Ден в памет...

Днес е Международният ден в памет на жертвите на Арменския геноцид. 

Ден, в който е добре да си дадем сметка колко крехко е съжителството на различни етноси, религии и култури и колко бързо настъпва насилието, когато дадем път на враждата. 

За мен темата за човешките права, респекта и толерантността никога не е била служебна и формална. Нищо не е даденост - свободите трябва да се защитават всеки ден от силна държава, здрави институции и отговорни политици. 

Преди 102 години, в българското Народно събрание, група опозиционни депутати искат да се забрани на арменските бежанци да купуват земя. Срещу тях се изправят прадядо ми Никола Кънев и вътрешния министър Никола Мушанов:

“... Ние тук, в тоя парламент, сме подчертали и сега аз подчертавам, че българската нация не само че е толерирала всички народности и всички вери, но смята за своя национална гордост да прогласи в територията на царството пълна свобода на всички народности и вери. С това ние се гордеем. Това е един принцип, прокаран в нашата конституция...”

(Никола Кънев, депутат от Варна)

“ ... Аз няма защо да ви говоря, често пъти сме го повтаряли всички, че, ако нашата страна има известна цена, по-голяма цена, отколкото много други народи, то е, защото ние можем да им търпим и произхода, можем да им търпим и религията...”

(Никола Мушанов, министър на вътрешните работи)

Днес виждаме, колко са били прави: Век по-късно арменците са важна част от българското общество, от нашата култура, икономика, търговия и образование. Защитата, която са получили от българската държава в края на XIX и началото на XX век, се е отплатила стократно за сто години. 

Днес е ден за памет не само за престъпленията и техните жертви, но и за опасностите, които стоят пред нас като общество. 

И за смелостта и вярата в човешките права, които преодоляват тези опасности. 

Българското общество има достойна история на защита на човешките права и на просперитет на различните общности, в съвместен живот. Варна е един от тези примери на богатство и култура, създадени от хора с различен етнос и вяра, част от българската нация. 

.

We few, we happy few... или вместо репортаж от откриването във Варна

За откриването на кампанията на ДСБ/БДФ във Варна ще кажа само няколко неща: 

1) Съжалявайте, ако не сте били. Беше много хубаво. Но нищо не е загубено, ще дойдете на купона на 12 май вечерта. 

2) ГЕРБ не посмяха да наемат Фестивалния, защото залата е твърде голяма. Ние я напълнихме. 

3) ГЕРБ се отбраняваха от протестиращите с милиция, ние с Иван Костов ги поканихме и водихме с тях половинчасов разговор. Останаха на събранието и накрая пожелаваха успех и ни стискаха ръцете. 

4) Говорихме за три неща - работа, доходи, честно управление. Не за себе си, не за нашето бъдеще. 

5) Цялата десница на Варна беше в залата - десебари, форумци, приятелите от Единство, земеделци, кметът Кирчев. Бяха там, защото разбират, че на тези избори има само една дясна опозиция, и преди всичко - има само една листа, която защитава стотиците хиляди активни българи, които могат да измъкнат страната от кризата. 

До ден ще има запис, в т.ч. и запис на моето изказване. Много беше хубаво, затова няма да ви го преразказвам, а ще ви го пусна да го гледате. 

Накрая, вместо обяснения на настроението и морала на десните във Варна, ще публикувам един любим текст: 

"... Кой иска туй?
Вий, Уестморланд? Не драги братовчеде!
Ако е рекъл Господ да загинем, ще бъдем доста
и колкото сме днес; ако е рекъл
да оцелеем - колкото по-малко,
по-много чест за всеки. Божа воля!
Затуй те моля: ни един войник
недей да искаш в повече! Ейй Богу,
не съм за злато жаден и нехая
кой щял на моя сметка да се храни
или да носи моите одежди;
към външните блага съм равнодушен,
но ако жаждата за чест е грях,
то няма втори грешник като мене
на тоя свят! Не, драги братовчеде,
недей да искаш повече войници!
Кълна се, не си давам от честта
частицата, която би ми взел
един войник във повече, ей Богу!
Недей го иска, братко Уестморланд!
Наместо туй оповести, че който
бои се да участва в тази битка,
щом само заяви го, ще получи
свободен пропуск и пари за път:
не искам да умра до някой, който
не иска да умре със своя крал!
Денят е днеска Криспиановден
и който подир него жив се върне,
на пръсти ще се вдига, ще израства,
щом някъде се чуе това име;
и всяка есен до дълбока старост
съседи той ще сбира на гощавка
и ще казва: "Утре, драги мои,
е Криспиановден!" И след това,
ръкав засукал, белег ще показва
със горди думи: "Оттогаз го имам!"
Забравят старците, но той ще помни
с подробности - и с някоя прибавка! -
за свойте подвизи на тоя ден
и имена отдавнашни - крал Хари,
Солзбъри, Бедфорд, Уорик, Глостър, Талбот
и Ексетър - привични, всекидневни,
в устата на старика ще възкръсват
сред пенестите чаши. И таз повест

на своя син той често ще разказва

и докогато свят светува, никой
не ще си спомня Криспиановден,
без ние да изникнем в паметта му...
Да, ний дружинка смели, шепа братя,
защото който кръв пролее с мене
на тоя ден, ще бъде брат мой кръвен;
дори да бъде най-презрян по род,
тоз ден ще го издигне в обществото,
а благородните, които днеска
спят в пухени легла, ще се проклинат,
задето са били далеч от тук
и няма да се считат за мъже,
когато с тях говори някой, който
е бил със нас на Криспиановден!"

Така де, Шекспир, "Хенри Пети", превод Валери Петров. (От рода Петрови, от Варна)

.

Моите политически ангажименти

На тези избори ще говорим само за икономика, работа, доходи. Време и интерес за много политически разсъждения няма да има, защото съдбата на партиите и политиците не интересува почти никого. 

Днес обаче ще поема моите политически ангажименти към хората, които през всички изминали години не са спрели да се вълнуват от политика:

1) Единство на десницата. Деленето на лагери и вътрешните борби са част от миналото ни и от политическия ни опит. Те дадоха своя лош резултат – отслабването на десницата и превземането на Варна от мафията.

Партизанщината няма да бъде лесно изкоренена, тя има 130 годишна традиция. И занапред ще има делене на партии и търговия с абревиатури. Дясната опозиция, общността на десните избиратели във Варна обаче ще бъде единна през 2013г., както и в целия период на мандата ми като народен представител. Ще бъда инструмент на единството, а не на разделението и интригите. 

2) Връщане на честността и отчетността в обществената работа. Зад гърба си имаме поколения общественици и политици, които са доказали, че това е възможно. 

Моят род във Варна е само пример за поколения общественици, които са живели и работили с мисъл за общия интерес и за бъдещето на града си. 

Ще възстановя традицията на публичния отчет на депутатите пред гражданите. 

3) Поставяне на обществения интерес в центъра на политиката. Всяко решение, всеки избор ще правя според работните места, до които ще доведе, приноса за образованието, за преодоляване на бедността, за развитието на града и областта.

Твърде дълго важни решения бяха взимани с оглед на тесни интереси на хора, които са купили политическите си позиции. Няма стратегия, няма мисъл за развитието на района. 

От първия ден на новия Парламент ще започна работа за модернизация на пристанище Варна и възстановяване на транспортния коридор Варна-Русе-Европа - пътя на богатството за Варна и Североизтока. 

.

Един от 500 000, или вместо автобиография

Няколко читатели на блога и FB страницата вече ми писаха, че не съм публикувал достатъчно подробна автобиография. Наистина е време да го направя - семейната история си е семейна история, политическите позиции се виждат и в медиите, но в крайна сметка - гласуваме и избираме живи хора. 

Не обичам определението "млад политик". Първо, защото младостта е твърде изчерпаем ресурс, а аз съм вече на 37. Имам самочувствие не на млад човек, а на семеен мъж в активна възраст, който е постигнал немалко дотук. Част съм от поколение, което израстна и се изгради в най-трудните години на прехода, създаде кариера и семейство в тежки условия и има смелостта да гледа напред към още по-трудните години, които предстоят.
И най-вече - имам самочувствието на човек, който не е расъл в политическа саксия. Влязъл съм в политиката заради реални проблеми, които съм видял в ежедневието си, сам съм избутал до позициите си в професията и в обществения живот. Не съм от скромните и не се свеня да се наричам self-made. Тъжно е, че този израз няма пряк превод на български... 

Роден съм през '75 в София. Учил съм в 127-мо училище и Френската гимназия. Завърших право в Софийския университет. През цялото си следване съм работил и съм издържал себе си и семейството си. Бил съм общ строителен работник, правил съм хидроизолация на покриви, бил съм продавач нощна смяна в магазин, сценичен работник и каквото друго "изпадне". От '02 съм адвокат, а от '05 - съдружник в собствена адвокатска кантора. Бил съм работник, самонает и работодател, и никога не съм имал сигурен доход на края на месеца, винаги съм разчитал на собствените си усилия и резултати, за да си платя сметките. Никога не съм получавал или очаквал пари от държавата, но пък винаги съм си плащал данъците и осигуровките. Понякога с принудително закъснение... 

През 90-те години бях един от най-активните доброволци на младежкия Червен кръст, стигнах до председател на младежката организация на национално ниво, обучаващ на млади доброволци на международно ниво. От тогава е и интересът ми към съдбата на най-слабите в обществото ни - изоставените, самотните родители без работа, децата с увреждания и семействата им, децата от малцинствата, които растат без образование и шансове в живота. Не е случайно, че се включих в политиката като член на комисията по социална политика към Демократи за силна България. 

През '03 бях сред учредителите на сдружение "Диалог" и на интернет дискусионните клубове на симпатизанти на десницата. Така станах и учредител на ДСБ, но не се чувствах готов да правя политическа кариера. Започнах като доброволец в политически кампании, участвах в първите интернет политически кампании в България, от '06 съм един от първите политически блогъри. През цялото време активно публикувах в интернет и в пресата, станаха популярен като участник в "Голямото жури" на Дарик и "Пристрастно" по Re:TV. 

Активна политическа кариера започнах през '07, като член на Софийското ръководство на ДСБ, председател на структурата в район "Средец", член на Националния изборен щаб. През '09 станах член на Националното ръководство, а през 2011 - заместник-председател на единствената партия, в която съм членувал. До тази година не съм бил кандидат за изборни длъжности, макар да съм участвал "зад кадър" в пет национални изборни кампании. 

Надявам се, че горното не звучи твърде самохвално. Хубавото на активността в интернет е, че остава видима. В този и в предишния дневник  са всичките ми позиции за период от близо седем години - и умните, и глупавите, и грешните. Там са и изхвърлянията, и верните прогнози... Публичната ми дейност не може да бъде скрита. Това в голяма степен се отнася и за личния ми живот. Винаги съм бил общителен, шумен и откровен. Ако например пиша, че съм въздържател или много сдържан човек, ще се намерят няколко хиляди да ме опровергаят. 

Ще завърша с това, което започнах. Аз съм част от поколение, което в началото на 90-те трябваше да избира между мизерията, пиянството, безперспкетивността от една страна, и емиграцията - от друга. Отхвърлихме този фалшив избор, или ... почти. Пиянството май остана част от живота ни. Избрахме да се преборим за по-добър живот за себе си и за семействата си, за бизнес и потомство в България.

Истината е, че променихме живота си, осигурихме прилични, макар семпли доходи, създадохме професии и скромни кариери. Създадохме над 50% от малкия бизнес в България, първи въведохме "новите професии", новите технологии и форми на обучение. Когато се родиха децата ни, разбрахме най-важното - че спасение поединично няма. Че няма добър живот за семействата без добро образование и здравеопазване. Че нашият скромен успех не ни измъква от общата мизерия на едно корумпирано общество. Кризата, най-сетне, показа колко преходен и привиден е този успех...
Псували сме избора си да живеем или да се върнем тук неведнъж, но останахме при него. 

И така - аз не съм нищо особено. Аз съм един от тези половин милион души, които направиха сходен професионален и житейски избор. Разликата е, че искам нещо повече - да бъда техен представител във властта, с всичките си достойнства и недостатъци.

Днес е късно да променим избора си. Време е да променим България.
.

Fear of the dark или защо, по дяволите, са изборите?

Животът на войника е наистина труден, а понякога - съпроводен с реални опасности...

Това е цитат по памет от "Мълчанията на полковник Брамбъл" на любимия ми Андре Мороа. Действието се развива в окопите на Фландрия в разгара на това, което още наричат "The Great war". 

Защо го казвам... защото - да - има рискове. В политиката те са доста по-скромни от тези във войната, но по-сериозни от тези в спорта, например. А когато спортуваме, не участваме само, ако ни е гарантиран успехът. Даже изобщо не обичаме такива състезания, и никак не уважаваме тези, които ги обичат. Това ни прави честни и достойни хора, джентълмени. 

Властва убеждението, че предсрочните избори през май '2013 са без особено значение - резултатът щял да бъде такъв и такъв, няма да се състави правителство, или пък ще се състави еди-какво-си, което няма да изкара. Ще има нови избори на лято, наесен, догодина... и тогава да видите каква ще стане тя. 

Тънки сметки, дълги пасове, сложни комбинации, интриги. Големи играчи, хитреци, шахматисти. Българската политика винаги е страдала от излишък на тарикати на различна възраст и с различно IQ, както и от остър дефицит на смели хора. И не е чудно, че днес мнозина си правят сметката "Те тези избори така и така са загубени, ама като се провалят следващите ... и като се върнем на бял кон...".  

Аз не разсъждавам така. В спорта, в политиката, в професията си (която понякога си е жива война...). Не се скатавам и не уважавам скатавките. В политиката да се откажеш от борбата е особено сериозна грешка, по една много важна причина:

Тези избори не са за нас. За нашите планове за живота, мечти за кариера, амбиции и честолюбие (нашата суета е в най-добрия случай просто инструмент на демокрацията, но не и нейна цел). Те са за проблемите на хората - за липсата на работа, за липсата на честност и правила в обществото и икономиката, за злоупотребите и цените на монополите, за разпада на държавните институции. 

Своите планове можем да отложим. Можем да отложим и единството на десницата. Но не можем да отложим решаването на проблемите. И никой, никой избирател няма да ни чака. Казано с други думи - конете не живеят дълго, и белият кон умря. 

В България има стотици хиляди осъзнати граждани с десни убеждения, които не могат да траят ГЕРБ на Борисов. Част от тях пострадаха лично от управлението му, други видяха правата на своите съграждани погазени, трети изпитаха културна и етична нетърпимост към начина на управление. Всички видяхме как се оядоха олигарсите и как се окръглиха доволните им физиономии, докато затваряха магазин след магазин и цех след цех. От крайните квартали на малките градове, безработицата стигна центъра на Варна и София. Почука на нашите врати. 

Аз знам, че повечето от тези стотици хиляди не ми вярват. И още по-малко ми вярват след като разбраха, че случката от  1 април 2013г. не е била шега. Но аз ще се боря за доверието на всеки един от тях през оставащите 40 дена, ще изрия улиците, ще споделя позициите и програмата си с хиляди. Ще пием кафе с Варненските избиратели през деня, ще пием бира вечер, ще стисна ръката на всеки от тези десетки хиляди варненци, които не искат да бъдат поставяни пред избора БСП или ГЕРБ.  Ще проведа личен разговор с всеки, за да прецени сам - заслужавам ли доверието му, имам ли сила и смелост да стана народен представител, имам ли последователност и честност да устоявам на изкушенията след това. 

На 13 май съм ви обещал да вляза в Парламента и да хвърля едни скъсани обувки.

 Ще го направя - заради всичко, написано по-горе, а и за рождения ден на сина си. Ще спазя и другото си обещание - за кабинет на Борисов няма да гласувам.  Пак по същите съображения. 

В името на тези стотици хиляди, с тяхната и с Божията помощ, ще успеем. Аз ще успея благодарение на приятелите в София, които не спят, за да ми помагат в интернет, и тези във Варна, които днес търкат обувки вместо мен. Днес ще благодаря само на един, на когото му беше най-трудно - Яворе, благодаря ти за подкрепата през тези три дни, и през следващите 40. На 13 май - на всички останали. 

Да, рискове има. Ние в уредени мачове не играем, че да знаем резултата. А ако работите ви изглеждат на зле, не ми прехвърляйте спасителните пояси на страха и сложните лични планове. Джентълмените - и това е вече съвсем друга история - умират прилично облечени. 

.