петък, 7 декември 2018 г.

ЧРД, Бай Бойко! (със закъснение, но без патерици)



Бойко, не се подвеждай по инсинуации за заглавието. Пиша този поздрав с подобаващото уважение. И знам, че скоро нямаш рожден ден. Като му дойде времето, ще ти пожелая здраве, съвсем искрено. 

Обръщам се към рожденика ГЕРБ, но пиша лично до теб, защото без теб ГЕРБ няма да съществува и 90 минути - и тези 90 минути са може би по-близо, отколкото повечето хора в партията си мислят. Но виждам, че ти го знаеш. Личи си по умората, разочарованието и упоритото, недоволно самохвалство. Знаеш, че краят е близо - и вече се подготвяш той да е безболезнен, поне лично за теб, ако не за цялата партия… 

Но това, което не знаеш, е как стигна до тук. И затова си такъв кисел и объркан. Нека ти обясня. Не че - дори да ме разбереш - нещо ще направиш. Но поне тези, които нагазят в блатото, което ще оставиш след себе си, да имат идея как стана така. 

12 години е голяма работа. ГЕРБ вече е най-устойчивата партия в демократичен период, а ти си лидерът с най-много дни като премиер, сред тези, които са се явявали на що-годе свободни избори. Но - боя се - именно тайната на успеха е и обяснение на провала. И за да разбереш как стигна до тук, трябва да осъзнаеш каква беше рецептата на успеха ти. 

Тя включваше три основни принципа: 
  • Безогледен популизъм и опортюнизъм; 
  • Стратегически отказ от каквито и да било реформи и 
  • Геополитическо безгръбначие. 
Тези три принципа гарантираха винаги да имаш повече приятели и съюзници, отколкото врагове и конкуренти. И преди всичко - винаги да се харесваш и никога да не носиш отговорност… 

За да работят тези три принципа, имаше четири закона на политическо действие: 
  • Унищожаване на конкуренцията вдясно, колкото и да е добронамерена; 
  • Легитимиране на умрялата БСП като основен противник; 
  • Съобразяване с ДПС и Кремълската пета колона (ако изобщо има разлика) във всяка критична ситуация и
  • Изграждане на Партия-държава от късносоциалистически тип, основана на партийни назначения, корупция и купуване на гласове.

Е, честито. Успя. Почти. Ето и резултатите: 
  1. Отгледа обществено мнение, готово да се противопостави на всяка, дори и най-плаха реформа и неспособно да търпи каквато и да било проява на отговорност от страна на властта; 
  2. Изгради медийна среда (която все още ти лъска чепиците), изцяло критична към реформаторски политики, издигаща популизма и безгръбначието в култ и напълно зависима от парите на олигархията и бюджетните подаръци; 
  3. Укрепи левицата - не само като партийни структури, но най-вече като обществени настроения, готови да подкрепят нови, популистки левичарски проекти; 
  4. Подчини властта си на чужди и враждебни сили, които контролират правосъдието (и особено прокуратурата и ДАНС) и медиите - същите сили, които подготвяха разправа с теб и партията ти през лятото на 2013г., и които по всяка вероятност щяха да успеят, ако не беше получил подкрепата на демократичната десница; 

Разбирам, че тези първи четири точки не те тревожат особено, В крайна сметка, на теб грам не ти пука за институциите и свободите, а силната левица разглеждаш като важен елемент от своя властови пъзъл - иначе от кого ще ни спасяваш всеки път? Затова, нека да минем на най-важното: 

Ти успя да настроиш общественото мнение толкова вляво, и толкова пренебрежително към ценностите на ЕС и към НАТО, че то се обърна срещу теб самия. Защото повечето хора - както сам отбеляза, докато лъжеше едни хора в Кърджали - разсъждават просто. Щом ти си дясното, а дясното е ЕС и НАТО, значи като им писне от теб - а им писна зверски - писнало им е и от “Европата”, и от “американците”, и от “демокрацията и пазарната икономика”, и въобще…, както се казва в един много интелигентен съветски виц, който не знаеш. 

Преди всичко - ти успя, насила, да възпрепятстваш възникването и укрепването на социалната класа, която трайно да те харесва и подкрепя - дребната средна класа от провинцията и кварталите на София. Ти направо й разката фамилията - за да угодиш на чиновниците от Партията-майка, на олигарсите и на ДПС. 

И успя, в постоянните си - и често успешни - опити да разбиеш демократичната десница, да накараш образованата средна класа в София и големите градове да те мрази повече, отколкото мрази червените. 

Знам, че сега се оглеждаш за партньори “вдясно”. Забрави. Това вече беше. Днес, ако някой вдясно си стисне ръката с теб, както направих аз преди четири години (прочее, и до днес не съжалявам, но това е съвсем отделна тема), няма просто да се сбогува с политическата си кариера. Ще го бият на улицата, а може и с ритници, както казват Илф и Петров (това са съветски писатели, но вицът по-горе не е техен). 

Време е да бъдеш честен - да кажеш на партията си, по случай рождения ден, а и от уважение към лоялността им, че излизаш от властта. И тя с теб - задълго, или пък завинаги. И да кажеш също, че оставяш след себе си безумна хавра - разпаднати институции и нереформирани социални системи, бедност и преди всичко - гняв. Гняв, който може да докара на власт някаква безумна комбинация от леви популисти, антиевропейци, червени мошеници и национални социалисти. И да разруши всичко, което - въпреки теб - беше изградено от средната класа в България и шепата политици-реформатори, които през годините упражняваха част от властта. 

Можеш, разбира се, на раздяла да опиташ да оправиш част от простотиите, които сам сътвори - да спреш (пак) безумието АЕЦ “Белене”, да работиш заедно с Европа за премахване на монопола на Газпром, да прекършиш господстващото положение на “Лукойл”, да започнеш нужните реформи за влизане на България в Еврозоната и ядрото на ЕС, да премахнеш политическото посредничество при европейските фондове. И още много можеш да направиш… 

Но няма - защото не ти стиска. Казвам го просто, за да е ясно, че има и друг начин да се управлява. Различен и по-добър. И това време ще дойде, но без теб. И заради теб - с голямо закъснение. И без патерици… 


.

понеделник, 5 ноември 2018 г.

“ДЕМОКРАТИЧНАТА ОБЩНОСТ” ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЕДИН “БИТ ПЕС”


Въпреки над десетгодишната история на нестабилни коалиции, разцепления, скандали и противоречиви отношения с доминиращата партия ГЕРБ, българското реформаторско дясно продължава да получава подкрепа и да предизвиква интерес.  
Това не е парадокс. Просто десницата (демократичната десница, градската десница, реформаторската десница, либералната десница, демократичната общност и т.н и т.н. - безнаказаната  злоупотреба с имената показва, че повечето хора чудесно знаят кои сме, дори когато ние не сме съвсем наясно…) единствена последователно защитава позиции, които имат подкрепата на минимум 15, а на моменти - и над 25 % от гражданите на страната. Да не бъде голословен: 

  • Икономическа свобода; 
  • Лични свободи, и особено свобода на словото и медиите; 
  • Радикална реформа на правосъдието; 
  • Отговорно отношение към природата; 
  • Безусловна геополитическа ориентация към НАТО и
  • last not least, стремеж към участие на България в ядрото на единна, дори федерална Европа
Това са политически тези, които само дясното защитава. Те отговарят на интересите и ценностите на много повече българи, отколкото гласуват за демократичните десни формации, било то поотделно или в коалиции. 

Затова дясното упорито оцелява - просто то съществува далеч под естествените си нива на подкрепа, на ниво твърдо ядро, при това - често разцепено. Само минимателно усилие за обединение - и мястото на десницата в парламента е гарантирано. Много повече обаче е нужно, за да бъде реализиран целият потенциал, да участваме ефективно в управлението и да наложим дневния си ред в националната политика… 



1) Постигнатото дотук. 

Вдясно винаги сме склонни на самобичуване. Няма “десен проект”, който да не е систематично обезкостяван от най-твърдите си привърженици. Само ще припомня, че Реформаторският блок беше съсипван от критики далеч преди да бъде създаден, но тази формация постигна най-високия изборен резултат от 2001г. насам и продължи да поддържа необичайно високи нива на доверие до самия си край. И щеше още да ги поддържа, ако не се разцепи по чисто политически причини - оценка на участието си в управлението “Борисов-2”. 

Демократична България” има сходен старт - коалицията няма нужда от врагове, поради напоителния “приятелски огън”. Но аз съм убеден, че тя заслужава подкрепа. 

Противно на общоприетите атаки, “Демократична България” обединява партии с изключително сходни избиратели и програми. През март 2017г., разделението между тези партии беше напълно необяснимо. Доколкото има разлики, те са валидни и вътре в отделните партии, а не толкова - между тях.

Ще повторя - Свободата, законността, западната ориентация, природата, единна Европа. Това е алфата и омегата на българското дясно от ’89 насам. И по тези теми нищо не разделя “Демократична България”. 

Непрекъснатото повтаряне, че “Зелените” са крайно лява партия, която няма място в дясно-центристка коалиция, е просто далеч от съвременните европейски реалности. В по-голямата част от Европа, “Зелените” отдавна преминаха пътя от крайната левица към политическия център и вече са основен представител на градската средна класа, с икономическа програма, стъпила на частната собственост и свободната инициатива. 

Коалицията ни вече има и поредица от програмни позиции, които изцяло утвърждават идентичността й като приемник на класическото българско дясно, който има потенциал да привлича и ново поколение привърженици: 
(Без да споменавам десетките позиции в сферите на правосъдието, енергетиката, сигурността, околната среда, електронното управление - които до една ясно утвърждават десноцентриския характер на коалицията…)

Постигнат ли е максимумът - далеч не, това е очевидно. Но това не е повод да се отрича очевидното. Да погледнем напред: 


2) Бъдещето

Дясното може да достигне електоралния си потенциал, да бъде алтернатива на ГЕРБ за мнозина избиратели и ключов участник в бъдещо управление.  
(Аз не бих се отприщил нито на темата “кога”, нито “с кого” - първо, това е лидерски въпрос. Ако искам да ставам лидер, ще дам своите отговори, но видимо нямам такива планове. Второ и по-важно - същественото е “в името на какво”, а това изглежда все по-ясно)

Но това изисква очевидни и отдавна отлагани стъпки в две посоки - максимално разширение и консолидация в дълбочина. 

2.1. Разширение. 

Обединението на различните партии, групи и личности вдясно води до мобилизация на избирателите. Разликата между нас е разбираема за малцина, слабостта ни разделени - видима за всички. Още повече, че в различни градове и региони на страната, “Силата” е в различни фракции и фигури, които са “Седесето” за местните хора. Самата идея за "обединение на партии с личности” винаги е пораждала напрежение, особено в партийните апарати. Иситината обаче е, че самите ни партии отдавна са по-скоро граждански, ценностни и приятелски общности, отколкото партии в класическия смисъл на думата. Най-малкото - защото нямаме самостоятелната сила да представляваме привържениците си в парламента, камо ли - във властта… 

Да, т.нар. “механично” или “аритметично” обединение няма как да изгради силен политически субект. Следващото разделение е само въпрос на време, а различни политически и икономически кръгове охотно допринасят за раширяване на естествените пукнатини. Аз бих казал нещо повече - коалицията е a priori неудачна формула за политическо взаимодействие.  При участие във властта, всички недъзи на коалицията се проявяват в максимална степен. Не е нужно да се връщаме в 1934г., 2014 е още пред очите ни … 

Но по-малката коалиция не е лишена от недостатъците на по-широката. Дори често е обратното… Преодоляването на тези недостатъци не се постига с ограничаване на участниците, а със засилено вътрешно единство. 

2.2. Консолидация

Вътрешното единство не се свежда до общо ръководство и общо лидерство, макар те да са в перспектива неизбежен елемент. По-съществено е изграждането на общи структури - както местни, така и младежки, тематични, експертни общности и т.н. Тези общи структури първо са по-привлекателни за авторитетни личности, които нито искат да се запишат в една от коалиционните партии, нито да бъдат аморфна “гражданска квота”. На второ място, те са естествен носител на енергия на местни избори, през които се изграждат стабилните политически сили. Но преди всичко, те създават необходимата “гравитация” в центъра на коалицията, което я прави трудно разрушима. 

Тази гравитация с времето е призвана да смекчи идейните различия и да даде ясна посока, да преодолява естествените лични конфликти и да не допуска те да станат междупартийни, и съвсем не на последно място - да изхвърли чуждите тела, които неизбежно присъстват във всяко обединение. 

Натрупването на общи структури и създаването на “гравитационен център”, около който да се формира политиката на един политически съюз, рано или късно води и до издигането на общи лидери и авторитети. Това е и моментът, в който реформаторската десница, или пък демократичната общност, ще може убедително да претендира за изпълнителната власт и да наложи програмата си чрез нея. 

В горните две посоки - разширение и консолидация - си струва човек да си губи времето, да си подлага на изпитание кариерата и семейството, а и да си хаби нервите в калта на българската политика. 

Поне за мен, това е ясно - само това е залогът, който може да ме задържи в активна политика. 



вторник, 23 октомври 2018 г.

"Качи се по-нагоре" или защо проблемът не е само Валери Симеонов



Не, проблемът не е в бъдещето на вицепремиера Симеонов. И Бойко го каза ясно - проблемът е в бъдещето на кабинета "Борисов 3". Защото днешната криза, както и предходните, се дължи на провали на цялото управление, а не само на навика на Валери Симеонов да трупа точки от "straight talk" ("Модерен" навик, който носи позитиви, но и често разкрива тежката му политическа, а и човешка непригодност за висок държавен пост).  

(снимка БГНЕС)

Кризата показва три трайни и непреодолими провала на управлението на Борисов: 


1. Пълна управленска немощ, страх и некомпетентност. 

Не може, просто не може, след близо десет години управление и политическа доминация, повечето от тях във великолепна икономическа конюнктура (с която не спира да се хвали), властта на ГЕРБ да няма елементарни решения на проблемите на хората с увреждания. И изобщо - на проблемите на най-слабите и уязвими членове на обществото ни. И изобщо - на социалната политика. 
Не е чудно, че ГЕРБ не са излъчили нито един партийно отговорен министър в МТСП, въпреки обещанията си. Те просто не знаят какво да правят в тази сфера, а и ги е страх да направят малкото, което знаят. 


2. Състезание по популизъм и неспособност да се решат вътрешните проблеми. 

Кризата издава не само очевидния вътрешен разпад на "Патриотите", но и разломите вътре в ГЕРБ, и най-лошо - непреодолимата конкуренция между отделните групи в ГЕРБ и ОП кой да се позиционира като най-големия национален популист, лъжеконсерватор и лъжепатриот, като "български Орбан". Съвсем отделна тема, че докато се разправят, Корнелия Нинова вече се настани в това пространство... 
Просташкият език на Симеонов не е случайност - той е елемент от рецептата за успешен лъжеконсерватизъм. Както и непрекъснатите празни приказки по различни актуални теми (хазарт, мутри в туризма, делото на Домусчиев, който изведнъж се прероди в защитник на Валери...) на същия герой, от които нищо не излиза, но се трупат точки. Този стил не е наложен от Симеонов, а от Борисов. И днес е напълно извън контрол, в състезание без правила между Борисов и "дясно-консервативния" му антураж, Симеонов, Сидеров, Каракачанов, Джамбазки, Бареков, но също така Нинова и други фигури на "левицата". 


3. Външнополитическа зависимост и уязвимост на властта. 

Тц. Бойко не го е страх, че кабинетът ще падне, ако извади Симеонов или Сидеров. Той има супер комфортно мнозинство, в което влизат и Марешки, и ДПС, да не говорим, че Нинова услужливо е извън НС, заедно с 2/3 от депутатите си. 
Страх го е, но от друго. Че в единия вариант - изхвърляне на очевидния провокатор Сидеров, ще загуби милостта на Батюшка-Цар в Кремъл. А в другия, особено с привличането на Марешки, ще изпадне в пълна зависимост от Батюшка-Цар и ще загуби парите на лошите евробюрократи, без които съвсем не може да свърже двата края. Не, не на управлението - тях отдавна е изпуснал. А на финансирането на обръчите на партията си, без които не може да задържи властта и седмица. 

За Борисов е особено важно да продължава да лавира между Русия и ЕС, като лапа пари и получава гаранции за сигурност и от двете места. По тази причина се нуждае и от шумното предателско поведение на Волен, и от театрално-показната русофобия на Валери. (Неприятен страничен ефект е, че в тази ситуация, Валери Симеонов започва да изглежда на нещо като "прозападен" политик, което има потенциал да нанесе непоправими вреди на образа на Запада в обществото....)


Оставката на Валери Симеонов няма да разреши нито един от проблемите. Оставането му на поста - още по-малко. Промяна е нужна "малко по-нагоре". 


И тук, отвъд анализа, идва политическият въпрос: И к'во пра'им после? 

Отговор на този въпрос в България има (или пък няма?) единствено демократичната, европейска десница и център. 
Това важи и за трите проблема - компетентността и волята за реформи, отказа от просташко-популистко говорене за сметка на реални решения и ясна европейска и прозападна ориентация на националната политика

Просто в последните години е трудно и не особено печелившо да стоиш извън сферата на просташкия, лъжеконсервативен и проруски популизъм. Неслучайно и БСП, и "Патриотите", и ГЕРБ, и цял сонм неконкретизирани "нови десни" се бутат в популисткото пространство като нервни хипопотами в калта, в разгара на сухия сезон. 

Извън локвата остана само демократичната десница. Но готови ли сме да спрем свободното падане на обществото и институциите в трите описани посоки? Очевидният отговор е не. Въпреки съществения напредък и в консолидацията, и в програмата на "Демократична България", засега европейския демократичен център-дясно няма нито обхвата на обединение, нито дълбочината на вътрешно единство, необходими, за да поеме отговорност за властта. 

А видимо няма време. За това си струва да поговорим, и то спешно...