“Жълтите жилетки” - като всяка форма на колективен гняв - са съвсем автентичен, и много “френски” протест. Никакъв Путин не може да организира това, да сме наясно. (Може да подбутва, но не и да организира...)
©Le Pays d’Auge
Има обаче нещо ново, даже повече от едно:
- обичайно, френските протести, масови и бурни, се ръководят от синдикатите и политическата левица. Сега те са по-скоро сред обектите на гнева, обвинени в предателство.
- освен безспорно социален, протестът има една нова характеристика - той е анти-“екологичен”, т.е възприема част от програмата на крайната “десница” в САЩ, а отскоро - и в Европа. Нешо повече - наред с класически левичарски искания като увеличена МРЗ, намалена пенсионна възраст и спиране на реформите на трудовия пазар, протестиращите се обединяват срещу всяко повишение на данъците - необичайно за френската левица.
Всъщност, случващото се е повече от логично. От десетилетия, покойната европейска социалдемокрация изоставя социалната си основа, в посока на модернизъм, социал-либерализъм и екологизъм.
А социалните проблеми съвсем не намаляват, дори напротив - задълбочават се. Реформите на Макрон - според мен напълно неизбежни - са болезнени и трудни, особено за работниците и функционерите - бивши избиратели на социалистите.
Екологичните политики имат доста висока социална цена. Те дават възможност за съществени печалби в иновативните сектори на икономиката, подобряват качеството на живот в градовете, но и съществено повишават цената му.
Двата успоредно процеса - непрекъсната глобализация, специализация и либерализация на трудовия пазар, а от друга страна - загуба на конкурентност в традиционните индустрии и повишаване на цената на живот поради екологични мерки, създават нов, мащабен социален проблем и ново социално разделение.
Въпрос на време беше той да се прояви като единно недоволство на “губещите” - работниците, голяма част от бюрокрацията и части от неспециализираната дребна средна класа. И не е чудно, че се прояви във Франция, където културата на протест е силна, а проблемите - ярко проявени.
(Още повече, във Франция е на власт правителство, което усилено реформира трудовия пазар, подкрепя Единния пазар на ЕС и е про-екологично настроено. Поради особеностите на френската мажоритарна система, то разполага с огромно законодателно мнозинство, но не и мнозинство сред избирателите...)
Всъщност "протестът на Жълтите жилетки" постига точно това - той обединява легитимен гняв на хора основно от крайното ляво и крайното дясно, като дава най-малък общ знаменател на иначе непримиримите им политически възгледи. И се оказва, че този знаменател хич не е толкова малък...
(Може би тук е моментът да напомним, че единственият политически лидер, който не подкрепи Макрон на втория тур срещу Марин ЛьоПен, беше четвъртият в класирането (с внушителните 19.5%) hardcore комунист Меленшон.)
Протестът на "Жълтите жилетки" опровергава тезата, че "ляво" и "дясно" вече не са разграничителна линия, а политиките на идентичността са по-важни от социалните конфликти.
Не, просто страните в социалния конфликт са вече различни, и много по-непримирими, отколкото през последните 40 години. Разломът пак е ляво-дясно, но е много по-дълбок и опасен, защото социализмът на "левите" е съчетан с национализъм, а либерализмът на "десните" - с екологични политики.
Новите "леви" или ляво-консервативни националисти нямат какво да предложат освен абсурдното връщане към социализма в национални граници.
Но и новите "десни" или либерално-реформисти и "енвиронменталисти" (това няма произнасяне...) засега нямат идея за преодоляване на тежкия социален разлом, а се държат арогантно и егоистично.
Има два пътя:
1) Единият е задълбочаване на разделението и ясно групиране по двата фронта. Това ще обедини крайната левица с крайната десница в мощен, гневен блок на "губещите", а средната класа - с либерално-екологично-прогресивните "печеливши" от последните десетилетия.
Освен че сблъсъкът на губещи и печеливши винаги е рисков за мира, това ще доведе и до дълбоки разделения в Европа, където Югът и Изтокът имат самочувстие на губещи, а западът и Северът - на печеливши.
2) Другият е трудно търсене на компромиса на европейско ниво, без претенции за монопол върху истината и без фалшиви, недемократично постигнати консенсуси. Това означава сериозен разговор за социалната политика, в т.ч. и несъществуващата европейска социална политика, миграцията и климатичните политики, без табута.
Разбира се, има и "Трети път" - и той е да се примирим, че технологичната революция е краят на демокрацията. Но това е дълга, отделна тема, която се надявам да остане за антиутопичната литература.
