25 години след Маастрихт и почти 10 след Лисабон, едно е ясно на всички - днешният ЕС е опасно слаб и неефективен. Липсата на политическо лидерство (не съвсем справедливо олицетворена напоследък от ишиасните кризи на Жан-Клод Юнкер), не е причина, а следствие. Неспособността да се вземат бързи и адекватни решения на кризи не е продукт на “сложни регулации” а резултат от отсъствието на регулации/правила за реакция на кризи.
Накратко - Европа не е твърде единна. Твърде разединена е. ЕС на Маастрихт и Лисабон е слаб не защото не се съобразява с националните държави, а защото е плод на прекален компромис с националния суверенитет. Вместо малко, ефективно и отчетно пред ЕП и гражданите федерално правителство, което да се занимава с основните общи политики, има сложна и мудна администрация, посветена на често периферни въпроси.
Това състояние е дългосрочно неудържимо. Ние, като граждани на Европа, ще трябва да тръгнем по един от два пътя - напред към Единна, федерална Европа или обратно към конкуриращи се национални държави.
(нито за момент, "Отците основатели" на Европа
не са си представяли друго, освен федеративна държава)
Но нека да погледнем конкретно основните кризи, причините за тях и решенията в двете възможи посоки:
1) “Неуспешна имиграционна политика”
Тук вече никой не спори. След дълги години на автоцензура, вече не само националистите и християндемократите, но също социалдемократите и либералите, признават провала на политиката за съхраняване на социалния модел от 80-те чрез неограничен прием на мигранти.
Има обаче важен детайл: Такова нещо като “миграционна политика на ЕС” няма. Не съществува. “Дъблинският регламент” урежда единствено молбите за закрила по Конвенцията за бежанците и статута на бежанците от 1951 г. Но и той не създава обща политика на Съюза, а е нейно отрицание, узаконяващо принципа, че проблемът с миграцията е национален проблем на граничните държави на ЕС. Извън правото на убежище, всички други аспекти на миграцията са чиста национална политика. Провалена национална политика.
И тук виждаме един от основните недостатъци на половинчатата “Маастрихтска Европа”. Шенгенското споразумение предвижда общи граници, но не налага, не финансира и не гарантира обща гранична политика. Комбинацията между отворени вътрешни граници и липса на обща миграционна политика ни доведе до кризата от 2015г.
Възможни са две решения: Обща политика по затваряне на външните граници или самостоятелна политика по затваряне на вътрешните. Второто е кошмар за граничните държави, в т.ч. за България. Ние, българите, естествено сме за затваряне на външните граници. Но това изисква повече Европа, силни федерални органи на власт, които да наложат волята на мнозинството за рестриктивна политика и да я приложат по всички външни граници. Изисква единна Европа и достатъно споделяне на суверенитет и бюджет общи граничните сили.
2) “Неуспешна социална политика”
Няма спор. След Маастрихт, Европа е континент на задълбочаващи се неравенства, намаляваща социална защита, ерозираща средна класа. Социалната база на евроскептиците (националните социалисти) е почти изцяло сред групите, които се чувстват губещи в този процес, които носят на гърба си тежестта, а не ползите от либералните реформи в периода 1990-2008г.
НО: Няма такова нещо като “Европейска социална политика”. Има в различна степен неуспешни национални социални политики. И отново един половинчат, недомислен компромис - относително отвореният пазар на труда е съчетан с напълно затворени солидарни социално-осигурителни и здравни системи. По този начин, обществата от Източна Европа се превръщат в незаменим донор на западните пенсионни и здравни фондове. Но пък в очите на работническата класа на Запад, работниците от Изтока са крадци на работни места, оттам и обвиненията за “социален дъмпинг”.
Решенията? Обратно затваряне на пазара на труда и край на свободното движение или интеграция на социалните системи. България изобщо функционира благодарение на постоянния износ на работна ръка за ЕС и непрекъснатия приток на средства от работещите в ЕС към семействата им. Нашият интерес е очевиден - свободен трудов пазар и повече Европа в социалната сфера, в т.ч. и пенсионна система, която да осигурява приходи на нашия осигурителен институт от българите, работещи в ЕС.
3) Икономическото изоставане. Без кавички
Факт е, че Европа изостава икономически, както и че в периода 1990-2018 е загубила немалко производства. Важно е да се отбележи, че за избирателите на евроскептиците на Запад, изнасянето на производства в Полша, България или Румъния също е “загуба на производства” и те се противопоставят на това, което за нас са инвестиции.
Икономическото изоставане се дължи на много фактори - преди всичко на бързия и за мнозина неочакван възход на производствата в Източна Азия и особено Китай, на агресивната търговска политика на тези държави, но и на твърде тежките социални системи и сложни трудови и пазарни национали регулации в Европа.
Има ли обаче връзка между Договора за ЕС от Маастрихт и създаването на Единния пазар, от една страна, и икономическото изоставане, от друга? Доколкото има, тя се дължи на недостатъчната, а не на прекомерната интеграция на европейските икономики. Маастрихт е твърде обърнат към миналото, към времето, когато отделните европейски държави са били световните икономически гиганти след САЩ и конкуренцията е била предимно помежду им. Клаузите на Маастрихт са насочени предимно към преодоляване на нелоялната конкуренция между отделните страни в ЕС, а не на нелоялната конкуренция отвън. И до днес, икономическата политика на Съюза не създава необходимите условия за обща политика за париране на нелоялната конкуренция, “социалния дъмпинг” и агресивната индустриална и търговска политика на Изтока. Особена слабост на ЕС е провалът за включване на транспорта в Единния пазар, който отнема възможността за пълноценно използване на вътрешно-европейските железопътни и водни артерии като фактор за конкурентност и растеж. Националните транспортни политики се характеризират с неизживян национализъм и социализъм, както повечето сфери, в които Европа се проваля…
В единствената сфера, в която ЕС е постигнал пълна интеграция - митническата политика, ЕС е силно ефективен, както показаха и скорошните преговори с Япония и САЩ. Общата политика е фактор против, а не за икономическото изоставане.
5) Кризата на еврото
Една от най-опасните половинчати политики след Маастрихт е въвеждането на обща валута и Централна банка, но без общо финансово и икономическо управление. Всички проблеми, които последваха - в т.ч. и особено фалита на икономиките в Южна Европа - бяха предвидени от архитектите на Еврозоната, те не са изненада. Нещо повече - те са ясно предвидени от Аликзандър Хамилтън повече от 200 години (!) преди въвеждането на Еврото, в непреходните “Записки на Федералиста”.
Общата валута изисква минимални стандарти на обща финансова и фискална политика, налагани от орган със собствени правомощия, а не чрез преговори между суверенни финансови министерства. Отново проблемът се корени в липсата на достатъчно интеграция. Тук особено голяма отговорност носят формално “про-европейските” правителства на Германия и на другите богати северни държави. Те имат огромна полза от единната валута, но не носят отговорност за нейните недъзи.
4) Външнополитическа слабост и безпомощна енергийна дипломация. Отново без кавички
Общата външна политика, въпреки всички усилия, остава слабото звено на ЕС. И това не е чудно, защото усилията са на хартия. Външната политика на ЕС, доколкото я има, не е обезпечена с финансови, икономически и отбранителни инструменти. Нещо повече - тя се формира от орган (“Върховен комисар”), който не е носител на суверенитет и има по-скоро съгласувателни функции. Във всяка кризисна ситуация, ЕС има “позиции”, но отделните европейски държави имат различни, често противоположни, политики. Това се отразява особено тежко в Близкия Изток, където ЕС е изключително уязвим от мигрантски потоци и радикализация на собствените си арабски, кюрдски и турски общности, а безпомощен да подпомогне умиротворяването на региона и намирането на разумни компромиси.
Особено видима е външнополитическата слабост в сферата на енергетиката. Европейският континент е в общи линии лишен от енергийни ресурси - отчасти поради липсата на находища, отчасти поради твърде високата цена на добив на изкопаеми. Всички европейски икономики са зависими от енергийни доставки и особено от доставки на газ, който почти не се добива в ЕС. Несъмнен е интересът от обща енергийна политика, която би поставила доставчиците в много тежко пазарно положение и би осигурила трайни доставки на добри цени. Обща енергийна политика обаче липсва - има конкурентни и опасни национални политики, и то както от страна на руските “Троянски коне” като България и Унгария, така и от егоистичната и видимо корумпирана енергийна политика на Германия.
Като цяло, липсата на реална, суверенна обща външна, отбранителна и енергийна политика води до един особено опасен феномен - дипломацията на Европа да се ръководи от Берлин, вместо от Брюксел.
Заключение: Легендата за диктатурата на “еврократите” почива на комбинация от лъжи и заблуди. Във всички сфери, в които Европа е слаба, липсват или не се прилагат общи политики, а се налагат противоречиви, глупави и опасни национални политики.
Да, ЕП и ЕК често се занимават с глупости.
Да, гласът на крайните левичари се чува напълно несъответно на истинското им политическо влияние.
Да, климатичната политика на ЕС може би преминава границите на разумното, като се има предвид политиката на основните конкуренти.
И да, европейските институции масово са се превърнали в старчески домове за пенсионирани национални политици или люпилни на конформистки бюрократични таланти, загубили връзка с реалния свят.
Но това не се дължи на твърде много власт в ЕС, а на твърде малко реално правомощия, липса на общ финансов ресурс и в крайна сметка - липса на суверенна, демократично формирана обща воля. За да има истинско лидерство, представителност и отговорност, трябва да има истинска власт. Единна, федерална Европа може да бъде много по-силна и в борбата с нелегалната миграция и терористичната заплаха, и в световните икономически битки, и в сдържането на конфликтите в Близкия Изток и Африка. Тя може по демократичен път да излъчи лидери, които да представляват мнението на мнозинството, и чиято власт да бъде балансирана от мнозинството национални държави, както се случва във всяка конституционна федерация. Тези лидери могат да бъдат консерватори, либерали, социалисти - според моментния превес на обществените настроения.
Но едно е сигурно. Не могат да бъдат полезните идиоти на Кремъл - дребни мошеници, които използват страховете и проблемите на избирателите си, парите на данъкоплатците от цяла Европа и черните пари на руската мафия, за да обогатяват себе си и да рушат бъдещето ни.
_Cropped.jpg/800px-Jimmie_%C3%85kesson_Almedalen_2018_(28390760747)_Cropped.jpg)
