неделя, 13 май 2012 г.

За коалициите и политиците


Първо, искам да благодаря на "Дневник" и лично на Георги Марчев - знам колко е трудно от 25 минутен разговор с плямпало като мен да се редактира интервю, което да не изкривява смисъла и да не пропуска основното. Вчерашното ми интервю в "Дневник" е редактирано перфектно и макар да липсват много неща, отразява точно разговора ни.

Тук няма да го публикувам - то е достъпно на сайта - а ще изясня няколко основни акцента, още повече, то засяга темата за изграждане на алтернатива на модела БКП-ГЕРБ, за която отдавна съм обещал да пиша. 

1. Не съм привърженик на ОФ-концепцията "давайте ребята жить дружно", "дайте да дадем" и т.н., което означава и, че не виждам смисъл от прибързано търсене на близост между партиите от СК и бъдещата партия на г-жа Кунева. Напълно различни задачи имат двете формации преди изборите, които изключват съюза. 
"България на гражданите" трябва да убеди избирателите, че не е патерица и бъдещ съюзник на БСП, което миналото на самата г-жа Кунева и на г-н Вълчев допуска. Трябва също така да реши ще има ли идеен облик и смелост да заема конфликтни позиции или ще бъде класическа българска коалиция на интереси без политически облик. Ако е либерална формация - какви са позициите за фактическото съжителство, гей-съюзите, правата на малцинствата, в т.ч. религиозните? Ако е социално-отговорна партия - какви са позициите за плоския данък, публичния дълг, пенсионната система, социалното подпомагане? Ако е по-скоро дясно консервативна - какви са позициите за задълбочаването на Европейската интеграция, предаването на допълнителен държавен суверенитет към ЕС и т.н. и т.н.
Посланията, които чувам досега, и съставът от "учредителната снимка" в Русе ме объркват и ме карат да мисля, че това е класически "политически пачуърк" (по Иво Христов), който предлага на всекиго по нещо, докато обслужва обичайните задкулисни бизнес интереси. Закачливите интелектуални метафори на г-жа Кунева, която се явява в ролята на феята-кръстница, нямат политическо съдържание и не обнадеждават. Толкова за ОФ-то. 

2. Не съм a priori поддръжник на коалицията СДС-ДСБ заради самата коалиция. Тревожи ме разговорът ad personam, който се вихри в СДС преди "съдбовното" им заседание на 15 май. Зад такива разговори се крие обикновен политически опортюнизъм или недопустимо в политиката лично отношение. 
Тук не говорим за политическото оцеляване на две партии, а още по-малко на отделни политически лидери. Въпросът е има ли сили за обединяване в траен политически съюз, основан на прости и ясни политически ценности, цели и послания. Ще си позволя да цитирам важен параграф от интервюто: 

 Много хора не искат нестабилност в коалицията и виждат решението в някакъв вид федеративен субект. Няма да скрия, че в дългосрочен план съм един от тези хора. Според мен начинът, по който беше сформирана коалицията единствено за парламентарните избори през 2009 г., беше бомба със закъснител. Тя избухна на местния и на президентския вот. Виждах как проблемът зрее между двата вида избори. По тази причина публично на националното събрание на ДСБ и на други затворени форуми съм казвал, че такъв тип коалиция не е добро решение, че е нужно още сега коалицията да бъде много по-интегрирана. Коалицията трябва да бъде общ политически субект с общи ценности, в който естествено съществуват две отделни партии, които имат своите различни позиции не по един или два въпроса.

Ние в ДСБ взехме своето решение с такива аргументи, а преговорите със СДС ме убедиха, че има както общи ценности и цели, така и хора в двете партии, готови да ги защитят на всяка цена. Възможно е подобно обединение. Дали ще се случи не мога да кажа...

3. А какви, по дяволите, са тези ценности и цели?
Знам, че това е въпросът :). За съжаление, коалиционната тематика измести съдържанието и в това интервю. Малкото, което успях да кажа, не е намерило място в публикувания текст. 
И тук ще бъда кратък и ще се опитам в шест думи да дам нов смисъл на антикомунизма и реформаторското начало:

"Равни права, честни правила,
благосъстояние чрез труд"

Но тези думи не са ширпотреба, не са толкова лесни, колкото звучат, не са безконфликтни послания. 
"Равни права" означава истинска война с дискриминацията (често против общественото мнение), означава и край на всички привилегии, били те социални, пенсионни, съсловни, икономически. Следователно - и война с всички привилегировани групи и групички. 

"Честни правила" означава война с монополите, истинска конкуренция на пазара, край на политически нагласените обществени поръчки, назоваване на местните дерибеи и национални монополисти с имената им (защото г-жа Кунева обича да говори за картели, но не споменава "Лукойл", "Софарма", КТБ, ТИМ...).
Означава обаче и още нещо - отказ от неолибералната парадигма за ликвидиране на публичните регулации и обезсилване на държавните институции. В едно модерно демократично общество, правилата се определят и налагат, а правата се защитават и следят от силни и обезпечени с ресурс и кадри администрации - в здравеопазването, в образованието, в социалната сфера... Няма как безкрайно да ограничаваме бюджета на администрацията и бюджета за публични услуги и да очакваме просперираща и богата държава. Няма такъв пример... Нови правила за упражняване на властта означава - реформи и достатъчно средства. 

"Благосъстояние чрез труд" значи яко бачкане за добри пари. Значи и - справедливо неравенство. Значи също - крайно време е доходите от труд да не бъдат брулени три пъти повече от всички останали, а може би напротив. 

Всяка една от тези точки може да накара хора да те мразят. Да те обявяват за комунист, фашист, анархист, крайнодесен, крайно ляв, неграмотен, елитарен, безчувствен, популист ... и какво ли още не - според интереса, който си засегнал. И това значи, че си жив, в политическия смисъл.

Защото политиците са затова - да дават политически отговори на обществени проблеми. Когато не дават отговори, а сучат общи приказки, или пък твърдят, че някое решение няма алтернатива, те не са политици и не са партии. Тогава са коалиции за вземане на властта и злоупотреба с нея.

И обратно - когато отговорите на важни проблеми са общи или сходни, коалициите и политиците не са мръсна дума. Дори и в едно изречение.
.

петък, 27 април 2012 г.

Доминик дьо Вилпен: Десницата ме плаши, левицата ме тревожи


Доминик дьо Вилпен е дългогодишен лидер на голистката десница във Франция, министър на вътрешните и вънбшните работи, министър-председател 2005-2007. Поддръжник на линията на Жак Ширак за "санитарен кордон" между републиканската десница (т.е. голистите) и националистическата десница (Националния фронт на Льо Пен) и съответно - яростен противник на стратегията за "опитомяване" на националистическия електорат чрез изземване на посланията му - линия, която Саркози провежда последователно вече 10 години (и която твърде вероятно ще донесе разруха на голисткото движение в близко бъдеще, но това е само прогноза...). 


Между двата тура на изборите, Вилпен публикува статия под заглавие "Десницата ме плаши, левицата ме тревожи", в която изразява опасенията си, че стилът на управление на Саркози и стратегията за сближаване с националистическата десница поставят под въпрос бъдещето на републиканската десница и ценностите на Петата република.  Позволявам си да по-голямата част от статията на откъси, като предварително се извинявам за лошото качество на превода. Френският ми е леко закърнял:

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Кампанията за първия тур беше без достойнства. Тази за втория се очертава недостойна
............... 
На мястото на дебата, днес наблюдаваме срамен бракониерски лов на екстремистки гласове. Червените (защитни) линии на Републиката биват пробити, една по една. 

Днес го казвам, с цялата суровост: Това е път без връщане назад. Изместването на електората, което наблюдаваме, е процес извън контрол и без край. Всяка отстъпка води до следваща. Всеки залог, който даваме на екстремизма, води до по-голям. След всяка разрушена дига, поддава нова. Прекратете огъня!
.................
Противопоставянето на простите идеи на страха и насилието е ангажимент на целия ми политически живот, в името на една представа, която имам за Франция. 
...............
Разделението няма край. Омразата няма дъно. Това убеждение водеше и Жак Ширак, когато положи ясни разграничителни линии между републиканската десница и крайната десница. Това убеждение водеше и мен, през петте години, в които предупреждавах за разделение, за заклеймяване и изместване на вота.
................
Днес всичко изглежда, все едно във Франция няма други избиратели освен тези на Националния фронт.  Няма други теми, освен халалът, легалната имиграция, ограниченията при ползване на общински басейни*. Конкурентоспособността, образованието, земеделието, иновациите: изчезнаха. Европа, безработицата, дефицитите в социалната система, престъпността? Всичко това е прочетено през деформиращите и стесняващи проблема очила на Националния фронт.
................
Мой дълг на политик, отговорност пред наследството на де Гол е днес да посоча смъртоносната отрова, която заплашва десницата: отказът от нашите ценности, жертването на нашата идентичност. 
..............
Всеки от нас трябва да поеме своята отговорност за да върнем нашия политически свят към разума, за  да преоткрием пътя на надеждата, възстановяването и помирението. На страха и насилието, като свободни граждани, ние можем да противопоставим само правото, разума и хуманизма.  
...............
Вярно е - днес десницата ме плаши, а левицата ме тревожи. На 6 май, каквото и да се случи, ще победи един човек, но това няма да е победа за Франция. Всичко ще трябва тепърва да се върши, да се пресъздава. Изправени сме пред забележителна задача: помирението на французите. 

Никой от двата проекта (на балотажа - к.м. Р.К.) не носи отговорите на тази изключително тежка криза. Нека ние отговорим на две изисквания:
Първото е да гледаме отвъд тези избори, към големите предизвикателства, които идват. В идеологията няма да намерим нашите отговори на безработицата, индустриалния упадък, енергините предизвикателства, икономиката на знанието, чрез една по-ефикасна и справедлива образователна система, нашето място в Европа... Ключът към тези спешни проблеми са обединението, действието, чувството за дълг. 

И второто изискване е, отвъд бюлетината на балотажа, отвъд избора на едно име, да утвърждаваме ден след ден, с бдителност и отговорност гражданското си поведение, пред лицето на всички избори, които нацията ни трябва да направи. 

Моята роля не е да ви съветвам за кого да гласувате, защото всеки носи своята отговорност. Гражданите не са нито овце, нито непослушни деца. Нека на 6 май всеки гласува с мисъл за Франция и за най-доброто, което тя винаги е носила в себе си, нейните ценности на уважение, достойнство и хуманизъм. 

................................

–––––––––––––––––
* Халал сe използва в смисъл на позволени от Исляма дейности, най-вече във връзка с храненето. Дебатът за смесеното ползване на басейните е също основен елемент от споровете във връзка с имигрантите мюсюлмани.  


понеделник, 23 април 2012 г.

Капанът на популизма щракна.


(Оланд и Саркози постигнаха равен резултат в неделя. И двамата нямат повод за радост - това са скромни резултати за основните кандидати, а днес и двамата са заложници на националистите)

Вече десет години (от изборите 2002г. насам), Никола Саркози опитва да постигне една голяма и спорна цел - да обедини десния вот (във Франция - традиционно разделен на популистки и либерално-прогресивен) с гласовете на крайните националисти. Като вътрешен министър, като кандидат за президент, като действащ държавен глава (което там означава и ръководител на изпълнителната власт) и пак като кандидат, той неуморно изземваше посланията на Националния фронт на Льо Пен и ги комбинираше с идеите на популистката десница. Това му донесе и убедителен успех през 2007г., когато Жан-Мари Льо Пен изглеждаше уморена и победена фигура от миналото на Републиката. 
Но още докато Саркози жънеше успехи сред избирателите на престарелия и омръзнал на хората Льо Пен - баща, реформаторите от центъра (либерали, социални католици,  проевропейски консерватори) му дадоха знак, като подкрепиха с над 18% кандидатурата на Франсоа Бейру и се разделиха на втория тур горе-долу по равно. 

(Франсоа Бейру не повтори успеха си от 2007, когато обедини центристкия вот. Днес умерените избиратели - парадоксално - подкрепиха кандидати, които ги изоставиха в популизма си. )

Между изборния успех и доброто управление има една голяма разлика, която бързо разбраха Караманлис, Берлускони, Бъсеску, Орбан, Борисов и други от клуба на десните, нека не ги наричаме палячовци, ами ... performers. Това е нещо като актьор, ама с друга професия. Разликата е ... икономиката, разбира се. В най-широк смисъл... Не може едновременно и да играеш с примитивните (пък били те и основателни) страхове и стремления на обществото, и да насърчаваш неговата инициатива, трудолюбие, и желание за по-добър живот. Първото е популизъм, второто - дясна политика. Победителите в популисткото състезание се оказаха (съвсем предвидимо) най-слаби в икономическото. 

На първия тур на изборите през 2012г., проектът на Саркози за обединение на десния и националистическия вот катастрофира. Водени от Марин Льо Пен, националистите са по-силни от всякога. Те печелят както дясна, така и лява, а и крайно лява подкрепа. Льо Пен води сред работниците, в земеделските общини и сред населението без образование. Голяма част от подкрепата ѝ е протестен вот срещу самия Саркози и плахите му опити за икономическа политика. Тези избиратели ще решат втория тур на изборите, но надеждите, че просто ще се "прелеят" към действащия президент са ефимери. Опитът на Никола Саркози да "опитоми" радикалите доведе до най-високия процент за тях на избори досега (като се има предвид и 11% за прокомунистическия ляв фронт). За двамата основни кандидати всъщност гласуваха, разколебани от популизма им, хора, които не се различават твърде помежду си - умерени, привърженици на обединена Европа, на социалното пазарно стопанство. Традиционно - градската интелиганция гласува за Оланд, бизнесът и високоплатените служители за Саркози. 

В резултат - демократите и реформаторите вдясно и в политическия център са разделени, разколебани и публично непредставени. А именно те - и единствено те - са силата, която може да изправи френската икономика на крака и да обедини френското общество. Ако Саркози се обърне към тях (както го съветва Жан-Пиер Рафарен), той може би няма да спечели гласовете на Льо Пен и ще загуби втория тур. Но със сигурност ще даде възможност за възстановяване на десния център като сила, която преодолява разделението, потушава враждите и в крайна сметка сочи пътя напред не само за Франция, но и за Европа. 

Така - на изпроводяк - шестият президент на Петата република може да бъде запомнен и с добро. 


Напротив - ако се включи в състезанието за националистическия вот, както го съветват консервативните му съветници, Саркози най-вероятно отново ще загуби, но ще съсипе задълго и демократичната десница, като я запрати разделена зад Националния фронт на следващите парламентарни избори. 

Тогава ще остане само надеждата, че Франсоа Оланд може да има качествата на адаша си Митеран. Засега тази надежда е без всякакво покритие. 
.