Но ще дойде най-красивият ден,
когато ти ще си далеч от мен...”
(песен на група “Контрол”)
Мирише ми на промяна. Може би не най-добрата... и може би не твърде бърза. Но пък много сигурна и сериозна промяна. В следващите редове ще се опитам да обясня процеса от не съвсем необичайна, и все пак политическа гледна точка.
Наскоро в един текст споменах, че т.нар. стопански елит на днешна България се състои изключително от хора, присъствали на оня паметен концерт на г-жа Фахрета Яхич (известна още като Лепа Брена) през 1990г. Част от причините трябва да търсим в социалното разслоение, започнало през 80-те, при което едрата комунистическа номенклатура окупира лостовете на бъдещото капиталистическо стопанство, и също така в процеса на установяване на Втората Република като криминална държава, контролирана от кадри на комунистическите служби за сигурност.
(Далеч съм от мисълта, че днешният бизнес е изцяло комунистически и/или криминален. Подобни съждения са комплексарски и представят авторите си – справедливо или не – като отчаяни и озлобени, провалени хора. В днешна България с частен бизнес се занимават над една трета от работоспособните граждани, половината от тях са и работодатели. Тези хора не са нито комунисти, нито престъпници, но се бъхтят в една матрица, създадена от тези две добре преплетени фракции.)
Днешният български капитализъм е публично доминиран не толкова от ченгета от ДС (те контролират по-скоро незримата част на стопанството и контактите между престъпния свят и властта), колкото от висши кадри на ДКМС, което за по-младите от мен значи Димитровски Комунистически Младежки Съюз. Или с други думи – некадърната, продажна и дълбоко развалена част от поколението, родено през 50-те и 60-те години на ХХ век. Още преди двайсетина години тези хора бяха известни и се натрапваха с простотия, арогантност, безнаказан разгул и влечение към dolce vita, основан не на труд и заслуги, а на привилегии и блюдолизничество. Прегледайте биографиите на днешните обществени «водители» … боя се, че Николай Банев и Тодор Батков няма да са изключение.
(Николай Банев)
Комсомолското минало е съществена част от възхода на «едрия бизнес» и особено на собствениците на медии. Свободното слово и правото на информация често са под ръководството на хора, за които превиването на гръбнак и целуването на ръка са част от младежкото възпитание, утвърдени ценности и общоприет път към благополучието.
(Тодор Батков)
Чудно ли е тогава, че в България трудно се прави бизнес без покровителството на властта и още по-трудно се прави политика без услужливото сътрудничество на “каймака на обществото”? Разбирането за властта като средство за лично благополучие е наследено още от османски времена, но усещането на бизнеса за безпомощност без протекции е и съвсем непосредствен жизнен опит на привилегированата комсомолска прослойка. И тук си идвам на думата – докато комсомолците се радват на заслуженото с много теманета благосъстояние, в България израсна едно съвсем ново поколение, със съвсем различен жизнен опит.
Поколение от хора, които познават комсомолските привилегии още от детските си години и които знаят, че за да постигнеш някаква цел е нужно да вложиш повече усилия от комсомолеца, да учиш двойно, да работиш тройно и да знаеш четворно. Да използваш естественото предимство на интелекта и домашното възпитание, да четеш книги, които в рабфаковската библиотека ги няма и да общуваш с хора, каквито комсомолецът не познава. Това поколение се разви в благодатната среда на пазарна (макар и корумпирана) икономика и свободно (макар контролирано) слово. И по силата на системата от привилегии, създадени за комсомолците, това поколение по принуда знае повече, може повече и е готово на повече жертви от набедения национален елит.
(Следва в утрешния брой)
(Николай Банев)
(Тодор Батков)
4 коментара:
Специално за Батков мога да потвърдя. Той беше комсомолски началник в района на моето училище (около Подуене и паметника "Левски"). Забравил съм как се казваше района...
Ей тая снимка на бтков е по-хубава :)))
клик
Ще се захвана за последните думи - "набедения национален елит", защото съдържат разковничето в себе си, с единствената забележка, че аз бих го нарекъл "самонабедилият се", а не "набеденият".
В пост-коми България и разпада на държавността в посока феодалните й темели от спахийската система на империята, се вижда ясно тенденцията на фрагментаризирането на обществото, в което определени хора живеят собствен живот и изграждат собствена система на самооценка, напълно изключена от системата на оценка на околните и общоприетите в цивилизацията, към която уж се стремим, критерии за оценяване.
На по-елементарния език на нагледния образователен материал, примерите са немалко - едни забогатяли по определен начин хора, които имат афинитет към публичността, светската суета, пурите и съвременнтата кройка на лъскави мундири с лампази и ордени за сражения от войни, в които дори не са участвали или поне не от наградилата ги страна, сами се определят като елит, като част от същия този елит пропагандира раждането му в контролираните от самия него медии и т.н., и т.н.
Други пък формират алтернативен (неформален) интелектуален "елит", в който едни хора си четат/гледат/слушат собствените произведения и се убеждават един друг колко са талантливи, велики и непреходни, но видиш ли в "тая тъпа държава, копеле, никой не разбира от истинско изкуство", "никой не милее за българското кино" и прочие в стил "България не ме обича, а аз съм ебаси пича".
Трети пък функционират в собствени кръгове, в рамките на които се самоубеждават в нормалността си на фона на останалите фрагменти и дори изграждат определена собствена жертвено-месианска идентичност, често с цената на болезнено параноично-иронично отношение към заобикалящия свят.
Четвърти градят класически и дори идейно обоснован консуматорски-индиферентен подход към всичко и отричат или игнорират наличието на определени обстоятелства, които биха нарушили привидния баланс.
И така-нататък, и така-нататък, и така-нататък - описанието може да продължи много.
В самото наличие на тези паралелни фрагменти от обществото ни и в тяхната бройка и многообразие, няма нищо лошо - напротив, това е част от демокрацията и плурализма (нали помните - навремето освен за гласност и преустройство, се говереше и за плурализъм).
Това, което ме притеснява е липсата на връзка между фрагментите - сякаш едно семейство се е отчуждило дотолкова, че битува като съквартиранти - дори не смятат че си струва да се развеждат и делят имането и децата. Т.е. проблемът тук е липсата на общество, липсата на духовно съпреживяване, наличието на елементарно физическо съжителство. Няма общи ценности - следователно няма общи критерии за оценка - оттук едни хора се самооценяват с оценка "Ка" - като финал най-вресливият, т.е. притежаващият най-силен мегафон, успява да сведе до знанието на най-голяма част от останалите, че е някакъв "елит".
Връщайки се към статията - логично е камсамольците да са с едни гърди напред в самоелитизирането си. Все пак те имаха монопол върху опита в организирането на пропагандни масовки - това комай беше и единствената им функция. От друга страна, бяха и достатъчно суетни -и поради младостта си, разбира се, а пък същевременно и изпълнителни, за да следват стриктно повелята на другарите отгоре.
наистина е доста пошло, а като се замисли човек дори и познато от Алековото творчество. Но да не изпадаме в културен детерминизъм и прибързано да отсечем с Гоцевото (не, не става дума за Първанов) "що да правим кога сме си българи". И по широкия западен свят шетат маса ерзац знаменитости и псевдогерои. Разликата е, че в България всичко е сякаш доста по-бутафорно и по провинциалному смешно, поради лилипутските размери на страната и оттам на обществените кръгозори. В други страни, като напр. Великобритания, върху която имам по-задълбочени наблюдения, има повече пространство за истински стойности. Може и да мисля опростенчески, но си казва думата принципът на пазарното съревнование и отворената дискусия. В българското общество, както в много други малки страни, действа логиката на монополизирането на ниши, ресурси и статуси - да взема назаем две думички от репертоара на Андрей Райчев (всъщност на Бурдийо). Не един и двама са фанАла капията и си gatekeeper-стват. Кой в бизнес сектор, кой в обществена институция, кой в медия, събирайки парса. Дето вика Мирослав, хептен като при (късните) спахии.
Публикуване на коментар