линия са холандският премиер Рюте и новият лидер на немските либерали Линднер, но и поредица политици от класическите десни партии - практически всички скандинавски десни лидери, начело с премиера на Норвегия Ерна Солберг, бившият британски лидер Камерън, новият канцлер на Австрия Курц и председателят на Европейския съвет, бившият полски премиер Туск. Готов съм да провокирам, като кажа, че още три партии, изключително различни една от друга, намиращи се в голям възход, принадлежат към същото семейство - Сюдаданос (гражданите) в Испания, Северната лига в Италия, която изостави крайния национализъм и евроскептицизма, но заложи на регионалния егоизъм и свободния пазар и … “Републиката Напред” на г-н Макрон. Разбирам, че причисляването на Макрон към националистите е прекалена провокация. Но внимателният преглед на посланията му в икономическата и социалната сфера, както и във външната политика, недвусмислено показва, че неговият европейски федерализъм (по-право “еврозонски федерализъм”) е подчинен на националния интерес на Франция и в негово лице тя има най-откровения си националистически лидер от самия Дьо Гол насам.
Десните национал-либерали имат същия проблем като своя архипротивник - левите консерватори от Изтока. Има подкрепа, има потенциал за огромно развитие, има изявени лидери. Но са разделени между ЕНП и АЛДЕ (като във всяка формация съжителстват с непримирими идейни опоненти), а най-силният (и най-различен от останалите) лидер - Еманюел Макрон - засега няма паневропейска принадлежност. От друга страна, визиите на Макрон, от една страна, и Линднер и Рюте, от друга, засега изглеждат непримирими по ключови въпроси и можем да очакваме, че на предстоящите избори за ЕП те ще бъдат противници, или поне опоненти.
3. Европейските избори: Кой срещу кого?
Едно е сигурно - ПЕС ще издигне слаб кандидат за Президент на ЕК и ще претърпи тежка загуба. Дори не си струва да ги обсъждаме, ако не ни изненадат радикално в близките 2-3 месеца.
ЕНП ще се яви на изборите силно разделена. Орбан и Меркел ще водят кампания един срещу друг. Статуквото в партията около Жозеф Дол и Жан-Клод Юнкер е напълно изхабено и нито един от реалните лидери няма да му обръща внимание. Туск най-вероятно ще играе собствена игра, продиктувана от една страна от конфликта му с Качински в Полша, а от друга - от собствените му, добре аргументирани, по-скоро национал-либерални възгледи. Кой ще бъде водещият кандидат? Преди пет години, това изглеждаше дребен въпрос. ЕНП беше единна, управляваше 70% от Европа и със сигурност щеше да спечели. На конгреса в Дъблин, изборът на Юнкер беше предопределен от апарата (аз, като делегат, гласувах за Барние, но той самият чудесно знаеше, че няма никакъв шанс). Сега партията е в упадък, лидер не се вижда на хоризонта, повечето възможни фигури разделят, а не обединяват. Силен, макар и противоречив, избор би бил Курц, но той е вече канцлер. И все пак, именно той изглежда фигурата, която най-лесно може да сближи различните фракции и най-вероятно ще има огромна тежест при избирането на кандидата. При всяко положение, няма нито кандидат, нито платформа, които да обединят избирателите на партиите от ЕНП. Аз виждам двама перфектни кандидати - Ангела Меркел и Бойко Борисов. И казвам второто с по-малко ирония, отколкото си представяте.
Крайната левица най-вероятно ще успее да се обедини, и ако го постигне, ще победи и довърши ПЕС. Аз поне не знам кой би могъл да бъде лидерът, може би г-н Меленшон, комуто френската избирателна система дава минимални шансове за кариера у дома?
Десните либерали надали ще се явят заедно, по-скоро ще бъдат разделени между АЛДЕ и ЕНП, а “Северната лига” ще остане при националистите. Г-н Верховстат пак ще бъде водещ кандидат на либералите, с класическа програма на европейски федералист. Възможно е самият той да се върне към консервативно-либералните си корени, но е трудно да си представим, че ще убеди Рюте и Линднер в нуждата от европейски федерален данък и бюджет.
Националистите в Европа традиционно са разделени между няколко групи, които системно се разцепват и преливат една в друга, а партиите или само депутатите често сменят лагера. Сега най-системната група - тази на консерваторите и реформистите - е пред разпад, поради напускането на Великобритания, която даваше между 60 и 80% от състава на групата. Евентуално напускане на ЕНП от Орбан би могло да доведе до сериозна консолидация и - начело с него - силно представяне, но засега тази перспектива не е реалистична.
Можем лесно да си представим, че в следващия Европейски Парламент, ЕНП и ПЕС няма да имат нито мнозинство, нито изтъкнати фигури за лидер на ЕК и председател на Парламента. Това рязко ще покачи акциите на Зелените и Либералите, но както видяхме в Германия, това съвсем не е гаранция за успешен компромис. По всяка вероятност не на самите избори, а в рамките на следващия ЕП, ще настъпят размествания, които ще съобразят партийното противопоставяне в парламента с реалните линии на разделение в Европа. Доколкото тези линии имат силен, макар и не абсолютен, географски характер, опасността от разпад може би ще се увеличи. Ще се увличи обаче и шансът за реален, стабилен политически компромис между автентични представители на волята на избирателите. С други думи - не, не сме готови за Европа след Меркел, но именно тя може да роди истинската паневропейска демокрация…
Послепис: Ами България?
Както споменах по-горе, Бойко Борисов е в изключително силна позиция в рамките на ЕНП, по поне две причини:
- Почти всички други са много слаби и
- ГЕРБ съхрани класическия образ на catch-all, всеобхватна дясна партия, обединяваща либерали, социалисти и консерватори, фенове на Орбан и Туск едновременно, националисти и европейски федералисти. Разбира се, това е само повърхност, под която се крие обикновена “партия на властта”, изтъкана от корупция и кариеризъм. Но на този етап работи.
С все по-ясното разграничение на източни консерватори, южни левичари и западни либерали, и ГЕРБ, и БСП ще изпадат в затруднено положение, защото те се опитват да обединят поне по две противоположни идентичности. Стремежът за “усвояване” на Rust-belt консерватизма на Орбан и Качински в България поражда парадокс - за представителство на този модел у нас се борят ГЕРБ, “Патриотите”, части от извънпарламентарната градска десница, БСП и отделно от тях - кръгове около Президента Радев. БСП и до скоро (вече “консервативната”) Атака обаче желаят да покрият и южноевропейския ляв спектър, а и ГЕРБ, и БСП искат да запазят и образа на съвсем конвенционална центристка партия от голямото “семейство”. Това е трудна, а в перспектива - невъзможна задача.
