събота, 30 август 2008 г.

"Плющенето на бързите езици"

(... или разговорът в ДСБ за ГЕРБ и за реформите.)

Не е туй женска свада - плющенето на бързите езици не ще реши въпроса между нас... (Шекспир, „Ричард II“)

Надали Норфъкският дук е подозирал, че бурната му свада с Хари Херфорд (по-късно крал Хенри IV) ще доведе до столетие на заговори, граждански войни и насилствена смяна на династии...
И – за да спрем навреме с литературните препратки – със сигурност и най-ожесточеният спор в „дясното пространство“ у нас не може да доведе до подобни последствия. Но надали някой е очаквал, че формализираното единодействие с партия ГЕРБ ще бъде посрещнато мълчаливо в рамките на ДСБ. Без съмнение това е спорен въпрос, и спорът ще тече на всички нива на партията ни, та до нейните неангажирани избиратели и симпатизанти. И на всяко ниво ще има поне две мнения... И в това няма нищо лошо. Спорът е естествен процес в политиката, а когато аргументите са интелектуални и политически – полезен процес.

За съжаление, в първите седмици след срещата на партиите от „формат ЕНП“, забелязвам насока разговорът да се води чрез argumentum ad hominem, а „бързите езици“ да заглушават трезвия анализ. Дотук разбрах, че Иван Костов е сключил „нечестив брак“, д-р Николай Михайлов е манипулирал белогвардейци, ...

(д-р Михайлов)

...сдружение „Диалог“ е било едва ли не създадено от службите, а водеща политическа мотивация на олигархията е страхът от партията ДСБ. Извинете, но всичко това са безсмислици, независимо дали ни е угодно да вярваме в тях. Прочее, дори това да са факти, те са факти без значение за шансовете пред политическата промяна.

Пред реформистите в България има политически задачи и цели. На първо място по време да предотвратим втори мандат на БСП и/или трети на ДПС в управлението. И на първо място по значение – да предложим промяна на начина на управление, нов модел на власт. И ако сме малцинство (а ние сме) – да знаем как да наложим тази промяна, как да осигурим реформите със средствата, достъпни на малцинството.

Нищо от това не може да се случи, ако ДСБ и другите реформистки сили (ако такива има, а според мен има) не мобилизират тези граждани, които имат висок стандарт за политика, които знаят какво е добро управление, които осъзнато отхвърлят днешния модел. Отхвърлянето на БСП и ДПС не гарантира отхвърляне на олигархията. Местната власт в поне две трети от България е под феодален контрол независимо с коя бюлетина е избран кметът. Законодателството и дейността на институциите са повсеместно подчинени на интереса на посткомунистическите елити, на онова политическо status quo, възникнало още в средата на 80-те години на ХХ век. Срещу подобен противник единственият шанс е единодействие на всички, които го познават и отхвърлят.

И тъй, по първата (по време) задача – отстраняването на тройната коалиция – ГЕРБ е неизбежен участник и (макар несигурен) съюзник.

Но по първата (по значение) цел – промяната на модела на управление – Бойко Борисов е повече от съмнителен приятел.

Политическият разговор, следователно, няма за предмет манипулираните от д-р Михайлов белогвардейци.

(генерал Пьотр Николаевич Врангел, манипулиран белогвардеец)

Те са – по условие – дотолкоз манипулирани, че няма да са от полза. Освен това на брой са малко и избирателната им тежест е незначителна, освен може би в село Казашко, община Варна.

Политическият разговор има за предмет как ДСБ да съхрани идентичността си на реформистка партия и да не допусне компромис с позициите си срещу политическото статукво. Нещо повече – как да предложи нови и по-конкретни такива позиции, да се превърне в основен агент на промяната от махленско до национално ниво. Да отговори на политически език на въпросите на гражданите за презастрояването, за липсата на пътища и канализация, за намесата на органите на МВР и ДАНС в личния им живот.

На политически език“ означава нещо просто – да предложи конкретните законодателни и административни решения, които ще вземе в първия, втория и третия ден на участието си във властта, независимо дали това участие е във „формат ЕНП“ или формат А4.


сряда, 27 август 2008 г.

Има ли опасност от синдикален рекет?

В студените дни на януари 1997г. нямаше никакви принципни различия между опозицията и синдикатите. Нямаше и основание за такива различия. Банкрутът на социалистическото правителство постави България пред няколко неизбежни политически решения - реформи, ликвидация на губещи предприятия, валутен борд, приватизация. Хиперинфлацията, зърнената криза и реалната опасност от глад и студ за девет десети от населението оставяха малко пространство за спорове, маневри и извиване на ръце... Обединението на основните обществени сили (политическа опозиция, синдикати, работодатели) около спасителната програма минимум беше съществен фактор за стабилизирането на стопанството и завъртането на реформаторския цикъл от '97-'01 година.

Днес ми се струва, че нещата са доста различни. Мнозина опозиционни политици си представят аналогии със зимата на '96/'97 година . Но за такива аналогии просто няма основание...

За мен е безспорно, че България има нужда от ново реформаторско усилие. Но виждам две ключови разлики с '97 година:

а) Посоката на промяната не е безспорна.

б) Част от "недоволните" от Тройната коалиция съвсем не искат промяна на статуквото, в което се чувстват като мишка в трици...

При това положение не е изненадващо, че първата среща на опозиционните лидери със синдикатите показа разминаване на позициите и опити за лек рекет. И наистина, съвпадат ли програмите на опозиционните партии с визията на г-н Желязко Христов например?


Каква е позицията на лидера на КНСБ за затварянето на "Кремиковци"?
Каква е позицията му за приватизацията на лечебни заведения и реална конкуренция в здравеопазването?
Какво е отношението на Янка Такева към принципа "парите следват ученика"?
Какво е становището на КНСБ за изграждането на АЕЦ "Белене" и за енергийната ефективност на стопанството (и особено индустрията)?

От друга страна, как се отнасят десните опозиционни партии към
Исканията на синдикатите са за 260 лева минимална работна заплата от 1 януари 2009 г., средно възнаграждение в реалния сектор от 800 лева, както и извънредно увеличение на заплатите в бюджетния сектор от 1 октомври т.г. с 10 процента.
Ако политическата опозиция наистина желае да застане на общи барикади със синдикатите...


... готова ли е тя да промени политическата си програма в тази посока?

Дали това ще означава компромис с политически идеи?

Възможно ли е желанието за национален протест срещу управлението да доведе до извиване на ръце от страна на синдикатите? Ако това се случи, няма ли десните партии да загубят поддръжката на тези избиратели, които мечтаят за смели стопански реформи?

Нямам отговор на тези въпроси, те не са риторични. Но съм убеден, че е важно да бъдат поставени.

Убеден съм също, че реформите, от които се нуждае България, са различни от тези през '97/'99 година. Около новата реформистка платформа е трудно да се постигне толкова голям обществен консенсус, защото тя е призвана да промени статукво, от което мнозина печелят милиони.

Да накърни интереса на всички, които се възползват икономически от днешния управленски модел на връзки между политика и бизнес
.

Отвъд определени компромиси, "алтернативата" ще смени властта, но няма да е реформистка.


понеделник, 25 август 2008 г.

Централна София - Простотията продължава

Поредната простотия на пъпа на София вече е в строеж:


Преди близо 9 месеца Templar и Лалю Метев писаха за разрушаването на прекрасната ъглова сграда на ул. Раковски 124 и на груповия паметник на културата "Стария кауш". Templar писа:

Вероятно на нейно място ще се построи "модерна" грозна сграда от бетон и стъкло. Вероятно тя ще навлезе 30-40 см. в сервитута на общината, ще отнеме от тротоара и околните имоти. Вероятно най-отгоре ще име поне 2 етажа повече от разрешеното, които ще се декларират като "подпокривно пространство" или "куличка".... Едно е сигурно: София ще стане още по-безличен, грозен периферен и провинциален град.

Е, дали сградата, която се строи в момента, е грозна, това е някак въпрос на лична естестическа преценка. За всичко друго със сигурност е прав.

Въпреки опитите да бъде спряна простотията (например възраженията на инициатива "София - исторически град"), багерите вече са на ул. Рачо Димчев.

Защо е простотия ли?

Ами първо, защото проектът граничи с плагиатството:


(Хърст Билдинг, Ню Йорк), снимка благодарение на "Историческа София"

Второ, защото сградата очевидно запушва и закрива прекрасните околни постройки. Ъгълът на Раковски и Рачо Димчев е (беше...) едно от малкото места със запазен цял архитектурен комплекс от преди 30-те години на ХХ век. Новата сграда изцяло затулва и съседните си постройки, като закрива гледката им, и стъпва върху тротоара.

Трето ("last not least"), защото тази зона на града отдавна не може да понесе никакъв допълнителен трафик. Раковска е задръстена целодневно и до късно вечерта. Меракът на "Бенчмарк" да си боднат един "билдинг" просто не отговаря на капацитета на улицата и тесните й еднопосочни преки...

Е, добре де, какъв е изходът?

Изходът е очевиден - приемане на подробни устройствени планове (ПУП) за всички устройствени зони на централната градска част. Kрай на работата на парче, парцел по парцел. Преди това са нужни:
  • Експертни оценки на капацитета на уличната и санитарната инфраструктура;
  • Оценка на въздействието върху градската среда;
  • Оценка на въздействието върху архитектурната среда и паметниците на културата;
  • Обществено обсъждане по реда на Закона за устройството и застрояването на Столична община (ЗУЗСО).
Единствено чрез планиране на целите устройствени зони по ЗУЗСО е възможно създаването от една страна на предвидима среда за строителния бизнес и от друга страна - на някакви гаранции за съхраняване на градската среда, инфраструктурата, зелените площи и т.н.
Подробните устройствени планове могат и трябва да въведат предварителни, ясни, абстрактни и важащи за всеки с еднаква сила норми, въз основа на които да се преустройства и застроява централна София.

ЗУЗСО (който има доста кусури като закон, но е факт, действаща норма) предвижда приемане на всички необходими наредби за прилагането му в 6-месечен срок от влизането му в сила (януари 2007г.!). Предвижда и изработване на ПУП за устройствените зони на центъра.

Администрацията не е осигурила нито наредбите, нито плановете.

Струва ми се, че администрацията на СО (като повечето български администрации) много обича да работи на парче. Няма обща уредба, няма ясни норми. Всеки строеж е изключение, ПУП се приема за конкретен имот, в най-добрия случай за конкретно каре. По поръчка...

Междувременно още една красива сграда съществува само виртуално, благодарение на Templar:



петък, 22 август 2008 г.

Обратно в София: Новият режим на "Синята зона" - тъпо и на тъмно

Тъпо и на тъмно - така можем да определим дейността на столичната администрация по регулиране на движението и паркирането в София.

Какво имам предвид? 24 Юли 2008г.

Един ден след докладите на Европейската комисия и една седмица преди началото на "голямата ваканция" на българите. Идеален момент да прокараш през Общинския съвет спорно, непопулярно и неаргументирано решение. СОС приема промени в Наредба за организация на движението на територията на СО.

Приетите изменения нямат нищо общо с анонсите за премахване на "служебния абонамент", с обещанията за интегрирана система за паркиране в центъра, да не говорим за изграждане на паркинги и ограничаване на автомобилния достъп (единственото решение в перспектива... абе каква ти тук перспектива...).

Голямата "новост" е въвеждането на т.нар. "Префернциално платено паркиране по постоянен адрес" в синята зона, чл. 51 А (нов) от Наредбата:


Раздел 2.3.
(нов - Решение № 460 по Протокол № 17 от 24.07.2008)
Режим на платено преференциално паркиране на ППС по постоянен адрес

Чл. 51а. (1) На улици и площади – общинска собственост, с въведен режим за кратковременно платено паркиране “Синя зона”, кметът на СО със заповед може да въвежда режим на платено преференциално паркиране на ППС по постоянен адрес на собствениците им.
(2) Собственици на ППС, живущи по постоянен адрес на улици или площади с въведен режим за кратковременно платено паркиране „Синя зона", имат право да паркират в тази зона в близост до постоянния си адрес по посока на движението в сектора, ограничен от най-близките пресечни улици, а за живеещите на пешеходни зони - по пресечните улици.
(3) Паркирането по ал. 2 става само с винетен стикер, който предоставя правото за ползване на режима на платено преференциално паркиране. Видът на винетните стикери, задължителната информация, съдържаща се в тях и зоната на паркиране на ППС са указани в приложение № 14.
(4) Правото по ал. 2 се прилага за 1 /един/ автомобил на жилище.
(5) Винетен стикер не се издава на лица притежаващи място за паркиране или гаражна клетка в урегулирания поземлен имот, на който е постоянния им адрес.
(6) Редът и условията за издаване на винетен стикер по ал. 3 е определен в приложение № 15.
(7) Лицата, желаещи да се възползват от този режим, заплащат еднократно цена на услугата за една година в размер на 70 /седемдесет/ лв. с включен ДДС.
(8) Винетните стикери по ал. 3, удостоверяващи правото на преференциално паркиране на територията на Столична община, се издават, активират, анулират и контролират оперативно от общинското дружество „Паркинги и гаражи" ЕАД по ред и при условия, определени със заповед на кмета на Столична община.

(9) Притежаването на винетен стикер по ал. 3 не отменя съответната санкция при паркиране на ППС в нарушение на ЗДП и НОДТСО.


Този текст урежда ни повече, ни по-малко правото на гражданите да дадат още едни 70 лв., без да получат нищо срещу тях. Текстът на чл. 51 А, алинея 2, който урежда правото на "преференциално" паркиране е напълно неясен, а тълкуван тясно (както със сигурност ще го тълкуват от "Паркинги и гаражи" ЕАД) е абсурдно ограничителен.

Правото да паркираш между "най-близките две пресечки", т.е. в рамките на една пряка, означава междусъседска гражданска война за 2-3 паркоместа, които не са служебен абонамент, инвалидни или входове на двор-гараж. Никой обитател на центъра не се и надява да паркира колата тъкмо в пряката пред дома си, да не говорим, че има отсечки, по които изобщо няма свободни от абонаменти места...

Не става ясно и защо "преференциалното паркиране" се осъществява само по постоянен, а не и по настоящ адрес. Нали целта на понятието настоящ адрес е точно да се насърчи регистрацията на наематели и временно (2-3 години) живеещи по реалния им адрес. Защо да го правят, ако законът не им дава равни права със собствениците на жилища, да кажем?

Не става ясно и защо новият режим е приет набързо, без обществено обсъждане и без аргументация.

А иначе темата не е нова.

Прочетете тук питане до СО от районата организация на ДСБ-Средец, отправено до кмета Борисов преди точно една година, което никога не получи писмен отговор. Отново се потвърждава изводът, че липсата на планиране, липсата на прозрачност и административният хаос са основни характеристики на управлението в София.

Нека да е ясно - не съм против плащането на такса (може би 70 лв. е твърде малко) за абонаментно паркиране в центъра, а против глупавите ограничения за преференции само за една пряка, само за регистрираните по постоянен адрес и най-вече - против тарикатското приемане на безсмислени текстове на тъмно, на парче и без планиране. Прочее, тази наредба няма да реши ничии проблеми и нито един проблем, свързан с паркирането в центъра.

Нужно е стратегическо планиране и решение, валидно поне за няколко години напред.


четвъртък, 21 август 2008 г.

Oще за Кавказката равносметка

Нещата придобиват някакви контури:

1. Грузия явно ще бъде член на НАТО. (Със или без отцепническите територии. Прочее, те надали й трябват, но е трудно да се справи с вътрешния натиск на около 200 000 бежанци от етническите чистки в Абхазия... )

2. НАТО е единно за сефте от Косовската криза. За България това е повече от важно...


3. Русия тотално изчерпа ресурса, който Германската енергийна зависимост и Френската военна "независимост" и даваха последните 10-ина години. Оста Париж-Берлин днес се превръща от средство за руски шантаж в агент на мощен натиск с/у руското имперско бълнуване.

4. Санитарният кордон се превърна в телена мрежа.

И ... един дребен детайл:

5. Българският външен министър, о.з. съветник на държавния глава (с извинение), срамежливо спомена в личния си блог, че е загубил доверие в матушката:

Русия загуби доверието, че може да бъде честен брокер (???) в решаването на замразените конфликти. Тя не само стана страна в Южна Осетия, но и показа, че разбира и се доверява единствено на силата, с която демонстративно злоупотреби. Абсолютно неприемливо по всякакви стандарти е оправданието, че се използва военна сила за защита на руски граждани.


Ужас, другари...

Матушката вече не е "честен брокер". Само това да беше, българската равносметка щеше да е добра...

Какво хвана руският цар и самодържец в мътните кавказки води?


Ами ... златната рибка Кокойти:


Да му е честита. Да си я чува със здраве. Само да не му се наложи и Кокойти да сваля с чеченски наемници, че тези кавказки главатари са малко досадни съюзници...


понеделник, 18 август 2008 г.

Но ... чия алтернатива?

В началото на 30-те години, във Ваймарска Германия, социалдемократите проявяват тесногръдие и отказват сътрудничество с католическата Партия на Центъра, като се обосновават с догматични класови съображения. Десетилетие по-късно, това тяхно решение е единодушно оценено като политическа безотговорност, граничеща с престъпление.
В началото на 30-те години, във Ваймарска Германия, традиционните партии от консервативната националистическа десница
проявяват неочаквана гъвкавост и се съюзяват с Национал-социалистическата Германска Работническа Партия, като се обосновават с мъгляви съображения за националния интерес и болшевишката опасност. Десетилетие по-късно, това тяхно решение е единодушно оценено като политическа безотговорност, граничеща с престъпление.

Двете противоположни тактически решения на традиционните немски партии водят до един резултат – шеметния възход на Фюрера, с всички известни последици за традиционните партии и съвсем не само за тях. Естествено, всяко позоваване на драматичните събития от края на Ваймарската република е пресилено. И все пак, в двата описани случая има нещо общо, характерно съвсем не само за тях, а за множество политически кризи и за повечето формални демокрации: И в двата случая традиционни партии оставят без представителство умерените, демократично настроени и очакващи разумна промяна граждани. Всяка подобна политическа криза се проявява в отстраняването от обществения разговор на хората, които имат висок стандарт за политика и съответно – високи очаквания от избраниците си при упражняването на властта, за сметка на зависими и увлечени от популистки тези избиратели, подвластни на опростени и догматични заклинания. В конкретните примери, „класовата борба“ и „болшевишката опасност“ изместват разговора в самите демократични партии. Мерките срещу инфлацията и корупцията, борбата с политическото насилие и усилията за демократична промяна на обществото са забравени. Тези, които се интересуват от тях, не са интересни за политическия елит. Привържениците на демокрацията не участват в демократичния вот – и естественият резултат е цялостен провал на демокрацията.

Но стига с историческите примери... Естествено, повод за размислите ми е решението на ръководството на ДСБ да участва в създаването на обща управленска алтернатива заедно с партията на столичния кмет – ГЕРБ, и конкретно – статията на г-н Димитър Бъчваров „За алтернативата“ от предния брой на в-к „Седем“. (Тук е може би мястото да кажа, че политиците, които уважавам и ценя повече от г-н Бъчваров не запълват пръстите на едната ми ръка. Ако изразявам несъгласие с конкретна позиция, това е всичко друго, но не и лична атака)

Единственият (и най-трудният) начин, по който бих могъл да оценя тази позиция е именно чрез нейното въздействие върху политическото поведение на ... умерените, демократично настроени и очакващи разумна промяна граждани. Гражданите, които категорично не одобряват начина на управление на тройната коалиция, и които – за съжаление – твърде често изразяват неодобрението си, като просто не гласуват... Коментаторите и повечето действащи политици изглежда са съгласни, че отказът от гласуване на мнозинството активни граждани (естествени поддръжници на политическата свобода и конкурентната икономика) се дължи от една страна на отвращението от политическата система, а от друга – на прочутата липса на политическа алтернатива. Съгласни сме a priori, че мнозина от хората, които движат обществото и стопанството ни напред, оценяват политическата среда като чужда и дори враждебна. Не спорим, че те трудно виждат в посланията на опозиционните политически партии промяната, която желаят. И естествена цел на всеки опозиционен политик е именно да предложи тази алтернатива, която да извика активните българи обратно към участие в обществения живот...

Въпросът, следователно, е дали общите действия на партиите от ЕНП предлагат такава промяна? Дали те – заедно, в рамките на обща алтернатива – могат да предложат такива реформи на политическата система, които да преодолеят отвращението на гражданите с висок политически стандарт и високи очаквания? Дали са способни да убедят избирателите, че ще променят начина на упражняване на властта и на харчене на обществените средства? Че системата на чиновнически произвол в частен интерес ще бъде реформирана в намалена, стегната администрация, която да формулира общите дела и защитава единствено публичния интерес?

За съжаление, поне днес, моят отговор е отрицателен. Огромният проблем пред партиите от ЕНП не е, че са разделени, или че са недостатъчно „десни“. Огромният проблем е, че те трудно назовават реалните проблеми на статуквото и рядко предлагат техните очевидни и болезнени за олигархията решения. Липсват примери за общини, в които местните десни управници са въвели принципно нов модел на управление и харчене на обществения ресурс (Столична община е просто ужасен пример за бюджетно планиране, прозрачност и финансов контрол). Липсват идеи за преодоляване на административния хаос и корупция в строителството, липсват инициативи за опазване на останалото от околната среда, липсва програма за закрила на най-уязвимите и мизерстващи обществени групи. Не виждам конкретни идеи за намаляване на административния натиск и освобождаване на стопанската конкуренция.

Накратко – в момента партиите от ЕНП представляват силна алтернатива за смяна на властта и семпла идея за промяна на статуквото.

Знам, че моите приятели и съпартийци от ДСБ ще ми възразят, че много от критиките по-горе са несправедливи и не отчитат дейности и позиции на партията ни. И са прави. И тъкмо тук, приятели, влизаме в капана – общата алтернатива е алтернатива на най-малкия общ знаменател. Реформата, която предлагаме заедно е толкова добра, колкото е най-лошото звено в нея. А най-лошото звено надали е способно да предложи на реформистите в България промяната, която желаят, и за която биха гласували...

С горните редове не искам да кажа, че съм против инициативата за съвместни действия за сваляне на тройната коалиция. Оставка на правителството е най-важното, което може да се случи на България днес. И правителство на партиите от ЕНП е сигурно най-доброто за утре.

Но обща алтернатива, предложена от ДСБ, СДС и ГЕРБ, не е алтернатива на днешните обществени недъзи. За да се съхрани и утвърди като реформистка партия, ДСБ трябва да развие и защити собствени отличителни послания. Да определи и привлече собствените си избиратели-реформисти, и да защитава интересите им без компромис от днес, и след парламентарните избори.


За да може да предложи най-доброто и след 10, и след 15 години.


петък, 15 август 2008 г.

"Адвокат на дявола" или ще се промени ли нещо, ако взема да мразя американците?

Нещо не се разбрахме...

Аз пиша за българския национален интерес и българската равносметка от конфликта в Осетия, те коментират за Гуантанамо, Панама и Джигашвили.

Иван Бедров, например, пише за моралните аспекти на българската позиция. ОК, коментирайте при него за Гуантанамо...

Ще се опитам да бъда адвокат на дявола и да кажа нещо, което не мисля, та да видя ще се променят ли нещата:

Парадигма 1-ва: Русия и САЩ са еднакви

Парадигма 2-ра: Сателитите на Русия и САЩ са еднакви

И сега да видим. Една от тези велики сили е:

1) Двукратно окупирала България (втория път успешно, за 50 години)

2) Двукратно обявявала война на България и нахлувала през Дунава (втория път успешно, първия път сме я размазали в Добруджа)

3) Трикратно (!!!) спонсорирала и организирала преврати (два успешни, един - не) в София

4) Двукратно организирала въоръжени метежи (неуспешни) в България

5) Свалила законен български монарх и предложила собственото си пияно мекере за заместник

6) Предложила "Финландски вариант", т.е. приемане на нейния държавен глава за български княз

7) Двукратно насърчила агресия от страна на съседна държава (първия път неуспешно, втория твърде, твърде успешно...)

8) Допринесла максимално за сърбизацията на вардарска Македония в мир и война

...........
...........
...........

Независимо от (грешните) антиамерикански начални парадигми, аз няма да променя нито един от изводите си.

Това е то, пичове, говорим за българския национален интерес, а не за някакви грузинци и американци.

И хич не ми пука коя е главата на орела:


(llustration by David Simonds, The Economist), благодарение на Иван Бедров.


четвъртък, 14 август 2008 г.

Грузия - рано ли е за равносметка?

Изобщо не се мисля за познавач на външната политика, а още по-малко - на тънките дипломатически изводи и анализи.

На всичкото отгоре информацията за конфликта до момента е повече от постна и противоречива и истината за серията от военно-политически провокации, довели до необмислената (?) акция на Саакашвили ще остане мътна дълго време.

Препоръчвам текста на Драгомир Иванов "Кого уцелиха шрапнелите от Кавказ?" от вчерашния "Дневник". Той разглежда проблема задълбочено и интелигентно, включително и тежката историческа обремененост на Кавказкия район, която се корени далеч преди създаването на първата Грузинска република от ХХ век и превземането й от Съветска Русия с активното участие на осетинските джигити.

И все пак има възможност за една равносметка, а именно - от гледна точка на българския национален интерес и сигурност. Безспорно е за мислещите хора, че сдържането на руския имперски размах и поддържането на т.нар. "санитарен кордон" между руските военни и икономически интереси и Балканите е от съществено значение за България. От гледна точка на хладния национален интерес симпатиите към Грузия са естествени и обясними, както и известна доза съчувствие - исторически грузинците са пример какво би станало, ако Стамболов се бе провалил в политиката си 1886-1894 година, или какво би станало, ако нашето Велико народно събрание от 1886 беше приело грузинския (!) предател Мингрели за български княз.

В конкретната ситуация българският национален интерес съвпада с грузинския, но има много по-малки нужди и по-лесно извлича ползи. Нека видим сигурните резултати от конфликта:

1. Русия публично доказа, че не е миротворец и безпристрастен наблюдател в Осетия и Абхазия, а действа по непроменени схеми от края на XVIII век;

2. Русия публично доказа, че практически е окупирала тези (и други) територии и ги счита за собствени, а местните бандитски режими са 100% зависими от Кремъл;

3. Русия заяви, че тази окупация съвсем не се дължи на топли чувства към осетинците и абхазците, а на желание за контрол на Кавказ и ограничаване на суверенитета на други народи;

4. С изключитено рискованото си поведение, грузинското правителство успя да ангажира ключови западни държави (и най-вече САЩ, Великобритания и Франция) в Кавказ;

5. След 18 години на едностранна руска доминация в района, НАТО ще бъде по един или друг начин въвлечено в преговори за сепаратистките републики в Кавказ;

6. Грузия загуби много, в т.ч. жертви, поражения върху армията и инфраструктурата, но спечели официално позицията на страна, застрашена от чужда агресия и окупация, т.е. развенча лъжата за руската безопасност.

7. Всички буферни държави, исторически жертви на руска окупация, се мобилизираха в неприкрит фронт за сдържане на бъдещи "мироопазващи операции".

8. Традиционно благите към Русия "велики сили" на "стара" Европа са доста разколебани и вътрешно разделени. Традиционния страх и дипломатическо малодушие сякаш отстъпват част от териториите си навсякъде, освен в Италия, ръководена от водевилния кабинет на палячото Берлускони, с външен министър нашия стар познайник - скиорът Фратини...

Очевидният извод е, че провокацията (?) на Саакашвили значитено отслаби ресурса на Русия да провежда Realpolitik в Източна Европа и отвори очите на мнозина за целите и методите на Кремълската политика (по-точно за факта, че тези цели и методи са непроменени от Иван Грозни насам, ако не и от Светослав Киевски...).

Равносметката за България е повече от добра. Тя извлече лесни ползи от чужда смелост (или безрасъдство?). Най-малкото по тази причина нашата дипломация дължи активна подкрепа на Грузия и конкретно на правителството на Саакашвили в усилията му да съхрани суверенитета и политическия курс на страната.

Защото въпроса за Грузинската равносметка стои драматично отворен... Дали грузинците ще извлекат полза от радикалното поведение на лидера си, е твърде рано да се каже. Дали "Западът" ще успее да пресече опитите на Русия да предизивка гражданска война в Грузия - също.

И тъй като изрично и съвсем искрено (а не за да кокетнича) казах, че не разбирам от външна политика, ето Т У К един доста по-качествен текст от Комитата.

петък, 1 август 2008 г.

За Краваров и реформистката алтернатива - 2 част

(Продължение от вчера)


Всъщност Краваров е десен, и винаги е бил. Избиран е с бюлетините на СДС (1999г.), СДС-ВМРО (2003г.) и ВМРО-ГЕРБ (2007г.). Независимо, че винаги се е спогаждал със съветниците от БСП, и независимо от публичната тайна за сериозните бизнес интереси на ДПС в Банско, Краваров е политически противник на тройната коалиция...

Днес опозицията започва национален протест и бойкот на управлението на страната, по инициатива на моята партия, Демократи за силна България:

Искаме в този ден да покажем, че има друга България, че сме от другата страна на пропастта между управляващите и Европейския съюз … трябва да се работи за нова европейска и реформаторска алтернатива на управление.


Повече от съгласен съм с тези думи на Иван Костов. В момента тройната коалиция се е окопала в последния траншей. Нито отрича провала си, нито неспособността си да управлява страната, нито факта, че корупцията е стигнала до всяко бюро в администрацията й. Остава й само едно – да размахва чучелото на Волен Сидеров и да вика “Ние сме насрани, но нямаме алтернатива”. Парадоксално, но това е силна позиция. Силна е ако опозицията не предлага алтернатива на модела на управление, а казва “Крайно време е да махнем тези престъпници, пък да става каквото ще!”.

Отговорността на опозицията е да предложи нови реформистки идеи за управление, чрез които да направи модела “Краваров” невъзможен. Да представи на гражданите алтернатива за власт на закона, а не власт на изключенията. Нужен е нов модел за упражняване на властта и реформиране на политическата система, който да изключва възможностите за “свободно договаряне” на ушенце между бизнеса и администрацията. Тази алтернатива обаче трябва да е облечена в конкретни мерки срещу интересите на олигархиите – ангажименти за промени в градоустройствените и екологични закони, обществен достъп до информация за харченето на бюджетните средства, политически контрол върху службите за сигурност, цялостна реформа на прокуратурата и МВР.

Ако опозиционните партии са неспособни да постигнат съгласие по реформистка алтернатива, промяната на управлението ще има ограничени и краткосрочни положителни резултати, но съхраняването на статуквото ще задълбочи политическата и социална криза.