Бежанската криза, и особено политическата и медийна паника, която тя създава, ми припомни чувството на обреченост и пропадане, изпълващо "Потоп", втория роман от историческата трилогия на Сенкевич. Роман, описващ внезапния разпад на великата "Жечпосполита" ("Република"), федералната изборна монархия на Полша и Литва, превърнала се за повече от век в символ на етническа и верска толерантност, сложен взаимен контрол на властите, политическо и военно могъщество. Полската "Република", освен исторически спасител на централна Европа от татарите и османците, е и предвестник на демокрацията, конституционната монархия, федерализма и подчинението на основните християнски ценности на човешките права и достойнство, при запазване на правата на лутераните и евреите под светска католическа власт - в голяма степен, предвестник на днешния хаотичен, но обърнат към гражданите си и правата им Европейски съюз... Но повече за Полша - в края на този текст.
Днес, изправени пред бежанската и мигрантска вълна от Близкия изток и Северна Африка, Европа изглежда в състояние на разпад и безнадеждност. Държава след държава затваря границите си, като търси индивидуално спасение зад телени мрежи. Правителство след правителство затъва в популизъм и помпане на мускули пред избирателите с неизпълнимото обещание да спре бежанския поток към подвластната му държавна територия, с надеждата, че други държави на територията на същия съюз ще понесат тежестта от неизбежното прииждане на стотици хиляди имигранти. Сблъскват се две противоположни тенденции на еднакво зловредно политическо говорене:
Повечето национални лидери, начело с дежурния популист Орбан, чешкото посткомунистическо правителство и националпопулистите на Фицо в Словакия, отхвърлят обща европейска политика в името на затваряне на национални граници. Поддържат ги, с по-малко политическа реторика, затъналите във финансов егоизъм богати държави от северната периферия на континента.
Повечето лидери на Съюза, начело с Европейската комисия, и масово опозиционните леви партии на северна и западна Европа, се отдават на сантименталничене вместо на политическо действие. Поведението им напомня граждански активизъм, а не загрижено и отговорно упражняване на върховна политическа власт в момент на тежко изпитание. Позоваването на абстрактни ценности, без споменаване на очевидната заплаха, пред която тези ценности са изправени, и без решителни идеи за защитата им, всъщност налива вода в мелниците на националния популизъм на "безчувствената" Централна Европа...
Особено смущаващо е поведението на де факто лидера на Съюза - Федералната република и лично нейния канцлер, която залитна от едната крайност в другата, от снимането на селфита с имигранти до спирането на международни влакове и затварянето на гранични пунктове, последвана, разбира се, от съседна и зависима от волята ѝ Австрия...
Наблюдаваме ли края на следвоенна Европа, на общоевропейската "Жечпосполита" (Република) - на общия дом на свободата, правата и обърнатата към гражданите споделена власт? Могат ли няколкостотин хиляди мигранти (около 2% от мигрантите по света в момента, по-малко от тези, заселени в Ливан или Турция) да разрушат делото, произтекло от смъртта и бедите на десетки милиони преди по-малко от век, в годините 1914-1945? Само четвърт век ли продължи мечтата на Източна и Централна Европа да бъдем част от семейството на свободните и обединени народи?
Надали. Но кризата идва навреме, за да сложи край на заблудата за "края на историята" и на измамната Маастрихтска илюзия за спокоен "клуб на богатите", който не харчи за сигурност и отбрана, докато пази луксозния си "единен пазар".
Европа ще излезе от тази криза по-силна. Но преди това, трябва всички да схванем някои прости истини и да мотивираме решенията си с повелите на здравия разум, а не с празния популизъм или сантименталните лирични отклонения:
На първо място, кризата няма национално решение. Това важѝ с особена сила за периферни, гранични държави като България и Унгария. Натискът върху границите ни е твърде силен и ако тръгнем по пътя на затваряне на всички граници в Европа, точно ние ще се окажем буферните държави, в които стотици хиляди ще се блъскат в граничните пунктове на по-богатите западни държави, но ще пребивават у нас, за сметка на нашите изтънели социални системи. Нито една европейска държава не може сама да реши проблема, нито да пренасочи потока към други държави-членки. Единствено общо европейско решение, наложено със силата на централната власт и сътрудничеството на националните правителства може да свърши работа.
На второ място, затварянето на вътрешните граници не спасява никого. Дори да обримчим континента с телени мрежи, имиграцията ще продължи, а каналджийството и трафикът ще процъфтяват. Гласовете на популизма и на сантименталното пораженство ще се извисяват и краят на Шенген ще бележи и началото на края на ЕС. Решенията са съвсем други - общо финансиране на федерален контрол и регистрация, на буферни зони и лагери в сигурни трети страни по границите на Съюза, постепенно и контролиранo пропускане единствено на същински бежанци във всички държави на ЕС, контрол върху пребиваването им, готовност за връщане в родината след преодоляване на трагичните конфликти в родината им. Общи и централно финансирани и координирани мерки срещу трафика, обща политика за вътрешна сигурност...
На трето място, всеки политически съюз е преди всичко съюз на сигурността, а не общ пазар и "клуб на богатите". Колапсът на гръцката държавност е основна причина за неконтролируемото напускане на гръцка територия, което днес отваря коридора през Македония и Сърбия, а утре заплашва България. Това прави например смешни напъните на "сепаратистите" от Северна Италия през последните десетилетия - ако Южна Италия се отдели като бедна и неподкрепена от Италия и ЕС провинция, тя скоро ще бъде арабска държава (и е била, в миналото...), а разходите на всички съседи за отбрана ще нарастнат десетократно и далеч ще надвишат цената на солидарността. Това се отнася за всяка периферия на ЕС - солидарността на богатия Северен клуб е въпрос на сигурност на собствените им държави, а не на развален финансов рахат. И тук съвсем не става дума само за днешната бежанска вълна, която е лесно преодолима криза, която е лесно преодолима с ресурса на целия ЕС. Става дума за всички заплахи за сигурността на Западния свят, от Близкия изток и Северна Африка, през Украйна, та до Южнокитайско море.
Накратко - общото решение на ЕС и общото централно политическо действие нямат никаква разумна алтернатива. Патетичната популистка защита на националните граници е най-голямата заплаха точно за националния интерес на засегнатите държави и общества. Патетичната защита на хуманитарни ценности без твърда политика за сигурност и отбрана е най-голямата заплаха за тези хуманитарни ценности през утрешния ден. Защото те са продукт на общности, чийто интегритет безконтролната миграция застрашава.
А защо Полша? Не само защото трагичният крал Ян II Кажимеж в голяма степен сам е предизвикал "потопа" от втората половина на XVII век - като е отчуждил всички свои протестантски лидери и общности и по същество е разпаднал държавата и централната власт преди нашествениците да нахлуят. Нито само защото сепаратизмът на полските, литовски, украински и трансилвански войводи на "Републиката" е основна причина за военните поражения.
А защото през последното десетилетие Полша на Доналд Туск е един от най-добрите примери за баланс между защита на националния интерес и силна проевропейска политика. Правителствата на "Гражданска платформа" дадоха надежда, че в Източна Европа може да се роди нова енергия за засилване и подновяване на ЕС като единен политически съюз на горди и свободни нации, обединени за сигурността и благосъстоянието на гражданите си. Никой разумен наблюдател не може да отрече патриотизма на полското правителство и загрижеността му за националния интерес и активната му политическа роля в рамките на ЕС.
Днес обаче, бежанската криза насърчава вълната на политическия популизъм преди изборите на 25.10 застрашава да запрати и Полша в лагера на затворените граници :
(което е потенциално фатално за държавата при задълбочаване на украинската криза...).
И накрая - решение за Европа има, И то е дадено от ... Бенджамин Франклин преди 240 години:
We must, indeed, all hang together or, most assuredly, we shall all hang separately
