сряда, 30 декември 2015 г.

Между Сцила и Харибда или между свекървата и тъщата? “Пиянската реч” на Доган и предизвикателствата пред българската национална сигурност


Накратко: Основните предизвикателства пред българската национална сигурност са две: опитите на две бивши империи да възстановят политическата си сила в някогашните си сфери на влияние, в т.ч. и на българска територия, и корупционната парализа на българските държавни институции. И двата проблема имат общи решения: пълноценно и искрено участие на България в политическите съюзи на западния свят - ЕС  и НАТО  и ускорена изолация на всички крила на ДПС  от политическата власт, държавните поръчки и службите за сигурност. 

Никой здравомислещ българин не се съмнява, че поддържането на добри политически отношения с Русия и Турция е полезно за страната ни. В още по-голяма степен е полезно пълноценното използване на културните и икономически връзки. На това обаче пречат опитите на двете бивши империи да отглеждат зависими политически, икономически и религиозни кръгове в страната. Намесата във вътрешните ни работи, чрез посредници, трови добросъседските ни отношения, българската политика и икономика. А именно засилването на ролята на тези кръгове е начинът, по който днешният руско-турски конфликт се отразява на националната ни сигурност. Сблъсъкът на интереси помежду им предизвика и политическия конфликт в партията, която повече от две десетилетия се опитва да обслужва тези интереси в България - Движението за права и свободи

1) Турция поддържа влиянието си върху българската политика чрез два свързани инструмента - мюсюлманското изповедание и ДПС. Колкото и Доган да се прави на “светски лъв”, именно той през годините гарантира влиянието на Турция върху Главно мюфтийство и се възползва от политическата агитация, осъществявана в българските джамии. 
И няма никакви белези, че с “пиянската реч” от Сараите тази практика е приключила. Напротив - “триумвиратът” начело на ДПС може да бъде заподозрян в протурска и проислямска политика значително повече от Лютви Местан. От две години насам, Мустафа Карадайъ беше размахван като плашило с цел да бъде пазен “българският Ибрахим Ругова” - Местан. Представянето на Карадайъ за по-светски и по-отдалечен от Анкара политик е просто несериозно. Същото се отнася и за почетния гост на конгреса на партията на Ердоган Рушен Риза (който, по стечение на обстоятелствата, беше придружен там от близнака на Четин Казак, Метин…). 

Между другото, поддържането на добри отношения с Турция и нейната роля за опазването на границата ни от мигранти бяха многократно изтъквани от премиера Борисов като основание за толерантност към ДПС на Местан. Което означава, че ролята на Движението като агент на турски интерес в България никога не е било тайна за службите ни. 

2) Русия упражнява влиянието си, чрез доста по-широк набор от инструменти. Сред тях са традиционното политическо влияние в партиите от левицата (БСП и особено Георги Първанов, т.е. днес - АБВ), а по-късно и прякото инвестиране в “Атака” и Сидеров като чист проруски проект. Но руското влияние е най-вече медийно и икономическо. А за основен инструмент в това отношение, Кремъл използва Доган и Пеевски. 
Традицията е силна още от времето на “Мултигруп”, премина през Библиотекарско-мулташката връзка, а днес медиите, свързани с ДПС и Пеевски, са основен проводник на пропаганда. 

Следователно - “вътрешният конфликт” в ДПС е всъщност пряка последица от опита на Доган да слугува едновременно на поне двама господари и по този начин да упражнява огромен контрол върху вътрешната политика на България. Веднъж - чрез контрол върху гласовете на българите мюсюлмани, втори път - чрез финансиране от руските енергийни проекти и Пеевската медийна империя.  

Провалът на Доган да е добре и с тъщата, и със свекървата, щеше да е почти забавен, ако не беше третото и ключово предизвикателство за националната ни сигурност:  

3) Корупционната парализа на право-охранителните институции и службите ни за сигурност.  

За днешна България, домогванията на Русия и Турция не би трябвало да са страшни. Ние сме пълноправен член на най-силния военно-политически пакт и на най-мощната икономическа общност в света. Разполагаме със защитата на най-добрите партньорски служби и най-здравата правна рамка за борба с корупцията и свобода на медиите. За нас опитите на г-н Доган да обслужи едновременно нелегитимен интерес на съюзника ни в НАТО - Турция и на традиционно влиятелната на Балканите Русия би трябвало да са малък риск. Той може лесно да бъде пресрещнат и от службите ни, и от прокуратурата ни, и от регулаторите - най-вече КЗК - които отговарят за свободна медийна среда и честни обществени поръчки.  

Но реалността е друга. Освен нелегитимни руски и турски интереси, през годините Доган (първо чрез “Мултигруп”, а после чрез Пеевски) обслужва и ненаситната алчност на управляващите политици. И в резултат упражнява огромно влияние в службите, съдебната система, регулаторите.  

През последните години, властта допусна в ръцете на Доган и Пеевски да се концентрира не само огромна медийна власт, но и контрол върху КЗК; Допусна не само четвъртата по големина банка в страната да бъде фалирана от ДПС със съдействието на БНБ, ДАНС и Прокуратурата, но и сега активите и да бъдат плячкосвани от същите среди. Нещо повече - ДПС да запази ключов контрол върху БНБ като гласува заедно с ГЕРБ подуправителите на банката… В “коалиция” с ДПС беше съхранена безконтролната роля на прокуратурата, подготвя се и нов, зависим от същите кръгове състав на КЗК.  

Дълбоката корупция на институциите ни и проникването на мафията в тях, особено в службите за сигурност, правят България слаб и непълноценен партньор на ЕС и НАТО. Лишават ни от сигурността, която можем да получим.  

Решението е едно: Нямаме избор между Русия с Доган и Турция с Местан. Не сме между Сцила и Харибда. Нашият избор е с Европа и САЩ, без Доган и Местан. А те да си решават проблемите с алкохола, свекървата и тъщата…  




вторник, 8 декември 2015 г.

Компромисът, доверието и цената на вота


Утре ще се проведе най-важният дебат в българския парламент от този за допускане на самолети на НАТО през въздушното ни пространство през 1999г. И ще се вземе - както и тогава - решение, което ще наложи нови перспективи пред обществото ни и нови разделителни линии в политиката ни, като преформулира (ах, тази мечта на г-н Местан…) цялото политическо и властово пространство.

1) На първо място, ще се проведе дискусия за контрола и баланса между властите и Институциите. Този дебат беше съзнателно пропуснат от ВНС през 1990/91г., което предопредели криминалната и контролирана същност на голяма част от политическия преход.
Защото “преход” в системата на правосъдието не се състоя, а през безконтролната и нереформирана структура на прокуратурата, криминалните номенклатурни елити на късния тоталитарен режим запазиха и увеличиха властта си.
Ще се проведе дискусия за свръхконцентрацията на власт в ръцете на прокуратурата и поредица от главни прокурори.
Ще се проведе дебат и за ефективността на прокуратурата. Защото четвърт век и четирима главни прокурори са предостатъчен период за оценка, а тя е еднозначно негативна. Резултатите от налагането на върховенство на закона, борба с организираната престъпност и политическата корупция са отчайващи.
Или по-точно - никакви. Няма резултати.
И трябва да кажа честно, че този дебат е предварително загубен. 43-тото ОНС няма да приеме достатъчно радикални промени в Конституцията, които да решат проблема.
Смелите предложения няма да намерят достатъчна подкрепа, а напротив - ще бъдат отхвърлени с огромно мнозинство.
Но все пак, през юли, в българския парламент се постигна сериозен компромис, който открехва вратата ако не за дълбока реформа по румънски модел, то поне за установяване на минимални контрол и баланс. И тук въпросът е - ще удържат ли народните представители и парламентарните групи постигнатото съгласие, ще останат ли верни на думата и подписа си? Или с други думи…

2) Утре ще се проведе и дискусия за доверието. Онова, което могат да имат помежду си политиците от властта и опозицията, когато са поели ангажимент за общи национални цели. Защото без минимум доверие между власт и опозиция, съгласие около национални цели е невъзможно, а обществото ще продължава да се лута в плетеницата от свински черва и бандитски схватки, която наричаме демократичен процес.
Ще се проведе и дебат за доверието вътре в отделните партии и коалиции от мнозинството. Доверие, което - отвъд естествената конкуренция и лични сблъсъци - определя смисъла и ползата от съществуването на тези политически тела. И преди всичко - дебат за доверието между гражданите и властта. Доверие, без което всичко останало е загубена кауза.

3) Може би най-важната част от дебата ще бъде за корупцията - както в съдебната система, така и в политиката. Защото в демократичните държави, борбата с корупцията е работа на прокуратурата.
И тук е отговорът на ключовия въпрос за разделението на ВСС и съотношението на квотите в двете му колегии. Съдът трябва да бъде независим, но и контролиран по начин, който да гарантира преследване на корумпираните съдии.
И в България има орган, който може да разследва и контролира съда. Този орган е прокуратурата. Невъзможно е обаче, контролът да се осъществява успешно, когато съдии и прокурори се назначават взаимно. Нужно е разследващият орган да бъде независим и безпристрастен в дейността си. И оттук нуждата за отделни, независими колегии във ВСС.
Разделението само по себе си ще гарантира контрол върху дейността на съда и разследване на корупционните практики - защото прокуратурата ще бъде независима от съда. И няма нито да се изкушава да кадрува и да слага под чадър протежетата си, нито ще се страхува от влияние върху собственото си кадрово развитие. Прокуратурата, освен независима трябва да бъде и контролирана.
Защото - за разлика от съда в България, нея няма кой да я контролира и разследва. И предложението за паритет на парламентарна и професионална квота в “прокурорската” колегия на ВСС е недостатъчна, но правилна стъпка в тази посока. Стъпка, която е плод на тежък политически компромис, в който участва дори и Главният прокурор на Републиката.
Дебатът за корупцията би трябвало да потвърди този компромис. Но през последните седмици, на фона на небивала компроматна кампания, този компромис, скрепен с подписите на над 180 народни представители, е силно разколебан.

4) И тук е моментът да кажем, че ще се проведе и дебат за страха. Налага се да отговорим каква е причината, някои измежду нас да се огъват и отмятат от подписа си и постигнатото съгласие. И моят отговор е ясен.
Страх от собственото минало и от възможността прокурорският чадър върху него да бъде снет или “медийните" псета да бъдат насъскани. И преди всичко, да отговорим на въпроса: Кой обръща позициите на българските народни представители и ги кара да се откажат от подписа и думата си? 

5) А това значи, че ще трябва да отговорим и на въпроса за политическата роля на Главния прокурор в процеса на вземане на решения от върховния орган на властта в парламентарната ни република.
И да се върнем на въпроса за контрола и баланса, защото нелегитимната политическа роля на Главния прокурор се превръща в покровителство на политическата корупция. Безконтролният главен прокурор - независимо от неговото име - се превръща във фигура, която преценява дали и доколко политическата и съдебна корупция да бъде разследвана. И ако съдим по резултатите - предпочита да прикрива корупцията, вместо да я разследва. И така да я използва за инструмент при упражняването на нелегитимна политическа власт.

По силата на изкушението на позицията и неограничените си правомощия, а не на личните си качества или недъзи, той се превръща в главен рекетьор на Републиката. И в заплаха за националната сигурност.

Цената на утрешния вот е доверието в мнозинството и волята на народните представители да се преборят с властващата политическа корупция. И всеки, който се огъне и отстъпи от постигнатия труден компромис, ще плати с бъдещето на всеки един български гражданин, с бъдещето на децата ни, с обричането на морална и икономическа мизерия цялата българска нация.

Аз отказвам  да платя тази цена.  





петък, 9 октомври 2015 г.

Решение ли е намесата на Путин в Сирия? Да, колкото намесата на Тамерлан преди шест века...



Конфликтът в Сирия и Ирак е и цивилизационен шок за всеки от нас, и хуманитарна катастрофа, и основен вътрешноевропейски проблем, реална заплаха за бъдещето ЕС.  

(снимка Sultan Kitaz, www.iiconservation.org )
Зверствата на ИДИЛ са извършени често от израснали и по-лошото „отгледани“ в Европа младежи, а се представят на света с помощта на западни технологии, чрез свръхмодерни PR техники. Бруталната съдба на жертвите уви не е най-страшното. Моралното чудовище, което смразява кръвта е родено в недрата на нашия свят, под носа на службите ни за сигурност и е продукт на социално-образователните ни системи. Разрухата в Сирия и Западен Ирак, нестихващото насилие в района, стотиците хиляди жертви и милионите бежанци в Турция и Ливан ни изправят пред най-сериозната хуманитарна катастрофа от десетилетия. А насочването на (една наистина само малка) част от тези бежанци към богатите страни от ЕС показа по брутален начин слабостта на общите европейски институции, липсата на политическо лидерство и неустойчивостта на демократичните ни политически традиции.

Днес, въпреки известния напредък от последните седмици, съществуването на ЕС изглежда   формално, а   възстановяването на вътрешните граници – съвсем реално. Въпреки всичко, не мога да не се съглася с Иван Кръстев, че 
„повечето европейски лидери се надяват американско-руско сътрудничество в Сирия да е единственият път за прекратяване на конфликта 
… Нещо повече … бих добавил, че това е почти единственото, на което смеят да се надяват. Опасявам се, че това е и планът им за действие.

Това е колкото вярно, толкова и обезсърчаващо. Конфликтът в Сирия и Ирак е огромен проблем именно за Европа и опитът да избягаме от отговорност при решението му е крайно незрял и плашещ. Нещо повече – има обективни причини дори координираната намеса на САЩ, Русия и Турция (колкото и невъзможна да изглежда на този етап) да е недостатъчна. Гражданската война се дължи на първо място на отчаянието и гнева на сунитското мнозинство в Сирия, потискано от десетилетия. Втората причина е  трайната съпротива на кюрдите в Сирия и Турция, подпомагани от автономията в Ирак. А третата (и може би най-важна и най-слабо коментирана) –  „втората интифада“ на сунитското малцинство в Ирак след избора на втория кабинет на Ал-Малики (декември 2010) и особено след превръщането му в еднорелигиозен (sectarian) шиитски режим в края на 2011г. Този избор беше разпознат от сунитите в Ирак като пряко предателство от страна на администрацията на САЩ и съгласувано с Иран нарушаване на всички предходни договорености.

Днес, евентуална подкрепа на САЩ за борбата на шиитските милиции в Ирак срещу ИДИЛ се разбира от сунитите като крайно враждебен акт и подкрепа за политиката на Иран и Сирия. Това консолидира подкрепа за ИДИЛ като единствен защитник на сигурността на сунитските общности. От друга страна, подкрепата за въздушните удари на сунитско-арабската коалиция, водена от Катар и Саудитска Арабия и за умерената сунитска опозиция се възприема от шиитите като сътрудничество с ИДИЛ и заемане на страна във фактическата война чрез пълномощници (war by proxies), която се води между Иран и Саудитска Арабия в Сирия и Йемен. Съчетано с историческата подкрепа на САЩ за Израел, това рязко намалява шансовете на САЩ да спечелят доверието на елитите в Близкия изток (а камо ли на населението) като лидер на военна намеса и последващ мирен процес.

Намесата на Турция има далеч по-малки шансове. Тя представлява преди всичко защита на турския национален интерес и очевидната и цел би била отслабване на кюрдските сили и позиции. Тя се посреща еднакво враждебно от кюрдите и от властта в Сирия и Иран и също косвено укрепва позициите на ИДИЛ, дори когато Турция  ги бомбардира. 

Решение ли е намесата на Русия в района? Горе-долу колкото намесата на Тамерлан в същия район преди шест века (отново през Каспийския басейн, по ирония на съдбата)...


...Никой не се съмнява в способността на Русия, ако бъде оставена сама, да смаже сунитската съпротива (от която ИДИЛ е само една част) и да предостави пълен контрол върху сирийската територия на съюзниците си в Сирия и Иран. Резултатът ще бъде същият, както при нашествието на Тамерлан – тотална репресия срещу сунитското население (която може би няма да се излъчва по YouTube, и това ще е единствената разлика със зверствата на ИДИЛ) и възстановяване на гражданската война с нова злоба и енергия веднага след като външният „благодетел“ на шиитите напусне територията. Ако говорим за доверие сред потиснатите сунитски общности от Алепо и Хама до Мосул и Багдад, то последният, който би могъл да го получи, е откритият съюзник на Дамаск и Техеран – Владимир Путин…

Отстраняването на ИДИЛ чрез безкомпромисна (и то наземна) военна интервенция няма алтернатива. Но не е решение само по себе си. Решението изисква сложен политически компромис, даващ безусловни гаранции на сунитите в Сирия и Ирак в две посоки: Първо, че процесът на изтласкване на ИДИЛ няма да е съчетан с геноцид срещу сунитското население от двете страни на границата (тази опасност е напълно реалистична и би довела до нова, по-силна бежанска вълна…). И второ, че сунитите ще имат адекватен достъп до политическата власт в процеса на възстановяване на държавите. Подобен компромис без активното участие на силна европейска дипломация е непостижим. ЕС може да извлече полза от досегашната си дипломатическа слабост в района и възможността да спечели доверието на умерените сунитски лидери. Особено важна роля могат да имат привидно слабите държави от източната периферия на Съюза, които имат трайни контакти с арабските, а и кюрдските общности от Близкия изток и ненакърнено доверие сред тях.

Европа има огромен проблем с кризата в Близкия изток, но държи и ключа за решението, в три посоки:
-         Засилена обща политика по вътрешна сигурност и граничен контрол, в т.ч. разбиване на вътрешните екстремистки мрежи и политика по контролиран достъп на бежанците (част от които са потенциално мощно средство в бъдещия мирен процес);
-         Обща политика по финансиране на борбата с последиците на хуманитарната криза, в т.ч. изграждане и поддържане на лагери, медицинска и друга хуманитарна помощ (и по този начин – допълнително изграждане на доверие сред сунитските и кюрдски общности);
-         Ключово общо участие във военните действия и последващия мирен процес, като гарант на сигурността на сунитите и в двете фази на умиротворяване.

ЕС може да излезе от кризата в Близкия изток по-силен и вътрешно, и на международния терен. Въпрос на лидерство, обща воля и позабравения в Европа кураж пред лицето на опасността.




сряда, 16 септември 2015 г.

"Потоп" или промяна за Европа?


Бежанската криза, и особено политическата и медийна паника, която тя създава, ми припомни чувството на обреченост и пропадане, изпълващо "Потоп", втория роман от историческата трилогия на Сенкевич. Роман, описващ внезапния разпад на великата "Жечпосполита" ("Република"), федералната изборна монархия на Полша и Литва,  превърнала се за повече от век в символ на етническа и верска толерантност, сложен взаимен контрол на властите, политическо и военно могъщество. Полската "Република", освен исторически спасител на централна Европа от татарите и османците, е и предвестник на демокрацията, конституционната монархия, федерализма и подчинението на основните християнски ценности на човешките права и достойнство, при запазване на правата на лутераните и евреите под светска католическа власт - в голяма степен, предвестник на днешния хаотичен, но обърнат към гражданите си и правата им Европейски съюз... Но повече за Полша - в края на този текст

Днес, изправени пред бежанската и мигрантска вълна от Близкия изток и Северна Африка, Европа изглежда в състояние на разпад и безнадеждност. Държава след държава затваря границите си, като търси индивидуално спасение зад телени мрежи. Правителство след правителство затъва в популизъм и помпане на мускули пред избирателите с неизпълнимото обещание да спре бежанския поток към подвластната му държавна територия, с надеждата, че други държави на територията на същия съюз ще понесат тежестта от неизбежното прииждане на стотици хиляди имигранти. Сблъскват се две противоположни тенденции на еднакво зловредно политическо говорене

Повечето национални лидери, начело с дежурния популист Орбан, чешкото посткомунистическо правителство и националпопулистите на Фицо в Словакия, отхвърлят обща европейска политика в името на затваряне на национални граници. Поддържат ги, с по-малко политическа реторика, затъналите във финансов егоизъм богати държави от северната периферия на континента. 


Повечето лидери на Съюза, начело с Европейската комисия, и масово опозиционните леви партии на северна и западна Европа, се отдават на сантименталничене вместо на политическо действие. Поведението им напомня граждански активизъм, а не загрижено и отговорно упражняване на върховна политическа власт в момент на тежко изпитание. Позоваването на абстрактни ценности, без споменаване на очевидната заплаха, пред която тези ценности са изправени, и без решителни идеи за защитата им, всъщност налива вода в мелниците на националния популизъм на "безчувствената" Централна Европа...

Особено смущаващо е поведението на де факто лидера на Съюза - Федералната република и лично нейния канцлер, която залитна от едната крайност в другата, от снимането на селфита с имигранти до спирането на международни влакове и затварянето на гранични пунктове, последвана, разбира се, от съседна и зависима от волята ѝ Австрия... 

Наблюдаваме ли края на следвоенна Европа, на общоевропейската "Жечпосполита" (Република) - на общия дом на свободата, правата и обърнатата към гражданите споделена власт? Могат ли няколкостотин хиляди мигранти (около 2% от мигрантите по света в момента, по-малко от тези, заселени в Ливан или Турция) да разрушат делото, произтекло от смъртта и бедите на десетки милиони преди по-малко от век, в годините 1914-1945? Само четвърт век ли продължи мечтата на Източна и Централна Европа да бъдем част от семейството на свободните и обединени народи? 

Надали. Но кризата идва навреме, за да сложи край на заблудата  за "края на историята" и на измамната Маастрихтска илюзия за спокоен "клуб на богатите", който не харчи за сигурност и отбрана, докато пази луксозния си "единен пазар". 

Европа ще излезе от тази криза по-силна. Но преди това, трябва всички да схванем някои прости истини и да мотивираме решенията си с повелите на здравия разум, а не с празния популизъм или сантименталните лирични отклонения:

На първо място, кризата няма национално решение. Това важѝ с особена сила за периферни, гранични държави като България и Унгария. Натискът върху границите ни е твърде силен и ако тръгнем по пътя на затваряне на всички граници в Европа, точно ние ще се окажем буферните държави, в които стотици хиляди ще се блъскат в граничните пунктове на по-богатите западни държави, но ще пребивават у нас, за сметка на нашите изтънели социални системи. Нито една европейска държава не може сама да реши проблема, нито да пренасочи потока към други държави-членки. Единствено общо европейско решение, наложено със силата на централната власт и сътрудничеството на националните правителства може да свърши работа. 
На второ място, затварянето на вътрешните граници не спасява никого. Дори да обримчим континента с телени мрежи, имиграцията ще продължи, а каналджийството и трафикът ще процъфтяват. Гласовете на популизма и на сантименталното пораженство ще се извисяват и краят на Шенген ще бележи и началото на края на ЕС. Решенията са съвсем други - общо финансиране на федерален контрол и регистрация, на буферни зони и лагери в сигурни трети страни по границите на Съюза, постепенно и контролиранo пропускане единствено на същински бежанци във всички държави на ЕС, контрол върху пребиваването им, готовност за връщане в родината след преодоляване на трагичните конфликти в родината им. Общи и централно финансирани и координирани мерки срещу трафика, обща политика за вътрешна сигурност... 
На трето място, всеки политически съюз е преди всичко съюз на сигурността, а не общ пазар и "клуб на богатите".  Колапсът на гръцката държавност е основна причина за неконтролируемото напускане на гръцка територия, което днес отваря коридора през Македония и Сърбия, а утре заплашва България. Това прави например смешни напъните на "сепаратистите" от Северна Италия през последните десетилетия - ако Южна Италия се отдели като бедна и неподкрепена от Италия и ЕС провинция, тя скоро ще бъде арабска държава (и е била, в миналото...), а разходите на всички съседи за отбрана ще нарастнат десетократно и далеч ще надвишат цената на солидарността. Това се отнася за всяка периферия на ЕС - солидарността на богатия Северен клуб е въпрос на сигурност на собствените им държави, а не на развален финансов рахат. И тук съвсем не става дума само за днешната бежанска вълна, която е лесно преодолима криза, която е лесно преодолима с ресурса на целия ЕС. Става дума за всички заплахи за сигурността на Западния свят, от Близкия изток и Северна Африка, през Украйна, та до Южнокитайско море. 

Накратко - общото решение на ЕС и общото централно политическо действие нямат никаква разумна алтернатива. Патетичната популистка защита на националните граници е най-голямата заплаха точно за националния интерес на засегнатите държави и общества. Патетичната защита на хуманитарни ценности без твърда политика за сигурност и отбрана е най-голямата заплаха за тези хуманитарни ценности през утрешния ден. Защото те са продукт на общности, чийто интегритет безконтролната миграция застрашава. 

А защо Полша? Не само защото трагичният крал Ян II Кажимеж в голяма степен сам е предизвикал "потопа" от втората половина на XVII век - като е отчуждил всички свои протестантски лидери и общности и по същество е разпаднал държавата и централната власт преди нашествениците да нахлуят. Нито само защото сепаратизмът на полските, литовски, украински и трансилвански войводи на "Републиката" е основна причина за военните поражения. 
А защото през последното десетилетие Полша на Доналд Туск е един от най-добрите примери за баланс между защита на националния интерес и силна проевропейска политика. Правителствата на "Гражданска платформа" дадоха надежда, че в Източна Европа може да се роди нова енергия за засилване и подновяване на ЕС като единен политически съюз на горди и свободни нации, обединени за сигурността и благосъстоянието на гражданите си. Никой разумен наблюдател не може да отрече патриотизма на полското правителство и загрижеността му за националния интерес и активната му политическа роля в рамките на ЕС. 
Днес обаче, бежанската криза насърчава вълната на политическия популизъм преди изборите на 25.10 застрашава да запрати и Полша в лагера на затворените граници :

(което е потенциално фатално за държавата при задълбочаване на украинската криза...).

И накрая - решение за Европа има, И то е дадено от ... Бенджамин Франклин преди 240 години: 

We must, indeed, all hang together or, most assuredly, we shall all hang separately






вторник, 18 август 2015 г.

Jet lag размисли


Две нощи, след полет с десетчасова разлика, имам твърде много време за размисъл. Разсъждавах за огромната (и - за съжаление - увеличаваща се) разлика между нашата обществена и политическа действителност и постиженията на амбициозните общества от двете страни на Атлантика. Имам предвид променящи се, адаптиращи се към новия свят държави като САЩ, но и Холандия, Скандинавските страни, Полша и Балтийските републики. И дори съседна Румъния, която тръгна от по-ниско от нашето ниво. 
Разсъждавах и за поредната небивала по яростта си атака, която се разви срещу Реформаторите и мен лично, докато отсъствах. А може би това е една и съща тема, и това е отговорът на въпроса защо са тези постоянни атаки.

Реформаторският блок се оказа в центъра и на атаките на мафията, и на надеждите, и на разочарованията на българските граждани, по две много прости причини:

1) За първи път от повече от десетилетие, управляваща партия разглежда властта като инструмент за промяна, а не лъжица за пълнене на гушата. Факт е, че и ДСБ в 40 НС, и СК в 41 НС предлагаха разумни реформи. Но нямаха досег до властта да наложат дори и йота от тях. А участниците във властта бяха купувани, за да се превърнат в защитници на кражбите и спирачки за промяната. Десетина месеца са достатъчни, за да се види, че Реформаторите не се купуват и не се продават. Или поне мнозинството, за да не бъдем крайни оптимисти. 

2) Въпреки слабостта си като структури, организация и присъствие в НС, но със силата на желанието си за промяна, наложихме непознат стил на управление: Стилът на преговорите и компромиса. Започнахме да управляваме така, както се управляват САЩ и страните от Северна Европа - с постоянни тежки преговори и разумни компромиси. В името на тази промяна, която тези страни, през последното десетилетие, успешно извършват (за разлика от шумните си братовчеди в южната и изтична част на континента). 

Този стил не се харесва нито на мафията, която вижда, как лостовете на властта бавно, но сигурно, се изплъзват, нито на най-радикалните ни привърженици, които са свикнали да правим политика на принципа "Всичко или нищо". За петнайсетте години на новото хилядолетие, този принцип обаче доведе до ... едно голямо Нищо. 

Равновесието на силите в обществото не предполага революционна промяна. Но и още нещо - страните, които успяха да се приспособят към XXI век, не проведоха революции. Те вървяха по пътя на преговорите и компромисите в тежки коалиции. Лидерите с големите усти и с големите мнозинства, независимо дали са "консерваторите" на Груевски в Македония, "десните" на Берлускони в Италия или социалистите на Сапатеро в Испания просто фалираха държавите си. Власт без коректив е опасна за гражданите. По-добре трудни преговори, отколкото лесен фалит... 

Успешни ли сме в желанието за промяна по пътя на преговорите и компромиса? Само частично. Крайно недостатъчно. Когато правиш политика през преговори, единството и способността да говориш ясно, непоколебимо и непротиворечиво са решаващи за успеха. Разпасаните команди се справят трудно, досега постигнатото е чак учудващо много за организационното ни състояние. И по-важно - когато се бориш за промяна, нямаш право на компромиси с принципите си. А ние допуснахме партизанските борби вътре в блока да отслабят експертния ни потенциал, да обградят министрите ни с партийни кадри, вместо с най-добрите експерти в страната, организациите ни да ламтят за партийни назначения. 

Убеден съм, че Реформаторите имаме потенциала да поведем България с темпото на XXI век. Ако не темпото на САЩ, Швеция и Финландия, то поне това на Балтийските републики, Полша и Румъния. За да се справим със задачата обаче трябва да променим първо себе си. 

И още нещо: Не стреляйте по фалшиви патици. Не местните избори ще променят страната. На местните избори, всеки ще получи своето - ГЕРБ най-много гласове, ДПС мнозинството от гласовете на мюсюлманите, РБ и ПФ - увеличено влияние в местната власт и няколко знакови победи, левицата - крив макарон. Но това съвсем няма да промени България. 

Темата на политическата есен не са местните избори, а държавният бюджет. Той ще покаже станали ли сме отговорни към парите на данъкоплатците (както кампанията за местните избори показва шеметна безотговорност към тях...). В САЩ, 90% от кметовете са безпартийни, но преговорите за бюджета продължават шест месеца. Когато и у нас бюджетът стане по-важен от изборите, българите ще престанат да се изселват на запад. Когато видят, че властта управлява отговорно, а не крадливо, техните с труд изкарани пари...







четвъртък, 30 юли 2015 г.

Краят на сезона или началото на нова криза?


Краят на политическия сезон  съвпадна с началото на кампанията за местни избори. И - тъжно, но очаквано - кампанията започна с яростен приятелски огън по Реформаторския блок. Особено тревожен е опитът на колегите от ГЕРБ да прехвърлят отговорността за собственото си политическо поведение върху групата на РБ. Ще направя кратък преглед на това, което се случи:

1. "Историческият компромис" за конституционни промени беше и остава огромен политически пробив на РБ. Преодоляхме мнозинство от над 160 гласа за имитация и постигнахме 180 подписа за същинска реформа. Постигнахме го сами - и ГЕРБ, и Президентът бчха съгласни на варианта на ДПС. Дадохме пример за политически преговори, които по сериозност и зрялост не отстъпват на тези в развитите демокрации. Ако никой не се отметне от подписа си, наесен ще има истинска реформа на ВСС и крайъгълен камък за цялостна съдебна реформа.
По време на преговорите за конституционни промени, в т.ч. и особено преговорите с ДПС, нито за миг не сме обвързвали тази тема с други теми - референдум, омбудсман, НСО. Не сме поемали никакви ангажименти извън компромиса по съдебната реформа, и който го твърди или се е объркал, или клевети.

2. Отхвърлихме въпросите за задължителното гласуване (тук огромна, решаваща роля имаха и "развалените пултове" на ГЕРБ) и за мажоритарния вот. По втория въпрос имахме редкация в полза на преференциите, отхвърлена от всички останали политически сили.
В този случай, РБ показа зъби и характер. Поздравявам колегите от ПГ и ги подкрепям. Задължаването на хората да гласуват не решава въпроса с доверието в политиците. Тоягата не помага. Резултатът от задължителното гласуване, каквото и да си мислят в ГЕРБ, щеше да бъде увеличаване на резултата на ДПС (най-ниската активност на последните избори е в Кърджали, най-високата - в София!) и на протестен вот, насочен към популистки и крайни формации.
Мажоритарното гласуване (при напълно неясни правила) е опит на ГЕРБ да си осигури служебна победа и да управлява без партньори и коректив, без да има мнозинство от гласовете.

3. Подкрепихме въпроса за електронното гласуване. Дано се случи - участието на над милион българи, живеещи в страните от ЕС, в политическия ни живот е ключово за оцеляването ни като нация. Българите в чужбина не само превеждат милиарди левове годишно на семействата си в България, но преди всичко са важна част от националната ни общност, основен демографски и икономически резерв на нацията и държавата ни. Тяхното участие в избори ще обезсмисли глупостите със задължителния вот - ефектът от високо участие и отслабване на ДПС и на купения вот ще се постигне без насилие върху гражданите да гласуват задължително.

4. Противопоставихме се на избора на старите подуправители на БНБ и поискахме отговорността на целия УС на БНБ за фалита на КТБ. Тук избора направиха ГЕРБ и ДПС. Надявам се, че не сме виновни и за това.

5. Противопоставихме се на закона за НСО, запазващ тази уникална за Европа служба за охрана на привилегиите. Поискахме служителите в НСО да се грижат за сигурността на милиони, а не на десетки. Законът мина с гласовете на ... ГЕРБ и ДПС. Няма изненадани.

6. Противопоставихме се на мълчаливия консенсус за избор на г-жа Манолова за омбудсман. Издигнахме кандидатурата на г-н Пенчев и я подкрепихме.
Обвиненията, че нашите гласове са помогнали на г-жа Манолова, са нелепи. Ние имахме наш кандидат. Помогна ѝ тайното гласуване - затова искаме и ще искаме явно гласуване и във ВСС.

7. Парламентът не придвижи Закона за лечебните заведения (основен стълб в реформаторската програма на Петър Москов), но по стахановски гласува Кодекса за социално осигуряване, който далеч не е толкова спешен. Ключовите гласувания по КСО минаха с мнозинството на ГЕРБ, ДПС и АБВ.

В заключение: Краят на сезона очертава доста самотна роля на Реформаторския блок в опитите за постигане на промяна. В два случая се справихме добре, в останалите парламентът формира консервативно мнозинство в защита на статуквото, в основата на което често са ГЕРБ и ДПС. Перспективата пред управлението е тревожна - стабилността изисква бързи и смели реформи, а мнозинство между ГЕРБ, ДПС и АБВ не може да ги осигури.

Идва кратка отпуска. Призовавам колегите от ГЕРБ да слязат от метлите и да си дадат сметка за необходимостта от много сериозен разговор за управленските приоритети и програмата на парламента. Ако искаме стабилна България, трябва да загърбим партизанските си страсти и мераци за служебна победа и да заздравим мнозинството, около важните реформи, които предстоят - Закона за съдебната власт, Закона за лечебните заведения, антикорупционния закон.
Възможно е да се наложи предоговаряне на коалицията. Това не бива да ни плаши. Ако мнозинството ГЕРБ/ДПС/АБВ се запази и атаките срещу РБ продължат, трябва да сме готови за нови избори, на които да получим по-висок резултат, и то като единна и дисциплинирана политическа сила. 

сряда, 10 юни 2015 г.

ДПС заведе дело срещу мен - ето и отговорът:


Народният представител от Движението за права и свободи Анастасов е завел срещу мен дело за нанесени неимуществени вреди в размер 15 000 лева. По принцип никога не съм смятал, че съдебни книжа трябва да бъдат размахвани публично. В случая обаче става дума за класическа недостойна политическа атака, а не за реален съдебен спор. По тази причина и публикувам и отговора на исковата молба, който в срок депозирах пред Софийския районен съд. Наистина съжалявам, че занимаваме съда с тези политически закачки, но това е избор на колегата от ДПС.
Ето и текста на отговора ми:



До:   СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД         ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ 39 с-в    
гр.дело №  13048/2015г.                                                                                                           
   ОТГОВОР НА ИСКОВА МОЛБА
 от Радан Миленов Кънев,  ЕГН ...........................,
Адрес: гр.София, бул. Княз Дондуков ................. 

съдебен    адрес 1124 София, ул. Дамян Груев № 5 ет.1
адв. Радан Кънев         Уважаема г-жо СЪДИЯ,
 В срок депозирам настоящия отговор на искова молба, подадена срещу мен от Станислав Димитров Анастасов, на основание чл. 45 вр. чл. 52 от ЗЗД – за нанесени вреди.
  1. По отношение на допустимостта - считам, че предявеният иск е допустим.
 
  1. По отношение на основателността – считам, че предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
  
  1. По отношение на представените с и.м. доказателства:
 Представените два броя дипломи за висше образование са относими към правния спор и официални документи и следва да бъдат допуснати като писмени доказателства.
 Представените три броя текстове, наподобяващи стенограми от заседание на НС  и на телевизионно предаване, нямат белези на документ и съответно – не могат да служат за писмено доказателство. Това са просто разпечатани на хартия текстове, без данни за източника им, за лицето, от което изхождат и без подпис на издател. По изложените съображения, моля да не приемате тези доказателства.
 
  1. По отношение на изложените в и.м. твърдения:
 Не мога да потвърдя истинността на цитата, който ищецът ми приписва в обстоятелствената част на исковата молба. Считам, че е в негова тежест да докаже – с допустими по ГПК доказателства и в предвидените в закона срокове – това фактическо твърдение.
Не оспорвам факта, че към момента на встъпването си  в длъжността „Министър“, ищецът е имал висше образование.
Оспорвам твърдението, че ищецът е претърпял каквито и да било неимуществени вреди. На първо място, в самата обстоятелствена част на исковата молба, ищецът твърди, че предполагаемото ми изявление в интервю по Нова Телевизия е засегнало „статута му на народен представител“ и участник в различни парламентарни комисии и делегации, както и че е наранило чувствата на избирателите на ПП ДПС в област Видин, членската маса на ДПС и престижа на младежката структура на ДПС, в чието ръководство участва, както и че думите ми са „от естество да засегне цялата нация“. Доколкото ищец по настоящото дело не е нито цялата българска нация, нито членската маса на ПП ДПС или нейната младежка структура, а още по-малко – избирателите на ДПС от Видинския край, то тези фактически твърдения, освен очевидно несериозни и неверни, са и неотносими към спора.
Неотносими към спора са и въпросите, които ищецът „се е питал“. Те не представляват данни за преживени болки и страдания. Вътрешните колебания на ищеца относно мотивацията на моите предполагаеми думи нямат никакво отношение към предмета на спора – понесъл ли е той преки и непосредствени вреди от мое противоправно поведение.
Относимо към спора е фактическото твърдение, че ищецът е изпаднал в депресия. Доколкото става дума за клинично състояние на душевно заболяване, напълно възможно е ищецът да страда от такова. Това душевно заболяване, което ищецът описва като нарушение на „нормалното му психическо състояние“ обаче следва да бъде доказано с предвидените в ГПК доказателствени средства, както и връзката между моето поведение и неговото психическо състояние.
Относимо към спора е и описаното от ищеца осъзнаване, „че политиката е и изпитание“. Именно то навежда на извода, че един политик би следвало да бъде по-взискателен към себе си и по-търпим към чуждите критики от обичайното. Считам, че твърдените от ищеца обидни думи, дори и ищецът да докаже твърдението си, не са от естество да бъдат окачествени като противоправно поведение в условията на изострен политически диалог, а още по-малко – да причинят болки и страдания на визираното лице. Остава основателно съмнение, че описаното от ищеца душевно заболяване се дължи на други, по дълбоки причини.
 Независимо от изложеното, правя и следните фактически твърдения:
На първо място, г-н Анастасов не е единственият народен представител от ПГ на ДПС, който е чел от парламентарната трибуна списъци с имена на уволнени лица.
  На второ място, ако г-н Анастасов разпознава себе си в думите „Министър без диплома“, то се дължи именно на неговото виновно поведение, а не на мои думи. Публично известно е, че г-н Анастасов, при представянето си като министър през м.юни 2014г., въведе обществеността в заблуждение, че е завършил престижния Технически университет в Мюнхен, Германия и едва след журналистически разследвания, установили, че той няма диплома от този университет, призна, че е „завършил семестриално“ и не се е дипломирал. Това е пример за липсата на взискателност към собственото поведение, проявена от младия политик, факт, за който – благодарение на „стреса“, изживян от мое интервю, той е започнал да осъзнава.
 За установяване на горните факти, моля да ми бъде допуснат един свидетел при режим на довеждане за първото съдебно заседание по делото.
 В заключение считам, че при така изразените до момента фактически твърдения и събрани доказателства, настоящият правен спор се явява юридически безпредметен и по същество завеждането на този иск представлява политическа злоупотреба с предоставените от Конституцията и процесуалните закони права.
 ПРИЛОЖЕНИЕ: Копие от настоящото за ищеца гр. София,
08.06.2015г.
                                                             С уважение: