Дефицитната култура

Беше в началото на ’90 година... В началото на промените и в разгара на надеждите. Един хеликоптер кацна сред 90-хилядното множество на националния стадион. От хеликоптера слезе Лепа Брена, и народът изпадна в екстаз. Това беше денят, в които разбрах, че възторгът от промяната е преждевременен Едни бяха чакали демокрацията, други – Лепа Брена. И едните, и другите наричахме това свобода.

Тогава си дадох сметка, че освен икономическа и политическа промяна, е нужна и промяна на ценностите, на начина на мислене, на културата. Без тази – третата – промяна, е трудно да се говори за приобщаване към Европейската цивилизация. И без съмнение културната промяна е най-трудна, неподатлива на административни мерки и външен натиск.

Тя изисква на първо място постепенно възникване и култивиране на национален елит, на среда за развитие, а и финансиране на “високо” изкуство и богат книжовен език, събуждане на застиналите в Брежневски ступор хуманитарни науки и опростачените национални традиции. Именно националният елит е призван да подкрепя еволюцията на традициите и на изкуството и да напомня, че върхът в развитието на българската народна музика е рапсодия “Вардар” на Панчо Владигеров, а не “Камъните падат”.

Че възрожденската архитектурна традиция има своето естествено продължение в Софийския сецесион от началото на ХХ век, а не в сушен кукуруз по стените и пепелници в битов стил “Несебърска кръчма”.

18 години по-късно и тези, които чакаха демокрацията, и тези, които дочакаха Лепа Брена сме съгласни, че политическият и стопански преход на България са вече завършили. Съгласни сме и в оценката, че резултатът е плачевен и променена България не ни харесва. Спорим кои са причините и кои – виновниците за неуспешните реформи, за корумпираната демокрация и мафиотизираната икономика. И в спора не се ражда истината, по простата причина, че не се замисляме какво стана с третата промяна.

Преди по-малко от месец в София се проведе “аристократичен руски бал”, организиран от фаворита на висшата класа Евгени Минчев, който е нещо като съдник на добрия вкус, обноските и стила на елита.

Впрочем той наскоро сподели, че основният му критерий при оценката е консумацията на черен хайвер. Или по-точно – количеството изяден черен хайвер. Колкото повече хайвер изплюскаш, толкова си по-елитен. Предполагам, че гостите на руския бал са изяли доста хайвер, макар скромната цена на куверта (най-скъпият беше 500 лева) да буди съмнението, че някой друг е плащал деликатесите. Останах с впечатлението, че каймакът на българското общество се състои от хора, които обичат лукса, но не обичат да си плащат сметките. Свикнали да печелят парите си по-скоро с протекции, отколкото в конкуренция с други предприемачи, те не са напълно независими дори когато пируват...

Около седмица след аристократичния бал, в столичен нощен бар, известен най-вече с присъствието на футболисти и манекенки, се проведе ... концерт на Лепа Брена. Този път тя пя не пред 90-хилядно множество, а пред тесен кръг избраници, платили по ... няколкостотин лева за честта да слушат “на маса” и да получат автограф от звездата.

На двете събития присъстваха едни и същи хора. И платиха една и съща цена. Това в значителна степен обяснява недъзите на българския преход и деградацията на обществените нрави. Да се изследват причините, поради които стопанският елит на днешна България се състои изключително от посетители на концерта на Лепа Брена през ’90 година, е задача за цяло научно изследване (Един от очевидните фактори е социалното разслоение, започнало много преди заветната ’89 година, при което едрата комунистическа номенклатура, състояща се предимно от първо поколение грамотни хора, окупира лостовете за управление на бъдещото капиталистическо стопанство). Но последиците са твърде ясни. Не можем да очакваме от ценителя на Хисарския поп да оцени творчеството на Панчо Владигеров. Непосилно е за човек, чиито естетически хоризонти са стиховете на Трендафил Акациев, да преглътне Теодор Траянов и Кирил Христов. Гледката на националния елит на опашка за автографи от Лепа Брена обяснява гледката на къщата на Яблански.

Аристократичният руски бал е в чудесен унисон с идеята за застрояване на градинката зад Руската църква в София. Архитектурата на домовете на висшето общество съответства на отношението към малкото архитектурни паметници в България.

Очевидно приобщаването към Европейската цивилизация отнема повече време от интеграцията в Европейския съюз. А развитието на национален елит изисква повече усилия дори от реформирането на МВР. Сигурно трябва да се започне малко по малко. Например, да се обяснява, че химнът на Европа всъщност е 9-та симфония на Бетовен.

Ще трябва да почакаме. Поне до края на кариерата на Лепа Брена.

(Публикувано във вестник “Кеш”, 25.04.2008г.)