сряда, 17 октомври 2018 г.

Писмо до моите консервативни приятели


Скъпи приятели (и го казвам без всякаква ирония), 

Гледам слайдовете на “спрялата” Алфа ТВ и си мисля за вас. 


С част от вас ни раздели отношението към новия проект на г-жа Кунева и Даниел Вълчев преди шест години. За кратко - днес всички знаете кой е Даниел. С други - отношението към Бойко преди три. Вярвам, че сега - докато му сърбате попарата - нямате никакво съмнение кой е той. С някои ни разделя само разбирането ви, че властта е ценност, на всяка цена. А с други - способността ви да намествате политическите си убеждения според временните настроения на мнозинството. Това е философия, която ми е чужда. 

И все пак, винаги съм бил убеден, че това, което ни събира, е много повече. Повече от десетилетие, споделяме убеждението, че личната и икономическа свобода са основата на богатството и щастието на хората. Че без законност, свободата няма шанс да даде своите плодове. Че единствената гаранция за свободна и правова България е в принадлежността ни към единна Европа и съюзите на Западния свят. И преди всичко - че тези ценности са невъзможни извън естествените ограничения, които християнската етична система и културната традиция на конституционната демокрация поставят пред поривите и страстите на тълпата, пред естествената склонност на човека да използва както властта си, така и безвластието на институциите, за да твори зло на другите, докато се стреми към изгода за себе си. Тази вяра в естествените ограничения, прочее, се нарича консерватизъм 

Днес, за пръв път от десетилетие, ние сме на път да се разделим завинаги. Вместо да спорим как да преминем реката, да се озовем, враждуващи, на двата й бряга. Да бъдем от двете страни, обикновени редници в  една дълга и тежка борба, чиито изход ще определи как ще изглежда държавата ни, континентът ни, светът на децата ни, след няколко десетки години. 

Виждам опасност малките неща, които ни разделят, да ви изпратят в лагера на авторитарния национализъм, сред хората, които се противопоставят на европейското единство, в редиците на тези, които - за да се харесат на тълпата - искат връщане на социализма в затворени държавни граници, “социализъм в една отделна държава” по Ленин, които - за да се възползват цинично от страховете на съгражданите си - волно или неволно обслужват столетните планове на Кремъл и Истанбул за обезсилване и разчленяване на Европа. В лагера на полезните идиоти. 

Това би било тъжно. И не заради мен или заради вас - ние сме твърде незначителни в тази голяма игра. Тъжно, защото националният интерес на България ще загуби съюзници и ще спечели врагове, там, където ги няма. 

Но би било, макар през сълзи, и доста смешно. Защото, нали ви казах, гледам слайдовете на Волен по партийната му телевизия. И искам да ви кажа, че той е много по-добър от вас, в играта на полезните идиоти. 

  • Вие говорите за “консервативен и християнски ЕС” (и няма лошо) - но отборът, към който се стремите, иска да няма ЕС изобщо. И Сидеров печели; 
  • Вие говорите против бюрокрацията и корупцията на Брюксел - но отборът, към който се стремите, се състои от безкрайно по-бюрократичните и корумпирани национални правителства на Орбан, Салвини, Борисов и Бабиш, изпълнен от професионални крадци и мошеници. И в тази компания Волен се чувства, за разлика от вас, у дома си; 

  • Вие сте против прекаления либерализъм, който част от администрацията на ЕС опитва да наложи без демократичен процес, но отборът, към който се стремите, безогледно раздухва тоталните лъжи на кремълската пропаганда, които са много по-лесно смилаеми за съответната публика. И в този процес Волен е професор, а вие - тройкаджии във втори курс. 

Не, не можете да надцакате Волен и Шиши на техен терен. Консервативните сайтчета със спомени за мъдри мисли и стари военни маршове нямат никакъв шанс пред съвсем реалната, създадена днес, тук и сега машина за пропаганда на “Sputnik” и “Russia today”,  която обучава и насочва авторите на черните слайдчета. В света на голямата лъжа, вашите малки полуистини се губят и не носят полза. Уплашените, объркани хора, с чиито гласове се надявате да се върнете във властта, са готови да повярват, че Меркел иска да засели България с евреи и араби едновременно, а Валери е “човек на Сорос”. Как ще ги разубедите от фактическата истина, че вие сте “хора на Костов”, когото те - благодарение на същата пропагандна машина - мразят до гроб, или от полуистинната манипулация, че сте “хора на Радан”, който - отново благодарение на нея - е “либерал” и “педераст”? 

Не, откажете се. Това е загубена битка. Където вие издадете сайтче, Волен ще пусне телевизия. Където свенливо критикувате ЕС, той ще разкрие световния еврейски заговор. Където предложите малка популистка мярка, той ще обещае национализация. 
И не на последно място - където докоснете пръст, Волен ще целуне гъз. 
Гледах без злорадство, как Дани Вълчев ви (и ни) изигра. С тревога гледам как ви мачка Бойко. Не ми причинявайте гледката как губите от Сидеров...

И преди всичко - просто не сте добри в тази игра. Защото сте свестни хора и знаете, че със страховете на множеството не трябва да се злоупотребява. Ние сме от едно поколение. И всички помним: 

FEAR LEADS TO ANGER. ANGER LEADS TO HATE. 



вторник, 18 септември 2018 г.

ФЕДЕРАЛНА ЕВРОПА, ПОЛЕЗНИТЕ ИДИОТИ И БЪЛГАРСКИЯТ НАЦИОНАЛЕН ИНТЕРЕС



25 години след Маастрихт и почти 10 след Лисабон, едно е ясно на всички - днешният ЕС е опасно слаб и неефективен. Липсата на политическо лидерство (не съвсем справедливо олицетворена напоследък от ишиасните кризи на Жан-Клод Юнкер), не е причина, а следствие. Неспособността да се вземат бързи и адекватни решения на кризи не е продукт на “сложни регулации” а резултат от отсъствието на регулации/правила за реакция на кризи. 

Накратко - Европа не е твърде единна. Твърде разединена е. ЕС на Маастрихт и Лисабон е слаб не защото не се съобразява с националните държави, а защото е плод на прекален компромис с националния суверенитет. Вместо малко, ефективно и отчетно пред ЕП и гражданите федерално правителство, което да се занимава с основните общи политики, има сложна и мудна администрация, посветена на често периферни въпроси. 

Това състояние е дългосрочно неудържимо. Ние, като граждани на Европа, ще трябва да тръгнем по един от два пътя - напред към Единна, федерална Европа или обратно към конкуриращи се национални държави. 

(нито за момент, "Отците основатели" на Европа 
не са си представяли друго, освен федеративна държава)

Но нека да погледнем конкретно основните кризи, причините за тях и решенията в двете възможи посоки:

1) “Неуспешна имиграционна политика
Тук вече никой не спори. След дълги години на автоцензура, вече не само националистите и християндемократите, но също социалдемократите и либералите, признават провала на политиката за съхраняване на социалния модел от 80-те чрез неограничен прием на мигранти. 

Има обаче важен детайл: Такова нещо като “миграционна политика на ЕС” няма. Не съществува.Дъблинският регламент” урежда единствено молбите за закрила по Конвенцията за бежанците и статута на бежанците от 1951 г. Но и той не създава обща политика на Съюза, а е нейно отрицание, узаконяващо принципа, че проблемът с миграцията е национален проблем на граничните държави на ЕС. Извън правото на убежище, всички други аспекти на миграцията са чиста национална политика. Провалена национална политика. 

И тук виждаме един от основните недостатъци на половинчатата “Маастрихтска Европа”. Шенгенското споразумение предвижда общи граници, но не налага, не финансира и не гарантира обща гранична политика. Комбинацията между отворени вътрешни граници и липса на обща миграционна политика ни доведе до кризата от 2015г. 

Възможни са две решения: Обща политика по затваряне на външните граници или самостоятелна политика по затваряне на вътрешните. Второто е кошмар за граничните държави, в т.ч. за България. Ние, българите, естествено сме за затваряне на външните граници. Но това изисква повече Европа, силни федерални органи на власт, които да наложат волята на мнозинството за рестриктивна политика и да я приложат по всички външни граници. Изисква единна Европа и достатъно споделяне на суверенитет и бюджет общи граничните сили. 


2) “Неуспешна социална политика
Няма спор. След Маастрихт, Европа е континент на задълбочаващи се неравенства, намаляваща социална защита, ерозираща средна класа. Социалната база на евроскептиците (националните социалисти) е почти изцяло сред групите, които се чувстват губещи в този процес, които носят на гърба си тежестта, а не ползите от либералните реформи в периода 1990-2008г. 

НО: Няма такова нещо като “Европейска социална политика”. Има в различна степен неуспешни национални социални политики. И отново един половинчат, недомислен компромис - относително отвореният пазар на труда е съчетан с напълно затворени солидарни социално-осигурителни и здравни системи. По този начин, обществата от Източна Европа се превръщат в незаменим донор на западните пенсионни и здравни фондове. Но пък в очите на работническата класа на Запад, работниците от Изтока са крадци на работни места, оттам и обвиненията за “социален дъмпинг”. 

Решенията? Обратно затваряне на пазара на труда и край на свободното движение или интеграция на социалните системи. България изобщо функционира благодарение на постоянния износ на работна ръка за ЕС и непрекъснатия приток на средства от работещите в ЕС към семействата им. Нашият интерес е очевиден - свободен трудов пазар и повече Европа в социалната сфера, в т.ч. и пенсионна система, която да осигурява приходи на нашия осигурителен институт от българите, работещи в ЕС. 


3) Икономическото изоставане. Без кавички
Факт е, че Европа изостава икономически, както и че в периода 1990-2018 е загубила немалко производства. Важно е да се отбележи, че за избирателите на евроскептиците на Запад, изнасянето на производства в Полша, България или Румъния също е “загуба на производства” и те се противопоставят на това, което за нас са инвестиции. 

Икономическото изоставане се дължи на много фактори - преди всичко на бързия и за мнозина неочакван възход на производствата в Източна Азия и особено Китай, на агресивната търговска политика на тези държави, но и на твърде тежките социални системи и сложни трудови и пазарни национали регулации в Европа. 

Има ли обаче връзка между Договора за ЕС от Маастрихт и създаването на Единния пазар, от една страна, и икономическото изоставане, от друга? Доколкото има, тя се дължи на недостатъчната, а не на прекомерната интеграция на европейските икономики. Маастрихт е твърде обърнат към миналото, към времето, когато отделните европейски държави са били световните икономически гиганти след САЩ и конкуренцията е била предимно помежду им. Клаузите на Маастрихт са насочени предимно към преодоляване на нелоялната конкуренция между отделните страни в ЕС, а не на нелоялната конкуренция отвън. И до днес, икономическата политика на Съюза не създава необходимите условия за обща политика за париране на нелоялната конкуренция, “социалния дъмпинг” и агресивната индустриална и търговска политика на Изтока. Особена слабост на ЕС е провалът за включване на транспорта в Единния пазар, който отнема възможността за пълноценно използване на вътрешно-европейските железопътни и водни артерии като фактор за конкурентност и растеж. Националните транспортни политики се характеризират с неизживян национализъм и социализъм, както повечето сфери, в които Европа се проваля… 
В единствената сфера, в която ЕС е постигнал пълна интеграция - митническата политика, ЕС е силно ефективен, както показаха и скорошните преговори с Япония и САЩ. Общата политика е фактор против, а не за икономическото изоставане. 


5) Кризата на еврото
Една от най-опасните половинчати политики след Маастрихт е въвеждането на обща валута и Централна банка, но без общо финансово и икономическо управление. Всички проблеми, които последваха - в т.ч. и особено фалита на икономиките в Южна Европа - бяха предвидени от архитектите на Еврозоната, те не са изненада. Нещо повече - те са ясно предвидени от Аликзандър Хамилтън повече от 200 години (!) преди въвеждането на Еврото, в непреходните “Записки на Федералиста”. 

Общата валута изисква минимални стандарти на обща финансова и фискална политика, налагани от орган със собствени правомощия, а не чрез преговори между суверенни финансови министерства. Отново проблемът се корени в липсата на достатъчно интеграция. Тук особено голяма отговорност носят формално “про-европейските” правителства на Германия и на другите богати северни държави. Те имат огромна полза от единната валута, но не носят отговорност за нейните недъзи. 


4) Външнополитическа слабост и безпомощна енергийна дипломация. Отново без кавички
Общата външна политика, въпреки всички усилия, остава слабото звено на ЕС. И това не е чудно, защото усилията са на хартия. Външната политика на ЕС, доколкото я има, не е обезпечена с финансови, икономически и отбранителни инструменти. Нещо повече - тя се формира от орган (“Върховен комисар”), който не е носител на суверенитет и има по-скоро съгласувателни функции. Във всяка кризисна ситуация, ЕС има “позиции”, но отделните европейски държави имат различни, често противоположни, политики. Това се отразява особено тежко в Близкия Изток, където ЕС е изключително уязвим от мигрантски потоци и радикализация на собствените си арабски, кюрдски и турски общности, а безпомощен да подпомогне умиротворяването на региона и намирането на разумни компромиси.

Особено видима е външнополитическата слабост в сферата на енергетиката. Европейският континент е в общи линии лишен от енергийни ресурси - отчасти поради липсата на находища, отчасти поради твърде високата цена на добив на изкопаеми. Всички европейски икономики са зависими от енергийни доставки и особено от доставки на газ, който почти не се добива в ЕС. Несъмнен е интересът от обща енергийна политика, която би поставила доставчиците в много тежко пазарно положение и би осигурила трайни доставки на добри цени. Обща енергийна политика обаче липсва - има конкурентни и опасни национални политики, и то както от страна на руските “Троянски коне” като България и Унгария, така и от егоистичната и видимо корумпирана енергийна политика на Германия. 

Като цяло, липсата на реална, суверенна обща външна, отбранителна и енергийна политика води до един особено опасен феномен - дипломацията на Европа да се ръководи от Берлин, вместо от Брюксел. 


Заключение: Легендата за диктатурата на “еврократите” почива на комбинация от лъжи и заблуди. Във всички сфери, в които Европа е слаба, липсват или не се прилагат общи политики, а се налагат противоречиви, глупави и опасни национални политики. 
Да, ЕП и ЕК често се занимават с глупости. 
Да, гласът на крайните левичари се чува напълно несъответно на истинското им политическо влияние. 
Да, климатичната политика на ЕС може би преминава границите на разумното, като се има предвид политиката на основните конкуренти. 

И да, европейските институции масово са се превърнали в старчески домове за пенсионирани национални политици или люпилни на конформистки бюрократични таланти, загубили връзка с реалния свят. 

Но това не се дължи на твърде много власт в ЕС, а на твърде малко реално правомощия, липса на общ финансов ресурс и в крайна сметка - липса на суверенна, демократично формирана обща воля. За да има истинско лидерство, представителност и отговорност, трябва да има истинска власт. Единна, федерална Европа може да бъде много по-силна и в борбата с нелегалната миграция и терористичната заплаха, и в световните икономически битки, и в сдържането на конфликтите в Близкия Изток и Африка. Тя може по демократичен път да излъчи лидери, които да представляват мнението на мнозинството, и чиято власт да бъде балансирана от мнозинството национални държави, както се случва във всяка конституционна федерация. Тези лидери могат да бъдат консерватори, либерали, социалисти - според моментния превес на обществените настроения. 

Но едно е сигурно. Не могат да бъдат полезните идиоти на Кремъл - дребни мошеници, които използват страховете и проблемите на избирателите си, парите на данъкоплатците от цяла Европа и черните пари на руската мафия, за да обогатяват себе си и да рушат бъдещето ни.




вторник, 11 септември 2018 г.

Масло в огъня: Причините за мигрантската криза и "Решенията" на "крайната десница"


Труден е животът на полезните идиоти. 

Защото предлагат лесни (т.нар. "лесносмилаеми" за широката публика) решения на реални, но сложни проблеми.


Да, миграционната политика на европейския Запад от последните 30-тина години е доста сбъркана - има неопровержими доказателства, "видими резултати".
Тя обаче не е продукт на някакъв абстрактен хуманизъм, на "либерални (либерастки) ценности" (и прочее никъде не е прилагана от либерални партии, даже the other way 'round). Тя е хладнокръвен Realpolitik за запазване на един много привлекателен за широката публика, но обречен социален модел. Обречен най-малкото от два фактора:
-    обърнатата демографска пирамида и 
- изпреварващото развитие на технологиите и на Източна Азия, особено навлизането на Китай на глобалния пазар.


За да съхранят социалния си модел в новите условия, мейнстрийм партиите на Запад (условно - социалисти и консерватори) осигуряват прилив на свежа работна ръка, която да осигури постъпленията в солидарните (особено пенсионните) фондове. Естествено, тази система не е твърде ефективна и значителни "непопулярни" реформи в социалните схеми и пазара на труда все пак се налагат. Социалния модел аха-аха оцелява, на много висока цена:

От една страна, реформите все пак засягат значителна част от населението - особено най-младите и хората в предпенсионна възраст, ниска средна и висока работническа класа (което до 90-те е почти все едно).
От друга, самото "внесено" за да спаси социалния модел население създава нови нива на бедност, изолация, традиционна консумация на социални услуги, но и опасни разломи в обществената тъкан по отношение на човешки права, семейни ценности, религиозна традиция, образование.

Накратко - миграционната политика от последното поколение е пример за неуспешна социална политика, водена от традиционните социални партии на центъра - членките на ПЕС и ЕНП, макар и с различен интензитет, със значително по-голям принос на левицата.

Днес националните социалисти от "крайната десница" едновременно атакуват погрешната миграционна политика, но и обявяват за приоритет осъществяване на непостижимите й цели - възстановяване на социалния модел от "Славните Тридесет (години)", когато демографията на континента е напълно различна. Противоречието е пълно, граничещо с логически и статистически абсурд.
За да се поддържа дори по-скромната днешна система на Welfare State, има нужда от постоянен приток на нова и млада работна ръка. За кризата обаче се обвинява именно притокът на работна ръка - било от Азия, Африка или Източна Европа...

Единственото сякаш възможно решение (което националните социалисти не се колебаят да предложат) е обратно затваряне в националните граници, затваряне на пазара на труда, протекционистична индустриална политика и възраждане на национални социални системи с пълно покритие. Оттук съвсем логично, Врагът вече не са само мигрантите, не са дори само "полските водопроводчици" от Изток и "циганите" от Балканите, но и самата Европа и всички, които искат ЕС да се федерализира.
Проблемът е, че нито една европейска държава, нито дори Германия, няма вече икономическата сила, човешкия и природен ресурс, а камо ли - грубата сила, необходима, за да оцелее и ден самостоятелно на днешния глобален пазар. Нещо повече - по всичко личи, че дори САЩ, с тяхната огромна икономика, автономен вътрешен пазар и безапелационно силово превъзходство - не могат да затворят икономическите си граници без тежка рецесия и масово обедняване.

Решенията са съвсем други - споделяне на суверенитет, федерализация и изграждане на обща отбранителна, гранична, но и икономическа и социална политика на Единна Европа. И - разбира се - по-смели реформи на европейската социална система и инвестиции в континентална социална, енергийна, транспортна и стопанска инфраструктура, със средствата на ограничен, но достатъчен федерален бюджет.

петък, 7 септември 2018 г.

Ловки мошеници и полезни идиоти. (Или защо "крайната десница" не може да реши проблемите, с които омайва електората)


В неделя ще има избори в Швеция. На тях - очаквано - т.нар. "крайна десница" Sverigedemokraterna (Шведски демократи, SD), а всъщност класически национални социалисти, ще получи много висок резултат. И ще ни залее поредната двустранна истерия - от ляво за възхода на фашистите, а от полезните идиоти - за прекрасната "консервативна вълна".

(Джими Окесон, лидер на SD)

Всъщност, Швеция е единствената скандинавска държава, в която "крайната десница" все още не е участвала в управлението. И в Норвегия, и в Дания и във Финладния националистите (във Финландия вече само част от тях) участват или подкрепят десни кабинети. Това е в голяма степен логично, поради твърде дългия период на политика едновременно насърчаваща миграцията и поддържаща системите на пълна социална защита на населението, което води до образуване на големи мигрантски "анклави". Практически, Скандинавският полуостров е нещо като крепост на "крайната десница" в европейски мащаб.
Националните социалисти в Скандинавия обаче - подобно на всички политически мошеници - имат огромен проблем, когато са на власт. Те посочват съществуващи проблеми и съответно - имат силно влияние върху емоцията на електората. Те обаче сочат - поне в две посоки - изцяло грешни и неприложими политически решения:
1) Всички сkандинавски "крайно десни" (както и 90% от тях в цяла Европа) залагат на социалистическа икономическа програма. Те се борят за запазване (по-скоро - "реставриране") на северния социален модел и обвиняват пришълците - в т.ч. българи, румънци и други граждани на ЕС - за разрушаването му. 
Всъщност именно този социален модел е основна причина за възникване и развитие на мигрантските "анклави", както Макрон много правилно посочи и в кампанията си, и в ежедневната си политика. Огромна част от изолираните мигранти, които са в основата и на престъпността вътре в гетата, и на повишения брой на някои особено тежки престъпления извън тях, са "клиенти" на социалния модел, а не работещи хора. Нещо повече - самият социален модел е напълно невъзможен, по демографски причини, без засилена миграция. Работещите мигранти поддържат социалния модел, но пък той поддържа "гетата".

2) Отново всички "крайно десни" са силно скептични към интеграцията на Европа, да не говорим за федерализацията й
Всъщност икономическият успех на северните държави се дължи изключително на Единния пазар (в който участник е и Норвегия). А защитата на външните граници на Европа от безконтролна миграция е възможна само при обща политика по сигурността, което означава - споделен суверенитет. Защото политиката по сигурността и упражняването на легитимната "груба сила" от властта са неделими от суверенитета...

Не, изборите в Швеция няма да бъдат нито началото на фашистки режим, нито на някаква добра тенденция за решаване на "мигрантския проблем". Проблемът с мигрантските гета може би дори ще се задълбочи, както се случи в Дания след идването на власт на кабинет, зависим от националните социалисти - независимо от шумната реторика и плакатните законопроекти.
Решенията са другаде - в реформиране на Европейския социален модел на национално и федерално ниво. И в изграждането на обща, федерална европейска политика по сигурността. И те няма да дойдат от ловки мошеници и полезни идиоти.

вторник, 17 юли 2018 г.

ТAKE IT EASY, (или дълъг текст който обяснява защо известно време няма да има дълги текстове във ФБ)


Впечатлението ми е, че ФБ стана излишен, че и вреден, като средство за политическо общуване. И не (само) заради злоупотребата с данни.
Просто светът ни стана ужасно сложен, а ФБ е платформа на простите послания и лесните решения. ФБ може да ти помогне да намериш бързо гадже, но не и да разрешиш семейна криза - даже напротив...
Конституционната демокрация и пряко свързаните с нея вътрешен мир и свобода на пазара обаче са в дълбока криза. Тя не е плод на лесно решими проблеми и няма очевиден изход. Напротив - резултат е от дълбоко, тектонично разместване на социалните слоеве, западането на цели социални класи, появата на нови прослойки, на нови - конституционно непознати или пренебрегнати и съответно - незащитени интереси.
Демокрацията е много по-силна отколкото изглежда. И много пъти е преживявала и душманите си, и враговете си, и лековатите си критици. Война между големи демократични държави не е имало от два века, и пак оттогава големи демократични държави не са губили съществен военен конфликт.
Тези победи обаче не са лесни. Те минават през тежки преобразувания, през предефиниране на конституционните ограничения, които демокрацията неизбежно създава пред тиранията, през промяна на географския, социалния и демографския баланс на обществата. Това са борби на ума, волята и ценностите на цели поколения. А най-малко в един, но знаменателен пример, това преобразувание е преминало през тежка, пълномащабна и кървава гражданска война.
В такива времена, хората с амбиция за политика и власт имат два избора:
1) Единият е да сърфират по общественото цунами, с надежда за бързооборотни ползи и печалби. На приятелите ми, изкушени от този избор, ще дам своя недотам авторитетен, но искрен приятелски съвет:

Не се хабете.
Никой от нас няма да стане Тръмп, въпреки че мнозина от нас имат проблеми с теглото и самооценката;
Не виждам и новия Курц, макар незрелостта и недостатъчното образование да са повсеместни в българския "десен" ФБ;
За да си "българския Макрон", не е достатъчно да си симпатичен на хипстърите и възрастните дами по "Шишман";
Лошото възпитание не ни прави Бепе Грило...
... И дори родният Юнкер не се мержелее на хоризонта, въпреки че опитите по столичните барове продължават с неизчерпаема енергия - то изисква една дългогодишна устойчивост, на английски persistence , a не просто злоупотреба.
2) Вторият избор, който аз смятам да направя, е да разберем, че времето е ново и тревожно. И вместо да се възбуждаме от възможностите на мътната вода, да се успокоим. Да почетем и да помислим какви наистина са полезните решения в тази кризисна ситуация. Да ги обсъдим с по-умните от нас, винаги има такива, надявам се.
И преди всичко - да останем близо до принципите си и ценностите, които направиха западния свят свободен, мирен и богат. И да не изпадаме в прекалени емоции, те не помагат.
Както пееше безсмъртният Глен Фрай, който толкова много ни липсва:
Just find a place to make your stand / and take it easy...



събота, 20 януари 2018 г.

Накъде тръгва Европа (след края на "ерата Меркел")?


Всички тръпнем - независимо дали си го признаваме - ще успее ли “Мама” да състави нов кабинет. Защото не знаем как би изглеждала Европа без нея. Но истината е, че дори социалдемократите да се съгласят да участват (аз предполагам, че ще стане), ерата “Меркел” вече свърши. Най-вероятно отива към края си и безусловната немска икономическа доминация, защото трите кабинета на Меркел не извършиха ключови реформи, а по-скоро ползваха инерцията на трудовата реформа на Шрьодер. Германия е изправена пред засега нерешими предизвикателства в социалната и демографската, а скоро - и в енергийната и индустриалната политика. Но да оставим икономиката на експертите. Тук става дума за политическата криза. 

Новата “голяма коалиция”, ако изобщо я има, ще е много по-малка (53% от вота) и много по-слаба от предишните две. И няма да може да диктува европейската политика, най-малкото защото тя твърде много се промени. Именно тези промени са причините както за слабостта на основните партии в Германия, така и за политическия ребус в цяла Европа, предизвикан от тази слабост: 

1. Причините за края на ерата:

Първо, краят на традиционната, центристка европейска социалдемокрация. Можем с относителна сигурност да предвидим, че ако SPD влезе в нов кабинет “Меркел”, ще последва съдбата на някога славните френски и гръцки социалисти, но и на множество други традиционни леви партии в Европа - от Унгария и Полша, та до Холандия. Моделът на мощна, умерена коалиция на всички сили вляво от центъра - от леви социалисти до центристки демократи и либерали, е мъртъв. Митеран, Папандреу, Хелмут Щмидт, Фелипе Гонзалес и дори Сапатеро, Шрьодер и Блеър днес изглеждат фигури от далечно и забравено минало. Най-доброто, което се случва на традиционния ляв център в Европа е да участва в “голяма коалиция” (Германия), унизително да подкрепя десен кабинет на малцинството (Испания) или да бъде част от широка, шарена коалиция с популисти и комунисти (Италия, Швеция). Левиците масово се разделят на радикално леви и умерено десни, класическият следовоенен модел просто умря. 

Второ, огледалният процес върви, макар и по-бавно, в същата посока. Класическите единни християндемократически блокове, обединяващи всичко от десни либерали, през християнски социалисти, та до национални и социални консерватори, все още съществуват (ХДС/ХСС, “Републиканците”, Народната партия в Испания, “Нова демокрация” в Гърция, Социалдемократите - да, така се казва десницата там - в Португалия), но рядко имат сили да управляват извън широки и “големи” коалиции. Но преди всичко - вместо комфорта на единствени играчи вдясно, сега получават остра конкуренция от националистически или либерални формации, често и двете. Почти без изключение, всеки следващ резултат е по-слаб от предишния, което води до тежки последици - евентуална “голяма” коалиция с крехко мнозинство в Германия, кабинет на малцинството с 1/3 от гласовете в Испания, историческо поражение и отпадане на първия тур на президентските избори във Франция, практическо отсъствие от терена в Италия, два мандата опозиция в Гърция и т.н. … 

Трето, и може би най-тревожно, е разделението вътре в големите политически “семейства” по важни политически въпроси. И то не е случайно. Двете големи семейства вече не представляват различните политически настроения и интереси сред гражданите на континента…

2. Новото разположение на силите: 

Опростенческо и неверно е твърдението, че новото политическо разделение в Европа не е между ляво и дясно, а между либерали и консерватори. Впрочем има само две държави, към които това разделение може да се отнесе - Полша и донякъде Франция - и то с адски много резерви. Всъщност, картината е много по-сложна:

- Съществуват няколко традиционни фактора: Все по-слабите християндемократи, членове на ЕНП; Стабилните, но стагниращи националисти на Запад; Радикалната западна левица, засилена от завоя на британските лейбъристи наляво (на фона на Брексит това е факт с намаляващо значение), но като цяло - без особен ръст. 

- Има обаче три нови ключови фактора, които в близко бъдеще ще оформят реалните линии на политически сблъсък:

На първо място, националистическата и евроскептична левица в Южна Европа. Поставям я на първо място, защото управлява втори мандат Гърция, поддържа позициите на първа политическа сила в Италия, очертава се като основна алтернатива на напълно изхабения Рахой в Испания и постигна огромен успех, начело с Меленшон, във Франция (вж. резултатите в южните департаменти). Всички погледи са втренчени в дясно-националистическите партии, но всъщност голямата промяна в баланса започна вляво и на Юг. Това е и логично, защото финансовата криза предхождаше мигрантската, а в Средиземноморието те се и съчетават. “Сириза”, “Подемос”, “Пет звезди” и пр. черпят сили не от ксенофобския национализъм, характерен за богатите, а от пропагандата срещу глобалния капитализъм, наложените от Еврогрупата реформи, егоизма на Севера по бежанските политики и младежката безработица. Няма никакви перспективи тези проблеми да намерят близко решение, съответно - тези партии да рухнат. Да, при стабилен ЕС и добра икономическа среда, те най-вероятно ще се превърнат в новите легитимни левици, на мястото на покойните социалдемократи. Но във всеки кризисен сценарий, те са бомба със запален фитил за цяла Европа. Този вид левица има своите прояви навсякъде, не само по бреговете на Средиземно море, но на север те са по-скоро маргинални, поне засега. 
Националистическата левица на юг прави опити за паневропейска консолидация и явяването й на изборите за ЕП в общи листи и с общ кандидат за президент на Комисията е напълно възможно. Това би й дало огромни нови сили. 

На второ място, националистическите “антилиберални” консерватори в Източна Европа. Мнозина биха ги нарекли “евроскептици”, но те по-скоро черпят сили от пропагандата срещу “диктата от Брюксел” и сблъсъка си с Ангела Меркел по мигрантската тема, отколкото от реални антиевропейски настроения, които са слаби в бившите комунистически страни. Освен това са на власт и напълно наясно, че без европейски средства са загубени. Най-изявените представители са управляващите ФИДЕС в Унгария с едноличния, засега без конкуренти, национален лидер Орбан и “Право и справедливост” в Полша, начело с колоритния Качински. Умишлено не използвам израза “десница” за тази политическа вълна, защото в нея безпроблемно се вписват “левите консерватори” Фицо в Словакия и Земан в Чехия, както и множество по-маловажни лидери и партии. Характерно за тази група е позиционирането по мигрантската тема, левите позиции в социалната политика, ударението на националните традиции и ценности и общоевропейската християнска идентичност. С едно-единствено изключение (Полша на Качински), тя поддържа близки отношения с режима на Путин и умело ползва неговите пропагандни клишета за загубилата ценностите си Европа и нуждата от традиционен, антилиберален модел. Другото общо е съзнанието на избирателите (често много погрешно, но силно), че живеят в европейския Rust Belt със съсипана индустрия, социална система и т.н. Именно това усещане и близостта с политиките на Путин сближава източноевропейските “консерватори” с “Алтернатива за Германия”, която има много силни позиции в бившите социалистически провинции, и с Националния фронт на Марин Льо Пен, която е водеща партия в постиндустриалните райони на североизточна Франция. 
“Rust-Belt консерваторите” от Източна Европа се намират в много особено положение преди изборите за ЕП. Те имат огромна сила в държавите си, изповядват общи ценности и защитават общи политики. Имат и безспорен лидер, който се ползва със симпатии сред по-бедните и традиционно настроени десни избиратели в цяла Европа, идален кандидат за шеф на ЕК на мястото на Юнкер. Но … нямат партия. ПиС са членове на европейските консерватори (които ще загинат с напускането на Великобритания), Фицо и Земан са в ПЕС, а лидерът на компанията - разбира се, Виктор Орбан - е пред изключване от ЕНП, но няма никакво намерение да напуска без бой. 

И на трето, но може би първо по важност място, новите либерални националисти от богатите страни на Западна и Северна Европа. В дискурса за разделението “либерали-консерватори” място за либерални националисти няма. Но всъщност феноменът е толкова силен, че можем да говорим за възстановяване на национал-либерализма от времената преди Първата световна война. Началото беше на север - по време на референдума за Европейската Конституция в Холандия, референдума за еврозоната в Швеция и впоследствие - цялостния дебат около спасяването на гръцките финанси. Смятаният за отдавна покойник десен либерализъм набра сили покрай тези кризи и в момента води дебата в северната десница, като завзема все по-големи територии или от християндемкратите, или вътре в техните партии, или и двете. Характеризира се с икономически и социален либерализъм, симпатии към европейския проект, но крайна въздържаност, граничеща с откровен национален или регионален егоизъм, по въпроси, засягащи националната икономика. Азбучните представители на тази линия са холандският премиер Рюте и новият лидер на немските либерали Линднер, но и поредица политици от класическите десни партии - практически всички скандинавски десни лидери, начело с премиера на Норвегия Ерна Солберг, бившият британски лидер Камерън, новият канцлер на Австрия Курц и председателят на Европейския съвет, бившият полски премиер Туск. Готов съм да провокирам, като кажа, че още три партии,  изключително различни една от друга, намиращи се в голям възход, принадлежат към същото семейство - Сюдаданос (гражданите) в Испания, Северната лига в Италия, която изостави крайния национализъм и евроскептицизма, но заложи на регионалния егоизъм и свободния пазар и … “Републиката Напред” на г-н Макрон. Разбирам, че причисляването на Макрон към националистите е прекалена провокация. Но внимателният преглед на посланията му в икономическата и социалната сфера, както и във външната политика, недвусмислено показва, че неговият европейски федерализъм (по-право “еврозонски федерализъм”) е подчинен на националния интерес на Франция и в негово лице тя има най-откровения си националистически лидер от самия Дьо Гол насам. 
Десните национал-либерали имат същия проблем като своя архипротивник - левите консерватори от Изтока. Има подкрепа, има потенциал за огромно развитие, има изявени лидери. Но са разделени между ЕНП и АЛДЕ (като във всяка формация съжителстват с непримирими идейни опоненти), а най-силният (и най-различен от останалите) лидер - Еманюел Макрон - засега няма паневропейска принадлежност. От друга страна, визиите на Макрон, от една страна, и Линднер и Рюте, от друга, засега изглеждат непримирими по ключови въпроси и можем да очакваме, че на предстоящите избори за ЕП те ще бъдат противници, или поне опоненти. 

3. Европейските избори: Кой срещу кого? 

Едно е сигурно - ПЕС ще издигне слаб кандидат за Президент на ЕК и ще претърпи тежка загуба. Дори не си струва да ги обсъждаме, ако не ни изненадат радикално в близките 2-3 месеца. 

ЕНП ще се яви на изборите силно разделена. Орбан и Меркел ще водят кампания един срещу друг. Статуквото в партията около Жозеф Дол и Жан-Клод Юнкер е напълно изхабено и нито един от реалните лидери няма да му обръща внимание. Туск най-вероятно ще играе собствена игра, продиктувана от една страна от конфликта му с Качински в Полша, а от друга - от собствените му, добре аргументирани, по-скоро национал-либерални възгледи. Кой ще бъде водещият кандидат? Преди пет години, това изглеждаше дребен въпрос. ЕНП беше единна, управляваше 70% от Европа и със сигурност щеше да спечели. На конгреса в Дъблин, изборът на Юнкер беше предопределен от апарата (аз, като делегат, гласувах за Барние, но той самият чудесно знаеше, че няма никакъв шанс). Сега партията е в упадък, лидер не се вижда на хоризонта, повечето възможни фигури разделят, а не обединяват. Силен, макар и противоречив, избор би бил Курц, но той е вече канцлер. И все пак, именно той изглежда фигурата, която най-лесно може да сближи различните фракции и най-вероятно ще има огромна тежест при избирането на кандидата. При всяко положение, няма нито кандидат, нито платформа, които да обединят избирателите на партиите от ЕНП. Аз виждам двама перфектни кандидати - Ангела Меркел и Бойко Борисов. И казвам второто с по-малко ирония, отколкото си представяте. 

Крайната левица най-вероятно ще успее да се обедини, и ако го постигне, ще победи и довърши ПЕС. Аз поне не знам кой би могъл да бъде лидерът, може би г-н Меленшон, комуто френската избирателна система дава минимални шансове за кариера у дома? 

Десните либерали надали ще се явят заедно, по-скоро ще бъдат разделени между АЛДЕ и ЕНП, а “Северната лига” ще остане при националистите. Г-н Верховстат пак ще бъде водещ кандидат на либералите, с класическа програма на европейски федералист. Възможно е самият той да се върне към консервативно-либералните си корени, но е трудно да си представим, че ще убеди Рюте и Линднер в нуждата от европейски федерален данък и бюджет. 

Националистите в Европа традиционно са разделени между няколко групи, които системно се разцепват и преливат една в друга, а партиите или само депутатите често сменят лагера. Сега най-системната група - тази на консерваторите и реформистите - е пред разпад, поради напускането на Великобритания, която даваше между 60 и 80% от състава на групата. Евентуално напускане на ЕНП от Орбан би могло да доведе до сериозна консолидация и - начело с него - силно представяне, но засега тази перспектива не е реалистична. 

Можем лесно да си представим, че в следващия Европейски Парламент, ЕНП и ПЕС няма да имат нито мнозинство, нито изтъкнати фигури за лидер на ЕК и председател на Парламента. Това рязко ще покачи акциите на Зелените и Либералите, но както видяхме в Германия, това съвсем не е гаранция за успешен компромис. По всяка вероятност не на самите избори, а в рамките на следващия ЕП, ще настъпят размествания, които ще съобразят партийното противопоставяне в парламента с реалните линии на разделение в Европа. Доколкото тези линии имат силен, макар и не абсолютен, географски характер, опасността от разпад може би ще се увеличи. Ще се увличи обаче и шансът за реален, стабилен политически компромис между автентични представители на волята на избирателите. С други думи - не, не сме готови за Европа след Меркел, но именно тя може да роди истинската паневропейска демокрация 

Послепис: Ами България?

Както споменах по-горе, Бойко Борисов е в изключително силна позиция в рамките на ЕНП, по поне две причини:
- Почти всички други са много слаби и 

- ГЕРБ съхрани класическия образ на catch-all, всеобхватна дясна партия, обединяваща либерали, социалисти и консерватори, фенове на Орбан и Туск едновременно, националисти и европейски федералисти. Разбира се, това е само повърхност, под която се крие обикновена “партия на властта”, изтъкана от корупция и кариеризъм. Но на този етап работи. 

С все по-ясното разграничение на източни консерватори, южни левичари и западни либерали, и ГЕРБ, и БСП ще изпадат в затруднено положение, защото те се опитват да обединят поне по две противоположни идентичности. Стремежът за “усвояване” на Rust-belt консерватизма на Орбан и Качински в България поражда парадокс - за представителство на този модел у нас се борят ГЕРБ, “Патриотите”, части от извънпарламентарната градска десница, БСП и отделно от тях - кръгове около Президента Радев. БСП и до скоро (вече “консервативната”) Атака обаче желаят да покрият и южноевропейския ляв спектър, а и ГЕРБ, и БСП искат да запазят и образа на съвсем конвенционална центристка партия от голямото “семейство”. Това е трудна, а в перспектива - невъзможна задача.