Моят приятел Templar е написал великолепен текст по случай Възкресение. И не за първи път ми се иска той да е прав, а аз да греша, когато му възразявам.
Звучи добре. Но аз ще възразя, защото имам свой, критичен поглед към Православната Църква (и съвсем не само към днешните безобразия на отделни възпитаници на Московската духовна академия), и от моята лаическа гледна точка нещата имат и второ обяснение.
Templar обяснява "размразяването" на отношенията между Църквата и късната комунистическа власт с неспособността на държавата да се противопостави на вярата и традициите, в крайна сметка - на правотата на Православното учение, преминало и през по-тежки гонения и изпитания. Това естествено води до постепенно приобщаване на днешния "елит" (произхождащ от късната червена номенклатура) ако не към съкровената християнска вяра, то поне към тайнството и ритуала на Църквата. Разгледан от тази камбанария, процесът е безспорно положителен и предполага еволюция, чрез която
Пак казвам - дано е така.
За мен обаче този Великденски оптимизъм (пък кога да бъдеш оптимист, ако не на Възкресение?) изхожда от само частична оценка на историята и фактите - както днешните, така и основополагащите. Неспособността на държавата да изкорени вярата в Христовото учение се е проявила още - и най-вече - през ІІІ век сл. Хр. Но пак тогава, още в разгара на най-страшните гонения, и особено в началото на IV век, се е проявила и способността на Църквата да съобрази наставленията и практиките си с политическата воля на Империята. Процесът на съгласуване на интересите на Църква и Империя насочва държавната репресия единствено срещу "еретиците", а духовната проповед - срещу враговете на властта.
Срещал съм многобройни доказателства, че учението на Православната църква е по-близко до оригиналното духовно послание на християнството (убеден съм, че Templar и GanTREE са далеч по-компетентни и интересни от мен в тази област).
В сферата на общественото и политическото обаче, Източната църква се осъществява чрез
подчинението си на държавната власт и стремежа към постигане на властова симбиоза (т.нар. Юстинианова Симфония). Показателно е, че само Източната църква обявява император Константин Велики (исторически ужасна личност) за светец. Проблемът е много добре изразен от Пол Джонсън в "История на християнството":
Не може човек да пренебрегне с лека ръка тези думи, след като е видял Георги "Гоце" Седефчов да се пудри зад гърба на полковник Марин Минков от Ловеч (с агентурен псевдоним "Патриарха") по време на Великденската служба, а после двамата да си хротуват на закътано зад олтара.
През това време говорителят по БНТ ни обясняваше, че влизането на лаици зад олтара не е божем разрешено, но от древни времена Византийският император (???!) имал важна функция по време на богослужението и в духа на "симфонията" било съвсем нормално държавният глава да се кипри там.
Не бих казал, че наблюдавахме процес, при който Гоце се примъква към светлината, притеглен от Божествената искра в душицата си (а би било чудесно да е така...).
По-скоро ми се струва, че Гоце&Со се опитват - с помощта на верни архиереи - да притеглят Църквата към политическа роля на спирачка при интеграцията на България в цивилизования Западен свят и закачалка към Путинова Русия. Такава роля е унизителна и в дългосрочен план фатална за БПЦ, но тя не би била изненада нито в исторически, нито в непосредствен политически контекст. Само като пример пускам линк към една забележително противна статия, качена на православния портал Pravoslavieto.com, на който могат инак да се прочетат и много ценни текстове.
В заключение - надявам се този текст да не звучи обидно за моите вярващи приятели и особено за вцърковените православни християни. Характерът на статията е политически и секуларен, тя няма за цел да обсъжда темелите на вярата.
Българският и Румънският са единствените преимуществено православни народи, които категорично са избрали политическо развитие чрез единение със Западния свят. Съхраняването на културната и религиозна идентичност в съчетание с приемане на ценностите на западната демокрация е амбициозният патриотичен проект на България още от Възраждането, който съвсем не е осъществен. Ще се радвам, ако този текст събуди остра дискусия по (нескромно казано) важните въпроси, които поставя.
На всички вярващи желая онази Радост от Възкресението - присъща само тям - да не ги напуска. А на съмняващите се като мен - да не допускаме съмнението да се изроди във високомерие и суетна вяра, че светът се върти около нашия търбух.
Децата на онези, които хвърляха свещеници от „Черната скала”.
Децата на онези, които мятаха яйца по свещеника.
Децата на онези хиляди „редови честни комунисти”, които гасяха свещите и записваха имената на излизащите от храма.
Децата на онези, които изнасяха сказки за заблудите на религията.
Те дойдоха при нас в храма.
Поздравиха ни с ”Христос воскресе, копеле!”
Запалиха свещ.Венчават се в църква - заради обичая
Кръщават децата си - против уроки.
Освещават домовете си – за всеки случай...
Звучи добре. Но аз ще възразя, защото имам свой, критичен поглед към Православната Църква (и съвсем не само към днешните безобразия на отделни възпитаници на Московската духовна академия), и от моята лаическа гледна точка нещата имат и второ обяснение.
Templar обяснява "размразяването" на отношенията между Църквата и късната комунистическа власт с неспособността на държавата да се противопостави на вярата и традициите, в крайна сметка - на правотата на Православното учение, преминало и през по-тежки гонения и изпитания. Това естествено води до постепенно приобщаване на днешния "елит" (произхождащ от късната червена номенклатура) ако не към съкровената християнска вяра, то поне към тайнството и ритуала на Църквата. Разгледан от тази камбанария, процесът е безспорно положителен и предполага еволюция, чрез която
" ...Децата на червения Нерон бавно и полека намират своя път към храма – сами, без домашен иконостас, без книги, без проповед, с онзи природен инстинкт, който движи зелената еуглена към светлината..."
Пак казвам - дано е така.
За мен обаче този Великденски оптимизъм (пък кога да бъдеш оптимист, ако не на Възкресение?) изхожда от само частична оценка на историята и фактите - както днешните, така и основополагащите. Неспособността на държавата да изкорени вярата в Христовото учение се е проявила още - и най-вече - през ІІІ век сл. Хр. Но пак тогава, още в разгара на най-страшните гонения, и особено в началото на IV век, се е проявила и способността на Църквата да съобрази наставленията и практиките си с политическата воля на Империята. Процесът на съгласуване на интересите на Църква и Империя насочва държавната репресия единствено срещу "еретиците", а духовната проповед - срещу враговете на властта.
Срещал съм многобройни доказателства, че учението на Православната църква е по-близко до оригиналното духовно послание на християнството (убеден съм, че Templar и GanTREE са далеч по-компетентни и интересни от мен в тази област).
В сферата на общественото и политическото обаче, Източната църква се осъществява чрез
подчинението си на държавната власт и стремежа към постигане на властова симбиоза (т.нар. Юстинианова Симфония). Показателно е, че само Източната църква обявява император Константин Велики (исторически ужасна личност) за светец. Проблемът е много добре изразен от Пол Джонсън в "История на християнството":The Byzantine Empire became, in effect, a form of theocracy, with the emperor performing priestly and semi-divine functions, and the Orthodox Church constituting a department of State in charge of spiritual affaires...
Не може човек да пренебрегне с лека ръка тези думи, след като е видял Георги "Гоце" Седефчов да се пудри зад гърба на полковник Марин Минков от Ловеч (с агентурен псевдоним "Патриарха") по време на Великденската служба, а после двамата да си хротуват на закътано зад олтара.
През това време говорителят по БНТ ни обясняваше, че влизането на лаици зад олтара не е божем разрешено, но от древни времена Византийският император (???!) имал важна функция по време на богослужението и в духа на "симфонията" било съвсем нормално държавният глава да се кипри там.
Не бих казал, че наблюдавахме процес, при който Гоце се примъква към светлината, притеглен от Божествената искра в душицата си (а би било чудесно да е така...).
По-скоро ми се струва, че Гоце&Со се опитват - с помощта на верни архиереи - да притеглят Църквата към политическа роля на спирачка при интеграцията на България в цивилизования Западен свят и закачалка към Путинова Русия. Такава роля е унизителна и в дългосрочен план фатална за БПЦ, но тя не би била изненада нито в исторически, нито в непосредствен политически контекст. Само като пример пускам линк към една забележително противна статия, качена на православния портал Pravoslavieto.com, на който могат инак да се прочетат и много ценни текстове.
В заключение - надявам се този текст да не звучи обидно за моите вярващи приятели и особено за вцърковените православни християни. Характерът на статията е политически и секуларен, тя няма за цел да обсъжда темелите на вярата.
Българският и Румънският са единствените преимуществено православни народи, които категорично са избрали политическо развитие чрез единение със Западния свят. Съхраняването на културната и религиозна идентичност в съчетание с приемане на ценностите на западната демокрация е амбициозният патриотичен проект на България още от Възраждането, който съвсем не е осъществен. Ще се радвам, ако този текст събуди остра дискусия по (нескромно казано) важните въпроси, които поставя.
На всички вярващи желая онази Радост от Възкресението - присъща само тям - да не ги напуска. А на съмняващите се като мен - да не допускаме съмнението да се изроди във високомерие и суетна вяра, че светът се върти около нашия търбух.
