Фонд „И аз съм човек“.

Имаше такова понятие, в годините на късния социализъм. Означаваше мъжът в семейството да скрие част от заплатата от жена си, за да не се отчита за всяка мастика. Или пък – да се отчита за три, но да изпие шест, образно казано. Или пък да купи карамфили на някоя колежка за осми март. Или пък – не точно за осми, и не точно март. И може би – не карамфили. Всичко зависи от размера на заплатата и най-вече – от размера на скритата част, т.е. именно на фонда „И аз съм човек“. Изобщо този фонд беше предвиден за финансиране на разходи, които семейният съвет (в тези години – вече с доминираща роля на съпругата по парични въпроси) не би одобрил, или пък разходи, за които семейният съвет изобщо е по-добре да не разбира. Днес бихме ги нарекли допълнителни фискални мерки.

И точно така ги нарича правителството в проектозакона за актуализация на бюджета. Един милиард сто и петдесет милиона за „структурни реформи и допълнителни фискални мерки“. Какво всъщност стои зад тези думи и зад тази внушителна цифра? Отговорът е – и всичко, и нищо.:

- Може да е финансиране на пенсионна реформа, може да са безотговорни харчове от типа на „малки демонстрационни проекти“, разбирай – чешмички.

- Може да са средства за преструктуриране и намаляване на администрацията, може обаче да са „допълнителни“ мерки за предизборно раздаване на средства в ключови за местните избори догодина общини.

- Може да цената за преобразуване на болници в хосписи и центрове за спешна помощ, може и да е поредното изливане на средства в пробитата каца на днешното болнично здравеопазване.

- Може да са парите за промяна на модела на социално подпомагане – от плащане „на глава“ към насърчаване на същинско включване на трудовия пазар. Но може и да е de facto купуване на гласове чрез поддържане на съществуващия модел.

Можем ли да предвидим в каква посока ще тръгнат тези пари – към финансиране на реформи или към „допълнителни мерки“? За съжаление – можем. И предположението е песимистично, защото самата алтернатива в текста на проектозакона го предполага. След като управляващите отказват да запишат конкретни реформи с конкретно финансиране, значи тези реформи просто няма да се случат. Правителството иска тези пари на разположение без предварителен ангажимент какво ще прави с тях, по три причини:

а) страхуват се, че поради административен провал на приходната агенция пак няма да съберат приходите в бюджета и е нужен резерв;

б) имат нужда от свободни пари за предизборни цели и

в) премиерът обича да „дава“, като му „поискат“.

Нито едно от тези три бюджетни пера не попада в графа реформи. Но всичките попадат в графа „три мастики отгоре и карамфили за колежката“. Никой не е гласувал за тези харчове. Те не са приети от „семейния съвет“. Не сме искали парите ни да се харчат така.

Ако не се приемат предложенията на Синята коалиция за предварително планиране на разходите за пенсионна, здравна и административна реформи, по-добре да запишат – един милиард за фонд „И Бойко е човек“.
.

С глава извън пясъка

Мисля, че дължа кратък коментар по повод писмото, което разбуни духовете вчера (Отделно - убеден съм, че подобна обществена реакция доказва нуждата от такива писма. Но това е стара моя теза...) :

1) Изразената подкрепа е лична и - отдавна - публично известна. Уведомил съм колегите си от ръководството на ДСБ както за писмото, така и за начина, по който е подписано. Човек влиза в политиката със собствения си "багаж" от възгледи, ценности и позиции и излиза пак с него. Политикът именно това прави - защитава позиции и ценности, а не си оставя "багажа" за да направи една опортюнистична кариерка и после да си го вземе обратно, често - по-пълен.

2) Не се опитвам да се харесам на всички и не се опитвам да защитавам само позиции, които са популярни. Ако бях такъв, нямаше да съм в ДСБ ... Знам, че тази позиция настройва мнозина срещу мен, сред тях и приятели. Заемам я със съзнанието, че е непопулярна. Защото съм убеден, че е вярна и важна.

3) В писмото си в два параграфа отразявам позиции на партията ДСБ - в защита на правото на протест и публична изява и в защита на традиционното разбиране за семейство. В тази си част позицията е не просто умерена - тя е дълбоко консервативна по общоприетите Европейски стандарти.
Да - толеранността е лява позиция ... в Иран.
Да - опасно е да защитиш правата на другите ... в Русия.

4) Проследих всички аргументи срещу тази позиция и това не ми помага да ги приемам. Естествено, те също могат и трябва да бъдат свободно изразявани, доколкото не съдържат обиди и заплахи.

Има обаче един аргумент, който е много важен, достоен за уважение и за сериозен коментар. Това е въпросът "Това ли искате да виждат децата ни?"

И моят отговор е "ДА".

Искам синът ми да расте в общество, в което съществуването на различни хора, в т.ч. на хомосексуални двойки, не е мръсна тайна. Общество, в което децата с увреждания не са затворени в "институции" в забутани села без асфалтов път. В което ромите не живеят в затворени "квартали" и не учат в отделени училища. В което - най-сетне - хората, които се обичат, могат да вървят хванати за ръка или да се целунат на улицата, без да се страхуват. Независимо дали са от един пол...
Благодарен съм на родителите си, че в едно общество на мръсните тайни и на запушените усти, те създадоха за мен свят, в който различието е прието. И на свой ред аз няма да закрия очите на сина си с ръка, за да не види двойка прегърнати мъже/жени.

И още нещо. Вие може би не искате такова отворено общество за децата си. Но го имате. "Свобода на движение на хора... " - сещате ли се? Вашите деца са днес в София, но утре са в Цюрих, а вдругиден - О, ужас! - в Берлин. Където "парадират" половин милион.

Но нищо. Сигурно има алтернатива. Има къде и как децата ни да не виждат ТОВА (КОЕТО И ДА Е ТО).

И накрая - аз нося отговорност за всичко, което съм написал и подписал. В мига, в който разбера, че съм сбъркал, и че това:

Като демократична и реформаторска партия, „Демократи за силна България“ подкрепя правото на всички граждани за публична изява и протест. За нас е обществен дълг да уважаваме различието и да сме срещу всяка форма на дискриминация и всяка проява на ненавист и насилие.

... не е вярно, няма нужда никой да ми иска оставката :)
.

"Нека кажем ясно"

Посланикът на Великобритания в София:

Изтъкват се редица причини, които да оправдаят хомофобията, например зачитането на религиозни доктрини или традиционни ценности. Нека кажем ясно: в днешния Европейски съюз не може да има извинения и оправдания за хомофобия по какъвто и да било повод.

Толкова просто и, наистина, ясно.

Източник (Позиции на посланиците на Норвегия, Холандия, Испания, САЩ - все държави, в които моралното разложение е довело до средна продължителност на живота има-нема 40 години...)
.

Прецизно подбрани цитати

Другарят Гоце (с извинение) си позволил да 'употреби Ботев' (Боже, какъв израз само...) за да нападне бате Бойко (в ролята на Падишахахахахахаха).

Според "Сега":

За критиките той си послужи ловко с публицистиката на Ботев по време на зарята във Враца. С прецизно подбрани цитати от творчеството на поета Първанов целенасочено внуши известна аналогия между деспотизма на турския султан и днешната власт в България.

И тъй като творчеството на Ботев е наистина, колкото безмилостно, толкова и точно в злъчта си, аз си позволявам един не-толкова-прецизно-подбран цитат, напълно подходящ за наглото човече (приятеля на олигарсите, човека със странните спонсори и мъртвите съветници), което си позволява да използва Деня на падналите за свободата на Отечеството за евтина селска пропаганда:

Патриот е - душа дава / за наука, за свобода; /но не свойта душа, братя, /а душата на народа!

И секиму добро струва, /само, знайте, за парата, / като човек - що да прави? /продава си и душата.

И е добър християнин: /не пропуща литургия; /но и в черква за туй ходи, /че черквата й търговия!

И секиму добро струва, /само, знайте, за парата, / като човек - що да прави? /залага си и жената.

И е човек с добро сърце: / не оставя сиромаси; /но не той вас, братя, храни, /а вий него със трудът си!

И секиму добро струва, само, знайте, за парата, /като човек - що да прави? / изяда си и месата.

Хубаво е, че др. Гоце е тооооолкова прост, че е чак очевадно.

Да са му сладки.

Месата.

.

Необичайно ли е десницата да подкрепи провеждането на "София прайд 2010"?

Преди седмица, на 26 май, дипломатическите представителства на САЩ, Белгия, Франция, Великобритания, ФРГ и Белгия организираха коктейл по случай деня срещу хомофобията и в подкрепа на планирания за месец по-късно в София гей-парад. На това събитие, те се обединиха около следната позиция:

България доказа през последните десетилетия, че има толерантно общество, но въпреки това не винаги правата и свободите на малцинствата са гарантирани. Работата в тази насока не е само приоритет на НПО сектора или артистичната общност. Това е и въпрос, към който трябва да бъде привлечена политическата класа.

Съзнавам, че темата е болезнена, особено в редовете на една консервативна политическа партия. Съзнавам също, че е дълбоко непопулярна в едно общество, в значителна степен подвластно на предразсъдъци и неразбиране. Но знам, че отговорността за изграждане и защита на смели политически позиции в България винаги е падала върху реформистката десница. Всеки друг може да си крие главата в пясъка и да препоръчва на хомосексуалните българи да „правят каквото си искат, ама вкъщи“. И всеки друг това ще направи. Но въпросът е политически, той засяга именно съдбата на различните извън дома им, публичното отношение към тях, съществуването им в рамките на общността такива, каквито са.

Основен прийом на всяка нетолерантност е свеждането на различността до битовизъм, до нещо, което следва да остане скрито, изолирано, потулено. За ромите – ромските „квартали“, за децата с увреждания – изолаторите, цинично наречени „домове“. А за хомосексуалните – обидното свеждане на техните емоции и връзки до сексуални практики, които могат и трябва да се „правят вкъщи“.

И тъй, не иде реч дали симпатизираме на участниците в парада (те са хора като нас, хора ОТ нас – някои симпатични, други – не). Не иде реч дали споделяме техните искания и техните виждания за обществото. Със сигурност – не всички. Иде реч за правото им да излязат на улицата и да търсят правата си (a propos – гарантирани от българските закони и множество международни актове, по които България е страна), да изразят позициите си, да заявят исканията си. И преди всичко – да се защитят от дискриминацията и от прякото насилие над тези от тях, които са направили избора да изразят публично себе си. Става дума за човешки права, демократични ценности и лично достойнство. И то не точно за ценностите и достойнството на нашите съграждани, които на 26 юни ще излязат на своя парад. Става дума за нашето достойнство и нашите ценности. Защото толерантността и приемането са достояние на силните и уверените личности и на стабилните и проспериращи общности.

Именно по тази причина няма нищо необичайно, камо ли скандално, десницата да подкрепи правото на протест и демонстрация на организираната ЛГБТ общност. Това не означава подкрепа за исканията на демонстрацията им, а още по-малко – за възможните изолирани прояви, нарушаващи обществения ред. Тези прояви се дължат именно на общественото отхвърляне и последващото го острастяване, те не са сами по себе си присъщи на нито една обществена група или малцинство.

Дипломатите, които се събраха преди седмица в посолството на ФРГ, знаят всичко това.

(На снимката - посолството на ФРГ, украсено по случай деня срещу хомофобията)

Техните общества са минали по този път. Знакът е ясен, а проблемът е разпознат и назован – той не е просто съществуването на дискриминация и омраза, а преди всичко безразличието на българските политици по важни теми, засягащи основни човешки права. Но западните посланици (както по много други теми) могат само да дадат знака.

Работата могат да свършат само българските реформистки политици.

Е, може би не и тази година...

.(публикувано в днешния брой на вестник "Седем" под заглавие "С глава в пясъка")