Fear of the dark или защо, по дяволите, са изборите?

Животът на войника е наистина труден, а понякога - съпроводен с реални опасности...

Това е цитат по памет от "Мълчанията на полковник Брамбъл" на любимия ми Андре Мороа. Действието се развива в окопите на Фландрия в разгара на това, което още наричат "The Great war". 

Защо го казвам... защото - да - има рискове. В политиката те са доста по-скромни от тези във войната, но по-сериозни от тези в спорта, например. А когато спортуваме, не участваме само, ако ни е гарантиран успехът. Даже изобщо не обичаме такива състезания, и никак не уважаваме тези, които ги обичат. Това ни прави честни и достойни хора, джентълмени. 

Властва убеждението, че предсрочните избори през май '2013 са без особено значение - резултатът щял да бъде такъв и такъв, няма да се състави правителство, или пък ще се състави еди-какво-си, което няма да изкара. Ще има нови избори на лято, наесен, догодина... и тогава да видите каква ще стане тя. 

Тънки сметки, дълги пасове, сложни комбинации, интриги. Големи играчи, хитреци, шахматисти. Българската политика винаги е страдала от излишък на тарикати на различна възраст и с различно IQ, както и от остър дефицит на смели хора. И не е чудно, че днес мнозина си правят сметката "Те тези избори така и така са загубени, ама като се провалят следващите ... и като се върнем на бял кон...".  

Аз не разсъждавам така. В спорта, в политиката, в професията си (която понякога си е жива война...). Не се скатавам и не уважавам скатавките. В политиката да се откажеш от борбата е особено сериозна грешка, по една много важна причина:

Тези избори не са за нас. За нашите планове за живота, мечти за кариера, амбиции и честолюбие (нашата суета е в най-добрия случай просто инструмент на демокрацията, но не и нейна цел). Те са за проблемите на хората - за липсата на работа, за липсата на честност и правила в обществото и икономиката, за злоупотребите и цените на монополите, за разпада на държавните институции. 

Своите планове можем да отложим. Можем да отложим и единството на десницата. Но не можем да отложим решаването на проблемите. И никой, никой избирател няма да ни чака. Казано с други думи - конете не живеят дълго, и белият кон умря. 

В България има стотици хиляди осъзнати граждани с десни убеждения, които не могат да траят ГЕРБ на Борисов. Част от тях пострадаха лично от управлението му, други видяха правата на своите съграждани погазени, трети изпитаха културна и етична нетърпимост към начина на управление. Всички видяхме как се оядоха олигарсите и как се окръглиха доволните им физиономии, докато затваряха магазин след магазин и цех след цех. От крайните квартали на малките градове, безработицата стигна центъра на Варна и София. Почука на нашите врати. 

Аз знам, че повечето от тези стотици хиляди не ми вярват. И още по-малко ми вярват след като разбраха, че случката от  1 април 2013г. не е била шега. Но аз ще се боря за доверието на всеки един от тях през оставащите 40 дена, ще изрия улиците, ще споделя позициите и програмата си с хиляди. Ще пием кафе с Варненските избиратели през деня, ще пием бира вечер, ще стисна ръката на всеки от тези десетки хиляди варненци, които не искат да бъдат поставяни пред избора БСП или ГЕРБ.  Ще проведа личен разговор с всеки, за да прецени сам - заслужавам ли доверието му, имам ли сила и смелост да стана народен представител, имам ли последователност и честност да устоявам на изкушенията след това. 

На 13 май съм ви обещал да вляза в Парламента и да хвърля едни скъсани обувки.

 Ще го направя - заради всичко, написано по-горе, а и за рождения ден на сина си. Ще спазя и другото си обещание - за кабинет на Борисов няма да гласувам.  Пак по същите съображения. 

В името на тези стотици хиляди, с тяхната и с Божията помощ, ще успеем. Аз ще успея благодарение на приятелите в София, които не спят, за да ми помагат в интернет, и тези във Варна, които днес търкат обувки вместо мен. Днес ще благодаря само на един, на когото му беше най-трудно - Яворе, благодаря ти за подкрепата през тези три дни, и през следващите 40. На 13 май - на всички останали. 

Да, рискове има. Ние в уредени мачове не играем, че да знаем резултата. А ако работите ви изглеждат на зле, не ми прехвърляйте спасителните пояси на страха и сложните лични планове. Джентълмените - и това е вече съвсем друга история - умират прилично облечени. 

. 

Родът Къневи: три поколения за Варна

Преди няколко дни, докато разговаряхме за предизборната ми кампания, един приятел ми каза - "най-лесно ще е да измислиш някой дядо от Варна, за да затвориш тази тема, че си от София".

Не се и бях замислял, че човек може да си "измисли" дядо (оказа се, че в политиката се прави често...). Слава Богу, не се и налага. Родът ми е дълбоко свързан с Варна. Не просто като местожителство, а като принос, отдаденост и обществена работа. Тъй като темата беше интерпретирана различно по медиите, публикувам малко повече конкретна информация:

Първият варненец в рода ни е прадядо ми - адвокат Никола Кънев, 

родом от Брацигово. Юрист, публицист и политик, многократно избиран за градски съветник и за председател на Общинския съвет в града, местен председател и член на националното бюро на Демократическата партия. Народен представител от Варна и първи попдпредседател на XIV ОНС (1908-1911г.). Никола Кънев е вносител и автор на законопроекта за електрификация на град Варна. Той е въвел практиката на публичен депутатски отчет пред избирателите, която е станала запазена марка на демократите през годините: 

Най-вероятно това е и причината на името му да бъде кръстена и улица в центъра на града след смъртта му през 1922г. 

Известен е бил като републиканец, луда глава, човек с остър език, който не се бои от преки конфликти. Имал е и приятели, и врагове, което лесно може да се види от справка в електронния архив на Варненската библиотека. 

Синът му - инженер Боян Кънев е по-малко известен днес, но приносът му за града е може би по-голям.

 Завършил хидроинженерна специалност в Мюнхен, той е един от строителите на Морската столица - такава, каквато я знаем днес. През 30-те години е идеолог, проектант и строител на модерното пристанище, Аспаруховия мост, корабостроителните заводи във Варна и Русе. В края на десетилетието е назначен за заместник-директор на Дирекция "Водни съобщения" към МС, пост, равнозначен на днешния министър на транспорта и съобщенията. (Оттогава постоянното местожителство на семейството ни е София, но връзките с Варна не са никога прекъсвани. Единият от братята ми - Васил Кънев е възпитаник на Френската гимназия във Варна, другият отби военната си служба във ВМФ.)

Повече за Боян Кънев - отново в архива на библиотеката.  

Житейският път на дядо ми Боян продължава ... в концентрационния лагер в Белене. Немски възпитаник и враг на народната власт, мечтателят за морска България завършва живота си в изолация и вътрешна емиграция в дома си в София. В същия дом и в същата вътрешна емиграция прекарват голяма част от живота си третото поколение мъже от рода - покойният ми баща Милен и чичо ми Никола - неговият чудесен разказ за семейството можете да прочетете тук - Къневи фамилия на артисти и политици.  Те нямаха възможност за обществена работа, за тях тя беше забранена... 

От момента, в който се захванах с политика, Варна е основният ми интерес. Не само заради родовата история, а заради позорното петно върху Варненската политика през последното десетилетие. Играта по въже на кмета Йорданов, властта на мафията, гешефтите в общината, зарязаният в дупките обществен интерес станаха емблема на града, който повече от столетие е бил най-свободният, най-богатият и най-красивият в България. 

 Вярвам, че това петно може да бъде измито. И градът може да бъде отново свободен, богат и красив. И че всички ние можем и трябва да излезем от вътрешната емиграция - наложена преди от един тираничен режим, днес - от тиранията на мафията. 

Честно казано, дълго време се въздържах да пиша този текст. Неудобно ми е да се "хваля" с чужди дела. В десетки лични разговори обаче разбрах, че тази тема е важна. Може би защото в историята на семейството си нося и този спомен за хора, отдадени непоколебимо на обществения интерес и на развитието на модерна Варна. 

Аз няма да бъда първият народен представител от Варна в рода си. Ще бъда вторият. И ще ме съдите не само по обещанията ми, но и по по-тежко мерило - достойнството на мъжете преди мен. 

. 

Варна: столицата на ... безвластието?

Свърши дълъг ден, изпълнен със срещи и разговори: с журналисти, с щаба, пресконференция, събрание с ДСБ-Варна, район Приморски, бира с приятели... Та в края на бирата, или по-точно на третата (и за съжаление последна...), стана дума, че Варна е в центъра на вниманието на националните медии за първи път от повече от 13 години - от балотажа между Кирил Йорданов и Добрин Митев в края на '99. 

За тези години изтече много вода - дори ми е трудно да си представя колко се е променил животът ми - от завършващ студент по право и мрънкащ избирател на СДС (по-точно на Костов), до съдружник в утвърдена адвокатска кантора и заместник-председател на ДСБ (абе... заместник на Костов). Но през целия този период, за националните медии и националната политика "морската столица" ... отсъстваше. Забравена от властта, или умишлено изоставена от властта в ръцете на една групировка, нейните теми не бяха националните теми. Изборите - предварително ясни, концесиите - предварително ясни, обществените поръчки - предварително ясни. И един виц - с кого граничи България на изток. Надали нещо предава по-кратко и ясно изолацията на Варна и абдикацията на централната власт от нейните задължения към инфраструктурата, конкуренцията, законността. 

През последните седмици, Варна отново е във фокуса на медиите. Не е пресилено да се каже, че е политическа и медийна столица на България от началото на протестите. И няма как да е друго - тук протестите са най-масови, най-искрени и най-вече - обединяващи наистина хора от всички социални групи, политически убеждения, образователно ниво. Наистина масов обществен протест, избухване на хората срещу властта. 

И когато прожекторите светнаха към Варна, се оказа, че през последните 12 години никой не е управлявал. Преди десетина дни в студиото на БНТ, архитектите на последните четири мнозинства в общината  - БСП, ГЕРБ, Марешки - си разкъсаха ризите от опозиционност. 

Обединена Варненска опозиция - колаж на dariknews.bg

Очаквам скоро Янко Станев и Неделчо Михайлов също да заявят, че са били в опозиция... 

Първо се ядосах, после се замислих, че са някак си прави. Те не са управлявали. Формирали са мнозинства, гласували са, подкрепяли са Йорданов, и да ... мнозина от тях са крали. Крали са при това много. Но не са били на власт - защото властта е отговорност. Властта беше в ТИМ. Или по-лошо - ТИМ беше символ на отсъствието на власт и отговорност. 

Преди точно три години писах: 

Важно е да знаем, че на изток България не граничи с ТИМ. Граничи с модела на политическа безотговорност и налагане на частни стратегии и приоритети, при липсата на общи. 

Защото където властта я няма, царува мафията. А след нея - мизерията и стопанският упадък. Упадък, довел до парадокса, град с пет университета да има висока безработица, а публичната служба да се носи от неграмотници. 

Днес управляващите правят всичко възможно безвластието да продължи и дори да се задълбочи. Както в националната политика се опитват да предизвикат хаос, от който да ни домилее за Борисов, така във Варна искат анархия - за да забравим кой наложи Киро за четвърти мандат. Искат избори в мъртвия сезон, за да могат купените и зависимите гласове да определят отново кмета и управлението. 

Няма да мине. Хората разбраха поне две неща: Властта на мафията ражда бедност, а 50-те лева, които боклуци плащат за гласа им, се връщат още със следващата сметка за ток. 

От Варна преди повече от десетилетие тръгнаха купуването на гласове, фалшификациите на избори, "бизнес"-партиите на мафията. През тези години градът беше столица на безвластието  и монопола. 

От 2013 година ще е столица на промяната. 

.