We shall defend our Island ... или вместо благодаря

Честно казано, в събота не отдадох особено значение на избора си за заместник-председател на "Демократи за силна България". Mоже би защото знам, че ръководството работи като екип и това вътрешно разделение има по-скоро формален характер. А може би, защото - съвсем нескромно казано - знаех, че усилията и позициите ми в голяма степен допринасят и оправдават подобно решение на партията.

Но реакцията на десетки, а може би стотици близки и приятели, част от които далеч от политиката, а други - политически ангажирани, но не с десни убеждения, ме разколеба. Някои от тях бях почти забравил, за други нямах представа, че следят българската политика, камо ли моето участие в нея. Дадох си сметка, че изборът ми променя българската политика за тези хора, били те и малцина. Дадох си също сметка, че рядко у нас сравнително млади хора стигат до подобни позиции, без да бъдат протежирани от роднини, бизнес-покровители или видни партийни 'кадровици'. Почувствах се добре, после се притесних от отговорността, после се качих с хлапака на Витоша, походихме (той поязди, де...) два часа по стръмното и пак се почувствах добре. И реших, че трябва да напиша долните няколко реда:

Преди две години благодарностите ми бяха предимно за лидера на ДСБ, който - по силата на правата си по устава на партията и на личната си преценка - ми даде възможността да довърша половин мандат в ръководството. Днес знам, че в значителна степен съм заслужил позицията си с работа, учене, позиции, сблъсъци, търчане по страната и способността да изпия една бира повече от мнозинството събеседници и да извличам интересното и полезното от разговора с почти всеки човек, дори и с въздържателите. Много хора ме подкрепиха за това, което съм и правя, и се чувствам длъжен да им кажа с две думи какво смятам да бъда и да правя през следващите четири години.

На първо място, ще отделя повече сили и способности отколкото имам, за да успеем да се срещнем и обучим млади и активни хора за политическа работа. Под "млади" не разбирам 19 годишни комсомолци, които смятат цял животът да живуркат по бордове, а хора от моето поколение, които знаят две и двеста, преживяли са надеждите и разочарованията на прехода ни и знаят какво точно искат да променят. През половината си живот съм обучавал млади хора и повечето ми познати знаят какво мога, не страдам от излишна скромност по темата.

На второ място, ще помогна в България да има идейно съдържателна и стойностна политическа алтернатива. Противодействието на фалшивия политически модел минава през ясни и разбираеми политически послания и последователност в защитата им. България има нужда от модерен, умерен и прогресивен консерватизъм - неуспехът в изграждането на такава платформа е и една от причините за неуспеха на демократичното и пазарното ни развитие през ХХ век. Нека приятелите ми не се съмняват, че в тази сфера ще водя борба срещу две опасности: идеологическия, доктринерен неолиберализъм и популисткия национализъм. Ще се боря и за политически позиции, които да привличат, а да не отблъскват хората с либерални, центристки и умерено леви позиции, които отхвърлят позорната алтернатива ГЕРБ vs. БКП.

На трето място, ще държа ДСБ да бъде партия, за която защитата на индивидуалните човешки права и свободи да бъде във всеки момент първостепенна задача. Партия, която никога, при никакви обстоятелства да не допусне компромис с тази тема, да бъде винаги против насилието и винаги на страната на жертвата, независимо от цвета, религията и сексуалността ѝ. За мен тази позиция е червена линия, тя не е моя, а на четвърто поколение демократи в рода ми.

На четвърто място, ще се постарая никога да не се откажем от защитата на интересите на гръбнака на обществото - свободни професионалисти, независими земеделци, семейни предприемачи, занаятчии, лекари, учители, учени и преподаватели. Знам, че мнозина от тези хора - въпреки разочарованието - подкрепиха ГЕРБ. Нямаме никакво право да им се сърдим. Крамолите и пазарлъците в Синята коалиция ги убедиха, че ние не сме отговорни техни представители. Дадоха ни важен знак и добър урок. Вместо да се правим на ощипани, трябва да прочетем този урок и да се явим на поправителния, защото ликвидационна сесия няма.

И най-сетне (във връзка с всички горни точки, и най-вече последната) - ще се стремя никога вече да не правим "компромис между страха и надеждата". Коалиционната политика, основана на собствените ни страхове, е обречена на провал. Съдружия, основани единствено на сметки, не просъществуват дълго дори и в света на парите. Битката срещу олигархичния модел на управление е трудна и дълга, успехите - само еволюционни и частични. Изисква се упорство, търпение, смелост. Няма място за страх и несигурни съюзи.

Това е за мен смисълът да се развивам в политиката, вярвам, че това е и смисълът, който моите приятели ми възлагат. Нека звучи патетично, но това е "островът", който си струва да пазим, с надежда, че от отбранителна крепост ще се превърне в плацдарм за десант. Десант, който може би поколението на децата ни ще направи...:

... We shall go on to the end. We shall fight in France, we shall fight on the seas and oceans, we shall fight with growing confidence and growing strength in the air, we shall defend our island, whatever the cost may be. We shall fight on the beaches, we shall fight on the landing grounds, we shall fight in the fields and in the streets, we shall fight in the hills; we shall never surrender...

.