сряда, 22 декември 2010 г.

The beast in me

Преди десетина дена влязох първи в кантората наистина рано сутринта - нещо, което по принцип рядко ми се случва. Пуснах компютрите, светнах лампите, направих кафе (да, запалих и цигара) и... се замислих. Сетих се, че преди повече от дванадесет години бях на път да осъществя една мечта - да започна работа като стажант в адвокатска кантора. След четири години следване и работа по строежи и магазини мечтаех как ще сложа риза и сако (пък нека са единствените, които притежавам - от абитуриентския бал...), ще вляза в кантората пръв, рано сутринта. Ще пусна компютрите, ще светна лампите, ще направя кафе. Само дузина години по-късно го направих рутинно, без особена радост, в една успешна и стабилна кантора, в която съм съдружник, собственик, а не стажант.

Човешката митология е пълна с легенди за чудовища, дракони, змейове и всякакви неописуеми страхотии. Общото е, че те никога не се насищат независимо дали ядат добитък, девици, царски синове или цели кораби. Дори безобидното "чорапено чудовище" на Тери Пратчет:


... ненаситно поглъща чорапи (и то винаги по един от чифт) и винаги е готово да побере още... А от зората на митовете досега зоологията е напреднала значително. И е установила, че в природата няма ненаситни видове. Дори и чорапеното чудовище да съществува, то винаги би се нахранило с определен брой чорапи (по един от всеки чифт). Дори и бялата акула има моменти, в които се "оттегля" от лова, за да смели храната. Защо тогава народите си измислят легенди за ненаситни зверове? Ами защото тези зверове не са обект на изучаване от зоологията. Те са психологическо явление...

Единственият ненаситен звяр живее вътре в нас. За него Джони Кеш пее:

"В крехка клетка е затворен моят звяр" (The beast in me is caged by frail and fragile bars).


Ненаситността на душата ни единствена е готова да . погълне неограничен брой девици, царски синове, кораби, банкови авоари, земи, къщи с басейн, ризи, рокли и... чорапи (обичайно по два от чифт, но има всякакви хора...). В мечтите си винаги приемаме многото, което имаме, за даденост. И гледаме напред, и не сме доволни да влезем в собствената си кантора и да пуснем лампите. Тази светлина никога не ни е достатъчна. И - нека пак цитирам Тери Пратчет -се опитваме да се сгреем на материалния пламък на живота със същия успех, с който океан се топли на свещ. Преследваме мечтите си, без да се радваме на осъществените със собствени усилия. Дори без благодарност за тези, които са се сбъднали по стечение на обстоятелствата, без наш личен принос. Преследваме Щастието, както автомобилът гони предницата си. А отците-основатели дори са го записали в Конституцията на Съединените щати на Америка като основно човешко право - правото да преследваме щастието си. The pursuit of Happiness.

И знаете ли - те са били прави. Те са имали дълбоката християнска убеденост, че човек е грешен в земния си път, че алчността и ненаситността на душата са ни присъщи, че забраната на стремежа към трупане на блага е забрана на мечтите. Че хора, съзерцаващи в пасивно умиление до днес постигнатото, са неспособни да помагат на близките си, да променят света, в който живеят, да полагат усилия за подобряването му. Че страданията на мнозина се преодоляват от тези, които не спират, удовлетворени от малко, които - и обещавам, че това е последен цитат - като Пенчо Славейков се питат :

"Кой ли бяс ме в тоз бяг гони...".

Но авторите на американската конституция са обещали на гражданите си само това -преследването на щастието. Не самото щастие. Обещали са възможното, а лъжата са оставили на безбожниците комунисти.

И... какво общо има това с Рождество?

Според мен всичко. Защото преди две хиляди и десет години се е родил Този, чиято душа не е била ненаситна. Който се е родил, за да загине и така да нахрани душите ни. Ненаситните.

Истина ли е това? Аз не знам. Ако съдя по ненаситното придобиване на вещи по случай рождението Му - може би не. Рядко ненаситността на душите ни (а и на мечтите ни) се проявява толкова силно, колкото по Коледа. Дори нелепата вяра, че "по Коледа стават чудеса" е доказателство, че мечтите ни стават все посмели, чудовището в нас - по-гладно. То вече не иска просто чорапи (или един чорап, пълен с лакомства), иска чудеса. Иска рушеното цяла година да се съгради отново, защото е дошъл най-късият й ден ...

Но дори и да не е Истина, ако наистина се замислим, е изключително много. Защото е вярата ни в единствения мит, в който няма ненаситни чудовища. Има само един обикновен човек, който знаеше, че душите ни са гладни, и предложи да ги нахрани. С любов.

За тези, за които Рождество е повече повод за размисъл, отколкото за пазаруване (не че не пазаруваме, де - всички го правим ...), един малък музикален поздрав:



(Текстът е публикуван във вестник "Седем" под заглавие "Правото да преследваме щастието си").
.

.

3 коментара:

Georgi каза...

Много ми харесва увода! От него личи, че отиваме към 40, а и че въпреки всичко изглежда - с редица уговорки - нещата в България може се движат към нормалност.

Елица каза...

Ненаситност по време на недоимък - това е оксиморон. Ненаситни чудовища отглежда избрана част от нашето общество.

Анонимен каза...

Увода изразява точно моите мечти, които авторът вече е постигнал, а на мен тепърва ми предстои да се боря ,за да ги осъществя.