Доминик дьо Вилпен: Десницата ме плаши, левицата ме тревожи

Доминик дьо Вилпен е дългогодишен лидер на голистката десница във Франция, министър на вътрешните и вънбшните работи, министър-председател 2005-2007. Поддръжник на линията на Жак Ширак за "санитарен кордон" между републиканската десница (т.е. голистите) и националистическата десница (Националния фронт на Льо Пен) и съответно - яростен противник на стратегията за "опитомяване" на националистическия електорат чрез изземване на посланията му - линия, която Саркози провежда последователно вече 10 години (и която твърде вероятно ще донесе разруха на голисткото движение в близко бъдеще, но това е само прогноза...). 

Между двата тура на изборите, Вилпен публикува статия под заглавие "Десницата ме плаши, левицата ме тревожи", в която изразява опасенията си, че стилът на управление на Саркози и стратегията за сближаване с националистическата десница поставят под въпрос бъдещето на републиканската десница и ценностите на Петата република.  Позволявам си да по-голямата част от статията на откъси, като предварително се извинявам за лошото качество на превода. Френският ми е леко закърнял:

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Кампанията за първия тур беше без достойнства. Тази за втория се очертава недостойна

............... 

На мястото на дебата, днес наблюдаваме срамен бракониерски лов на екстремистки гласове. Червените (защитни) линии на Републиката биват пробити, една по една. 

Днес го казвам, с цялата суровост: Това е път без връщане назад. Изместването на електората, което наблюдаваме, е процес извън контрол и без край. Всяка отстъпка води до следваща. Всеки залог, който даваме на екстремизма, води до по-голям. След всяка разрушена дига, поддава нова. Прекратете огъня!

.................

Противопоставянето на простите идеи на страха и насилието е ангажимент на целия ми политически живот, в името на една представа, която имам за Франция. 

...............

Разделението няма край. Омразата няма дъно. Това убеждение водеше и Жак Ширак, когато положи ясни разграничителни линии между републиканската десница и крайната десница. Това убеждение водеше и мен, през петте години, в които предупреждавах за разделение, за заклеймяване и изместване на вота.

................

Днес всичко изглежда, все едно във Франция няма други избиратели освен тези на Националния фронт.  Няма други теми, освен халалът, легалната имиграция, ограниченията при ползване на общински басейни*. Конкурентоспособността, образованието, земеделието, иновациите: изчезнаха. Европа, безработицата, дефицитите в социалната система, престъпността? Всичко това е прочетено през деформиращите и стесняващи проблема очила на Националния фронт.

................

Мой дълг на политик, отговорност пред наследството на де Гол е днес да посоча смъртоносната отрова, която заплашва десницата: отказът от нашите ценности, жертването на нашата идентичност. 

..............

Всеки от нас трябва да поеме своята отговорност за да върнем нашия политически свят към разума, за  да преоткрием пътя на надеждата, възстановяването и помирението. На страха и насилието, като свободни граждани, ние можем да противопоставим само правото, разума и хуманизма.  

...............

Вярно е - днес десницата ме плаши, а левицата ме тревожи. На 6 май, каквото и да се случи, ще победи един човек, но това няма да е победа за Франция. Всичко ще трябва тепърва да се върши, да се пресъздава. Изправени сме пред забележителна задача: помирението на французите. 

Никой от двата проекта (на балотажа - к.м. Р.К.) не носи отговорите на тази изключително тежка криза. Нека ние отговорим на две изисквания:

Първото е да гледаме отвъд тези избори, към големите предизвикателства, които идват. В идеологията няма да намерим нашите отговори на безработицата, индустриалния упадък, енергините предизвикателства, икономиката на знанието, чрез една по-ефикасна и справедлива образователна система, нашето място в Европа... Ключът към тези спешни проблеми са обединението, действието, чувството за дълг. 

И второто изискване е, отвъд бюлетината на балотажа, отвъд избора на едно име, да утвърждаваме ден след ден, с бдителност и отговорност гражданското си поведение, пред лицето на всички избори, които нацията ни трябва да направи. 

Моята роля не е да ви съветвам за кого да гласувате, защото всеки носи своята отговорност. Гражданите не са нито овце, нито непослушни деца. Нека на 6 май всеки гласува с мисъл за Франция и за най-доброто, което тя винаги е носила в себе си, нейните ценности на уважение, достойнство и хуманизъм. 

................................

–––––––––––––––––

* Халал сe използва в смисъл на позволени от Исляма дейности, най-вече във връзка с храненето. Дебатът за смесеното ползване на басейните е също основен елемент от споровете във връзка с имигрантите мюсюлмани.  

Капанът на популизма щракна.

(Оланд и Саркози постигнаха равен резултат в неделя. И двамата нямат повод за радост - това са скромни резултати за основните кандидати, а днес и двамата са заложници на националистите)

Вече десет години (от изборите 2002г. насам), Никола Саркози опитва да постигне една голяма и спорна цел - да обедини десния вот (във Франция - традиционно разделен на популистки и либерално-прогресивен) с гласовете на крайните националисти. Като вътрешен министър, като кандидат за президент, като действащ държавен глава (което там означава и ръководител на изпълнителната власт) и пак като кандидат, той неуморно изземваше посланията на Националния фронт на Льо Пен и ги комбинираше с идеите на популистката десница. Това му донесе и убедителен успех през 2007г., когато Жан-Мари Льо Пен изглеждаше уморена и победена фигура от миналото на Републиката. 

Но още докато Саркози жънеше успехи сред избирателите на престарелия и омръзнал на хората Льо Пен - баща, реформаторите от центъра (либерали, социални католици,  проевропейски консерватори) му дадоха знак, като подкрепиха с над 18% кандидатурата на Франсоа Бейру и се разделиха на втория тур горе-долу по равно. 

(Франсоа Бейру не повтори успеха си от 2007, когато обедини центристкия вот. Днес умерените избиратели - парадоксално - подкрепиха кандидати, които ги изоставиха в популизма си. )

Между изборния успех и доброто управление има една голяма разлика, която бързо разбраха Караманлис, Берлускони, Бъсеску, Орбан, Борисов и други от клуба на десните, нека не ги наричаме палячовци, ами ... performers. Това е нещо като актьор, ама с друга професия. Разликата е ... икономиката, разбира се. В най-широк смисъл... Не може едновременно и да играеш с примитивните (пък били те и основателни) страхове и стремления на обществото, и да насърчаваш неговата инициатива, трудолюбие, и желание за по-добър живот. Първото е популизъм, второто - дясна политика. Победителите в популисткото състезание се оказаха (съвсем предвидимо) най-слаби в икономическото. 

На първия тур на изборите през 2012г., проектът на Саркози за обединение на десния и националистическия вот катастрофира. Водени от Марин Льо Пен, националистите са по-силни от всякога. Те печелят както дясна, така и лява, а и крайно лява подкрепа. Льо Пен води сред работниците, в земеделските общини и сред населението без образование. Голяма част от подкрепата ѝ е протестен вот срещу самия Саркози и плахите му опити за икономическа политика. Тези избиратели ще решат втория тур на изборите, но надеждите, че просто ще се "прелеят" към действащия президент са ефимери. Опитът на Никола Саркози да "опитоми" радикалите доведе до най-високия процент за тях на избори досега (като се има предвид и 11% за прокомунистическия ляв фронт). За двамата основни кандидати всъщност гласуваха, разколебани от популизма им, хора, които не се различават твърде помежду си - умерени, привърженици на обединена Европа, на социалното пазарно стопанство. Традиционно - градската интелиганция гласува за Оланд, бизнесът и високоплатените служители за Саркози. 

В резултат - демократите и реформаторите вдясно и в политическия център са разделени, разколебани и публично непредставени. А именно те - и единствено те - са силата, която може да изправи френската икономика на крака и да обедини френското общество. Ако Саркози се обърне към тях (както го съветва Жан-Пиер Рафарен), той може би няма да спечели гласовете на Льо Пен и ще загуби втория тур. Но със сигурност ще даде възможност за възстановяване на десния център като сила, която преодолява разделението, потушава враждите и в крайна сметка сочи пътя напред не само за Франция, но и за Европа. 

Така - на изпроводяк - шестият президент на Петата република може да бъде запомнен и с добро. 

Напротив - ако се включи в състезанието за националистическия вот, както го съветват консервативните му съветници, Саркози най-вероятно отново ще загуби, но ще съсипе задълго и демократичната десница, като я запрати разделена зад Националния фронт на следващите парламентарни избори. 

Тогава ще остане само надеждата, че Франсоа Оланд може да има качествата на адаша си Митеран. Засега тази надежда е без всякакво покритие. 

.

Джентълменът на българската политика

На днешната дата, преди 145 години, е роден Александър Малинов. Съдбата му отрежда да бъде съвременник на почти всички политически борби на Третото царство, на войни, преврати, диктатури, въоръжени въстания, терор и реакция - цялата трагична история на първата половина на ХХ век. Пет пъти министър-председател, в три различни епохи, той не е "успешен политик" по стандартите на днешния ден. Първото му управление (1908-11г.) постига Независимостта на България, но не и голямата си и мъдра политическа цел - национално обединение без конкуренция със съседните държави, без "Балкански съюз" (рисковете от който той чудесно разбира) и подялба на Македония. 

(Снимка: Изгубената България - Малинов по време на първия си мандат. 40 годишният мъж на върха на успеха си надали очаква превратностите и провалите, които очакват него и Отечеството му ....)

Второто му управление (1918г.) е отчаян и неуспешен опит да се спаси България от съдбата на победена държава в Първата световна война. 

(14 години и три войни по-късно - Малинов е все още водеща фигура в българската политика, водач на опозицията срещу режима на Стамболийски. Снимка от Шумеския затвор ...  Изгубената България)

Третото (1931г., продължено от наследника му Никола Мушанов до 1934) не преодолява политическата криза, затъва в партизанщина на коалицията "Народен блок" (със земеделци, радикали и националлиберали) и дава път на превратаджиите от 19 май 1934г. 

Защо тогава Малинов изглежда безспорен авторитет и в своето време и днес, а името му е далеч по-познато от това на мнозина негови съвременници? 

Моето обяснение е в неговата забележителна устойчивост на ударите и загубите, които понася в тези смутни времена, в непреклонната защита на демокрацията и свободите, духа на умереност и цивилизованост, отхвърлянето на политическото насилие. 

А може би най-вече в последователността на следването на политическата програма на Демократическата партия, с нейните ясни и до днес актуални послания:

• Безкомпромисно следване на законността и демократичните норми; 
• Свободна стопанска инициатива, но и обществена солидарност;
• Патриотизъм и защита на националните интереси, но и безусловна верска и етническа толерантност; 
• Външнополитическа ориентация към Антантата, но предпазливи отношения с Русия; 
• Категоричен антиболшевизъм (след 1918г.)

Александър Малинов умира на 20 март 1938г., по време на публична реч в предизборната кампания, посветена на възстановяването на действието на Търновската Конституция и многопартийната парламентарна демокрация. 

За близо 40 години в политиката, Малинов е обвиняван в прекомерна лична амбиция и в крайна защита на теснопартийните интереси на демократите. Действително, той остава начело на партията си над 30 години и неведнъж разваля различни коалиционни и съюзни споразумения, в името на независимостта на Демократическата партия. Но още тогава - в дните след смъртта му - дори противниците му признават, че тази политическа ревност не е била недостатък. Тя дава на българската политика жалон за демократичност и защита на политическите права и правила, съчетан с принципна външна и безкористна вътрешна политика. 

Ориентир, който ни служи с лекота и днес, във време, в което - наред с пословичната липса на принципност и безкористност в политиката ни - все по-малко се ценят и правата, и правилата. 

Стига да искаме да го използваме. 

Social Rights или Social Rites? Лява ли е темата за социалните права?

Правото на труд, образование, здравеопазване, осигуряване... Според повечето ми съмишленици, тези теми са от левия политически арсенал. И това е вярно... ако водехме този разговор в края на XIX и първите години на XX век. Днес тези права са безспорни и респектът към тях не е разликата между ляво и дясно. Разликата е друга – дали ги разглеждаме като индивидуални или колективни права, като средство за развитие на отделните индивиди или като "дисаги" с ничии пари за целево харчене.

В днешното ни общество (подобно на времето на късния социализъм), на мястото на личните социални права (Rights) са въведени колективни социални ритуали (Rites). Тези ритуали обслужват политическия популизъм или директното политическо договаряне с влиятелни групи гласоподаватели:

1) Правото на труд? Актуално ли е то в общество, в което дискриминацията е по-скоро правило, отколкото изключение? В което всеки трети привърженик на опозиционна партия (учител, лекар, чиновник, дори служител в банка ...) се оплаква, че крие пристрастията си, за да не загуби работата си? В което журналисти се автоцензурират и биват цензурирани по същите причини? В което в повечето малки общини администрацията и свързани с нея фирми са единствен работодател и упражняват политически натиск? В което т.нар. „корпоративен“ или „работодателски“ вот е основен фактор, особено на местни избори?

На мястото на личното право на труд са въведени популистки ритуали на публични преговори между правителството и синдикатите, както и сравнително новият жанр „Бойко спасява работници“. И двете имат малко или нищо общо със защитата на конституционното право.

2) Правото на образование? Образованието не може да бъде колективно. Не може да бъде колективно и правото. Срещу личното право стои задължението на държавата да осигури качествено образование, т.е. минимални образователни стандарти, шанс за професионално развитие и – може би най-важното – знания и умения за интеграция в обществото, в което живеем. Нима масовото образование у нас гарантира поне едно от трите? За съжаление, не. То дори не застъпва последното, като все повече се превръща в инструмент на социална сегрегация.

И тук властват публичните ритуали по раздаване на дипломи без съдържание, провеждане на матури, но достатъчно лесни, за да минат всички и пр. и пр.

3) Правото на пенсия и пенсионно осигуряване? Защитено ли е то, когато редовно и честно внасяме осигуровките си, а властта използва парите, за да покрива с тях не-пенсионни социални плащания или дори просто пълни дупки в бюджета? Когато средства, натрупани по лична партида в частен пенсионен фонд се пренасят в общия кюп на общественото осигуряване за покриване на пенсиите на лица, за които не са внасяни такива средства (и по този начин се „награждават“ работодатели, които са нарушили закона)? Когато цели обществени и професионални прослойки ползват пенсионни права, несъразмерни на приноса им, и то чепрейки от общия „солидарен“ фонд, а не от бюджетите на съответните ведомства...

4) Правото на здравеопазване и здравно осигуряване? Ще се въздържа от коментар.

В заключение – държавата има отговорността да осигури равни права за своите граждани. Именно в социалната сфера, това задължение е напълно пренебрегнато. За сметка на популистките ритуали и, разбира се, за сметка на всички, които плащат редовно и коректно своите данъци и осигуровки, финансират системата, без да ползват привилегии. И то с ясното съзнание, че обслужват ритуалите, а не правата ...

Докато тези „всички“ се превърнат в обезсърчено малцинство. Това настроение е чудесно пресъздадено в тази "шега", която взаимствам от блога на Вени Г.: 

Не е нужно да коментирам последиците за икономиката и благосъстоянието на цялото общество.

... And justice for all или мухлясала ли е темата за човешките права?

Връщам се към старата тема за политическата алтернатива и актуалната атака за конюнктурната същност на Синята коалиция. Така ли е наистина? Проект на оцеляването ли е СК, или нещо друго? И ако е друго – какво?

Знам очевидния отговор – съюз на „автентичните“ български антикомунисти. Знам и колко мухлясал е този отговор за повечето българи, а и как мнозина гласуват за ГЕРБ, просто защото за тях „десни“ и „антикомунисти“ са тези, които успяват да бият БСП на избори. Още повече, допуснахме антикомунизмът да се свързва основно с темите за досиетата и АЕЦ „Белене“, които не само са трудно разбираеми и далечни, но и допринасят за изграждане на „десния“ политически ореол на Бойко Борисов.

Но СК е нещо много повече. Защото и антикомунизмът е нещо много повече - преди всичко отношението към темите за индивидуалните човешки права и свободи, към стандартите на модерната либерална демокрация. Синята коалиция е съюз на правата, и по този въпрос не може да има колебание. Тук са и тук остават огромна част от хората, които защитиха българските турци при смяната на имената им, срещу враждебно мнозинство. Тук са хората, които – отново срещу голямо мнозинство – премахнаха смъртното наказание, преодоляха всички резерви на обществото по тази тема. Тук са хората, които никога не приеха, че българите могат да бъдат делени по цвят и вяра.

Актуална ли е политиката за човешките права днес? Да – въпреки отрицателното отношение към темата, насаждано от медиите и властта. Нека припомним какво е тяхното ежедневно политическо значение:

• Правото на собственост срещу държава, в която МВР и съдебната система не гарантират нито опазване на имота, нито изпълнение на договорите. Да не говорим, че полицията е изоставила половината територия и население на произвола на престъпници или на властта на частни охранители;

• Правото на свободна инициатива срещу общини, стопански заграбени от отделни групировки, оплетени с кмета, съвета, полицията, прокуратурата;

• Правото на лично достойнство срещу среда, в която цели групи от обществото са обявени за обществени врагове (цигани, гейове, правозащитници, адвокати, лекари, природозащитници...);

• Презумпцията за невиновност срещу постоянен полицейски, а и медиен произвол, при който присъди се произнасят по телевизията от Бареков и Цветанов;

• Last not least – правото на информация в общество, в което всички медийни канали бавно но сигурно се съсредоточават към мустаците на един банкер, който се разпорежда с нашите пари.

Прочее, последното е сигурно основното. И този образ с мустаците е показателен, но недостатъчен да опише цялата драма. А тя е, че властта във всичките и форми – официална, сенчеста, финансова и т.н. узурпира информационната среда. И уплашена от стремежа на хората към информация, опитва нови и нови начини да контролира, следи и сплашва потребителите на глобалната мрежа.

Съюз на правата означава и съзнанието, че ключова социална задача е постепенното - и то индивидуално, а не колективно – интегриране на гражданите от малцинствата и на хората с увреждания, както и готовността за заселване на бежанци, в т.ч. хора с различен цвят и изповедание.

Означава и ново разбиране за социална политика и социални права, за което ще пиша в отделен текст.

Означава най-сетне, че „справедливост“ и „възмездие“ не са брутално и стихийно отмъщение, нито поголовна разправа с хора, набедени за престъпници. „...and justice for all” идва накрая – след Liberty, след правовата държава, след разделението на властите, след ясния и еднакъв за всички закон и безпристрастен съд. Това е голямата разлика между богатите демократични общества и бедните корумпирани тирании.

Ако сте имали търпение да прочетете този текст, замислете се – мухлясъл ли е антикомунизмът? Нима по тези въпроси сме мръднали далеч от оня режим? Не сме. Партиите и политиците от Синята коалиция винаги са били локомотив по трудните обществени теми. Време е да поемем отговорността си и да дадем нашите отговори.

.

.

A кой идва след новите Дучета?

За да приключим с глупостите: В сряда писах, че банерът към блога на Прошко ще стои горе вдясно на този дневник докато и доколкото кметът е член на ДСБ. От днес той не е, и съответно махнах банера. Другото надолу остава непроменено:

През последните години съм виждал в него смислен политик и добър приятел, надявам се и в бъдеще да остане такъв. Както вече писах, част от критиките му са силни и основателни. Моето мнение е, че промяна безспорно е необходима, а отговорността за тази промяна лежи върху ръководството, т.е. - там е мястото на хората, които я искат, на които се пада по силата на енергията и лекия непукизъм, характерен за поколението ни. От пет години се стремя към тази промяна и не виждам полза от ходове назад.

Но не това е темата. Или направо - това е анти-темата. През последните седмици съм разтревожен, да не кажа направо разстроен от посоката и нивото на разговора за алтернативата на модела БСП vs. ГЕРБ, който се очертава доста траен и устойчив вече на няколко поредни избора. Този разговор изглежда партизански и несериозен, и то в контекста на сериозна криза в лидерството и политиката в цяла Европа:

Класическите десни и либерално-демократични политики в Европа бяха изместени от популистки послания, въплътени в хора със скромни качества, нулева смелост и отговорност, но пък чудесни умения за манипулиране на публиката. Немалка част от днешните стопански и политически проблеми се дължат именно на желанието да говориш каквото се харесва вместо да предложиш каквото е нужно.

Дойде епохата на новите Дучета, прекрасно общуващи с медиите и чрез тях с масите, но еднакво отдалечени от трезвите политически решения и от важните обществени ценности, които стоят в основата на възхода на Европа след Втората световна война. Днес Италия вече се раздели с Берлускони, а френската десница не успя да се освободи от Саркози, така че ще предостави честта на избирателите на Републиката.

Пораженията обаче остават - прахосничество и дефицити вместо реформирани и полезни за хората обществени системи, ксенофобия и популизъм вместо интеграция, разделени общества, засилена крайна левица и легитимирана националистическа десница, обезверени в бъдещето на единна Европа граждани. Най-лошото е, че не е ясно какво следва, дали десницата и центърът ще успеят да преодолеят тази криза и да предложат различно, модерно и смислено послание.

Бойко Борисов е типичен и (нормално за България) закъснял представител на новите Дучета: С отегчаващото обстоятелство, че у нас демократичните принципи и респектът към човешките права са неукрепнали, а за повечето хора са привнесени насила и отвън. Под килима са заметени тежки етнически и социални проблеми. Разделението на властите е по принцип под въпрос, а днешното управление се отнася към него с подчертано публично презрение. Икономиката се подхлъзна в лоша посока в "добрите" години през първото десетилетие на XXI век, а днес се намира в трайна криза, граничеща с безизходица. Социалната, здравната и образователната система са в най-добрия случай реформирани само частично и направо не могат да осъществяват функциите си. Властта от най-ниско до най-високо ниво се упражнява за лична полза и за облагодетелстване на привилегировани фирми и обществени групи, свързани или подкрепящи управляващите. Медийната среда е зависима и корумпирана.

На този фон, модерната политическа алтернатива в България трябва да успее предложи:

1. Безусловна защита на правата и сигурността на гражданите, в т.ч. сигурност срещу посегателствата от страна властта и срещу различни форми на насилие и дискриминация;

2. Ясни и еднакви правила (особено за предприемачество), в т.ч. сигурност срещу корупцията;

3. Конкуренция на пазара и оттам - ниски цени;

4. Свободно и честно състезание между предприемачите и оттам - иновации, жив пазар на труда и високи доходи;

6. Качествено образование и достъпно здравеопазване срещу данъците ни;

7. Социална помощ за нуждаещите се, а не за най-активните групи за натиск.

..................

По тези теми ГЕРБ и БСП са безпомощни. Това е доказано експериментално. Те дават и неограничен простор за конкуренция между опозиционни формации - както на идеи, така и на конкретни мерки и решения. За всяка от горните седем точки има десетки подходи (нито един не е в арсенала на Борисов ...) и трудно някой може да бъде сигурен във вярното решение - то се намира в спора, в политическата борба. Има възможност за леви и десни избори, за варианти, основани на повече централизъм и такива - на повече власт за общините. Има място за спор относно ролята на частната инициатива и т.н. и т.н....

За съжаление, в момента ние от Синята коалиция се занимаваме основно със съветския чайник за АЕЦ "Белене" и търсим политическа идентичност чрез изолирана експертна тема, непонятна за огромната част от българите. Постигнахме голям политически успех в този сблъсък. Но тази позиция не е аргумент в спора по изброените горе точки.

Бъдещата партия на г-жа Кунева пък се занимава с мишкуване в нашите редици, божем привлече някой телевизионно-разпознаваем десен деятел под 50 годишна възраст. При цялото ми уважение към правото на хората на личен избор, тези избори и лични стратегии нямат почти никакво значение. Познавам хора, които се надяват (за кой ли път...) новото да се окаже по-добро и да промени и политиката в България, и живота им. Те обаче чакат нови отговори на политически въпроси, а не изтъркани прийоми на партийно инженерство.

Прочее опитът за създаване на някакво демократично-анти-ГЕРБ-ОФ би бил най-голямата глупост и несрета, именно защото по важните теми няма да има спор и състезание между различни възгледи, а тъп, бездушен компромис.

Място за конкуренция между реформаторски идеи има. Има и място за повече от един политически субект срещу фалшивия двуполюсен модел.

Но въпросът не е кой идва след старите кучета, а кой идва след новите Дучета.

.