Накъде се е запътил "Европейският Лазар" ?

"The European Lazarus" се нарича главата в бележитата книга "Modern times" (у нас - "Съвременността") на британския консервативен историк и публицист Пол Джонсън, посветена на възраждането на Западна Европа от пепелищата (не, не е клише, буквално вярно е ...) на Втората световна.

(възкресяването на Лазар от Хуан де Фландр)

Джонсън винаги е застъпвал тезата, че няма историческа предопределеност, а историята, в своите възходи и падения, се движи от личности, идеи и ценности. Затова и главата "Европейският Лазар" не е посветена толкова на плана "Маршал", колкото на политиката, идеите и ценностите, и в голяма степен - на личните качества на няколко велики политически водачи. Посветена е най-вече на Конрад Аденауер, Робер Шуман и Алчиде де Гаспери - "бащите" на модерната християндемокрация, на съвременната европейска десница и на европейската интеграция.

(де Гаспери)

Лидерите на европейската християндемокрация вярват, че разрушеният континент може да се изправи не просто с финансова помощ, но преди всичко чрез ценностно възраждане, отхвърляне на етническите вражди, националните конфликти и класовите борби. Чрез отхвърляне на всяко насилие в политиката, на всички идеологии и теории на омразата, на тоталитарния държавен модел, за сметка на възстановяване на христипянската представа за ценността и достойнството на отделната човешка личност.

И са успели.

Поне ... временно.

Днес наследникът на де Гаспери, под благодушния поглед на няколко десетки бюрократи, наричащи себе си "християндемократи", не, пардон, "представители на Европейската християндемокрация", изразява практически безрезервната си подкрепа за един вманиачен диктатор, който организира клане на собствения си народ в името на всичко, което бащите на днешна Европа отхвърлиха:

- тоталитарна държавност;

- политическа диктатура и тирания;

- класови и националистически идеологии;

- пълно потъпкване на универсалните, политически и стопански права на отделните граждани;

.............................

Подкрепата за Кадафи е в името на тръби, нафта и защита на границите (разбирай забрана за напускане на страната).

Е, днешна Европа ще си получи тръбите с нафта. Ще си ги получи, прочее, и от следващ тиранин, когото да подкрепя, след като е утрепал този, например.

Може би ще си получи и защитата на границите. А може би не.

Но християндемократическа Европа няма да загине от липса на нафта. Няма и да загине, защото мюсюлманите са я превзели отвътре... Простете, но Берлускони не е мюсюлманин. Той е ... християндемократ. Наследник на де Гаспери, Аденауер и Шуман.

Когато свърши нафтата, или когато мюсюлманите превземат отвътре Европа, тя ще е отдавна мъртва, защото европейската десница собственоръчно ще е затрила ценностите, които я възродиха.

Изглежда, че Лазар се е запътил обратно... И вината не е в "другите" оттатък Mare Nostrum.

.

Преди 20 години ...

... вечерта, след училище, стоях в кухнята, пред една тенджера. Не, тогава още не готвех.

В тенджерата варях един чифт бежови джинси (рипсан кадифен панталон, не 'blue jeans')

Та - за яснота пред по-младото поколение - не варях джинсите с цел да ги изям. Варях ги с боя, с цел да се боядисат и от бежови (крайно неактуален цвят за 14 годишен през '89) да станат ... черни, разбира се.

Черни джинси нямаше. Имало е - явно - само бежови.

Баща ми влезе в кухнята и обяви, че Тодор Живков е "паднал".

(Баща ми заслужаваше той да съобщи първи точно тази новина вкъщи. Бог не му отказа тази радост.)

Джинсите боядисах успешно и поносих краткото време, което беше отредено на средностатистическия соц.-боклук.

На 10 ноември друго не се случи.

Случиха се обаче след 10-ти доста неща, които - заедно с боядисаните джинси - ме подсетиха за Робърт Бърнс и - разбира се - Том О' Шентър... Ta ако цитираме поета, на тези неща, които се случиха после:

...аз бих им подарил със радост

не само ум, душа и младост,

но бих отдал без колебание

и цялото си състояние,

имотите си, състоящи

от стари кадифени гащи.

Датата, паметта и свободата

"Remember, remember the fifth of November,

The gunpowder treason and plot,

I know of no reason

Why the gunpowder treason

Should ever be forgot.”

Текстът на тази популярна песничка от началото на XVII век обяснява много.

Обяснява най-вече трайната и упорита неприязън на английското общество към политическото насилие, предателството и това, което далеч по-късно е наречено "тероризъм" (и което вече 4 века няма свой английски аналог). Песничката е създадена в близките месеци след "Барутния заговор" на предателя Гай Фокс.

Днес, 65 години след заговора и преврата от 09 септември 1944г., ние песничка нямаме. Нямаме и песничка за последвалото политическо насилие, помело поетапно "враговете", "съюзниците" и "вътрешния враг" на превратаджиите. Имаме обаче автомат "Шпагин", вдигнат високо над главите ни - да напомня "... че властта с кръв се взема, с кръв се дава..."


Ще опитам един малко различен и по-днешен поглед към датата:

Всяка страна има своите преврати, заговори и периоди на политическо насилие.

Страшното на нашия 09.09. е това, че още тогава превратът е бил посрещнат с масово одобрение, а насилието - с масово безразличие. Спомените на съвременниците сочат още един характерен и страховит аспект - много от самите жертви на насилието са посрещнали преврата с равнодушие. Моето обяснение е, че тогавашна България е била вече обръгнала от "полезните" преврати на същата шайка през '23 и '34г.

Където свободата не е ценност, насилието не е обществен, а личен проблем. "Полезни" преврати няма - и това са го разбрали най-добре привържениците на предишните два. И до днес липсата на памет за насилието показва, че свободата не е ценност...

На 02.09.2009г. водещият български журналист, най-популярният и гледан водещ на политическо предаване Николай Бареков пише в блога си следното:

Важното е да са пълни камионетките, пък нека пострадат и невинни. Сега да не би невинните да оживяват.
...
На политиците не им пука. Разнасят куфарчета с милиони евро комисионни, тъпчат тлъсти швейцарски сметки, боядисват в розово бмв-та на военните и тайно от нас носят жартиери с червило и червени прашки на задника, за да задоволят педерастката си природа. Няма по-гнусна съдба от това, един народ да го управляват педерасти по душа. Диагнозата е корупция. Лечението – рязане на глави и ръце. Прогнозата за нас – без надежда. Пиночет ли…? Нека да не плашат народа с хунти и пиночети, защото той вече знае, че друго няма да оправи положението.

Всяка страна има своя Бареков. Самозабравили се ментори на обществено мнение са предвестници на диктатура и насилие в различни епохи от Европа, през Латинска Америка до Африка и Арабския свят.


Страшното на нашия Бареков е, че ние не искаме да помним 9-ти септември. Да помним, че този филм сме го гледали. И затова гледаме Бареков, вместо отвратени да изключим телевизора, а всички демократични политици в един глас да го помолят да не ги търси повече, защото дори тези, които "носят червени прашки на задника" имат някакво чувство за приличие и хигиена.

A propos, фенът на камионетките, рязането на глави и ръце, хунти и пиночети, е обявил за себе си:

Голям фен съм на БПЦ – Българската православна църква. Вярата ми е съществена част от моя живот и моя успех. Обичам християнството и вярвам в нашите ценности.

Интересно е какво мисли добрият му приятел и адаш митрополитът Пловдивски за "рязането на глави и ръце" и за "нека пострадат и невинни".

Защото всяка Църква, в някоя епоха, има и своя Николай Пловдивски. Както правилно отбелязва Templar, Църквата е общност на вярващите... Е, някои общности - тези с памет, тези, за които свободата е ценност - биха избрали да посетят храм, в който техният дядо Николай не служи.
.

P.S. За яснота пускам една картинка - анкета в Dnes.bg - демонстрация на тежък дебилизъм и липса на съзнание за значението на датата, граничещо с гавра:


Sic
.

75 години по-късно...

Преди три четвърти век, на 19 май 1934г., военен преврат отстранява демократично избраното правителство на България, ръководено от Никола Мушанов.


И така ... 55 години без избори.

И още 20 години практически без свободни и демократични избори.

Като се върнах три четвърти век назад и се за сефте се замислих, че в България от '34 до днес само две правителства са избрани с демократична мотивация - гласувахме за демократично управление, а не за комунисти, царе, падишаси.

Тези две правителства - на Филип Димитров


и на Иван Костов


проведоха реални демократични реформи: премахнаха смъртното наказание, гласуваха конвенцията за правата на малцинствата, приеха законодателство за опазване на околната среда, извършиха интеграцията на България в Европа.


Днес тези две правителства са най-оплютите, най-очернените. Очернена и оплюта е самата демокрация - била виновна за "хала ни".

ГЛУПОСТИ! 75 години, от тях - 5 демократично управление. И точно тези пет години са виновни? Почти повЕрвах...

Напротив - ВРЕМЕ Е ЗА ДЕМОКРАЦИЯ и модернизация на обществото, а не за моторни резачки, баретки ала Че, национализация и носталгия по царското семейство.


На снимката - знамената на демократичните партии, свалени от власт през 1934, отново се веят заедно...

"Мутри", "турци", "гейове" и ... овце?

Преди 100 години, след 1908г., България е току-що обявила своята независимост, която още не е призната от нейните съседи и от Великите сили. Национализмът е всеобща доктрина, а националната държава е общоприет идеал на европейските общества. Българите са в постоянен конфликт със съседните нации – гърци и сърби, по повод на опитите им за асимилация в Македония. Подготовката за война с Османската империя е в ход, а новоизбраното правителство е обявено от чуждите наблюдатели за “опасно и крайно националистическо”. По време на дебати в Народното събрание, неговият подпредседател заявява:

“... Ние тук, в тоя парламент, сме подчертали и сега аз подчертавам, че българската нация не само че е толерирала всички народности и всички вери, но смята за своя национална гордост да прогласи в територията на царството пълна свобода на всички народности и вери. С това ние се гордеем. Това е един принцип, прокаран в нашата конституция...”

В рамките на същия дебат, вътрешният министър заявява:

“ ... Аз няма защо да ви говоря, често пъти сме го повтаряли всички, че, ако нашата страна има известна цена, по-голяма цена, отколкото много други народи, то е, защото ние можем да им търпим и произхода, можем да им търпим и религията...”

През 2008г., България е член на Европейския съюз и НАТО, съюзник с повечето си съседи. Национализмът в своите крайни форми е всеобщо осъден като причина за две световни касапници с десетки милиони жертви, а националните държави в Европа се провеждат половинвековен процес на интеграция и изграждане на общи институции. Съществува общ европейски пазар, митнически съюз, свободно движение на хора и капитали. Лидерът на най-голямата българска партия, претендиращ да е лидер на десницата, представител на единствената дясна партия с представители в Европейския парламент заявява:

“...Трябваше много последователно, както в Съединените щати, първото име на новородените да бъде българско, дава се един списък, както е там, фамилиите съответно на бащите и дедите... добър вариант е практиката от преди 1985 г. във всички фамилии да се слагат фамилните окончания "-ов и -ев" ...”

“... Един път завинаги трябва да се знае, че в България има български граждани, в Турция са турски, в Сърбия са сръбски, затова има граница, затова има държави. Който както иска и се чувства като такъв, ако е българин, е така, ако е турчин, да си отиде в Турция ...”

и още

“ ... нашата етническа толерантност е минала всякакви граници...”

и още

„хора с хомосексуални нагласи да бъдат извън управлението на страната, защото това се отразява и върху психиката на народа, и върху хората, върху вземането на важни решения”

Действително, това сравнение показва, че в днешна България има толерантност, която е минала всякакви граници. Толерантността към недемократични послания и авторитарна ганьовщина.

И тук не става дума за въображаемата опасност от “етническо напрежение”, с която по един или друг начин и Ахмед Доган, и Георги Първанов, и Бойко Борисов заплашват българските граждани. Нито за скритата заплаха някой ден в България да бъдат приети закони, които да забранят славните фамилии Фаденхехт и Томасян, например.

Става дума за реалното овчедушие, с което наблюдаваме отстъплението на всички лични и стопански свободи, гарантирани на българските граждани още в Търновската конституция. Става дума за спокойната увереност, с която един бивш заместник кмет обяснява, че е събрал кандидатите за публичен конкурс на “оперативка”, на която да се разберат какви ще бъдат резултатите, и че това не било корупция. Става дума за наглостта, с която двама феодали честват една година от възшествието на марионетката си като кмет на един български град, изказват се вместо него по въпросите на управлението и признават, че упражняват принуда върху своите служители. Става дума за готовността, с която приемаме, че корупцията и мутренската престъпност могат да бъдат преодолени единствено с бащинската помощ на овластени корумпирани мутри.

В крайна сметка става дума за лекотата, с която казваме “Този въпрос не е за по телефона” и се подчиняваме на една нова, технологично модернизирана диктатура, наложена от същите хора, които променяха имената на съгражданите ни преди 20 години.

В България надали ще има “етническо напрежение”, защото то е противно на традициите и историческите достойнства на народа ни, на нормите, налагани от НАТО и на Европейския съюз.

В България надали ще има открит авторитарен режим, защото – въпреки липсата на демократични традиции и политическата апатия – това е противно на нормите, налагани от НАТО и на Европейския съюз.

Но в България надали ще има отворено и богато общество, основано на лична и стопанска свобода, не и докато проявяваме толерантност към позиции и практики, които ни правят по-бедни, по-зависими и уронват личната ни чест и общностното ни достойнство.

Преди 100 години, на тази дата...

Честит празник!


Останалото го е казал Templar в блога си.

100 години... Сякаш не най-щастливите в историята ни. Изпълнени с войни, преврати, бежански вълни. Политическо насилие почти през цялото време. Тоталитарна диктатура половината...

И все пак днес България е по-близо от всякога до Възрожденската мечта за свободно и модерно Европейско общество.

Дали?

.

"Адвокат на дявола" или ще се промени ли нещо, ако взема да мразя американците?

Нещо не се разбрахме...

Аз пиша за българския национален интерес и българската равносметка от конфликта в Осетия, те коментират за Гуантанамо, Панама и Джигашвили.

Иван Бедров, например, пише за моралните аспекти на българската позиция. ОК, коментирайте при него за Гуантанамо...

Ще се опитам да бъда адвокат на дявола и да кажа нещо, което не мисля, та да видя ще се променят ли нещата:

Парадигма 1-ва: Русия и САЩ са еднакви

Парадигма 2-ра: Сателитите на Русия и САЩ са еднакви

И сега да видим. Една от тези велики сили е:

1) Двукратно окупирала България (втория път успешно, за 50 години)

2) Двукратно обявявала война на България и нахлувала през Дунава (втория път успешно, първия път сме я размазали в Добруджа)

3) Трикратно (!!!) спонсорирала и организирала преврати (два успешни, един - не) в София

4) Двукратно организирала въоръжени метежи (неуспешни) в България

5) Свалила законен български монарх и предложила собственото си пияно мекере за заместник

6) Предложила "Финландски вариант", т.е. приемане на нейния държавен глава за български княз

7) Двукратно насърчила агресия от страна на съседна държава (първия път неуспешно, втория твърде, твърде успешно...)

8) Допринесла максимално за сърбизацията на вардарска Македония в мир и война

...........
...........
...........

Независимо от (грешните) антиамерикански начални парадигми, аз няма да променя нито един от изводите си.

Това е то, пичове, говорим за българския национален интерес, а не за някакви грузинци и американци.

И хич не ми пука коя е главата на орела:


(llustration by David Simonds, The Economist), благодарение на Иван Бедров.

Честит юбилей!

Докато четете това, аз (по предварителни планове) тръгвам от хижа Вихрен за хижа Демяница.

А един доста по-сериозен планинар от мен навършва 80 години.

Въпреки всичките хули и подигравки, г-н Беронов пое своята отговорност и днес - на фона на енергийната криза, увеличената зависимост от Русия и оливането на Гоце Първанов - посланията му от есента на 2006г. звучат още по-вярно и актуално.


Моите блогърски занимания започнаха прочее именно по повод кандидатурата на г-н Беронов, с ето този постинг.

Две години по-късно, отново бих подкрепил същия кандидат. Писна ми това охулване на почтените хора, писна ми да забравяме заслугите и труда. Не става така.

Надявам се, че г-н Беронов е в крепко здраве и се радва на обичта на близките си, в заника на един достоен живот.


ЧЕСТИТ ЮБИЛЕЙ!

Просто ... 14 Juillet

Това му е хубавото. Всеки го знае.

Какво се е случило тогава:


Какво се случва днес:


... и довечера:


И преди стотина години (една от любимите ми картини, въобще):

Изобщо няма да коментирам, защото нямам две вечности живот за този разговор.

Ще кажа само, че се радвам, че живея след, а не преди 14 юли 1789г. С всички условности и уговорки, които отнемат две вечности разговор.

Честит празник!

Симфонични размисли след Великден

Моят приятел Templar е написал великолепен текст по случай Възкресение. И не за първи път ми се иска той да е прав, а аз да греша, когато му възразявам.

Децата на онези, които хвърляха свещеници от „Черната скала”.

Децата на онези, които мятаха яйца по свещеника.

Децата на онези хиляди „редови честни комунисти”, които гасяха свещите и записваха имената на излизащите от храма.

Децата на онези, които изнасяха сказки за заблудите на религията.

Те дойдоха при нас в храма.

Поздравиха ни с ”Христос воскресе, копеле!”
Запалиха свещ.

Венчават се в църква - заради обичая

Кръщават децата си - против уроки.

Освещават домовете си – за всеки случай...

Звучи добре. Но аз ще възразя, защото имам свой, критичен поглед към Православната Църква (и съвсем не само към днешните безобразия на отделни възпитаници на Московската духовна академия), и от моята лаическа гледна точка нещата имат и второ обяснение.

Templar обяснява "размразяването" на отношенията между Църквата и късната комунистическа власт с неспособността на държавата да се противопостави на вярата и традициите, в крайна сметка - на правотата на Православното учение, преминало и през по-тежки гонения и изпитания. Това естествено води до постепенно приобщаване на днешния "елит" (произхождащ от късната червена номенклатура) ако не към съкровената християнска вяра, то поне към тайнството и ритуала на Църквата. Разгледан от тази камбанария, процесът е безспорно положителен и предполага еволюция, чрез която

" ...Децата на червения Нерон бавно и полека намират своя път към храма – сами, без домашен иконостас, без книги, без проповед, с онзи природен инстинкт, който движи зелената еуглена към светлината..."

Пак казвам - дано е така.

За мен обаче този Великденски оптимизъм (пък кога да бъдеш оптимист, ако не на Възкресение?) изхожда от само частична оценка на историята и фактите - както днешните, така и основополагащите. Неспособността на държавата да изкорени вярата в Христовото учение се е проявила още - и най-вече - през ІІІ век сл. Хр. Но пак тогава, още в разгара на най-страшните гонения, и особено в началото на IV век, се е проявила и способността на Църквата да съобрази наставленията и практиките си с политическата воля на Империята. Процесът на съгласуване на интересите на Църква и Империя насочва държавната репресия единствено срещу "еретиците", а духовната проповед - срещу враговете на властта.

Срещал съм многобройни доказателства, че учението на Православната църква е по-близко до оригиналното духовно послание на християнството (убеден съм, че Templar и GanTREE са далеч по-компетентни и интересни от мен в тази област).

В сферата на общественото и политическото обаче, Източната църква се осъществява чрез подчинението си на държавната власт и стремежа към постигане на властова симбиоза (т.нар. Юстинианова Симфония). Показателно е, че само Източната църква обявява император Константин Велики (исторически ужасна личност) за светец. Проблемът е много добре изразен от Пол Джонсън в "История на християнството":

The Byzantine Empire became, in effect, a form of theocracy, with the emperor performing priestly and semi-divine functions, and the Orthodox Church constituting a department of State in charge of spiritual affaires...

Не може човек да пренебрегне с лека ръка тези думи, след като е видял Георги "Гоце" Седефчов да се пудри зад гърба на полковник Марин Минков от Ловеч (с агентурен псевдоним "Патриарха") по време на Великденската служба, а после двамата да си хротуват на закътано зад олтара.

През това време говорителят по БНТ ни обясняваше, че влизането на лаици зад олтара не е божем разрешено, но от древни времена Византийският император (???!) имал важна функция по време на богослужението и в духа на "симфонията" било съвсем нормално държавният глава да се кипри там.

Не бих казал, че наблюдавахме процес, при който Гоце се примъква към светлината, притеглен от Божествената искра в душицата си (а би било чудесно да е така...).

По-скоро ми се струва, че Гоце&Со се опитват - с помощта на верни архиереи - да притеглят Църквата към политическа роля на спирачка при интеграцията на България в цивилизования Западен свят и закачалка към Путинова Русия. Такава роля е унизителна и в дългосрочен план фатална за БПЦ, но тя не би била изненада нито в исторически, нито в непосредствен политически контекст. Само като пример пускам линк към една забележително противна статия, качена на православния портал Pravoslavieto.com, на който могат инак да се прочетат и много ценни текстове.

В заключение - надявам се този текст да не звучи обидно за моите вярващи приятели и особено за вцърковените православни християни. Характерът на статията е политически и секуларен, тя няма за цел да обсъжда темелите на вярата.

Българският и Румънският са единствените преимуществено православни народи, които категорично са избрали политическо развитие чрез единение със Западния свят. Съхраняването на културната и религиозна идентичност в съчетание с приемане на ценностите на западната демокрация е амбициозният патриотичен проект на България още от Възраждането, който съвсем не е осъществен. Ще се радвам, ако този текст събуди остра дискусия по (нескромно казано) важните въпроси, които поставя.

На всички вярващи желая онази Радост от Възкресението - присъща само тям - да не ги напуска. А на съмняващите се като мен - да не допускаме съмнението да се изроди във високомерие и суетна вяра, че светът се върти около нашия търбух.

Словото на свободата ...

12 Февруари...

Днес баща ми щеше да навърши 77 години.

Докато вървях към работа, се сетих за една случка от преди осемнайсет години и единайсет дни. Баща ми се прибра вкъщи, носеше един вестник. Видимо развълнуван, ми каза "Целуни този вестник, после ще говорим"... Татко беше изключително спокоен и въздържан човек, вълнението му ме стресна. Все едно, целунах вестника.

Беше брой първи на възстановения "Свободен народ" - първият опозиционен вестник (и последен преди окончателната разправа с опозицията през 1947). Хартиен, материален символ на възстановената Свобода на словото.

Минаха 18 години, едно човешко пълнолетие. България се промени, аз се промених, баща ми вече го няма. Отдавна го няма и "Свободен народ"...

Има стотици вестници. Някои от тях дори са наистина свободни... Зачетох е в "Гласове" - в два поредни броя интервю с Румен Леонидов и Тодор Токин. Препечатка от E-ВЕСТНИК. Горещо ви го препоръчвам, ето линкове към първа и втора част. Ето и кратък цитат:

- Може би не всички читатели знаят, че Тошо Тошев е близък с Васил Божков и няма да те разберат?

Р. Леонидов: - Не само е близък, те са и съдружници. Това е истина, никой не го крие, не е подсъдно… Но когато се разгневи големият Божков, тогава малкият Доган лапа дървото. След като се разминаха нещата, тогава отново срещу Доган нищо не се пише – ни добро, ни лошо, е, нещо дребно, някой външен автор, така, отвреме-навреме, може нещо, така, да пернете. А тогава Доган редакционно го перваха. Знам, че по онова време, така твърдяха колеги, Доган дълго време се е крил в своите сараи горе в Девин, със силна охрана и не е излизал месец и половина-два. Защото е имало един опит за атентат срещу него, за сплашване, и въобще там става дума за много пари – “не се бъркай в тия територии, те са мои. Нищо че имаме общи приятели, нищо че имаме общи познати, моето си е мое, не пипай”. Така че сега за Доган не може да се пише нищо, нито в “Монитор”, нито в “Телеграф”, “Политика”, нито в “Труд”, защото той вече има толкова власт, колкото Тошо Тошев, само че икономическа, докато на Тошев е медийна. Тошо командва медийния фронт у нас.

Не че е казал нещо особено. Нали всички го знаят.

Именно, нали всички го знаят. В същото интернет-издание са публикували и интересна справка за всекидневниците. Кой какъв е, от кого зависи, кому прислугва...

Ще си останат незабелязани тези данни, маргинални позициите против цензурата и корупцията в медиите. Всички са доволни така.

Не е защото няма свобода на словото.

Слово на свободата няма. Свободата е абстракция, словото е присъщо само на човека. Свободата не може да говори, да пише, да заема позиция. Медията - свободна или не - няма глас. Глас имат хората, и това ги различава от добитъка.

Оказа се, че от целуването на вестници няма полза...

За промяна трябват хора, целунати свише, повярвали в Свободата...

Жизнеспособността на "Леонид Илич Брежнев" - ІІ част

Продължение.

Дали през 1982г. комбинатът е кръстен на Брежнев случайно, или в изблик на черен хумор от някой партиен съветник, това не знаем.

Но знаем, че др. Брежнев в късните години на управлението си се превръща в символ на разрухата, склерозата и в крайна сметка - моралния и стопански фалит на съветския режим:

Последните години от управлението на Леонид Брежнев получават в литературата названието "застой" и се характеризират с обща криза в съветския режим, нарастващи негативни тенденции в икономиката и извънредно увеличение на бюрократическия апарат. Знаменитата фраза на Брежнев е: "Меня окружают милые, симпатичные, очень преданные люди, медленно сжимающие кольцо…" (Мен ме обкръжават мили, симпатични, много предани хора, бавно затягащи обръча... ). В този момент Брежнев е вече тежко болен.

(От "Уикипедия").

Комбинатът "Кремиковци" сам е символ на криза, негативни тенденции в икономиката и пагубните последици от "стопанската инициатива" на бюрократичния апарат на режима:

- Кремиковци не ползва рудата от "находището", а внася по море от СССР;

- Кремиковци не ползва въглища от български рудници, а внася от СССР;

- Началната суровина пътува с влак, по море и пак с влак, с едничката цел да бъде преработена връз главите на 1 милион софиянци.

- Крайният продукт поема по обратния път с влак и по море. Софиянци вече са "пречистили" страничните продукти на производствения процес с дробовете си.

В резултат, налице е едно драматично губещо производство, самоцелно разкарване на товари по суша и море и ангажиране на ресурса на националните железници и портове без никакъв икономически смисъл. (прочее, ангажирането на тези ресурси ще има огромно негативно значение в бъдеще...)

През 1981г. Брежнев е още жив, макар и много болен.


Комбинатът, който от 1982г. гордо се кичи с името "Брежнев", е по-скоро мъртвороден. Да се говори за неговата "жизнеспособност" е по-цинично от подигравка с жизнеността на грохналия Кремълски деспот.

Ходи Брежнев по коридорите на Кремъл и среща Надежда Крупская.

- Леонид Илич, не ме ли помните, аз съм Надежда Крупская - загрижено казва тя.

- Помня Ви, помня Ви... и Вашия съпруг другаря Крупский също чудесно си спомням...

Но разцветът на "Кремиковци" - гордостта на родната индустрия - надали е толкова забавна тема. Заводите носят милиони долари загуба на едва кретащата икономика, а комините им бълват отрова върху посивялата столица:



През 1989г. мнозина очакваха отровния мастодонт на соц-индустрията да бъде затворен. За съжаление, историята ни беше подготвила друго развитие...


Следва...

За жизнеспособността на "Леонид Илич Брежнев"

Историята започва през далечната 1916г., скоро след влизането на България в Първата световна война на страната на Централните сили. Германия и съюзниците й страдат от ограничен достъп до природни реусрси. Войната вече е "окопна", без перспектива за близка развръзка, и поглъща хиляди тонове стомана и чугун дневно.

Екип немски инженери изследва района на село Кремиковци, Софийско, и открива залежи на желязна руда. За огромно съжаление на съюзниците, находището е бедно, а географското му разположение - на повече от 250 км по ЖП линия от най-близкия воден път - го прави напълно безперспективно. Нещо повече - близките въглищни находища (Перник например) не предлагат гориво с достатъчно качество за захранване на високи (домени) пещи. Въпреки затрудненото положение на страната си, немските инженери знаят едно златно правило на черната металургия: За успешен металургичен проект е необходимо да са налице най-малко две от следните три условия: Качествена руда, качествено гориво, воден транспортен път.

Кремиковци не разполага с нито един от тези ресурси. Дори и рудата да беше с високо качество (а тя никога не е била), металургични заводи в Софийското поле пак биха били осъдени на загуба и фалит. Немските инженери си заминават да търсят по-перспективен източник на ресурси...

Историята продължава през 50-те години на ХХ век. Съветски инженери "откриват" Кремиковското рудно находище. Открили са най-вероятно тетрадката на някой обискиран чиновник на минното дело, участвал в проучванията четиридесет години по-рано, или някоя папка в държавните архиви. Епохата е благодатна за налудни стопански начинания - социалистическата стопанска наука не познава понятията "доходност" и "печалба", а Лисенко отглежда студоустойчива пшеница в Сибир.

Признателна България благодари на братушките и с Постановление на МС от 1956г. започва изграждането на могъщия комбинат. Така започва официалната история на СМК "Кремиковци", по-късно наречено СМК "Леонид Илич Брежнев".

Следва...