Конфликтът в Сирия и Ирак е и цивилизационен шок за всеки
от нас, и хуманитарна катастрофа, и основен вътрешноевропейски проблем, реална
заплаха за бъдещето ЕС.
(снимка Sultan Kitaz, www.iiconservation.org )
Зверствата на
ИДИЛ са извършени често от израснали и по-лошото „отгледани“ в Европа младежи, а
се представят на света с помощта на западни технологии, чрез свръхмодерни PR техники. Бруталната съдба на жертвите уви
не е най-страшното. Моралното чудовище, което смразява кръвта е родено в
недрата на нашия свят, под носа на службите ни за сигурност и е продукт на
социално-образователните ни системи. Разрухата в Сирия и Западен Ирак,
нестихващото насилие в района, стотиците хиляди жертви и милионите бежанци в
Турция и Ливан ни изправят пред най-сериозната хуманитарна катастрофа от
десетилетия. А насочването на (една наистина само малка) част от тези бежанци
към богатите страни от ЕС показа по брутален начин слабостта на общите
европейски институции, липсата на политическо лидерство и неустойчивостта на
демократичните ни политически традиции.
Днес, въпреки известния напредък от последните седмици,
съществуването на ЕС изглежда формално, а възстановяването на вътрешните граници –
съвсем реално. Въпреки всичко, не мога да не се съглася с Иван Кръстев, че
„повечето европейски лидери се надяват американско-руско сътрудничество в Сирия да е единственият път за прекратяване на конфликта”
… Нещо повече … бих добавил, че това е почти единственото, на което смеят да се
надяват. Опасявам се, че това е и планът им за действие.
Това е колкото вярно, толкова и обезсърчаващо. Конфликтът
в Сирия и Ирак е огромен проблем именно за Европа и опитът да избягаме от
отговорност при решението му е крайно незрял и плашещ. Нещо повече – има
обективни причини дори координираната намеса на САЩ, Русия и Турция (колкото и
невъзможна да изглежда на този етап) да е недостатъчна. Гражданската война се
дължи на първо място на отчаянието и гнева на сунитското мнозинство в Сирия, потискано
от десетилетия. Втората причина е трайната
съпротива на кюрдите в Сирия и Турция, подпомагани от автономията в Ирак. А
третата (и може би най-важна и най-слабо коментирана) – „втората интифада“ на сунитското малцинство в
Ирак след избора на втория кабинет на Ал-Малики (декември 2010) и особено след
превръщането му в еднорелигиозен (sectarian) шиитски режим в края на 2011г.
Този избор беше разпознат от сунитите в Ирак като пряко предателство от страна
на администрацията на САЩ и съгласувано с Иран нарушаване на всички предходни
договорености.
Днес, евентуална подкрепа на САЩ за борбата на шиитските
милиции в Ирак срещу ИДИЛ се разбира от сунитите като крайно враждебен акт и
подкрепа за политиката на Иран и Сирия. Това консолидира подкрепа за ИДИЛ като
единствен защитник на сигурността на сунитските общности. От друга страна,
подкрепата за въздушните удари на сунитско-арабската коалиция, водена от Катар
и Саудитска Арабия и за умерената сунитска опозиция се възприема от шиитите
като сътрудничество с ИДИЛ и заемане на страна във фактическата война чрез
пълномощници (war by proxies), която се води между Иран и Саудитска Арабия в
Сирия и Йемен. Съчетано с историческата подкрепа на САЩ за Израел, това рязко
намалява шансовете на САЩ да спечелят доверието на елитите в Близкия изток (а
камо ли на населението) като лидер на военна намеса и последващ мирен процес.
Намесата на Турция има далеч по-малки шансове. Тя
представлява преди всичко защита на турския национален интерес и очевидната и
цел би била отслабване на кюрдските сили и позиции. Тя се посреща еднакво
враждебно от кюрдите и от властта в Сирия и Иран и също косвено укрепва
позициите на ИДИЛ, дори когато Турция ги
бомбардира.
Решение ли е намесата на Русия в района? Горе-долу
колкото намесата на Тамерлан в същия район преди шест века (отново през
Каспийския басейн, по ирония на съдбата)...
...Никой не се съмнява в способността на
Русия, ако бъде оставена сама, да смаже сунитската съпротива (от която ИДИЛ е
само една част) и да предостави пълен контрол върху сирийската територия на
съюзниците си в Сирия и Иран. Резултатът ще бъде същият, както при нашествието
на Тамерлан – тотална репресия срещу сунитското население (която може би няма
да се излъчва по YouTube, и това ще е единствената разлика със зверствата на
ИДИЛ) и възстановяване на гражданската война с нова злоба и енергия веднага
след като външният „благодетел“ на шиитите напусне територията. Ако говорим за
доверие сред потиснатите сунитски общности от Алепо и Хама до Мосул и Багдад, то
последният, който би могъл да го получи, е откритият съюзник на Дамаск и
Техеран – Владимир Путин…
Отстраняването на ИДИЛ чрез безкомпромисна (и то наземна)
военна интервенция няма алтернатива. Но не е решение само по себе си. Решението
изисква сложен политически компромис, даващ безусловни гаранции на сунитите в
Сирия и Ирак в две посоки: Първо, че процесът на изтласкване на ИДИЛ няма да е
съчетан с геноцид срещу сунитското население от двете страни на границата (тази
опасност е напълно реалистична и би довела до нова, по-силна бежанска вълна…).
И второ, че сунитите ще имат адекватен достъп до политическата власт в процеса
на възстановяване на държавите. Подобен компромис без активното участие на
силна европейска дипломация е непостижим. ЕС може да извлече полза от
досегашната си дипломатическа слабост в района и възможността да спечели
доверието на умерените сунитски лидери. Особено важна роля могат да имат
привидно слабите държави от източната периферия на Съюза, които имат трайни
контакти с арабските, а и кюрдските общности от Близкия изток и ненакърнено
доверие сред тях.
Европа има огромен проблем с кризата в Близкия изток, но
държи и ключа за решението, в три посоки:
- Засилена
обща политика по вътрешна сигурност и граничен контрол, в т.ч. разбиване на
вътрешните екстремистки мрежи и политика по контролиран достъп на бежанците
(част от които са потенциално мощно средство в бъдещия мирен процес);
- Обща
политика по финансиране на борбата с последиците на хуманитарната криза, в т.ч.
изграждане и поддържане на лагери, медицинска и друга хуманитарна помощ (и по
този начин – допълнително изграждане на доверие сред сунитските и кюрдски
общности);
- Ключово
общо участие във военните действия и последващия мирен процес, като гарант на
сигурността на сунитите и в двете фази на умиротворяване.
ЕС може да излезе от кризата в Близкия изток по-силен и
вътрешно, и на международния терен. Въпрос на лидерство, обща воля и
позабравения в Европа кураж пред лицето на опасността.
