Консерватизъм ли е религиозната нетолерантност?

В началото на 30-те години баба ми и дядо ми са сключили църковен брак в Евангелистката църква на улица „Солунска“. Сигурно малцина от читателите знаят, че в началото на 30-те години в България все още не съществува граждански брак. И се оказва, че единственото място, в което се съгласяват да венчаят евреин с православна християнка е ... най-старата лутеранска църква в София. Съвсем отделно, същата тази моя баба е израсла при свои близки ... в квартала на дъновистите – днешния ж.к. „Изгрев“. Това съвсем не я е направило дъновистка и не й е попречило да кръсти децата си в православната вяра на своя род – в която днес са кръстени и тримата й правнуци...

(автор на снимката е Михаил Орела, публикувано под Creative Commons)

Ако пиша това, то е за да обърна внимание на факта, че разнообразни протестантски деноминации съществуват още от периода на Възраждането и особено след Освобождението, когато мнозина чужденци започват работа за изграждането на администрацията, а американските мисионери съвсем логично търсят последователи в новата християнска държава на картата на Европа. И никой разумен човек в нашето консервативно и патриархално православно общество не е изпадал в истерия от опасността „сектите да изядат душите на децата ни“. Защото такава опасност никога не е имало, а консервативно и патриархално съвсем не значи ограничено, тесногръдо и крайно нетолерантно.

Затова и не е учудващо, че днес публичната истерия срещу различните изповедания започва по сигнал на партия „Атака“. Провинциалният крясък срещу непознатото и различното е продукт не на консерватизъм, родолюбие или установени религиозни ценности, а на ограниченията и комплексите, заложени в обществото ни през комунистическия режим. Тъжно е, че темата се подхваща и от управляващата партия ГЕРБ, първо от висшия говорител на националния популизъм Божидар Димитров, а после – от посредствено подготвени народни представители, които се надяват да постигнат популярност по най-лесния познат начин – като злоупотребяват със страховете на сънародниците си и елементарната, повърхностна информация, която дават жълтеещите медии. До момента поредната популистка кампания срещу свободата на изповеданията се проявява в две насоки:

Първата е искане за затрудняване на регистрацията на вероизповедания. В интервю на д-р Красимира Симеонова, депутат от ГЕРБ, се предлага конкретно изискване – 250 000 „последователи“, за да бъде регистрирано дадено изповедание. Безумието на тази цифра няма нужда от коментар – подобно изискване, на практика ще забрани изповядването на всички основни култове извън сунитския ислям и православното християнство.

(снимка - "Монитор")

И тъй като горното е очевиден абсурд и нарушение на всички познати актове, уреждащи правата на човека, се въвежда понятието „традиционни монотеистични религии“. Това е и втората насока на политическата кампания – да се даде право на Волен Сидеров, Божидар Димитров и д-р Симеонова например да казват коя религия е добра и коя – лоша, например по признака „монотеизъм“ (за яснота – култът „Свидетели на Йехова“, с който започна кампанията, е строго монотеистичен и дори обвинява други християнски деноминации в ... политеизъм).

Същественото в случая е, че нито въвеждането на изискване за брой последователи, нито разграничаването на „традиционни“ от „нетрадиционни“ култове ще подпомогне с нещо православната вяра на българите и утвърждаването на някога неоспоримите християнски ценности. Нещо повече – насаждането на дух на нетърпимост към непознатото е доказан път към падение на обществения морал и основен фактор за насърчаване на грозни престъпления срещу различните и инакомислещите.

Една година след статия, посветена на опасността от популистки национализъм, ще си позволя отново да припомня един цитат от българския Парламент преди 100 години:

„Ние тук, в тоя парламент, сме подчертали и сега аз подчертавам, че българската нация не само че е толерирала всички народности и всички вери, но смята за своя национална гордост да прогласи в територията на царството пълна свобода на всички народности и вери. С това ние се гордеем.“

Думите са на прадядо ми Никола Кънев. Хубаво е, че наред с православната вяра, сме запазили и толерантността и уважението към свободата на другия. Защото едното без другото не е достатъчно...