сряда, 10 ноември 2010 г.

Парафин с конец или как (не) излизаме от стопанската криза

Колкото традиционно, толкова и трудно е да се пише на 10 ноември, без да изпаднеш в патетика и/или повторение.

Понякога е достатъчно да пуснеш десетина връзки към текстове на по-умни хора (само например - Акулата, Комитата, Ники Пенев) или към собствени по-умни тектове :). Често пъти написаното се оказва по-емоционално от предвиденото. Може би защото именно умният човек отдава дължимото на чувствата и често несъзнателно разбира, че не всичко е покупателна способност, а покупателната способност не е само бахур.

Но днес ще се опитам да пиша в сегашно време. Защото именно днес, през есента на 2010г. и 21 години след началото на политическите промени, България не успява да излезе от кризата.

И ако въпросът е:
"Защо не излизаме от кризата, започнала преди повече от две години?"

Отговорът е:
"Защото не излизаме от кризата, започнала преди повече от двадесет години?"

Защото премиерът министърът (а и предишните двама на този пост) не си дава сметка какво е заболяването. Не си дава сметка, че стопанската разруха, започнала през 1982-83г., с поредния финансов фалит на Живковска НРБ, не може да се лекува с Живковски методи.

Бойко Борисов: ...защото една стотна от това, което е построил той за България и което е направено за тези години да направим, да достигнем икономическия ръст на тогавашната държава, би било огромен успех за всяко едно правителство.

Teлешкият възторг по "построеното" от Живков е сам по себе си отблъскващ за всеки, който вече 21 години плаща сметката на "тогавашната държава" с нейния "ръст". Но не това е страшното.

Страшното е, че зад телешкия възторг прозира смътното намерение стопанството да се развива по същия модел, та божем постигне една стотна от резултата, който Тодор Живков завеща с една много точна дума - "Недоносче".

Накратко - Живковският стопански модел се срина поради липса на връзка между полагания труд и получаваните доходи; поради пресичане на всякаква лична стопанска инициатива; поради изостаналост на производствата и пълна неконкурентноспособност на продукцията; поради липса на конкуренция, иновации и творчество; поради пълен политически и идеологически контрол върху икономиката; поради прахосване на целия национален доход за безумни проекти, родени в коридорите на властта; поради системното "наказване" на трудолюбивите и смелите за финансиране на доволно ежедневие за мързеливите и ленивите; поради факта, че пътят за лично благоденствие минаваше през властови позиции, корупция и тунеядство, а не през тежък труд на собствен стопански риск; поради факта, че "органите" на МВР се грижеха не за сигурността на гражданите, а за недосегаемостта на властта и спираха всяка свободна инициатива.

(Цялото това нещо се сгромоляса. И ние 21 години жалим за него и се опитваме да го възстановим?)

За съжаление, описаните недъзи на "тогавашната държава" съвсем не са излекувани. Личната свобода е в голяма степен налице, но свободата да развиваш бизнес е твърде ограничена. Органите на държавната и местна власт не насърчават конкуренцията, а напротив - всячески съдействат за създаването на големи и малки монополисти и разчистват пазара за тях. Позициите в- и около властта продължават да са по-изгодни и печеливши от поемането на риск със собствена предприемаческа активност. Създадените именно в средата на 80-те години регионални кланове и мрежи продължават да диктуват стопанския живот на областно ниво. Състезанието не се решава на свободен конкурентен пазар, а на задимени маси, на които един до друг седят съдии, полицаи, бивши полицаи (днес водещи политици и бизнесмени), прокурори...

Управлението продължава да чертае безумни планове за "мега-проекти", които отведнъж да решат стопанските проблеми на цели области в страната. Парите на работещите хора продължават да се изземват за да се осигури доволно битие на нежелаещите да работят.

Продължават да се повтарят мантрите за руските пазари, енергетиката, държавната подкрепа за бизнеса, културата и бахура ...

Така може и да постигнем една стотна.

От това:


.

3 коментара:

Анонимен каза...

G-н Кънев, готов съм да се подпиша под размислите Ви за 10.11.89. Наистина България не излиза от кризата, защото не може да излезе от големия си 21г.кризисен цикъл. Не споделям обаче две гледни точки : че сегашният Ви начлник е извън списъка на виновните за перманентната криза.Независимо от шетането му по телевизии и гладкото говорене, избирателите продължават да го смятат за част от корумпирания елит.Все пак онова : "Иване кажи си" витае и до днес , а Иван не дава дължимия отговор за огромното крадене през манда му.
Второто засяга моя профил в Skype. Много хора ме поздравиха с ЧРД. А не забелязаха годината на раждане - 1989.Наистина , то преди това живот ли беше? Истински концлагер,телени мрежи, гаулайтери в черни мерцедеси, бариери пред ловни стопнаства и стрелба без предупреждение, ако се доближиш до велможите...
Но днес иаме Козлодуй и ТЕЦ Варна благодарение на потта преди 1989,училища и университети, където Вие и аз станахме днешните хора, имаме аутобани и инфрсаструктура от онова време, които глупаци приписват на мърляча-тато, но са факти...
Така че бат' Бойко изразява нещо, което е неопровержимо. България наистина, въпреки бай Тошо и компания, постигна много.Като млад политик гледайте този батко - той много опростява нещата, но това му носи успех.

Спас Колев каза...

Имам усещането, че перспективата ти се стеснява с времето и изпускаш от поглед съществени процеси. И ако за публиката е нормално да хленчи, от действащ политик не звучи добре да отрича присъствието на собствените си (потенциални) избиратели.

Радан Кънев каза...

@ Спас - мисля че разбирам критиката ти за "хленченето". Но аз не казвам, че в България няма смислен бизнес, смели хора, предприемачески успехи, независими професионалисти или безнесмени. Слава Богу, има. Има и един относително независим и консервативен банков сектор, който прави подобни неща възможни, макар и трудни.

Казвам, че публичната власт - с малки изключения на национално ниво и без съществени изключения на регионално - действа против тези процеси, не само не ги насърчава, а се опитва да ги "потуши".