петък, 7 декември 2018 г.

ЧРД, Бай Бойко! (със закъснение, но без патерици)



Бойко, не се подвеждай по инсинуации за заглавието. Пиша този поздрав с подобаващото уважение. И знам, че скоро нямаш рожден ден. Като му дойде времето, ще ти пожелая здраве, съвсем искрено. 

Обръщам се към рожденика ГЕРБ, но пиша лично до теб, защото без теб ГЕРБ няма да съществува и 90 минути - и тези 90 минути са може би по-близо, отколкото повечето хора в партията си мислят. Но виждам, че ти го знаеш. Личи си по умората, разочарованието и упоритото, недоволно самохвалство. Знаеш, че краят е близо - и вече се подготвяш той да е безболезнен, поне лично за теб, ако не за цялата партия… 

Но това, което не знаеш, е как стигна до тук. И затова си такъв кисел и объркан. Нека ти обясня. Не че - дори да ме разбереш - нещо ще направиш. Но поне тези, които нагазят в блатото, което ще оставиш след себе си, да имат идея как стана така. 

12 години е голяма работа. ГЕРБ вече е най-устойчивата партия в демократичен период, а ти си лидерът с най-много дни като премиер, сред тези, които са се явявали на що-годе свободни избори. Но - боя се - именно тайната на успеха е и обяснение на провала. И за да разбереш как стигна до тук, трябва да осъзнаеш каква беше рецептата на успеха ти. 

Тя включваше три основни принципа: 
  • Безогледен популизъм и опортюнизъм; 
  • Стратегически отказ от каквито и да било реформи и 
  • Геополитическо безгръбначие. 
Тези три принципа гарантираха винаги да имаш повече приятели и съюзници, отколкото врагове и конкуренти. И преди всичко - винаги да се харесваш и никога да не носиш отговорност… 

За да работят тези три принципа, имаше четири закона на политическо действие: 
  • Унищожаване на конкуренцията вдясно, колкото и да е добронамерена; 
  • Легитимиране на умрялата БСП като основен противник; 
  • Съобразяване с ДПС и Кремълската пета колона (ако изобщо има разлика) във всяка критична ситуация и
  • Изграждане на Партия-държава от късносоциалистически тип, основана на партийни назначения, корупция и купуване на гласове.

Е, честито. Успя. Почти. Ето и резултатите: 
  1. Отгледа обществено мнение, готово да се противопостави на всяка, дори и най-плаха реформа и неспособно да търпи каквато и да било проява на отговорност от страна на властта; 
  2. Изгради медийна среда (която все още ти лъска чепиците), изцяло критична към реформаторски политики, издигаща популизма и безгръбначието в култ и напълно зависима от парите на олигархията и бюджетните подаръци; 
  3. Укрепи левицата - не само като партийни структури, но най-вече като обществени настроения, готови да подкрепят нови, популистки левичарски проекти; 
  4. Подчини властта си на чужди и враждебни сили, които контролират правосъдието (и особено прокуратурата и ДАНС) и медиите - същите сили, които подготвяха разправа с теб и партията ти през лятото на 2013г., и които по всяка вероятност щяха да успеят, ако не беше получил подкрепата на демократичната десница; 

Разбирам, че тези първи четири точки не те тревожат особено, В крайна сметка, на теб грам не ти пука за институциите и свободите, а силната левица разглеждаш като важен елемент от своя властови пъзъл - иначе от кого ще ни спасяваш всеки път? Затова, нека да минем на най-важното: 

Ти успя да настроиш общественото мнение толкова вляво, и толкова пренебрежително към ценностите на ЕС и към НАТО, че то се обърна срещу теб самия. Защото повечето хора - както сам отбеляза, докато лъжеше едни хора в Кърджали - разсъждават просто. Щом ти си дясното, а дясното е ЕС и НАТО, значи като им писне от теб - а им писна зверски - писнало им е и от “Европата”, и от “американците”, и от “демокрацията и пазарната икономика”, и въобще…, както се казва в един много интелигентен съветски виц, който не знаеш. 

Преди всичко - ти успя, насила, да възпрепятстваш възникването и укрепването на социалната класа, която трайно да те харесва и подкрепя - дребната средна класа от провинцията и кварталите на София. Ти направо й разката фамилията - за да угодиш на чиновниците от Партията-майка, на олигарсите и на ДПС. 

И успя, в постоянните си - и често успешни - опити да разбиеш демократичната десница, да накараш образованата средна класа в София и големите градове да те мрази повече, отколкото мрази червените. 

Знам, че сега се оглеждаш за партньори “вдясно”. Забрави. Това вече беше. Днес, ако някой вдясно си стисне ръката с теб, както направих аз преди четири години (прочее, и до днес не съжалявам, но това е съвсем отделна тема), няма просто да се сбогува с политическата си кариера. Ще го бият на улицата, а може и с ритници, както казват Илф и Петров (това са съветски писатели, но вицът по-горе не е техен). 

Време е да бъдеш честен - да кажеш на партията си, по случай рождения ден, а и от уважение към лоялността им, че излизаш от властта. И тя с теб - задълго, или пък завинаги. И да кажеш също, че оставяш след себе си безумна хавра - разпаднати институции и нереформирани социални системи, бедност и преди всичко - гняв. Гняв, който може да докара на власт някаква безумна комбинация от леви популисти, антиевропейци, червени мошеници и национални социалисти. И да разруши всичко, което - въпреки теб - беше изградено от средната класа в България и шепата политици-реформатори, които през годините упражняваха част от властта. 

Можеш, разбира се, на раздяла да опиташ да оправиш част от простотиите, които сам сътвори - да спреш (пак) безумието АЕЦ “Белене”, да работиш заедно с Европа за премахване на монопола на Газпром, да прекършиш господстващото положение на “Лукойл”, да започнеш нужните реформи за влизане на България в Еврозоната и ядрото на ЕС, да премахнеш политическото посредничество при европейските фондове. И още много можеш да направиш… 

Но няма - защото не ти стиска. Казвам го просто, за да е ясно, че има и друг начин да се управлява. Различен и по-добър. И това време ще дойде, но без теб. И заради теб - с голямо закъснение. И без патерици… 


.

понеделник, 5 ноември 2018 г.

“ДЕМОКРАТИЧНАТА ОБЩНОСТ” ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЕДИН “БИТ ПЕС”


Въпреки над десетгодишната история на нестабилни коалиции, разцепления, скандали и противоречиви отношения с доминиращата партия ГЕРБ, българското реформаторско дясно продължава да получава подкрепа и да предизвиква интерес.  
Това не е парадокс. Просто десницата (демократичната десница, градската десница, реформаторската десница, либералната десница, демократичната общност и т.н и т.н. - безнаказаната  злоупотреба с имената показва, че повечето хора чудесно знаят кои сме, дори когато ние не сме съвсем наясно…) единствена последователно защитава позиции, които имат подкрепата на минимум 15, а на моменти - и над 25 % от гражданите на страната. Да не бъде голословен: 

  • Икономическа свобода; 
  • Лични свободи, и особено свобода на словото и медиите; 
  • Радикална реформа на правосъдието; 
  • Отговорно отношение към природата; 
  • Безусловна геополитическа ориентация към НАТО и
  • last not least, стремеж към участие на България в ядрото на единна, дори федерална Европа
Това са политически тези, които само дясното защитава. Те отговарят на интересите и ценностите на много повече българи, отколкото гласуват за демократичните десни формации, било то поотделно или в коалиции. 

Затова дясното упорито оцелява - просто то съществува далеч под естествените си нива на подкрепа, на ниво твърдо ядро, при това - често разцепено. Само минимателно усилие за обединение - и мястото на десницата в парламента е гарантирано. Много повече обаче е нужно, за да бъде реализиран целият потенциал, да участваме ефективно в управлението и да наложим дневния си ред в националната политика… 



1) Постигнатото дотук. 

Вдясно винаги сме склонни на самобичуване. Няма “десен проект”, който да не е систематично обезкостяван от най-твърдите си привърженици. Само ще припомня, че Реформаторският блок беше съсипван от критики далеч преди да бъде създаден, но тази формация постигна най-високия изборен резултат от 2001г. насам и продължи да поддържа необичайно високи нива на доверие до самия си край. И щеше още да ги поддържа, ако не се разцепи по чисто политически причини - оценка на участието си в управлението “Борисов-2”. 

Демократична България” има сходен старт - коалицията няма нужда от врагове, поради напоителния “приятелски огън”. Но аз съм убеден, че тя заслужава подкрепа. 

Противно на общоприетите атаки, “Демократична България” обединява партии с изключително сходни избиратели и програми. През март 2017г., разделението между тези партии беше напълно необяснимо. Доколкото има разлики, те са валидни и вътре в отделните партии, а не толкова - между тях.

Ще повторя - Свободата, законността, западната ориентация, природата, единна Европа. Това е алфата и омегата на българското дясно от ’89 насам. И по тези теми нищо не разделя “Демократична България”. 

Непрекъснатото повтаряне, че “Зелените” са крайно лява партия, която няма място в дясно-центристка коалиция, е просто далеч от съвременните европейски реалности. В по-голямата част от Европа, “Зелените” отдавна преминаха пътя от крайната левица към политическия център и вече са основен представител на градската средна класа, с икономическа програма, стъпила на частната собственост и свободната инициатива. 

Коалицията ни вече има и поредица от програмни позиции, които изцяло утвърждават идентичността й като приемник на класическото българско дясно, който има потенциал да привлича и ново поколение привърженици: 
(Без да споменавам десетките позиции в сферите на правосъдието, енергетиката, сигурността, околната среда, електронното управление - които до една ясно утвърждават десноцентриския характер на коалицията…)

Постигнат ли е максимумът - далеч не, това е очевидно. Но това не е повод да се отрича очевидното. Да погледнем напред: 


2) Бъдещето

Дясното може да достигне електоралния си потенциал, да бъде алтернатива на ГЕРБ за мнозина избиратели и ключов участник в бъдещо управление.  
(Аз не бих се отприщил нито на темата “кога”, нито “с кого” - първо, това е лидерски въпрос. Ако искам да ставам лидер, ще дам своите отговори, но видимо нямам такива планове. Второ и по-важно - същественото е “в името на какво”, а това изглежда все по-ясно)

Но това изисква очевидни и отдавна отлагани стъпки в две посоки - максимално разширение и консолидация в дълбочина. 

2.1. Разширение. 

Обединението на различните партии, групи и личности вдясно води до мобилизация на избирателите. Разликата между нас е разбираема за малцина, слабостта ни разделени - видима за всички. Още повече, че в различни градове и региони на страната, “Силата” е в различни фракции и фигури, които са “Седесето” за местните хора. Самата идея за "обединение на партии с личности” винаги е пораждала напрежение, особено в партийните апарати. Иситината обаче е, че самите ни партии отдавна са по-скоро граждански, ценностни и приятелски общности, отколкото партии в класическия смисъл на думата. Най-малкото - защото нямаме самостоятелната сила да представляваме привържениците си в парламента, камо ли - във властта… 

Да, т.нар. “механично” или “аритметично” обединение няма как да изгради силен политически субект. Следващото разделение е само въпрос на време, а различни политически и икономически кръгове охотно допринасят за раширяване на естествените пукнатини. Аз бих казал нещо повече - коалицията е a priori неудачна формула за политическо взаимодействие.  При участие във властта, всички недъзи на коалицията се проявяват в максимална степен. Не е нужно да се връщаме в 1934г., 2014 е още пред очите ни … 

Но по-малката коалиция не е лишена от недостатъците на по-широката. Дори често е обратното… Преодоляването на тези недостатъци не се постига с ограничаване на участниците, а със засилено вътрешно единство. 

2.2. Консолидация

Вътрешното единство не се свежда до общо ръководство и общо лидерство, макар те да са в перспектива неизбежен елемент. По-съществено е изграждането на общи структури - както местни, така и младежки, тематични, експертни общности и т.н. Тези общи структури първо са по-привлекателни за авторитетни личности, които нито искат да се запишат в една от коалиционните партии, нито да бъдат аморфна “гражданска квота”. На второ място, те са естествен носител на енергия на местни избори, през които се изграждат стабилните политически сили. Но преди всичко, те създават необходимата “гравитация” в центъра на коалицията, което я прави трудно разрушима. 

Тази гравитация с времето е призвана да смекчи идейните различия и да даде ясна посока, да преодолява естествените лични конфликти и да не допуска те да станат междупартийни, и съвсем не на последно място - да изхвърли чуждите тела, които неизбежно присъстват във всяко обединение. 

Натрупването на общи структури и създаването на “гравитационен център”, около който да се формира политиката на един политически съюз, рано или късно води и до издигането на общи лидери и авторитети. Това е и моментът, в който реформаторската десница, или пък демократичната общност, ще може убедително да претендира за изпълнителната власт и да наложи програмата си чрез нея. 

В горните две посоки - разширение и консолидация - си струва човек да си губи времето, да си подлага на изпитание кариерата и семейството, а и да си хаби нервите в калта на българската политика. 

Поне за мен, това е ясно - само това е залогът, който може да ме задържи в активна политика. 



вторник, 23 октомври 2018 г.

"Качи се по-нагоре" или защо проблемът не е само Валери Симеонов



Не, проблемът не е в бъдещето на вицепремиера Симеонов. И Бойко го каза ясно - проблемът е в бъдещето на кабинета "Борисов 3". Защото днешната криза, както и предходните, се дължи на провали на цялото управление, а не само на навика на Валери Симеонов да трупа точки от "straight talk" ("Модерен" навик, който носи позитиви, но и често разкрива тежката му политическа, а и човешка непригодност за висок държавен пост).  

(снимка БГНЕС)

Кризата показва три трайни и непреодолими провала на управлението на Борисов: 


1. Пълна управленска немощ, страх и некомпетентност. 

Не може, просто не може, след близо десет години управление и политическа доминация, повечето от тях във великолепна икономическа конюнктура (с която не спира да се хвали), властта на ГЕРБ да няма елементарни решения на проблемите на хората с увреждания. И изобщо - на проблемите на най-слабите и уязвими членове на обществото ни. И изобщо - на социалната политика. 
Не е чудно, че ГЕРБ не са излъчили нито един партийно отговорен министър в МТСП, въпреки обещанията си. Те просто не знаят какво да правят в тази сфера, а и ги е страх да направят малкото, което знаят. 


2. Състезание по популизъм и неспособност да се решат вътрешните проблеми. 

Кризата издава не само очевидния вътрешен разпад на "Патриотите", но и разломите вътре в ГЕРБ, и най-лошо - непреодолимата конкуренция между отделните групи в ГЕРБ и ОП кой да се позиционира като най-големия национален популист, лъжеконсерватор и лъжепатриот, като "български Орбан". Съвсем отделна тема, че докато се разправят, Корнелия Нинова вече се настани в това пространство... 
Просташкият език на Симеонов не е случайност - той е елемент от рецептата за успешен лъжеконсерватизъм. Както и непрекъснатите празни приказки по различни актуални теми (хазарт, мутри в туризма, делото на Домусчиев, който изведнъж се прероди в защитник на Валери...) на същия герой, от които нищо не излиза, но се трупат точки. Този стил не е наложен от Симеонов, а от Борисов. И днес е напълно извън контрол, в състезание без правила между Борисов и "дясно-консервативния" му антураж, Симеонов, Сидеров, Каракачанов, Джамбазки, Бареков, но също така Нинова и други фигури на "левицата". 


3. Външнополитическа зависимост и уязвимост на властта. 

Тц. Бойко не го е страх, че кабинетът ще падне, ако извади Симеонов или Сидеров. Той има супер комфортно мнозинство, в което влизат и Марешки, и ДПС, да не говорим, че Нинова услужливо е извън НС, заедно с 2/3 от депутатите си. 
Страх го е, но от друго. Че в единия вариант - изхвърляне на очевидния провокатор Сидеров, ще загуби милостта на Батюшка-Цар в Кремъл. А в другия, особено с привличането на Марешки, ще изпадне в пълна зависимост от Батюшка-Цар и ще загуби парите на лошите евробюрократи, без които съвсем не може да свърже двата края. Не, не на управлението - тях отдавна е изпуснал. А на финансирането на обръчите на партията си, без които не може да задържи властта и седмица. 

За Борисов е особено важно да продължава да лавира между Русия и ЕС, като лапа пари и получава гаранции за сигурност и от двете места. По тази причина се нуждае и от шумното предателско поведение на Волен, и от театрално-показната русофобия на Валери. (Неприятен страничен ефект е, че в тази ситуация, Валери Симеонов започва да изглежда на нещо като "прозападен" политик, което има потенциал да нанесе непоправими вреди на образа на Запада в обществото....)


Оставката на Валери Симеонов няма да разреши нито един от проблемите. Оставането му на поста - още по-малко. Промяна е нужна "малко по-нагоре". 


И тук, отвъд анализа, идва политическият въпрос: И к'во пра'им после? 

Отговор на този въпрос в България има (или пък няма?) единствено демократичната, европейска десница и център. 
Това важи и за трите проблема - компетентността и волята за реформи, отказа от просташко-популистко говорене за сметка на реални решения и ясна европейска и прозападна ориентация на националната политика

Просто в последните години е трудно и не особено печелившо да стоиш извън сферата на просташкия, лъжеконсервативен и проруски популизъм. Неслучайно и БСП, и "Патриотите", и ГЕРБ, и цял сонм неконкретизирани "нови десни" се бутат в популисткото пространство като нервни хипопотами в калта, в разгара на сухия сезон. 

Извън локвата остана само демократичната десница. Но готови ли сме да спрем свободното падане на обществото и институциите в трите описани посоки? Очевидният отговор е не. Въпреки съществения напредък и в консолидацията, и в програмата на "Демократична България", засега европейския демократичен център-дясно няма нито обхвата на обединение, нито дълбочината на вътрешно единство, необходими, за да поеме отговорност за властта. 

А видимо няма време. За това си струва да поговорим, и то спешно...







сряда, 17 октомври 2018 г.

Писмо до моите консервативни приятели


Скъпи приятели (и го казвам без всякаква ирония), 

Гледам слайдовете на “спрялата” Алфа ТВ и си мисля за вас. 


С част от вас ни раздели отношението към новия проект на г-жа Кунева и Даниел Вълчев преди шест години. За кратко - днес всички знаете кой е Даниел. С други - отношението към Бойко преди три. Вярвам, че сега - докато му сърбате попарата - нямате никакво съмнение кой е той. С някои ни разделя само разбирането ви, че властта е ценност, на всяка цена. А с други - способността ви да намествате политическите си убеждения според временните настроения на мнозинството. Това е философия, която ми е чужда. 

И все пак, винаги съм бил убеден, че това, което ни събира, е много повече. Повече от десетилетие, споделяме убеждението, че личната и икономическа свобода са основата на богатството и щастието на хората. Че без законност, свободата няма шанс да даде своите плодове. Че единствената гаранция за свободна и правова България е в принадлежността ни към единна Европа и съюзите на Западния свят. И преди всичко - че тези ценности са невъзможни извън естествените ограничения, които християнската етична система и културната традиция на конституционната демокрация поставят пред поривите и страстите на тълпата, пред естествената склонност на човека да използва както властта си, така и безвластието на институциите, за да твори зло на другите, докато се стреми към изгода за себе си. Тази вяра в естествените ограничения, прочее, се нарича консерватизъм 

Днес, за пръв път от десетилетие, ние сме на път да се разделим завинаги. Вместо да спорим как да преминем реката, да се озовем, враждуващи, на двата й бряга. Да бъдем от двете страни, обикновени редници в  една дълга и тежка борба, чиито изход ще определи как ще изглежда държавата ни, континентът ни, светът на децата ни, след няколко десетки години. 

Виждам опасност малките неща, които ни разделят, да ви изпратят в лагера на авторитарния национализъм, сред хората, които се противопоставят на европейското единство, в редиците на тези, които - за да се харесат на тълпата - искат връщане на социализма в затворени държавни граници, “социализъм в една отделна държава” по Ленин, които - за да се възползват цинично от страховете на съгражданите си - волно или неволно обслужват столетните планове на Кремъл и Истанбул за обезсилване и разчленяване на Европа. В лагера на полезните идиоти. 

Това би било тъжно. И не заради мен или заради вас - ние сме твърде незначителни в тази голяма игра. Тъжно, защото националният интерес на България ще загуби съюзници и ще спечели врагове, там, където ги няма. 

Но би било, макар през сълзи, и доста смешно. Защото, нали ви казах, гледам слайдовете на Волен по партийната му телевизия. И искам да ви кажа, че той е много по-добър от вас, в играта на полезните идиоти. 

  • Вие говорите за “консервативен и християнски ЕС” (и няма лошо) - но отборът, към който се стремите, иска да няма ЕС изобщо. И Сидеров печели; 
  • Вие говорите против бюрокрацията и корупцията на Брюксел - но отборът, към който се стремите, се състои от безкрайно по-бюрократичните и корумпирани национални правителства на Орбан, Салвини, Борисов и Бабиш, изпълнен от професионални крадци и мошеници. И в тази компания Волен се чувства, за разлика от вас, у дома си; 

  • Вие сте против прекаления либерализъм, който част от администрацията на ЕС опитва да наложи без демократичен процес, но отборът, към който се стремите, безогледно раздухва тоталните лъжи на кремълската пропаганда, които са много по-лесно смилаеми за съответната публика. И в този процес Волен е професор, а вие - тройкаджии във втори курс. 

Не, не можете да надцакате Волен и Шиши на техен терен. Консервативните сайтчета със спомени за мъдри мисли и стари военни маршове нямат никакъв шанс пред съвсем реалната, създадена днес, тук и сега машина за пропаганда на “Sputnik” и “Russia today”,  която обучава и насочва авторите на черните слайдчета. В света на голямата лъжа, вашите малки полуистини се губят и не носят полза. Уплашените, объркани хора, с чиито гласове се надявате да се върнете във властта, са готови да повярват, че Меркел иска да засели България с евреи и араби едновременно, а Валери е “човек на Сорос”. Как ще ги разубедите от фактическата истина, че вие сте “хора на Костов”, когото те - благодарение на същата пропагандна машина - мразят до гроб, или от полуистинната манипулация, че сте “хора на Радан”, който - отново благодарение на нея - е “либерал” и “педераст”? 

Не, откажете се. Това е загубена битка. Където вие издадете сайтче, Волен ще пусне телевизия. Където свенливо критикувате ЕС, той ще разкрие световния еврейски заговор. Където предложите малка популистка мярка, той ще обещае национализация. 
И не на последно място - където докоснете пръст, Волен ще целуне гъз. 
Гледах без злорадство, как Дани Вълчев ви (и ни) изигра. С тревога гледам как ви мачка Бойко. Не ми причинявайте гледката как губите от Сидеров...

И преди всичко - просто не сте добри в тази игра. Защото сте свестни хора и знаете, че със страховете на множеството не трябва да се злоупотребява. Ние сме от едно поколение. И всички помним: 

FEAR LEADS TO ANGER. ANGER LEADS TO HATE. 



вторник, 18 септември 2018 г.

ФЕДЕРАЛНА ЕВРОПА, ПОЛЕЗНИТЕ ИДИОТИ И БЪЛГАРСКИЯТ НАЦИОНАЛЕН ИНТЕРЕС



25 години след Маастрихт и почти 10 след Лисабон, едно е ясно на всички - днешният ЕС е опасно слаб и неефективен. Липсата на политическо лидерство (не съвсем справедливо олицетворена напоследък от ишиасните кризи на Жан-Клод Юнкер), не е причина, а следствие. Неспособността да се вземат бързи и адекватни решения на кризи не е продукт на “сложни регулации” а резултат от отсъствието на регулации/правила за реакция на кризи. 

Накратко - Европа не е твърде единна. Твърде разединена е. ЕС на Маастрихт и Лисабон е слаб не защото не се съобразява с националните държави, а защото е плод на прекален компромис с националния суверенитет. Вместо малко, ефективно и отчетно пред ЕП и гражданите федерално правителство, което да се занимава с основните общи политики, има сложна и мудна администрация, посветена на често периферни въпроси. 

Това състояние е дългосрочно неудържимо. Ние, като граждани на Европа, ще трябва да тръгнем по един от два пътя - напред към Единна, федерална Европа или обратно към конкуриращи се национални държави. 

(нито за момент, "Отците основатели" на Европа 
не са си представяли друго, освен федеративна държава)

Но нека да погледнем конкретно основните кризи, причините за тях и решенията в двете възможи посоки:

1) “Неуспешна имиграционна политика
Тук вече никой не спори. След дълги години на автоцензура, вече не само националистите и християндемократите, но също социалдемократите и либералите, признават провала на политиката за съхраняване на социалния модел от 80-те чрез неограничен прием на мигранти. 

Има обаче важен детайл: Такова нещо като “миграционна политика на ЕС” няма. Не съществува.Дъблинският регламент” урежда единствено молбите за закрила по Конвенцията за бежанците и статута на бежанците от 1951 г. Но и той не създава обща политика на Съюза, а е нейно отрицание, узаконяващо принципа, че проблемът с миграцията е национален проблем на граничните държави на ЕС. Извън правото на убежище, всички други аспекти на миграцията са чиста национална политика. Провалена национална политика. 

И тук виждаме един от основните недостатъци на половинчатата “Маастрихтска Европа”. Шенгенското споразумение предвижда общи граници, но не налага, не финансира и не гарантира обща гранична политика. Комбинацията между отворени вътрешни граници и липса на обща миграционна политика ни доведе до кризата от 2015г. 

Възможни са две решения: Обща политика по затваряне на външните граници или самостоятелна политика по затваряне на вътрешните. Второто е кошмар за граничните държави, в т.ч. за България. Ние, българите, естествено сме за затваряне на външните граници. Но това изисква повече Европа, силни федерални органи на власт, които да наложат волята на мнозинството за рестриктивна политика и да я приложат по всички външни граници. Изисква единна Европа и достатъно споделяне на суверенитет и бюджет общи граничните сили. 


2) “Неуспешна социална политика
Няма спор. След Маастрихт, Европа е континент на задълбочаващи се неравенства, намаляваща социална защита, ерозираща средна класа. Социалната база на евроскептиците (националните социалисти) е почти изцяло сред групите, които се чувстват губещи в този процес, които носят на гърба си тежестта, а не ползите от либералните реформи в периода 1990-2008г. 

НО: Няма такова нещо като “Европейска социална политика”. Има в различна степен неуспешни национални социални политики. И отново един половинчат, недомислен компромис - относително отвореният пазар на труда е съчетан с напълно затворени солидарни социално-осигурителни и здравни системи. По този начин, обществата от Източна Европа се превръщат в незаменим донор на западните пенсионни и здравни фондове. Но пък в очите на работническата класа на Запад, работниците от Изтока са крадци на работни места, оттам и обвиненията за “социален дъмпинг”. 

Решенията? Обратно затваряне на пазара на труда и край на свободното движение или интеграция на социалните системи. България изобщо функционира благодарение на постоянния износ на работна ръка за ЕС и непрекъснатия приток на средства от работещите в ЕС към семействата им. Нашият интерес е очевиден - свободен трудов пазар и повече Европа в социалната сфера, в т.ч. и пенсионна система, която да осигурява приходи на нашия осигурителен институт от българите, работещи в ЕС. 


3) Икономическото изоставане. Без кавички
Факт е, че Европа изостава икономически, както и че в периода 1990-2018 е загубила немалко производства. Важно е да се отбележи, че за избирателите на евроскептиците на Запад, изнасянето на производства в Полша, България или Румъния също е “загуба на производства” и те се противопоставят на това, което за нас са инвестиции. 

Икономическото изоставане се дължи на много фактори - преди всичко на бързия и за мнозина неочакван възход на производствата в Източна Азия и особено Китай, на агресивната търговска политика на тези държави, но и на твърде тежките социални системи и сложни трудови и пазарни национали регулации в Европа. 

Има ли обаче връзка между Договора за ЕС от Маастрихт и създаването на Единния пазар, от една страна, и икономическото изоставане, от друга? Доколкото има, тя се дължи на недостатъчната, а не на прекомерната интеграция на европейските икономики. Маастрихт е твърде обърнат към миналото, към времето, когато отделните европейски държави са били световните икономически гиганти след САЩ и конкуренцията е била предимно помежду им. Клаузите на Маастрихт са насочени предимно към преодоляване на нелоялната конкуренция между отделните страни в ЕС, а не на нелоялната конкуренция отвън. И до днес, икономическата политика на Съюза не създава необходимите условия за обща политика за париране на нелоялната конкуренция, “социалния дъмпинг” и агресивната индустриална и търговска политика на Изтока. Особена слабост на ЕС е провалът за включване на транспорта в Единния пазар, който отнема възможността за пълноценно използване на вътрешно-европейските железопътни и водни артерии като фактор за конкурентност и растеж. Националните транспортни политики се характеризират с неизживян национализъм и социализъм, както повечето сфери, в които Европа се проваля… 
В единствената сфера, в която ЕС е постигнал пълна интеграция - митническата политика, ЕС е силно ефективен, както показаха и скорошните преговори с Япония и САЩ. Общата политика е фактор против, а не за икономическото изоставане. 


5) Кризата на еврото
Една от най-опасните половинчати политики след Маастрихт е въвеждането на обща валута и Централна банка, но без общо финансово и икономическо управление. Всички проблеми, които последваха - в т.ч. и особено фалита на икономиките в Южна Европа - бяха предвидени от архитектите на Еврозоната, те не са изненада. Нещо повече - те са ясно предвидени от Аликзандър Хамилтън повече от 200 години (!) преди въвеждането на Еврото, в непреходните “Записки на Федералиста”. 

Общата валута изисква минимални стандарти на обща финансова и фискална политика, налагани от орган със собствени правомощия, а не чрез преговори между суверенни финансови министерства. Отново проблемът се корени в липсата на достатъчно интеграция. Тук особено голяма отговорност носят формално “про-европейските” правителства на Германия и на другите богати северни държави. Те имат огромна полза от единната валута, но не носят отговорност за нейните недъзи. 


4) Външнополитическа слабост и безпомощна енергийна дипломация. Отново без кавички
Общата външна политика, въпреки всички усилия, остава слабото звено на ЕС. И това не е чудно, защото усилията са на хартия. Външната политика на ЕС, доколкото я има, не е обезпечена с финансови, икономически и отбранителни инструменти. Нещо повече - тя се формира от орган (“Върховен комисар”), който не е носител на суверенитет и има по-скоро съгласувателни функции. Във всяка кризисна ситуация, ЕС има “позиции”, но отделните европейски държави имат различни, често противоположни, политики. Това се отразява особено тежко в Близкия Изток, където ЕС е изключително уязвим от мигрантски потоци и радикализация на собствените си арабски, кюрдски и турски общности, а безпомощен да подпомогне умиротворяването на региона и намирането на разумни компромиси.

Особено видима е външнополитическата слабост в сферата на енергетиката. Европейският континент е в общи линии лишен от енергийни ресурси - отчасти поради липсата на находища, отчасти поради твърде високата цена на добив на изкопаеми. Всички европейски икономики са зависими от енергийни доставки и особено от доставки на газ, който почти не се добива в ЕС. Несъмнен е интересът от обща енергийна политика, която би поставила доставчиците в много тежко пазарно положение и би осигурила трайни доставки на добри цени. Обща енергийна политика обаче липсва - има конкурентни и опасни национални политики, и то както от страна на руските “Троянски коне” като България и Унгария, така и от егоистичната и видимо корумпирана енергийна политика на Германия. 

Като цяло, липсата на реална, суверенна обща външна, отбранителна и енергийна политика води до един особено опасен феномен - дипломацията на Европа да се ръководи от Берлин, вместо от Брюксел. 


Заключение: Легендата за диктатурата на “еврократите” почива на комбинация от лъжи и заблуди. Във всички сфери, в които Европа е слаба, липсват или не се прилагат общи политики, а се налагат противоречиви, глупави и опасни национални политики. 
Да, ЕП и ЕК често се занимават с глупости. 
Да, гласът на крайните левичари се чува напълно несъответно на истинското им политическо влияние. 
Да, климатичната политика на ЕС може би преминава границите на разумното, като се има предвид политиката на основните конкуренти. 

И да, европейските институции масово са се превърнали в старчески домове за пенсионирани национални политици или люпилни на конформистки бюрократични таланти, загубили връзка с реалния свят. 

Но това не се дължи на твърде много власт в ЕС, а на твърде малко реално правомощия, липса на общ финансов ресурс и в крайна сметка - липса на суверенна, демократично формирана обща воля. За да има истинско лидерство, представителност и отговорност, трябва да има истинска власт. Единна, федерална Европа може да бъде много по-силна и в борбата с нелегалната миграция и терористичната заплаха, и в световните икономически битки, и в сдържането на конфликтите в Близкия Изток и Африка. Тя може по демократичен път да излъчи лидери, които да представляват мнението на мнозинството, и чиято власт да бъде балансирана от мнозинството национални държави, както се случва във всяка конституционна федерация. Тези лидери могат да бъдат консерватори, либерали, социалисти - според моментния превес на обществените настроения. 

Но едно е сигурно. Не могат да бъдат полезните идиоти на Кремъл - дребни мошеници, които използват страховете и проблемите на избирателите си, парите на данъкоплатците от цяла Европа и черните пари на руската мафия, за да обогатяват себе си и да рушат бъдещето ни.




вторник, 11 септември 2018 г.

Масло в огъня: Причините за мигрантската криза и "Решенията" на "крайната десница"


Труден е животът на полезните идиоти. 

Защото предлагат лесни (т.нар. "лесносмилаеми" за широката публика) решения на реални, но сложни проблеми.


Да, миграционната политика на европейския Запад от последните 30-тина години е доста сбъркана - има неопровержими доказателства, "видими резултати".
Тя обаче не е продукт на някакъв абстрактен хуманизъм, на "либерални (либерастки) ценности" (и прочее никъде не е прилагана от либерални партии, даже the other way 'round). Тя е хладнокръвен Realpolitik за запазване на един много привлекателен за широката публика, но обречен социален модел. Обречен най-малкото от два фактора:
-    обърнатата демографска пирамида и 
- изпреварващото развитие на технологиите и на Източна Азия, особено навлизането на Китай на глобалния пазар.


За да съхранят социалния си модел в новите условия, мейнстрийм партиите на Запад (условно - социалисти и консерватори) осигуряват прилив на свежа работна ръка, която да осигури постъпленията в солидарните (особено пенсионните) фондове. Естествено, тази система не е твърде ефективна и значителни "непопулярни" реформи в социалните схеми и пазара на труда все пак се налагат. Социалния модел аха-аха оцелява, на много висока цена:

От една страна, реформите все пак засягат значителна част от населението - особено най-младите и хората в предпенсионна възраст, ниска средна и висока работническа класа (което до 90-те е почти все едно).
От друга, самото "внесено" за да спаси социалния модел население създава нови нива на бедност, изолация, традиционна консумация на социални услуги, но и опасни разломи в обществената тъкан по отношение на човешки права, семейни ценности, религиозна традиция, образование.

Накратко - миграционната политика от последното поколение е пример за неуспешна социална политика, водена от традиционните социални партии на центъра - членките на ПЕС и ЕНП, макар и с различен интензитет, със значително по-голям принос на левицата.

Днес националните социалисти от "крайната десница" едновременно атакуват погрешната миграционна политика, но и обявяват за приоритет осъществяване на непостижимите й цели - възстановяване на социалния модел от "Славните Тридесет (години)", когато демографията на континента е напълно различна. Противоречието е пълно, граничещо с логически и статистически абсурд.
За да се поддържа дори по-скромната днешна система на Welfare State, има нужда от постоянен приток на нова и млада работна ръка. За кризата обаче се обвинява именно притокът на работна ръка - било от Азия, Африка или Източна Европа...

Единственото сякаш възможно решение (което националните социалисти не се колебаят да предложат) е обратно затваряне в националните граници, затваряне на пазара на труда, протекционистична индустриална политика и възраждане на национални социални системи с пълно покритие. Оттук съвсем логично, Врагът вече не са само мигрантите, не са дори само "полските водопроводчици" от Изток и "циганите" от Балканите, но и самата Европа и всички, които искат ЕС да се федерализира.
Проблемът е, че нито една европейска държава, нито дори Германия, няма вече икономическата сила, човешкия и природен ресурс, а камо ли - грубата сила, необходима, за да оцелее и ден самостоятелно на днешния глобален пазар. Нещо повече - по всичко личи, че дори САЩ, с тяхната огромна икономика, автономен вътрешен пазар и безапелационно силово превъзходство - не могат да затворят икономическите си граници без тежка рецесия и масово обедняване.

Решенията са съвсем други - споделяне на суверенитет, федерализация и изграждане на обща отбранителна, гранична, но и икономическа и социална политика на Единна Европа. И - разбира се - по-смели реформи на европейската социална система и инвестиции в континентална социална, енергийна, транспортна и стопанска инфраструктура, със средствата на ограничен, но достатъчен федерален бюджет.

петък, 7 септември 2018 г.

Ловки мошеници и полезни идиоти. (Или защо "крайната десница" не може да реши проблемите, с които омайва електората)


В неделя ще има избори в Швеция. На тях - очаквано - т.нар. "крайна десница" Sverigedemokraterna (Шведски демократи, SD), а всъщност класически национални социалисти, ще получи много висок резултат. И ще ни залее поредната двустранна истерия - от ляво за възхода на фашистите, а от полезните идиоти - за прекрасната "консервативна вълна".

(Джими Окесон, лидер на SD)

Всъщност, Швеция е единствената скандинавска държава, в която "крайната десница" все още не е участвала в управлението. И в Норвегия, и в Дания и във Финладния националистите (във Финландия вече само част от тях) участват или подкрепят десни кабинети. Това е в голяма степен логично, поради твърде дългия период на политика едновременно насърчаваща миграцията и поддържаща системите на пълна социална защита на населението, което води до образуване на големи мигрантски "анклави". Практически, Скандинавският полуостров е нещо като крепост на "крайната десница" в европейски мащаб.
Националните социалисти в Скандинавия обаче - подобно на всички политически мошеници - имат огромен проблем, когато са на власт. Те посочват съществуващи проблеми и съответно - имат силно влияние върху емоцията на електората. Те обаче сочат - поне в две посоки - изцяло грешни и неприложими политически решения:
1) Всички сkандинавски "крайно десни" (както и 90% от тях в цяла Европа) залагат на социалистическа икономическа програма. Те се борят за запазване (по-скоро - "реставриране") на северния социален модел и обвиняват пришълците - в т.ч. българи, румънци и други граждани на ЕС - за разрушаването му. 
Всъщност именно този социален модел е основна причина за възникване и развитие на мигрантските "анклави", както Макрон много правилно посочи и в кампанията си, и в ежедневната си политика. Огромна част от изолираните мигранти, които са в основата и на престъпността вътре в гетата, и на повишения брой на някои особено тежки престъпления извън тях, са "клиенти" на социалния модел, а не работещи хора. Нещо повече - самият социален модел е напълно невъзможен, по демографски причини, без засилена миграция. Работещите мигранти поддържат социалния модел, но пък той поддържа "гетата".

2) Отново всички "крайно десни" са силно скептични към интеграцията на Европа, да не говорим за федерализацията й
Всъщност икономическият успех на северните държави се дължи изключително на Единния пазар (в който участник е и Норвегия). А защитата на външните граници на Европа от безконтролна миграция е възможна само при обща политика по сигурността, което означава - споделен суверенитет. Защото политиката по сигурността и упражняването на легитимната "груба сила" от властта са неделими от суверенитета...

Не, изборите в Швеция няма да бъдат нито началото на фашистки режим, нито на някаква добра тенденция за решаване на "мигрантския проблем". Проблемът с мигрантските гета може би дори ще се задълбочи, както се случи в Дания след идването на власт на кабинет, зависим от националните социалисти - независимо от шумната реторика и плакатните законопроекти.
Решенията са другаде - в реформиране на Европейския социален модел на национално и федерално ниво. И в изграждането на обща, федерална европейска политика по сигурността. И те няма да дойдат от ловки мошеници и полезни идиоти.