"Потоп" или промяна за Европа?

Бежанската криза, и особено политическата и медийна паника, която тя създава, ми припомни чувството на обреченост и пропадане, изпълващо "Потоп", втория роман от историческата трилогия на Сенкевич. Роман, описващ внезапния разпад на великата "Жечпосполита" ("Република"), федералната изборна монархия на Полша и Литва,  превърнала се за повече от век в символ на етническа и верска толерантност, сложен взаимен контрол на властите, политическо и военно могъщество. Полската "Република", освен исторически спасител на централна Европа от татарите и османците, е и предвестник на демокрацията, конституционната монархия, федерализма и подчинението на основните християнски ценности на човешките права и достойнство, при запазване на правата на лутераните и евреите под светска католическа власт - в голяма степен, предвестник на днешния хаотичен, но обърнат към гражданите си и правата им Европейски съюз... Но повече за Полша - в края на този текст. 

Днес, изправени пред бежанската и мигрантска вълна от Близкия изток и Северна Африка, Европа изглежда в състояние на разпад и безнадеждност. Държава след държава затваря границите си, като търси индивидуално спасение зад телени мрежи. Правителство след правителство затъва в популизъм и помпане на мускули пред избирателите с неизпълнимото обещание да спре бежанския поток към подвластната му държавна територия, с надеждата, че други държави на територията на същия съюз ще понесат тежестта от неизбежното прииждане на стотици хиляди имигранти. Сблъскват се две противоположни тенденции на еднакво зловредно политическо говорене: 

Повечето национални лидери, начело с дежурния популист Орбан, чешкото посткомунистическо правителство и националпопулистите на Фицо в Словакия, отхвърлят обща европейска политика в името на затваряне на национални граници. Поддържат ги, с по-малко политическа реторика, затъналите във финансов егоизъм богати държави от северната периферия на континента. 

Повечето лидери на Съюза, начело с Европейската комисия, и масово опозиционните леви партии на северна и западна Европа, се отдават на сантименталничене вместо на политическо действие. Поведението им напомня граждански активизъм, а не загрижено и отговорно упражняване на върховна политическа власт в момент на тежко изпитание. Позоваването на абстрактни ценности, без споменаване на очевидната заплаха, пред която тези ценности са изправени, и без решителни идеи за защитата им, всъщност налива вода в мелниците на националния популизъм на "безчувствената" Централна Европа...

Особено смущаващо е поведението на де факто лидера на Съюза - Федералната република и лично нейния канцлер, която залитна от едната крайност в другата, от снимането на селфита с имигранти до спирането на международни влакове и затварянето на гранични пунктове, последвана, разбира се, от съседна и зависима от волята ѝ Австрия... 

Наблюдаваме ли края на следвоенна Европа, на общоевропейската "Жечпосполита" (Република) - на общия дом на свободата, правата и обърнатата към гражданите споделена власт? Могат ли няколкостотин хиляди мигранти (около 2% от мигрантите по света в момента, по-малко от тези, заселени в Ливан или Турция) да разрушат делото, произтекло от смъртта и бедите на десетки милиони преди по-малко от век, в годините 1914-1945? Само четвърт век ли продължи мечтата на Източна и Централна Европа да бъдем част от семейството на свободните и обединени народи? 

Надали. Но кризата идва навреме, за да сложи край на заблудата  за "края на историята" и на измамната Маастрихтска илюзия за спокоен "клуб на богатите", който не харчи за сигурност и отбрана, докато пази луксозния си "единен пазар". 

Европа ще излезе от тази криза по-силна. Но преди това, трябва всички да схванем някои прости истини и да мотивираме решенията си с повелите на здравия разум, а не с празния популизъм или сантименталните лирични отклонения:

На първо място, кризата няма национално решение. Това важѝ с особена сила за периферни, гранични държави като България и Унгария. Натискът върху границите ни е твърде силен и ако тръгнем по пътя на затваряне на всички граници в Европа, точно ние ще се окажем буферните държави, в които стотици хиляди ще се блъскат в граничните пунктове на по-богатите западни държави, но ще пребивават у нас, за сметка на нашите изтънели социални системи. Нито една европейска държава не може сама да реши проблема, нито да пренасочи потока към други държави-членки. Единствено общо европейско решение, наложено със силата на централната власт и сътрудничеството на националните правителства може да свърши работа. 

На второ място, затварянето на вътрешните граници не спасява никого. Дори да обримчим континента с телени мрежи, имиграцията ще продължи, а каналджийството и трафикът ще процъфтяват. Гласовете на популизма и на сантименталното пораженство ще се извисяват и краят на Шенген ще бележи и началото на края на ЕС. Решенията са съвсем други - общо финансиране на федерален контрол и регистрация, на буферни зони и лагери в сигурни трети страни по границите на Съюза, постепенно и контролиранo пропускане единствено на същински бежанци във всички държави на ЕС, контрол върху пребиваването им, готовност за връщане в родината след преодоляване на трагичните конфликти в родината им. Общи и централно финансирани и координирани мерки срещу трафика, обща политика за вътрешна сигурност... 

На трето място, всеки политически съюз е преди всичко съюз на сигурността, а не общ пазар и "клуб на богатите".  Колапсът на гръцката държавност е основна причина за неконтролируемото напускане на гръцка територия, което днес отваря коридора през Македония и Сърбия, а утре заплашва България. Това прави например смешни напъните на "сепаратистите" от Северна Италия през последните десетилетия - ако Южна Италия се отдели като бедна и неподкрепена от Италия и ЕС провинция, тя скоро ще бъде арабска държава (и е била, в миналото...), а разходите на всички съседи за отбрана ще нарастнат десетократно и далеч ще надвишат цената на солидарността. Това се отнася за всяка периферия на ЕС - солидарността на богатия Северен клуб е въпрос на сигурност на собствените им държави, а не на развален финансов рахат. И тук съвсем не става дума само за днешната бежанска вълна, която е лесно преодолима криза, която е лесно преодолима с ресурса на целия ЕС. Става дума за всички заплахи за сигурността на Западния свят, от Близкия изток и Северна Африка, през Украйна, та до Южнокитайско море. 

Накратко - общото решение на ЕС и общото централно политическо действие нямат никаква разумна алтернатива. Патетичната популистка защита на националните граници е най-голямата заплаха точно за националния интерес на засегнатите държави и общества. Патетичната защита на хуманитарни ценности без твърда политика за сигурност и отбрана е най-голямата заплаха за тези хуманитарни ценности през утрешния ден. Защото те са продукт на общности, чийто интегритет безконтролната миграция застрашава. 

А защо Полша? Не само защото трагичният крал Ян II Кажимеж в голяма степен сам е предизвикал "потопа" от втората половина на XVII век - като е отчуждил всички свои протестантски лидери и общности и по същество е разпаднал държавата и централната власт преди нашествениците да нахлуят. Нито само защото сепаратизмът на полските, литовски, украински и трансилвански войводи на "Републиката" е основна причина за военните поражения. 

А защото през последното десетилетие Полша на Доналд Туск е един от най-добрите примери за баланс между защита на националния интерес и силна проевропейска политика. Правителствата на "Гражданска платформа" дадоха надежда, че в Източна Европа може да се роди нова енергия за засилване и подновяване на ЕС като единен политически съюз на горди и свободни нации, обединени за сигурността и благосъстоянието на гражданите си. Никой разумен наблюдател не може да отрече патриотизма на полското правителство и загрижеността му за националния интерес и активната му политическа роля в рамките на ЕС. 

Днес обаче, бежанската криза насърчава вълната на политическия популизъм преди изборите на 25.10 застрашава да запрати и Полша в лагера на затворените граници :

(което е потенциално фатално за държавата при задълбочаване на украинската криза...).

И накрая - решение за Европа има, И то е дадено от ... Бенджамин Франклин преди 240 години: 

We must, indeed, all hang together or, most assuredly, we shall all hang separately

Tweet

Jet lag размисли

Две нощи, след полет с десетчасова разлика, имам твърде много време за размисъл. Разсъждавах за огромната (и - за съжаление - увеличаваща се) разлика между нашата обществена и политическа действителност и постиженията на амбициозните общества от двете страни на Атлантика. Имам предвид променящи се, адаптиращи се към новия свят държави като САЩ, но и Холандия, Скандинавските страни, Полша и Балтийските републики. И дори съседна Румъния, която тръгна от по-ниско от нашето ниво. 

Разсъждавах и за поредната небивала по яростта си атака, която се разви срещу Реформаторите и мен лично, докато отсъствах. А може би това е една и съща тема, и това е отговорът на въпроса защо са тези постоянни атаки.

Реформаторският блок се оказа в центъра и на атаките на мафията, и на надеждите, и на разочарованията на българските граждани, по две много прости причини:

1) За първи път от повече от десетилетие, управляваща партия разглежда властта като инструмент за промяна, а не лъжица за пълнене на гушата. Факт е, че и ДСБ в 40 НС, и СК в 41 НС предлагаха разумни реформи. Но нямаха досег до властта да наложат дори и йота от тях. А участниците във властта бяха купувани, за да се превърнат в защитници на кражбите и спирачки за промяната. Десетина месеца са достатъчни, за да се види, че Реформаторите не се купуват и не се продават. Или поне мнозинството, за да не бъдем крайни оптимисти. 

2) Въпреки слабостта си като структури, организация и присъствие в НС, но със силата на желанието си за промяна, наложихме непознат стил на управление: Стилът на преговорите и компромиса. Започнахме да управляваме така, както се управляват САЩ и страните от Северна Европа - с постоянни тежки преговори и разумни компромиси. В името на тази промяна, която тези страни, през последното десетилетие, успешно извършват (за разлика от шумните си братовчеди в южната и изтична част на континента). 

Този стил не се харесва нито на мафията, която вижда, как лостовете на властта бавно, но сигурно, се изплъзват, нито на най-радикалните ни привърженици, които са свикнали да правим политика на принципа "Всичко или нищо". За петнайсетте години на новото хилядолетие, този принцип обаче доведе до ... едно голямо Нищо. 

Равновесието на силите в обществото не предполага революционна промяна. Но и още нещо - страните, които успяха да се приспособят към XXI век, не проведоха революции. Те вървяха по пътя на преговорите и компромисите в тежки коалиции. Лидерите с големите усти и с големите мнозинства, независимо дали са "консерваторите" на Груевски в Македония, "десните" на Берлускони в Италия или социалистите на Сапатеро в Испания просто фалираха държавите си. Власт без коректив е опасна за гражданите. По-добре трудни преговори, отколкото лесен фалит... 

Успешни ли сме в желанието за промяна по пътя на преговорите и компромиса? Само частично. Крайно недостатъчно. Когато правиш политика през преговори, единството и способността да говориш ясно, непоколебимо и непротиворечиво са решаващи за успеха. Разпасаните команди се справят трудно, досега постигнатото е чак учудващо много за организационното ни състояние. И по-важно - когато се бориш за промяна, нямаш право на компромиси с принципите си. А ние допуснахме партизанските борби вътре в блока да отслабят експертния ни потенциал, да обградят министрите ни с партийни кадри, вместо с най-добрите експерти в страната, организациите ни да ламтят за партийни назначения. 

Убеден съм, че Реформаторите имаме потенциала да поведем България с темпото на XXI век. Ако не темпото на САЩ, Швеция и Финландия, то поне това на Балтийските републики, Полша и Румъния. За да се справим със задачата обаче трябва да променим първо себе си. 

И още нещо: Не стреляйте по фалшиви патици. Не местните избори ще променят страната. На местните избори, всеки ще получи своето - ГЕРБ най-много гласове, ДПС мнозинството от гласовете на мюсюлманите, РБ и ПФ - увеличено влияние в местната власт и няколко знакови победи, левицата - крив макарон. Но това съвсем няма да промени България. 

Темата на политическата есен не са местните избори, а държавният бюджет. Той ще покаже станали ли сме отговорни към парите на данъкоплатците (както кампанията за местните избори показва шеметна безотговорност към тях...). В САЩ, 90% от кметовете са безпартийни, но преговорите за бюджета продължават шест месеца. Когато и у нас бюджетът стане по-важен от изборите, българите ще престанат да се изселват на запад. Когато видят, че властта управлява отговорно, а не крадливо, техните с труд изкарани пари...

Tweet

Краят на сезона или началото на нова криза?

Краят на политическия сезон  съвпадна с началото на кампанията за местни избори. И - тъжно, но очаквано - кампанията започна с яростен приятелски огън по Реформаторския блок. Особено тревожен е опитът на колегите от ГЕРБ да прехвърлят отговорността за собственото си политическо поведение върху групата на РБ. Ще направя кратък преглед на това, което се случи:

1. "Историческият компромис" за конституционни промени беше и остава огромен политически пробив на РБ. Преодоляхме мнозинство от над 160 гласа за имитация и постигнахме 180 подписа за същинска реформа. Постигнахме го сами - и ГЕРБ, и Президентът бчха съгласни на варианта на ДПС. Дадохме пример за политически преговори, които по сериозност и зрялост не отстъпват на тези в развитите демокрации. Ако никой не се отметне от подписа си, наесен ще има истинска реформа на ВСС и крайъгълен камък за цялостна съдебна реформа.
По време на преговорите за конституционни промени, в т.ч. и особено преговорите с ДПС, нито за миг не сме обвързвали тази тема с други теми - референдум, омбудсман, НСО. Не сме поемали никакви ангажименти извън компромиса по съдебната реформа, и който го твърди или се е объркал, или клевети.

2. Отхвърлихме въпросите за задължителното гласуване (тук огромна, решаваща роля имаха и "развалените пултове" на ГЕРБ) и за мажоритарния вот. По втория въпрос имахме редкация в полза на преференциите, отхвърлена от всички останали политически сили.
В този случай, РБ показа зъби и характер. Поздравявам колегите от ПГ и ги подкрепям. Задължаването на хората да гласуват не решава въпроса с доверието в политиците. Тоягата не помага. Резултатът от задължителното гласуване, каквото и да си мислят в ГЕРБ, щеше да бъде увеличаване на резултата на ДПС (най-ниската активност на последните избори е в Кърджали, най-високата - в София!) и на протестен вот, насочен към популистки и крайни формации.
Мажоритарното гласуване (при напълно неясни правила) е опит на ГЕРБ да си осигури служебна победа и да управлява без партньори и коректив, без да има мнозинство от гласовете.

3. Подкрепихме въпроса за електронното гласуване. Дано се случи - участието на над милион българи, живеещи в страните от ЕС, в политическия ни живот е ключово за оцеляването ни като нация. Българите в чужбина не само превеждат милиарди левове годишно на семействата си в България, но преди всичко са важна част от националната ни общност, основен демографски и икономически резерв на нацията и държавата ни. Тяхното участие в избори ще обезсмисли глупостите със задължителния вот - ефектът от високо участие и отслабване на ДПС и на купения вот ще се постигне без насилие върху гражданите да гласуват задължително.

4. Противопоставихме се на избора на старите подуправители на БНБ и поискахме отговорността на целия УС на БНБ за фалита на КТБ. Тук избора направиха ГЕРБ и ДПС. Надявам се, че не сме виновни и за това.

5. Противопоставихме се на закона за НСО, запазващ тази уникална за Европа служба за охрана на привилегиите. Поискахме служителите в НСО да се грижат за сигурността на милиони, а не на десетки. Законът мина с гласовете на ... ГЕРБ и ДПС. Няма изненадани.

6. Противопоставихме се на мълчаливия консенсус за избор на г-жа Манолова за омбудсман. Издигнахме кандидатурата на г-н Пенчев и я подкрепихме.
Обвиненията, че нашите гласове са помогнали на г-жа Манолова, са нелепи. Ние имахме наш кандидат. Помогна ѝ тайното гласуване - затова искаме и ще искаме явно гласуване и във ВСС.

7. Парламентът не придвижи Закона за лечебните заведения (основен стълб в реформаторската програма на Петър Москов), но по стахановски гласува Кодекса за социално осигуряване, който далеч не е толкова спешен. Ключовите гласувания по КСО минаха с мнозинството на ГЕРБ, ДПС и АБВ.

В заключение: Краят на сезона очертава доста самотна роля на Реформаторския блок в опитите за постигане на промяна. В два случая се справихме добре, в останалите парламентът формира консервативно мнозинство в защита на статуквото, в основата на което често са ГЕРБ и ДПС. Перспективата пред управлението е тревожна - стабилността изисква бързи и смели реформи, а мнозинство между ГЕРБ, ДПС и АБВ не може да ги осигури.

Идва кратка отпуска. Призовавам колегите от ГЕРБ да слязат от метлите и да си дадат сметка за необходимостта от много сериозен разговор за управленските приоритети и програмата на парламента. Ако искаме стабилна България, трябва да загърбим партизанските си страсти и мераци за служебна победа и да заздравим мнозинството, около важните реформи, които предстоят - Закона за съдебната власт, Закона за лечебните заведения, антикорупционния закон.
Възможно е да се наложи предоговаряне на коалицията. Това не бива да ни плаши. Ако мнозинството ГЕРБ/ДПС/АБВ се запази и атаките срещу РБ продължат, трябва да сме готови за нови избори, на които да получим по-висок резултат, и то като единна и дисциплинирана политическа сила.