Спомен

 Днес е третият ден на Коледа - Стефановден. Именниците са толкова много, че рискувам да пропусна някого, така че честито на всички!

На този ден, често се сещам за покойния г-н Стефан Савов - първият изявен "син" политик, който не излъчваше марксистко-дисидентска прелест, а носеше със себе си съзнанието на българската политическа история от Възраждането до 1944г. За мен - още хлапе - и за мнозина по-възрастни от мен, той олицетворяваше непрекършения порив за модернизация на страната ни, за общество, изградено на равноправие, законност и трудолюбие. Онзи порив, който преживя катастрофите от началото на ХХ век, политическото насилие на 20-те, кризата на 30-те години, и последвалите десетилетията на диктатура, стопански извращения и външнополитическа капитулация.  

Помня как се радвахме на мажоритарния му избор с над 70% от район "Средец" през 1990г. и достойнството, което излъчваше като председател на Народното събрание през 1991-92г.. Помня и вътрешния смут в мен самия и сред всичките ми близки, когато напусна СДС и когато за първи път "плющенето на бързите езици" вгорчи политическите разговори между приятели. И обратната консолидация на реформаторските и опозиционни партии през '95-'96 година, която даде възможност за единствената истинска промяна постокомунистическия период. 

Не познавах лично Стефан Савов - за мен той беше лице от телевизора, един от хората, които ме запалиха за политиката. Със сигурност, той не беше светец. Политическото му поведение е имало и положителни, и отрицателни отражения, и сигурно често е бил воден от страсти и чувства, които публичното клише не оценява винаги положително. 

Но той показа, че в обществените дела може да има последователност, твърди критерии, крепки ценности, в името на които свестният човек да преодолее себе си и да остави не само добро име, но и по-добро общество за тези, които идват по-късно. 

.