понеделник, 29 август 2016 г.

Отвъд изборите, или за стратегическите рискове, които Борисов удвои




Хаотичното и несъгласувано поведение на премиера Борисов удвои, вместо да ограничи рисковете пред страната. И няма защо да се чудим - като не знаеш накъде си тръгнал, винаги стигаш някъде другаде. Недопустимо е да се смесва стратегическа дипломация с предизборна кампания. Още по-лошо е да се правят ходове, изискващи стратегическа дипломация, без експертна подготовка и съгласуване вътре в страната, като елемент на лично и партийно позициониране. А най-лошото е, че по нищо не личи премиерът ни да знае пред какви реални рискове е изправена България в новите турски реалности… 


1. Турция върви от ограничена и трудна демокрация към ясно изразен личен режим, опрян на еднопартийна диктатура с марионетна опозиция. Само по себе си - не е наша работа, “важното е комшиите да са стабилни”… Но каква е цената на стабилността? 
Режимът на AKP и Ердоган се опира на два идеологически стълба - национализъм и ислямизъм. Съотношението на двете съставки в коктейла се определя лично от Таийп, според вътрешно- и външнополитическите му интереси. В момента ясно преобладава националистическата идейна основа на управлението. А националистическите режими, не само на Балканите, неизбежно търсят да продадат на населението “външни” успехи и създават образа на външния враг, обикновено исторически обусловен. 
Рискът от постепенна ескалация на националистическа пропаганда, насочена към Балканите и България, е видим от няколко години насам. Опасността тази пропаганда да се засили успоредно с втвърдяването на режима е очевидна и никой у нас няма право да я пренебрегва. Балансът в България е крехък - раните от “Възродителния процес” са живи в съзнанието на етническите турци и мюсюлманите у нас, а дългогодишното корупционно управление на ДПС доведе до непознато изостряне на настроенията сред мнозинството. Отровната медийна среда е винаги на разположение за нагнетяване на напрежение. Всеки опит на властта в Анкара да играе националната карта на Балканите, може да доведе до промяна на модела на съжителство у нас. България, особено в лицето на първите си държавници, не бива да допуска превръщането на българските турци в заложници на експанзионисткия курс на Ердоган и инструмент на един режим, който те така или иначе не одобряват особено. 

Не по-малък е рискът от използване на верски аргументи във вътрешната политика на Турция. Българският ислям - от ръководството на мюфтийството, до ниските нива на религиозно обучение - е силно подвластен на турските религиозни власти. Преди десетилетие, това се отчиташе като оптимална защита срещу насаждане на политически ислям или на по-радикални форми на проповядване. В сегашната ситуация, не може да бъде пренебрегнат рискът от политизация на исляма в България, като следствие от политизация на исляма в Турция. 

2. Турската икономика е отслабена и с лоши перспективи (за това свидетелства пониженият кредитен рейтинг на страната от страна водещите мониторингови агенции)  още преди пуча от юли. Това рядко се коментира в българските медии, но е важен елемент от политическия процес при съседите. А недемократичните режими са особено опасни при лоши тенденции в икономиката. Тогава те търсят съхраняване на популярността си, като компенсират загубата на доходи и работни места с победи срещу вътрешни и външни врагове. Рисковете, изложени в горната точка, многократно се увеличават при икономическа криза в Турция. 

3. Ескалиращият конфликт с кюрдите в Югоизточен Анадол е както  показателен за маниера на поведение на Ердоган, така и съществен риск за България в перспектива. Повечето противници на AKP са убедени, че Таийп ескалира конфликта с кюрдите през лятото на 2015 от чисто партийни, предизборни съображения. Припомням, че през пролетта на 2015, AKP преживя тежък политически удар - в парламента влезе прокюрдската левица на Демирташ, а хората на Ердоган загубиха дори обикновено мнозинство. Реакцията на властта беше - вместо да състави коалиция според волята на избирателите - да въвлече страната в граждански конфликт и да използва тази енергия са втвърдяване на режима и победа в нови, предсрочни избори през есента. 
Освен показателен за същността на режима, този конфликт създаде два допълнителни, дългосрочни риска, На първо място, от засилена мигрантска вълна от кюрди към съседни държави (особено в случай на визова либерализация), и като следствие - изнасяне на етническото напрежение в държавите, които приемат тези мигранти. Може би най-голямата опасност в дългосрочен план за България е превръщането на страната ни в арена на противопоставяне на различни враждуващи фракции в турското общество - гюленисти, кюрди, републиканска опозиция и управляващи.

4. Бежанската криза на турска територия. Защо поставям бежанците на последно място? Първо, за да подчертая, че съвсем не са единственият риск, макар да са най-удобни за свирене по тънките струни на страховете на хората. Второ, защото Ердоган вече използва бежанците като политическо оръжие. Но не на западната си граница, а срещу кюрдите, на Югоизток. Трето, защото потенциалът му да “придвижи” големи маси хора към българската граница е доста ограничен. 
В Турция със сигурност има над три милиона бежанци. Огромната част от тях обаче не са в лагери, а са разселени свободно в азиатската част на държавата. Именно на тях сега Ердоган планира да даде паспорти, като по този начин балансира кюрдската етническа доминация на Югоизток. В бежански лагери живеят под 300 хиляди души, 90% от тях - в близост до границата със Сирия. Поддържането на тези лагери и на този “пояс” от бежанци е важен елемент от стратегията на Ердоган да не допусне общи действия на кюрдите от двете страни на границата и да установи “зона за сигурност” между Турция и Сирия. Няма знаци да се е отказал от тази стратегия, а ако започне процес на преместване на тези лагери, това ще бъде публично видима дейност с огромен ефект в цяла Европа.
Независимо от тези, намаляващи риска, фактори, процесът на раздаване на турски паспорти на арабски мигранти е много опасен за България и е силен аргумент срещу визовата либерализация. 

Тъжната истина е, че “дипломатическата активност” на българския премиер не ограничи нито един от тези рискове. Напротив - удвои ги. България трябва да има три стратегически цели:
  • Ограничаване на намесата на Турция във вътрешната ни политика; 
  • Категорично пренасяне на бежанската тема на ниво “Турция-ЕС” вместо на двустранно ниво; 
  • Забавяне на визовата либерализация най-малко до изключване на риска множество бежанци да получат турски паспорт, политическо стабилизиране на обстановката, намаляващо шанса от политическа емиграция и, не на последно място - успокояване на конфликта в кюрдските райони. 

Нито една от тези цели не може да бъде постигната в рамките на двустранен диалог. Напротив - в този диалог България няма ясни и силни аргументи, а изпада в положението на молител пред Високата порта. Единственото, което Борисов може да предложи, е повече намеса на Анкара във вътрешните ни дела и ролята си на пратеник на Портата в Берлин, която вече изигра. Но трябва да е ясно, че Ердоган води твърда политика на изнудване, насочена не само към България, а към цяла Европа. България не може да се защити с молби и услуги. Единственият шанс е твърда обща европейска политика, а през ролята на куриер ние губим малкото си авторитет да определяме посоката на европейската политика…

Полезната политика в момента е политика на поставяне на ясни граници и предотвратяване на всички форми на политическо и религиозно влияние във вътрешните работи на България. Именно такава политика може да осигури спокойствие и добросъседство, както и добър климат за икономическо сътрудничество. И тази политика трябва да бъде обсъдена и одобрена от основните политически сили, формулирана от експертни общности и следвана трайно и устойчиво. 

Отношенията с Турция не може да бъдат предизборна тема, а стратегия далеч отвъд изборите.








понеделник, 8 август 2016 г.

"Здравият разум се бунтува"



“Здравият разум се бунтува… политическата машина отново победи реформаторските елементи. Но обществото ни просто не може да понесе тези нива на корупция, икономиката няма да издържи. Тревожа се за бъдещето, за съдбата на вашето поколение…”

Думите са произнесени по повод на поредното корупционно назначение на митнически началник, организирано от корумпиран партиен апарат. Назначение, призвано да осигури партийно финансиране и да затвърди феодалното положение на местния партиен елит. Но това не е България от XXI век, а Ню Йорк през 70-те години на XIX век. И думите са казани на бъдещия американски президент Тиъдър Рузвелт, тогава на 14 години, от баща му - един от водачите на прогресивното крило на Републиканската партия. 


И все пак, въпреки разстоянието от близо век и половина и няколко хиляди километра, едва ли нещо може по-точно да опише резултатите от отминалия политически сезон в България. Партийно-политическата “машина за избори” отново победи опитите за реформи, корупцията отново възтържествува при управлението на публичните пари, а на съдебната реформа беше сложен край, без дори да се направи опит за лечение на най-тежките язви на правосъдието. 

Бих казал обаче нещо повече. През първата половина на 2016г. окончателно се изчерпа моделът на управление на страната, наложен през последните десетилетия. Модел, който успешно предаде държавата и нейните институции в ръцете на корумирани партийни “елити” от различни партии и превърна парите на българските и европейски данъкоплатци в бащиния на политически разбойници. Модел, който успя да установи толкова силна хватка върху съд, прокуратура, полиция, регулатори, данъчна администрация и целия публичен сектор, че и днес изглежда без алтернатива. Поради което и продължава да получава на избори гласовете на голямото мнозинство (от малкия процент българи, които все още гласуват). Отново липсата на ясна алтернатива отказа мнозинството от гражданите да участват в политическите решения (и тук бих си позволил прогнозата, че циничният опит на същите “елити” да задължат българите да участват в избори няма да се увенчае с успех…). 

Защо казвам, че моделът се изчерпа? По две причини. Първо - икономиката не издържа тези нива на корупция, точно както Рузвелт старши е предрекъл преди сто и четиридесет години. И второ - светът се промени твърде много, и не в наша полза. 

1) Изчерпа се моделът на правене на външна и европейска политика без национални цели. Поне 15 години, България прави външна политика на принципа - безогледно послушание пред силните, срещу което те си затварят очите за корупцията вътре в страната, тупане по рамото от НАТО и ЕС, докато другата ръка пълни джобовете с руски пари. Властта краде вътре в страната, а навън оставя “началниците да се разбират”, без формулиране и защита на разумен национален интерес. Особено показателна в това отношение е европейската ни политика, която отдавна е обект на присмех сред по-опитните дипломати в Брюксел. Българските правителства никога нямат позиция по спорни въпроси, като услужливо изчакват позицията на Европейската комисия и на Германия, за да ги последват. Единственият проблем възниква, ако Меркел и Юнкер са на различни мнения. Тогава се налага нашите лидери да се навеждат в две посоки едновременно, което е трудно гимнастическо упражнение. 
Настанаха обаче времена на избор. Кризата в Украйна, мигрантската вълна от Близкия изток и Северна Африка и затягането на личния режим на Ердоган в Турция налагат ясна политика в национален интерес. Досегашното огъване във всички посоки вече просто не върви. И не е случайно, че премиерът ни изглежда видимо несериозно през последните месеци, докато се опитва да се хареса на ЕС, САЩ, Русия и Турция едновременно. В днешния кризисен свят това просто вече не е възможно… А опитите на Президента и външния министър да наложат по-ясна политическа линия срещат твърдия отпор на “политическата машина”, която е свикнала да се издържа едновременно с европейски фондове и руски рушвети, да разчита на американците за националната сигурност и на руснаците за поддържане на домашните медийни монополи… 

2) Не стоят различно нещата и с публичния сектор. Трайната политика на модела е имитация на реформи, съчетана с партийно превземане на всички административни позиции и зависими от властта работни места. Провеждана непрестанно от 80-те години насам, тази политика доведе до разруха на администрацията и цялата публична сфера. От десетилетия, работа в държавния апарат, държавните и общински фирми, образованието, науката, здравеопазването, все по-рядко се получава по лични заслуги, а все по-често - по партийна вярност и принос към партията и нейните изборни резултати. Излишно е да казвам, че това прекършва мотивацията на хората да се квалифицират и развиват в професионалната си сфера, гони способните и пълни важните постове в институциите с некадърни, но отдадени на политическите си задачи партийни секретарки. И въпреки, че хората с лични качества са все още мнозинство, особено на по-ниски позиции, структурите на властта са вече обърнати не към нуждите на гражданите, а към интересите на трите “системни” (по Цветан Цветанов) партии - БСП, ДПС и ГЕРБ. Видимо е, че в тези партии вече има малцина, които се надяват да променят тази порочна система, за сметка на огромно мнозинство от защитници и строители на “машината”, която задушава обществото ни. 

3) Моделът  отхвърли личните заслуги, усилия, образование и труд като основно мерило за издигане в обществото. И това по особено болезнен начин се пренесе върху българското образование. Заслепени от преследване на делегирани бюджети и управление на обществени поръчки, ръководителите в образованието - от директорите на училища до висшите кадри на министерството, забравиха целта на образованието - създаване на грамотни и професионално квалифицирани млади хора. Непрекъснато се свалят критериите за получаване на тройка и съответно - диплома, както в средното, така и във висшето образование. Но сваления критерий на оценяване не превръща тройкаджиите в грамотни хора, нито дипломираните в добри професионалисти по специалността си. Мотивацията за усърдие и усилие се убива в ранна възраст, и това е без съмнение най-опасното престъпление на корумпираната власт, защото обрича бъдещи поколения без всякаква вина за греховете и кражбите на “елита”. Не е чудно, че повечето будни семейства намират начин да изпратят децата си да учат в чужбина. И така провалът в образованието се превръща в основен двигател на демографската криза…

4) За отказа от промяна в правосъдието няма да пиша много. По тази тема има съгласие в обществото. Има обаче и обратно съгласие в парламента. Докато над две трети от българските граждани искат радикална съдебна реформа по румънски модел, три четвърти от българските политици - независимо от кой елемент на “машината” произлизат - са обединени за да спрат такава промяна. Защото прочистената съдебна система може да прочисти останалите обществени институции. А именно прогнилите институции са хранителната среда на “елита”. 

5) Всичко описано, в крайна сметка, проваля шансовете за ускорено икономическо развитие. Липсата на правила, неработещата администрация, затъващото образование и над всичко - политическата корупция, спират и външните, и вътрешните инвеститори. Казано просто - няма кой да поеме риск и да вложи пари и труд в нездрава среда. Съответно - няма кой да създаде нови работни места и да осигури конкуренция на пазара на труда, която да повиши доходите на работещите българи. Колкото по-затънал в корупция и местен феодализъм е някой регион, толкова по-бедни и несигурни са хората в него. Липсата на шанс и алтернатива прогони цели области на страната в чужбина, а в други останалите хора са зависими от единичен местен работодател, който може да си позволи мизерни заплати и непоносими условия на труд. Примерът с миньорите в Ораново, които предават ботушите си по наследство и работят в непрестанна опасност за живота срещу заплати под хиляда лева, за съжаление съвсем не е изолиран… 
Тази икономическа реалност неизбежно прави държавата твърде зависима от все по-трудно достъпни европейски фондове и непрекъснато финансиране през дългове. Без ускорено развитие на икономиката, дълговата спирала е близка и неизбежна перспектива. 

Пиша всичко това, не защото съм черноглед човек, даже напротив. И не защото то не е известно. Не съм анализатор и нямам такива планове за живота си. Пиша го защото съм убеден, че обществото ни има и нужда, и вътрешни сили за радикална промяна на този модел. Защото този начин на управление е  изчерпан и вече опасен за нацията ни. Защото без промяна на политическия модел няма как да изградим здрави институции и здрава икономика. 

За такава промяна трябва да се изкоренят два елемента на модела. Първият е “политическата машина”, която се интересува само от избори. И подчинява на изборния резултат всичко - назначения, обществени поръчки, европейски пари. Машината, заради която работим и плащаме данъци не за доброто на семействата си, а за благото на управниците си. Вторият е заместването на качествените, предвидими и независими републикански институции със стихийната воля на едноличния лидер. И не, не говоря само за Бойко. Той не е чак толкова различен от Сакскобургготски и Първанов, че да му отделяме специално внимание. Проблемът е, че едноличата воля на лидера и сплетните на приближените му не могат да заместят силните институции, които следят за общия, а не за личния интерес. Да, демокрацията иска “силни” лидери и народът им дава властта, съвсем не само у нас. Но републиката има и силни защитни механизми. А у нас те са смачкани и потъпкани. Решенията по всички въпроси се вземат не в независими и професионални регулатори и администрации, а в партийни кабинети или на дивана на лидера. И естествено обслужват не общия национален интерес, а дребните сметки на партийните апарати и на антуража на партийните водачи… 

И да, през първата половина на 2016, светът полудя и се пусна по пързалката. Животът ни от десетилетия не е изглеждал толкова несигурен и непредвидим. Но е връх на глупостта и цинизма новите заплахи да се използват като аргумент против промяната. Напротив - точно те правят промяната наложителна. Защото моделът на партийните машини не може да се справи с новите рискове и заплахи. Да си спрял и да гледаш как къщата ти пада, не е стабилност, а ступор и безотговорност. Разумът изисква действия, а не паника, инициатива, а не бягство от решения. 


Тиъдър Рузвелт е победил “политическата машина”, въвел законите срещу монополите и наложил личните качества и заслуги като основен критерий за назначение. И с това е останал в историята. Постигнал го е тридесет години след онзи паметен разговор с баща си. Е, България няма толкова време. 
Здравият разум трябва да се разбунтува, още сега. 



сряда, 30 декември 2015 г.

Между Сцила и Харибда или между свекървата и тъщата? “Пиянската реч” на Доган и предизвикателствата пред българската национална сигурност


Накратко: Основните предизвикателства пред българската национална сигурност са две: опитите на две бивши империи да възстановят политическата си сила в някогашните си сфери на влияние, в т.ч. и на българска територия, и корупционната парализа на българските държавни институции. И двата проблема имат общи решения: пълноценно и искрено участие на България в политическите съюзи на западния свят - ЕС  и НАТО  и ускорена изолация на всички крила на ДПС  от политическата власт, държавните поръчки и службите за сигурност. 

Никой здравомислещ българин не се съмнява, че поддържането на добри политически отношения с Русия и Турция е полезно за страната ни. В още по-голяма степен е полезно пълноценното използване на културните и икономически връзки. На това обаче пречат опитите на двете бивши империи да отглеждат зависими политически, икономически и религиозни кръгове в страната. Намесата във вътрешните ни работи, чрез посредници, трови добросъседските ни отношения, българската политика и икономика. А именно засилването на ролята на тези кръгове е начинът, по който днешният руско-турски конфликт се отразява на националната ни сигурност. Сблъсъкът на интереси помежду им предизвика и политическия конфликт в партията, която повече от две десетилетия се опитва да обслужва тези интереси в България - Движението за права и свободи

1) Турция поддържа влиянието си върху българската политика чрез два свързани инструмента - мюсюлманското изповедание и ДПС. Колкото и Доган да се прави на “светски лъв”, именно той през годините гарантира влиянието на Турция върху Главно мюфтийство и се възползва от политическата агитация, осъществявана в българските джамии. 
И няма никакви белези, че с “пиянската реч” от Сараите тази практика е приключила. Напротив - “триумвиратът” начело на ДПС може да бъде заподозрян в протурска и проислямска политика значително повече от Лютви Местан. От две години насам, Мустафа Карадайъ беше размахван като плашило с цел да бъде пазен “българският Ибрахим Ругова” - Местан. Представянето на Карадайъ за по-светски и по-отдалечен от Анкара политик е просто несериозно. Същото се отнася и за почетния гост на конгреса на партията на Ердоган Рушен Риза (който, по стечение на обстоятелствата, беше придружен там от близнака на Четин Казак, Метин…). 

Между другото, поддържането на добри отношения с Турция и нейната роля за опазването на границата ни от мигранти бяха многократно изтъквани от премиера Борисов като основание за толерантност към ДПС на Местан. Което означава, че ролята на Движението като агент на турски интерес в България никога не е било тайна за службите ни. 

2) Русия упражнява влиянието си, чрез доста по-широк набор от инструменти. Сред тях са традиционното политическо влияние в партиите от левицата (БСП и особено Георги Първанов, т.е. днес - АБВ), а по-късно и прякото инвестиране в “Атака” и Сидеров като чист проруски проект. Но руското влияние е най-вече медийно и икономическо. А за основен инструмент в това отношение, Кремъл използва Доган и Пеевски. 
Традицията е силна още от времето на “Мултигруп”, премина през Библиотекарско-мулташката връзка, а днес медиите, свързани с ДПС и Пеевски, са основен проводник на пропаганда. 

Следователно - “вътрешният конфликт” в ДПС е всъщност пряка последица от опита на Доган да слугува едновременно на поне двама господари и по този начин да упражнява огромен контрол върху вътрешната политика на България. Веднъж - чрез контрол върху гласовете на българите мюсюлмани, втори път - чрез финансиране от руските енергийни проекти и Пеевската медийна империя.  

Провалът на Доган да е добре и с тъщата, и със свекървата, щеше да е почти забавен, ако не беше третото и ключово предизвикателство за националната ни сигурност:  

3) Корупционната парализа на право-охранителните институции и службите ни за сигурност.  

За днешна България, домогванията на Русия и Турция не би трябвало да са страшни. Ние сме пълноправен член на най-силния военно-политически пакт и на най-мощната икономическа общност в света. Разполагаме със защитата на най-добрите партньорски служби и най-здравата правна рамка за борба с корупцията и свобода на медиите. За нас опитите на г-н Доган да обслужи едновременно нелегитимен интерес на съюзника ни в НАТО - Турция и на традиционно влиятелната на Балканите Русия би трябвало да са малък риск. Той може лесно да бъде пресрещнат и от службите ни, и от прокуратурата ни, и от регулаторите - най-вече КЗК - които отговарят за свободна медийна среда и честни обществени поръчки.  

Но реалността е друга. Освен нелегитимни руски и турски интереси, през годините Доган (първо чрез “Мултигруп”, а после чрез Пеевски) обслужва и ненаситната алчност на управляващите политици. И в резултат упражнява огромно влияние в службите, съдебната система, регулаторите.  

През последните години, властта допусна в ръцете на Доган и Пеевски да се концентрира не само огромна медийна власт, но и контрол върху КЗК; Допусна не само четвъртата по големина банка в страната да бъде фалирана от ДПС със съдействието на БНБ, ДАНС и Прокуратурата, но и сега активите и да бъдат плячкосвани от същите среди. Нещо повече - ДПС да запази ключов контрол върху БНБ като гласува заедно с ГЕРБ подуправителите на банката… В “коалиция” с ДПС беше съхранена безконтролната роля на прокуратурата, подготвя се и нов, зависим от същите кръгове състав на КЗК.  

Дълбоката корупция на институциите ни и проникването на мафията в тях, особено в службите за сигурност, правят България слаб и непълноценен партньор на ЕС и НАТО. Лишават ни от сигурността, която можем да получим.  

Решението е едно: Нямаме избор между Русия с Доган и Турция с Местан. Не сме между Сцила и Харибда. Нашият избор е с Европа и САЩ, без Доган и Местан. А те да си решават проблемите с алкохола, свекървата и тъщата…  




вторник, 8 декември 2015 г.

Компромисът, доверието и цената на вота


Утре ще се проведе най-важният дебат в българския парламент от този за допускане на самолети на НАТО през въздушното ни пространство през 1999г. И ще се вземе - както и тогава - решение, което ще наложи нови перспективи пред обществото ни и нови разделителни линии в политиката ни, като преформулира (ах, тази мечта на г-н Местан…) цялото политическо и властово пространство.

1) На първо място, ще се проведе дискусия за контрола и баланса между властите и Институциите. Този дебат беше съзнателно пропуснат от ВНС през 1990/91г., което предопредели криминалната и контролирана същност на голяма част от политическия преход.
Защото “преход” в системата на правосъдието не се състоя, а през безконтролната и нереформирана структура на прокуратурата, криминалните номенклатурни елити на късния тоталитарен режим запазиха и увеличиха властта си.
Ще се проведе дискусия за свръхконцентрацията на власт в ръцете на прокуратурата и поредица от главни прокурори.
Ще се проведе дебат и за ефективността на прокуратурата. Защото четвърт век и четирима главни прокурори са предостатъчен период за оценка, а тя е еднозначно негативна. Резултатите от налагането на върховенство на закона, борба с организираната престъпност и политическата корупция са отчайващи.
Или по-точно - никакви. Няма резултати.
И трябва да кажа честно, че този дебат е предварително загубен. 43-тото ОНС няма да приеме достатъчно радикални промени в Конституцията, които да решат проблема.
Смелите предложения няма да намерят достатъчна подкрепа, а напротив - ще бъдат отхвърлени с огромно мнозинство.
Но все пак, през юли, в българския парламент се постигна сериозен компромис, който открехва вратата ако не за дълбока реформа по румънски модел, то поне за установяване на минимални контрол и баланс. И тук въпросът е - ще удържат ли народните представители и парламентарните групи постигнатото съгласие, ще останат ли верни на думата и подписа си? Или с други думи…

2) Утре ще се проведе и дискусия за доверието. Онова, което могат да имат помежду си политиците от властта и опозицията, когато са поели ангажимент за общи национални цели. Защото без минимум доверие между власт и опозиция, съгласие около национални цели е невъзможно, а обществото ще продължава да се лута в плетеницата от свински черва и бандитски схватки, която наричаме демократичен процес.
Ще се проведе и дебат за доверието вътре в отделните партии и коалиции от мнозинството. Доверие, което - отвъд естествената конкуренция и лични сблъсъци - определя смисъла и ползата от съществуването на тези политически тела. И преди всичко - дебат за доверието между гражданите и властта. Доверие, без което всичко останало е загубена кауза.

3) Може би най-важната част от дебата ще бъде за корупцията - както в съдебната система, така и в политиката. Защото в демократичните държави, борбата с корупцията е работа на прокуратурата.
И тук е отговорът на ключовия въпрос за разделението на ВСС и съотношението на квотите в двете му колегии. Съдът трябва да бъде независим, но и контролиран по начин, който да гарантира преследване на корумпираните съдии.
И в България има орган, който може да разследва и контролира съда. Този орган е прокуратурата. Невъзможно е обаче, контролът да се осъществява успешно, когато съдии и прокурори се назначават взаимно. Нужно е разследващият орган да бъде независим и безпристрастен в дейността си. И оттук нуждата за отделни, независими колегии във ВСС.
Разделението само по себе си ще гарантира контрол върху дейността на съда и разследване на корупционните практики - защото прокуратурата ще бъде независима от съда. И няма нито да се изкушава да кадрува и да слага под чадър протежетата си, нито ще се страхува от влияние върху собственото си кадрово развитие. Прокуратурата, освен независима трябва да бъде и контролирана.
Защото - за разлика от съда в България, нея няма кой да я контролира и разследва. И предложението за паритет на парламентарна и професионална квота в “прокурорската” колегия на ВСС е недостатъчна, но правилна стъпка в тази посока. Стъпка, която е плод на тежък политически компромис, в който участва дори и Главният прокурор на Републиката.
Дебатът за корупцията би трябвало да потвърди този компромис. Но през последните седмици, на фона на небивала компроматна кампания, този компромис, скрепен с подписите на над 180 народни представители, е силно разколебан.

4) И тук е моментът да кажем, че ще се проведе и дебат за страха. Налага се да отговорим каква е причината, някои измежду нас да се огъват и отмятат от подписа си и постигнатото съгласие. И моят отговор е ясен.
Страх от собственото минало и от възможността прокурорският чадър върху него да бъде снет или “медийните" псета да бъдат насъскани. И преди всичко, да отговорим на въпроса: Кой обръща позициите на българските народни представители и ги кара да се откажат от подписа и думата си? 

5) А това значи, че ще трябва да отговорим и на въпроса за политическата роля на Главния прокурор в процеса на вземане на решения от върховния орган на властта в парламентарната ни република.
И да се върнем на въпроса за контрола и баланса, защото нелегитимната политическа роля на Главния прокурор се превръща в покровителство на политическата корупция. Безконтролният главен прокурор - независимо от неговото име - се превръща във фигура, която преценява дали и доколко политическата и съдебна корупция да бъде разследвана. И ако съдим по резултатите - предпочита да прикрива корупцията, вместо да я разследва. И така да я използва за инструмент при упражняването на нелегитимна политическа власт.

По силата на изкушението на позицията и неограничените си правомощия, а не на личните си качества или недъзи, той се превръща в главен рекетьор на Републиката. И в заплаха за националната сигурност.

Цената на утрешния вот е доверието в мнозинството и волята на народните представители да се преборят с властващата политическа корупция. И всеки, който се огъне и отстъпи от постигнатия труден компромис, ще плати с бъдещето на всеки един български гражданин, с бъдещето на децата ни, с обричането на морална и икономическа мизерия цялата българска нация.

Аз отказвам  да платя тази цена.  





петък, 9 октомври 2015 г.

Решение ли е намесата на Путин в Сирия? Да, колкото намесата на Тамерлан преди шест века...



Конфликтът в Сирия и Ирак е и цивилизационен шок за всеки от нас, и хуманитарна катастрофа, и основен вътрешноевропейски проблем, реална заплаха за бъдещето ЕС.  

(снимка Sultan Kitaz, www.iiconservation.org )
Зверствата на ИДИЛ са извършени често от израснали и по-лошото „отгледани“ в Европа младежи, а се представят на света с помощта на западни технологии, чрез свръхмодерни PR техники. Бруталната съдба на жертвите уви не е най-страшното. Моралното чудовище, което смразява кръвта е родено в недрата на нашия свят, под носа на службите ни за сигурност и е продукт на социално-образователните ни системи. Разрухата в Сирия и Западен Ирак, нестихващото насилие в района, стотиците хиляди жертви и милионите бежанци в Турция и Ливан ни изправят пред най-сериозната хуманитарна катастрофа от десетилетия. А насочването на (една наистина само малка) част от тези бежанци към богатите страни от ЕС показа по брутален начин слабостта на общите европейски институции, липсата на политическо лидерство и неустойчивостта на демократичните ни политически традиции.

Днес, въпреки известния напредък от последните седмици, съществуването на ЕС изглежда   формално, а   възстановяването на вътрешните граници – съвсем реално. Въпреки всичко, не мога да не се съглася с Иван Кръстев, че 
„повечето европейски лидери се надяват американско-руско сътрудничество в Сирия да е единственият път за прекратяване на конфликта 
… Нещо повече … бих добавил, че това е почти единственото, на което смеят да се надяват. Опасявам се, че това е и планът им за действие.

Това е колкото вярно, толкова и обезсърчаващо. Конфликтът в Сирия и Ирак е огромен проблем именно за Европа и опитът да избягаме от отговорност при решението му е крайно незрял и плашещ. Нещо повече – има обективни причини дори координираната намеса на САЩ, Русия и Турция (колкото и невъзможна да изглежда на този етап) да е недостатъчна. Гражданската война се дължи на първо място на отчаянието и гнева на сунитското мнозинство в Сирия, потискано от десетилетия. Втората причина е  трайната съпротива на кюрдите в Сирия и Турция, подпомагани от автономията в Ирак. А третата (и може би най-важна и най-слабо коментирана) –  „втората интифада“ на сунитското малцинство в Ирак след избора на втория кабинет на Ал-Малики (декември 2010) и особено след превръщането му в еднорелигиозен (sectarian) шиитски режим в края на 2011г. Този избор беше разпознат от сунитите в Ирак като пряко предателство от страна на администрацията на САЩ и съгласувано с Иран нарушаване на всички предходни договорености.

Днес, евентуална подкрепа на САЩ за борбата на шиитските милиции в Ирак срещу ИДИЛ се разбира от сунитите като крайно враждебен акт и подкрепа за политиката на Иран и Сирия. Това консолидира подкрепа за ИДИЛ като единствен защитник на сигурността на сунитските общности. От друга страна, подкрепата за въздушните удари на сунитско-арабската коалиция, водена от Катар и Саудитска Арабия и за умерената сунитска опозиция се възприема от шиитите като сътрудничество с ИДИЛ и заемане на страна във фактическата война чрез пълномощници (war by proxies), която се води между Иран и Саудитска Арабия в Сирия и Йемен. Съчетано с историческата подкрепа на САЩ за Израел, това рязко намалява шансовете на САЩ да спечелят доверието на елитите в Близкия изток (а камо ли на населението) като лидер на военна намеса и последващ мирен процес.

Намесата на Турция има далеч по-малки шансове. Тя представлява преди всичко защита на турския национален интерес и очевидната и цел би била отслабване на кюрдските сили и позиции. Тя се посреща еднакво враждебно от кюрдите и от властта в Сирия и Иран и също косвено укрепва позициите на ИДИЛ, дори когато Турция  ги бомбардира. 

Решение ли е намесата на Русия в района? Горе-долу колкото намесата на Тамерлан в същия район преди шест века (отново през Каспийския басейн, по ирония на съдбата)...


...Никой не се съмнява в способността на Русия, ако бъде оставена сама, да смаже сунитската съпротива (от която ИДИЛ е само една част) и да предостави пълен контрол върху сирийската територия на съюзниците си в Сирия и Иран. Резултатът ще бъде същият, както при нашествието на Тамерлан – тотална репресия срещу сунитското население (която може би няма да се излъчва по YouTube, и това ще е единствената разлика със зверствата на ИДИЛ) и възстановяване на гражданската война с нова злоба и енергия веднага след като външният „благодетел“ на шиитите напусне територията. Ако говорим за доверие сред потиснатите сунитски общности от Алепо и Хама до Мосул и Багдад, то последният, който би могъл да го получи, е откритият съюзник на Дамаск и Техеран – Владимир Путин…

Отстраняването на ИДИЛ чрез безкомпромисна (и то наземна) военна интервенция няма алтернатива. Но не е решение само по себе си. Решението изисква сложен политически компромис, даващ безусловни гаранции на сунитите в Сирия и Ирак в две посоки: Първо, че процесът на изтласкване на ИДИЛ няма да е съчетан с геноцид срещу сунитското население от двете страни на границата (тази опасност е напълно реалистична и би довела до нова, по-силна бежанска вълна…). И второ, че сунитите ще имат адекватен достъп до политическата власт в процеса на възстановяване на държавите. Подобен компромис без активното участие на силна европейска дипломация е непостижим. ЕС може да извлече полза от досегашната си дипломатическа слабост в района и възможността да спечели доверието на умерените сунитски лидери. Особено важна роля могат да имат привидно слабите държави от източната периферия на Съюза, които имат трайни контакти с арабските, а и кюрдските общности от Близкия изток и ненакърнено доверие сред тях.

Европа има огромен проблем с кризата в Близкия изток, но държи и ключа за решението, в три посоки:
-         Засилена обща политика по вътрешна сигурност и граничен контрол, в т.ч. разбиване на вътрешните екстремистки мрежи и политика по контролиран достъп на бежанците (част от които са потенциално мощно средство в бъдещия мирен процес);
-         Обща политика по финансиране на борбата с последиците на хуманитарната криза, в т.ч. изграждане и поддържане на лагери, медицинска и друга хуманитарна помощ (и по този начин – допълнително изграждане на доверие сред сунитските и кюрдски общности);
-         Ключово общо участие във военните действия и последващия мирен процес, като гарант на сигурността на сунитите и в двете фази на умиротворяване.

ЕС може да излезе от кризата в Близкия изток по-силен и вътрешно, и на международния терен. Въпрос на лидерство, обща воля и позабравения в Европа кураж пред лицето на опасността.




сряда, 16 септември 2015 г.

"Потоп" или промяна за Европа?


Бежанската криза, и особено политическата и медийна паника, която тя създава, ми припомни чувството на обреченост и пропадане, изпълващо "Потоп", втория роман от историческата трилогия на Сенкевич. Роман, описващ внезапния разпад на великата "Жечпосполита" ("Република"), федералната изборна монархия на Полша и Литва,  превърнала се за повече от век в символ на етническа и верска толерантност, сложен взаимен контрол на властите, политическо и военно могъщество. Полската "Република", освен исторически спасител на централна Европа от татарите и османците, е и предвестник на демокрацията, конституционната монархия, федерализма и подчинението на основните християнски ценности на човешките права и достойнство, при запазване на правата на лутераните и евреите под светска католическа власт - в голяма степен, предвестник на днешния хаотичен, но обърнат към гражданите си и правата им Европейски съюз... Но повече за Полша - в края на този текст

Днес, изправени пред бежанската и мигрантска вълна от Близкия изток и Северна Африка, Европа изглежда в състояние на разпад и безнадеждност. Държава след държава затваря границите си, като търси индивидуално спасение зад телени мрежи. Правителство след правителство затъва в популизъм и помпане на мускули пред избирателите с неизпълнимото обещание да спре бежанския поток към подвластната му държавна територия, с надеждата, че други държави на територията на същия съюз ще понесат тежестта от неизбежното прииждане на стотици хиляди имигранти. Сблъскват се две противоположни тенденции на еднакво зловредно политическо говорене

Повечето национални лидери, начело с дежурния популист Орбан, чешкото посткомунистическо правителство и националпопулистите на Фицо в Словакия, отхвърлят обща европейска политика в името на затваряне на национални граници. Поддържат ги, с по-малко политическа реторика, затъналите във финансов егоизъм богати държави от северната периферия на континента. 


Повечето лидери на Съюза, начело с Европейската комисия, и масово опозиционните леви партии на северна и западна Европа, се отдават на сантименталничене вместо на политическо действие. Поведението им напомня граждански активизъм, а не загрижено и отговорно упражняване на върховна политическа власт в момент на тежко изпитание. Позоваването на абстрактни ценности, без споменаване на очевидната заплаха, пред която тези ценности са изправени, и без решителни идеи за защитата им, всъщност налива вода в мелниците на националния популизъм на "безчувствената" Централна Европа...

Особено смущаващо е поведението на де факто лидера на Съюза - Федералната република и лично нейния канцлер, която залитна от едната крайност в другата, от снимането на селфита с имигранти до спирането на международни влакове и затварянето на гранични пунктове, последвана, разбира се, от съседна и зависима от волята ѝ Австрия... 

Наблюдаваме ли края на следвоенна Европа, на общоевропейската "Жечпосполита" (Република) - на общия дом на свободата, правата и обърнатата към гражданите споделена власт? Могат ли няколкостотин хиляди мигранти (около 2% от мигрантите по света в момента, по-малко от тези, заселени в Ливан или Турция) да разрушат делото, произтекло от смъртта и бедите на десетки милиони преди по-малко от век, в годините 1914-1945? Само четвърт век ли продължи мечтата на Източна и Централна Европа да бъдем част от семейството на свободните и обединени народи? 

Надали. Но кризата идва навреме, за да сложи край на заблудата  за "края на историята" и на измамната Маастрихтска илюзия за спокоен "клуб на богатите", който не харчи за сигурност и отбрана, докато пази луксозния си "единен пазар". 

Европа ще излезе от тази криза по-силна. Но преди това, трябва всички да схванем някои прости истини и да мотивираме решенията си с повелите на здравия разум, а не с празния популизъм или сантименталните лирични отклонения:

На първо място, кризата няма национално решение. Това важѝ с особена сила за периферни, гранични държави като България и Унгария. Натискът върху границите ни е твърде силен и ако тръгнем по пътя на затваряне на всички граници в Европа, точно ние ще се окажем буферните държави, в които стотици хиляди ще се блъскат в граничните пунктове на по-богатите западни държави, но ще пребивават у нас, за сметка на нашите изтънели социални системи. Нито една европейска държава не може сама да реши проблема, нито да пренасочи потока към други държави-членки. Единствено общо европейско решение, наложено със силата на централната власт и сътрудничеството на националните правителства може да свърши работа. 
На второ място, затварянето на вътрешните граници не спасява никого. Дори да обримчим континента с телени мрежи, имиграцията ще продължи, а каналджийството и трафикът ще процъфтяват. Гласовете на популизма и на сантименталното пораженство ще се извисяват и краят на Шенген ще бележи и началото на края на ЕС. Решенията са съвсем други - общо финансиране на федерален контрол и регистрация, на буферни зони и лагери в сигурни трети страни по границите на Съюза, постепенно и контролиранo пропускане единствено на същински бежанци във всички държави на ЕС, контрол върху пребиваването им, готовност за връщане в родината след преодоляване на трагичните конфликти в родината им. Общи и централно финансирани и координирани мерки срещу трафика, обща политика за вътрешна сигурност... 
На трето място, всеки политически съюз е преди всичко съюз на сигурността, а не общ пазар и "клуб на богатите".  Колапсът на гръцката държавност е основна причина за неконтролируемото напускане на гръцка територия, което днес отваря коридора през Македония и Сърбия, а утре заплашва България. Това прави например смешни напъните на "сепаратистите" от Северна Италия през последните десетилетия - ако Южна Италия се отдели като бедна и неподкрепена от Италия и ЕС провинция, тя скоро ще бъде арабска държава (и е била, в миналото...), а разходите на всички съседи за отбрана ще нарастнат десетократно и далеч ще надвишат цената на солидарността. Това се отнася за всяка периферия на ЕС - солидарността на богатия Северен клуб е въпрос на сигурност на собствените им държави, а не на развален финансов рахат. И тук съвсем не става дума само за днешната бежанска вълна, която е лесно преодолима криза, която е лесно преодолима с ресурса на целия ЕС. Става дума за всички заплахи за сигурността на Западния свят, от Близкия изток и Северна Африка, през Украйна, та до Южнокитайско море. 

Накратко - общото решение на ЕС и общото централно политическо действие нямат никаква разумна алтернатива. Патетичната популистка защита на националните граници е най-голямата заплаха точно за националния интерес на засегнатите държави и общества. Патетичната защита на хуманитарни ценности без твърда политика за сигурност и отбрана е най-голямата заплаха за тези хуманитарни ценности през утрешния ден. Защото те са продукт на общности, чийто интегритет безконтролната миграция застрашава. 

А защо Полша? Не само защото трагичният крал Ян II Кажимеж в голяма степен сам е предизвикал "потопа" от втората половина на XVII век - като е отчуждил всички свои протестантски лидери и общности и по същество е разпаднал държавата и централната власт преди нашествениците да нахлуят. Нито само защото сепаратизмът на полските, литовски, украински и трансилвански войводи на "Републиката" е основна причина за военните поражения. 
А защото през последното десетилетие Полша на Доналд Туск е един от най-добрите примери за баланс между защита на националния интерес и силна проевропейска политика. Правителствата на "Гражданска платформа" дадоха надежда, че в Източна Европа може да се роди нова енергия за засилване и подновяване на ЕС като единен политически съюз на горди и свободни нации, обединени за сигурността и благосъстоянието на гражданите си. Никой разумен наблюдател не може да отрече патриотизма на полското правителство и загрижеността му за националния интерес и активната му политическа роля в рамките на ЕС. 
Днес обаче, бежанската криза насърчава вълната на политическия популизъм преди изборите на 25.10 застрашава да запрати и Полша в лагера на затворените граници :

(което е потенциално фатално за държавата при задълбочаване на украинската криза...).

И накрая - решение за Европа има, И то е дадено от ... Бенджамин Франклин преди 240 години: 

We must, indeed, all hang together or, most assuredly, we shall all hang separately






вторник, 18 август 2015 г.

Jet lag размисли


Две нощи, след полет с десетчасова разлика, имам твърде много време за размисъл. Разсъждавах за огромната (и - за съжаление - увеличаваща се) разлика между нашата обществена и политическа действителност и постиженията на амбициозните общества от двете страни на Атлантика. Имам предвид променящи се, адаптиращи се към новия свят държави като САЩ, но и Холандия, Скандинавските страни, Полша и Балтийските републики. И дори съседна Румъния, която тръгна от по-ниско от нашето ниво. 
Разсъждавах и за поредната небивала по яростта си атака, която се разви срещу Реформаторите и мен лично, докато отсъствах. А може би това е една и съща тема, и това е отговорът на въпроса защо са тези постоянни атаки.

Реформаторският блок се оказа в центъра и на атаките на мафията, и на надеждите, и на разочарованията на българските граждани, по две много прости причини:

1) За първи път от повече от десетилетие, управляваща партия разглежда властта като инструмент за промяна, а не лъжица за пълнене на гушата. Факт е, че и ДСБ в 40 НС, и СК в 41 НС предлагаха разумни реформи. Но нямаха досег до властта да наложат дори и йота от тях. А участниците във властта бяха купувани, за да се превърнат в защитници на кражбите и спирачки за промяната. Десетина месеца са достатъчни, за да се види, че Реформаторите не се купуват и не се продават. Или поне мнозинството, за да не бъдем крайни оптимисти. 

2) Въпреки слабостта си като структури, организация и присъствие в НС, но със силата на желанието си за промяна, наложихме непознат стил на управление: Стилът на преговорите и компромиса. Започнахме да управляваме така, както се управляват САЩ и страните от Северна Европа - с постоянни тежки преговори и разумни компромиси. В името на тази промяна, която тези страни, през последното десетилетие, успешно извършват (за разлика от шумните си братовчеди в южната и изтична част на континента). 

Този стил не се харесва нито на мафията, която вижда, как лостовете на властта бавно, но сигурно, се изплъзват, нито на най-радикалните ни привърженици, които са свикнали да правим политика на принципа "Всичко или нищо". За петнайсетте години на новото хилядолетие, този принцип обаче доведе до ... едно голямо Нищо. 

Равновесието на силите в обществото не предполага революционна промяна. Но и още нещо - страните, които успяха да се приспособят към XXI век, не проведоха революции. Те вървяха по пътя на преговорите и компромисите в тежки коалиции. Лидерите с големите усти и с големите мнозинства, независимо дали са "консерваторите" на Груевски в Македония, "десните" на Берлускони в Италия или социалистите на Сапатеро в Испания просто фалираха държавите си. Власт без коректив е опасна за гражданите. По-добре трудни преговори, отколкото лесен фалит... 

Успешни ли сме в желанието за промяна по пътя на преговорите и компромиса? Само частично. Крайно недостатъчно. Когато правиш политика през преговори, единството и способността да говориш ясно, непоколебимо и непротиворечиво са решаващи за успеха. Разпасаните команди се справят трудно, досега постигнатото е чак учудващо много за организационното ни състояние. И по-важно - когато се бориш за промяна, нямаш право на компромиси с принципите си. А ние допуснахме партизанските борби вътре в блока да отслабят експертния ни потенциал, да обградят министрите ни с партийни кадри, вместо с най-добрите експерти в страната, организациите ни да ламтят за партийни назначения. 

Убеден съм, че Реформаторите имаме потенциала да поведем България с темпото на XXI век. Ако не темпото на САЩ, Швеция и Финландия, то поне това на Балтийските републики, Полша и Румъния. За да се справим със задачата обаче трябва да променим първо себе си. 

И още нещо: Не стреляйте по фалшиви патици. Не местните избори ще променят страната. На местните избори, всеки ще получи своето - ГЕРБ най-много гласове, ДПС мнозинството от гласовете на мюсюлманите, РБ и ПФ - увеличено влияние в местната власт и няколко знакови победи, левицата - крив макарон. Но това съвсем няма да промени България. 

Темата на политическата есен не са местните избори, а държавният бюджет. Той ще покаже станали ли сме отговорни към парите на данъкоплатците (както кампанията за местните избори показва шеметна безотговорност към тях...). В САЩ, 90% от кметовете са безпартийни, но преговорите за бюджета продължават шест месеца. Когато и у нас бюджетът стане по-важен от изборите, българите ще престанат да се изселват на запад. Когато видят, че властта управлява отговорно, а не крадливо, техните с труд изкарани пари...