Кметът капитулира

... или просто деликатно се включи в хора на себеподобните си.

Кметът на София Бойко Борисов промени маршута на гейпарада, който ще се проведе в събота и ограничи изявата до митинг, далеч от центъра на града. Вместо първоначално разрешения от кмета маршурт на шествието от НДК, по “Витошка”, “Цар Освободител”, бул. “Левски” и крайна точка пред “Червената къща” на ул. “Любен Каравелов”, Борисов прати хората с различна сексуална ориентация в южната част на Южния парк. “Там по-лесно ще гарантирам тяхната сигурност. Такива паради има във всички европейски столици, така че няма проблем да има и в София. Сигурността на участниците обаче също е важна”, оправда се Борисов.

Комунистическият манталитет не си отива лесно.

Различните - далеч от погледа на обществото! Да защитим реда не като натирим престъпниците, които заплашват с разправа, а като натирим невинните и беззащитните.
Евала, Бойко, юнак народен!

Виж - "Атака" е друго нещо... Тях ги гледаме редовно по "Витошка" (честно казано, средностатистическият атакист е естетически доста по-неприемлив от повечето познати ми гейове...)

Две обяснения имам (сигурно и двете са верни):

1. Бай Бойко за пореден път залита по просташки форми на популизъм и доказва, че е човек без грам демократични ценности.

2. Бай Бойко е обикновен страхливец.

Хайде приятна събота и неделя.

Реакциите срещу гей-парада доказват нуждата от него

През 1968 г. двама млади мъже дежурят на фронтовата линия, в очакване на възобновяване на военните действия между Държавата Израел и съседите й... Там, сред обстрела, те разбират, че искат да прекарат остатъка от живота си (с доста неясни перспективи за продължителността му...) заедно.Как го разбират - това е информация, която ще си отиде от този свят заедно с тях. Любовта между двама души е неведома за околните.

Днес, 40 години по-късно, чичо ми Алберт Моис Кордова и неговият партньор Шимон все още са заедно. 40 години съвместен живот, научна работа (и двамата са университетски професори), политически борби, надежди за мир (попарени от фанатизъм и тероризъм), провалени бизнес начинания и успешни кариери, здраве и болест, бедност и охолство, дълги години на борба с едничка цел - да не криеш любовта си в едно консервативно общество... Една възрастна двойка в заника на бурен, но щастлив живот.


Може би в Тел Авив гей-парадите (на снимката) вече са "излишно показни", след като гей-двойките няма нужда да се крият. А може би и там не са. Не знам.

Но знам, че грозната реакция срещу гей-парада в София доказа, че той е повече от необходим.

Някаква си организация БНС (поотрасналите и съвсем оглупяли скинарчета от бившето Д.Д.Д.), начело с полуинтелигента Боян Расате (известен в националистическите среди с близките си връзки със службите) обявила, че :

Повечето хомосексуалисти са престъпници, наркомани, алкохолици, носители на тежки заразни болести и извратени, особено мъжете...

и предложила по-улеснена съдебна процедура срещу хомосексуалисти (???) и педофили.

(На снимката - хомосексуалисти, коит трябва да бъдат съдени улеснено)

Някакви момчета от "Атака" пък обясняват, че публичната демонстрация на хомосексуална принадлежност нарушавала добрите нрави и ... Конституцията. (Толкова прочее за "Атака", която била станала нормална партия и други глупости...)

Честно казано, не бих обръщал никакво внимание на лицето Расате и на клетниците от младежката "Атака". В празните им бръснати глави няма място за друго, освен за омраза към различните.

Не мога обаче да подмина реакцията на одиозния Варненски митрополит Кирил. За разлика от Расате, Сидеров и други болни маргинали, дядо Кирил представлява (или поне е призван да представлява) цялото паство на вярващите православни християни. Неговите послания са насочени не към ограничен кръг фанатици, а към огромното мнозинство от българския народ. (отделно е мнението ми, че Църквата няма никакво право да се изказва по делата и кампаниите на хора, които не принадлежат към нея. Тук ще цитирам един приятел, който инак съвсем не споделя мнението ми по темата:

Църквата няма работа в общественото и политическото така, както държавата и гражданските организации нямат работа в нейните, на Църквата дела.)

Думите на митрополита...

Водени от своя дълг към обществото за нравственото му издигане, изразяваме протеста си срещу подобни публични прояви, които прокламират неморалност и се опитват да подменят изконните семейни ценности. Ние не осъждаме и не презираме тези хора, а осъждаме греха на хомосексуализма и скандалното му рекламиране...

... са ясен призив за ограничаване на правото на хомосексуалните да извършват публични дейности, именно поради сексуалната им ориентация, а не защото самите дейности са някак неморални или гнетящи добрите нрави. Накратко - да заявяваш любовта си към своя партньор е a priori неморално.


Именно тези реакции ме убедиха, че е нужно да се пише по темата. Убедиха ме и още нещо - че този парад не е в повече и не е излишен.

Аз съм хетеросексуален и в много отношения консервативен женен мъж. Не съм убеден в необходимостта от гей-бракове (макар да не съм запален противник) и не виждам аргументи "ЗА" осиновяването на деца от гей-двойки (а виждам много аргументи "Против").

Но съм убеден в едно: Пичове, тук иде реч именно за Конституцията

Чл. 37.
(1) Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними.
........

Чл. 38.
Никой не може да бъде преследван или ограничаван в правата си поради своите убеждения
........

Чл. 39.
(1) Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин
........

Чл. 43.
(1) Гражданите имат право да се събират мирно и без оръжие на събрания и манифестации

Из Конституцията на Република България.

Докато обществото ни допуска опити някому да бъде забранена публична изява, докато човек не може спокойно и пред всички да заяви кого обича, правата ни са в опасност, а законът е само на хартия. Държава, която не гарантира правата и сигурността на част от обществото, не гарантира нищо.

Очевидно е, че ЛГБТ-общността има не само право, но и пълно основание на тази проява.

Нещо повече - явно има нужда и ние да я подкрепим.

Обществен интерес? Има такова животно...

... или кратко представяне на реформистката платформа.

Продължение от тук и от тук.

Именно през призмата на историческите задачи пред българското общество могат да бъдат формулирани и непосредствени политически приоритети, които да мобилизират и обединят реформисткото малцинство.

Обществен интерес съществува.

Той е в осигуряването на сигурност на отделния гражданин, включително сигурност срещу постъпленията на самата държава да се намесва в личния му живот. Необходима е ясна позиция срещу разнообразните форми на подслушване и следене на телефонни и интернет връзки на лица, които не са заподозрени в престъпление.

Той е в опазването на природата и водите от спекулантите с недвижими имоти. Необходима е политика за незабавно ограничаване на строителството без предварително планиране и предварително изграждане на санитарна и пътна инфраструктура.

Той е в съхраняването на историческото наследство и архитектурния облик на населените места. Необходими са универсални градоустройствени решения, които да направят посегателството върху културни паметници толкова трудно, колкото е във всяка развита европейска страна.

Преди всичко, той е в защитата на уязвимите членове на общността и поощряването на солидарността, на интеграцията и на доброволното усилие за помощ. В държава с милиарден бюджетен излишък е задължително да се осигурят незабавно средства за покриване на жизнения минимум на тези, които са неспособни да ги изработят с труда си.

И за осигуряване на всичко това, ключов обществен интерес е ограничаването на държавната намеса във всички сфери, в които тя служи единствено на търговски цели на олигархията. Административният диктат и свръхрегулацията на стопанската дейност са пречка пред развитието на обществото и инструмент в ръцете на посткомунистическия „елит" ...

Не ме разбирайте погрешно.

Дори и такава смела платформа не би помогнала на реформаторите да спечелят изборите в Казанлък. Но в перспектива би направила „Казанлъшките“ избори невъзможни.

Текстът (заедно с първа и втора част) е предназначен за публикуване във вестник "Седем" и представя единствено вижданията на автора по засегнатите политически теми:)

България твърде малко се е променила...

Продължение от тук.

Реформаторите в България могат да се надяват на успех, единствено ако имат съзнание за обхвата на политическата си задача (благодаря на Templar за вдъхновяващото припомняне) и съответно – послание към цялото малцинство, което подкрепя усилията за радикална обществена промяна. Необходимо е формулиране на политически идеали отвъд следващите избори, но и „превеждането“ им в конкретни политически решения с непосредствен ефект.

Държавното управление през последните два мандата напълно изостави обществения интерес като критерий при вземането на решения и превърна властта в агент на бизнес апетити. Политическите дебати бяха изместени от спорове на конкурентни лобита, а администрацията – вместо да ограничи обхвата на дейността си в условията на свободен пазар – си издейства позиция на бизнес арбитраж, без който шансовете за развитие на предприемаческа дейност са силно ограничени.

Единствено в присъщата си сфера – правоохранителната, Държавата е в постоянно отстъпление и остава неспособна да гарантира правото на по-слабия да защити имота, честта и дори физическата си сигурност.

Българската природа се превърна в жертва на изпирането на пари, а политиката по опазването на околната среда – в инструмент за изнудване на частния бизнес и утвърждаване на феодални отношения на местно ниво.

В тези условия, гражданите не могат да бъдат винени за отчуждението си от политиката. Ако липсва концепция за обществен интерес, няма и основание за личен ангажимент. Активните и независими граждани остават ограничени в частния стремеж към относително благополучие (виж текст за благополучието) в условията на вътрешна емиграция. Уязвимите обществени групи – възрастни хора, самотни майки, деца сираци, хора с увреждания, се превръщат в жертви на общото отчуждение и срамна тайна на обществото.

Оказва се, че България твърде малко се е променила от 85-а година до днес...

Статуквото в обществото ни е стъпило на елитите, парите и нравите на късния комунизъм. Политиката на управляващите от Казанлък до София цели съхраняване на постсъветския феодализъм в рамките на Европейския съюз, за сметка на амбициозния Възрожденски идеал за интеграция на православното ни общество в Европа на нациите и гражданите...

Продължава ...

Няма Аустерлиц, няма Ватерло. Има Казанлък...

... или есе за реформистките идеали и обществения интерес.

Отминалите избори в Казанлък не бяха просто успех на левицата, нито само поредна победа на местната олигархия (в конкретния случай – свързана с оръжейния бизнес). Противно на повечето оценки по медиите, те не бяха и само пример за купуване на гласове – пряко и чрез т.нар. „корпоративен вот“. Изборите в Казанлък са преди всичко пълноценен пример за съхраняване на политическото статукво и неспособността на реформаторските партии да му се противопоставят.

В периода до парламентарните избори (редовни или предсрочни) ще говорим постоянно за коалиции, купуване на гласове, за присъствие в медиите, избирателна активност и мобилизация на привържениците на различните партии. С всеки следващ ден ще свеждаме разговора все повече до инструменталното, техническо ниво на политиката. Успехите ще се измерват в десети от процента, провалите – в няколко хиляди гласа. Надеждите си ще свързваме с групи от двайсетина народни представители в шарен, доминиран от мафията парламент. Човек трябва да се съобразява с реалностите.

Инструменталният разговор обаче няма да отговори на тежките въпроси, които си задаваме след изборите в Казанлък:

Ø Докога зависимият вот ще определя резултатите?

Ø Защо повечето от независимите гласоподаватели не гласуват?

Ø Кого представлява „народното представителство“ - интересите на гражданите или интересите на спонсорите?

Ø Възможно ли е изборите да предизвикат промяна или всяко мнозинство ще произлиза от статуквото и ще го възпроизвежда под различни имена и еднакви практики?

Няма как да получим отговор на тези въпроси, ако не го търсим. Реформистките сили в българската политика страдат от тесногръдието си и склонността да играят по правилата на статуквото, по които политическият разговор се свежда до купуване на гласове и мобилизация на партийни „ядки“. На този терен политическата промяна е малко възможна, а резултатите – относително предрешени, съобразно финансовия потенциал на участниците в състезанието.

Няма Аустерлиц, няма Ватерло. Има Казанлък...

Продължава тук...

Ще трябва ние да си платим...

Година преди парламентарните избори, Парламентът за пореден път отложи промените в Закона за обществени поръчки, които трябваше да осигурят контрол върху пилеенето на обществени средства. Не става дума за мързел или лоша организация. Въпреки популярната максима, не става и дума само за пари.

Управляващите в България проявяват забележителен инат в усилията си да съхранят лостове за “черно” финансиране на политическите кампании. Репертоарът не е твърде разнообразен... И забавянето на приемането на нови нормативни актове, и гласуването на негодни текстове имат една и съща цел: Те дават възможност на администрацията да прилага закона избирателно и както да осигурява привилегии на лоялни, зависими предприемачи, така и да елиминира конкуренцията им.

През последните години мнозинството отлага промените в Закона за обществените поръчки и така поддържа непрозрачността и корупцията в цялата система. Забавянето на Закона за устройство на черноморското крайбрежие на практика го обезсмисли, а Законът за конфликт на интереси, по признанието на вносителите си, е “скалъпен оттук-оттам” и негоден да предотврати нови афери. Във всички тези примери се проявява упорството на мнозинството да запази икономическото влияние на властта и възможностите за скрит лобизъм. И все пак финансовият интерес е само част от мотивацията на политическия инат. Същинската цел е цялостно запазване на един извратен политически модел. Купуването на гласове (особено успешно от 2005 година насам) преобръща самата представа за предизборно поведение. Важното е да осигуриш огромен финансов ресурс, а не да убедиш гражданите в качествата си. Всъщност най-добре е независимите граждани изобщо да не участват в изборите – и затова всяко действие, предизвикващо отвращение от политиката, е само от полза.

Позицията (или по-право позата) на президента Първанов в подкрепа на прозрачно финансиране, мажоритарен вот и политическа реформа е привидно по-приемлива. Най-малкото, според популярния афоризъм на Оскар Уайлд, “Лицемерието е дан, която порокът плаща на добродетелта”. Вследствие на изявите на президента, политическите добродетели на управлението не са укрепнали, но могат да се почувстват поласкани от платената дан... Естествено, малцина вярват на приятеля на Манджуков, Гергов, Божков и Доган, че се стреми към реформа на политическата система. Неслучайно изявленията му се приемат като етап от вътрешнопартийна борба, а не искрен отказ от практики и съюзници, ключови при преизбирането на самия Първанов.

Почти всички наблюдатели са на мнение, че държавният глава всъщност не иска сериозна промяна.

По-важно е обаче, че той изобщо не предлага подобна промяна.

(Прочетете прекрасния "Първанализ" на Иван Бедров)

... Мажоритарният вот просто ще улесни налагането на близки до президента “експерти и интелектуалци” в червената (и ГЕРБ-аджийската) парламентарна група и ще даде допълнителен ресурс на Ахмед Доган. Забраната за финансиране от юридически лица ще ограничи влиянието на утвърдени западни политически фондации (с напълно прозрачен бюджет и източници), за сметка на което ще насърчи допълнително наливането на средства от добре известни физически (понякога твърде физически) лица – лично или с подставени лица, но винаги с пари без ясен произход. Приятелите на г-н Първанов често са много богати физически лица, управляващи финансово затруднени концерни... Предложението за увеличаване на държавната субсидия за партиите, всъщност е изцяло в духа на политическия инат на мнозинството в Народното събрание. Големите парламентарни партии ще получат награда (с пари на данъкоплатците) за усилията си по съхраняване на статуквото. Държавната администрация ще се отблагодари финансово за възможностите за корупция, които депутатите от мнозинството осигуряват.

Поведението на управляващите не дава особени надежди, че те са способни да предизвикат промяна в модела на финансиране на кампаниите и упражняване на властта. Липсва им желание за такава промяна. Тя трябва да започне от тези, които имат интерес от нея, и да бъде финансирана от тях. Нужно е публично и прозрачно фондонабиране чрез частни дарения (от физически лица, фирми и неправителствени организации), съпроводено с ясни и конкретни ангажименти към дарителите. Само тогава ще знаем от кого зависят политиците и администрацията. Ако не искаме привилегии за мутрите, а независимо политическо представителство, ще трябва да си платим за удоволствието.

В крайна сметка, все пак става дума за пари.

Публикувано на 20 юни 2008г, във вестник "Кеш". Хипервръзките не са част от оригиналната публикация.

За "приятното забравено минало"

... и тоталната промяна на политическата система.

Замислих се повод текстове, написани от двама млади социалисти - Илия Марков и Христо Христев, на които (казвам го без ирония) доста симпатизирам.

В конкретните постинги те подкрепят Гоце Първанов в неговия лицемерен напън на принципа "Не гледай Президента какво върши, слушай го какво говори".

Е, аз се замислих за миналото. Приятно забравеното... Не за носталгията по комунизма, за която става дума в прочутата реклама на ония кренвирши с безобразно същия вкус:

Песента „Хора и улици” от рекламния клип на кренвиршите LEKI, която ни пренася в приятното забравено минало е...

Не... Става дума за близкото минало, в което г-н Първанов, някак случайно, посещаваше завода за същите тези кренвирши две седмици преди изборите.


В което той не се срамуваше от приятелството си със собственика на носталгичната марка - колегата ловец, пък и с Васил Божков и още куп "физически лица", някои от които явни, а други - скрити спонсори на кампаниите му.

Беше време, когато кебапчето (капачката за буркани, кашона с олио) беше символ на социалистическата изборна кампания. Вижте тази снимка (с авторски права е и не я публикувам) и си припомнете.

Не, съжалявам. Първанов не може да бъде олицетворение на никаква промяна. Той е и си остава лице на "приятното забравено минало" - политик, който черпи сила от носталгията по комунизма...


... и пари от посткомунистическите новобогаташи.

Съгласен съм обаче с тези редове от постинга на Христо Христев:

... не отговаря на действителността твърдението, че Първанов и Станишев са носители на съществено различни логика, разбирания и подход към политиката. Да между тях има определени разлики, но в същността на нещата те споделят аналгоичен политически стил – този на вписването в българската политическа реалност, на комбинирането между силните фактори на ситуацията, независимо какви са те, на избягването на решителния дебат и действия, на заобикалянето на неудобните въпроси, на по-малката или по-голяма доза обществена и политическа привидност, на лансирането на палиативни решения на проблемите, когато истинските са тежки и трудни и биха срещнали съпротивата на оядените играчи на българския преход и постомунистическа реалност.

... и горещо го поздравявам за тях. Браво!

За (денонощен) обществен транспорт в София

Във Facebook е започнала кампания за въвеждане на денонощен транспорт в София.

Богомил Шопов е взел въпроса много присърце и успя да ме запали (всъщност той често успява - има страхотен усет за уж ежедневни, но много важни теми).

Вчера с Богомил бяхме на среща в общината с Петър Москов - общински съветник от ДСБ и член на транспортната комисия (освен това добър приятел). Toй обеща да организира връзка между инициаторите на кампанията и столичната администрация (и ръководството на СКГТ).

Вече (иска ли питане) има и подписка.

Естествено, идеята е добра. И все пак според мен темата за обществения транспорт е по-обхватна и трябва да се разглежда изцяло. В момента положението е меко казано трагично.

Много е важно хората (и особено по-младите) да започнат да гледат на публичния транспорт като на важен елемент от градския живот, а не последно спасение за неудачници.
Нощният транспорт е крачка, но трябва да мислим и за чистотата, и за BUS-лентите, и за шофирането по трамвайните релси.

Иначе ще си останем мръсен град, в който всеки се качва в автомобила си и започва да трови другите, да изнервя себе си и да храни Лукойл...

ЧРД, Бай Бойко!

“Той минава всякакви граници, тоя човек ... аз се чудя кой го налага да говори по националните медии. ”

Думите са на столичния кмет Бойко Борисов, по повод на участието на Стефан Гамизов в предаването “На 4 очи” по Нова телевизия в неделя, 8 юни. Не изпитвам някакви особени симпатии към г-н Гамизов и намирам част от тезите му за пресилени и дори скалъпени. Но спонтанното телефонно включване на “Бате Бойко” в предаването парадоксално потвърди основното обвинение – кметът на София и вероятен бъдещ премиер на България не се държи като демократичен политик. И като се замисля – никога не се е държал. И сякаш тъкмо това е в основата на непобедимата му харизма...

Изобщо не се притеснявам от факта, че г-н Борисов има леко просташко поведение, рядко се бръсне и често се облича в стила на бившите си съдружници-каратисти. Още по-малко ме вълнува привързаността му към певачките Ивана, Цеца и Меца.

Не споделям “естетическите” и “културни” възражения на множество коментатори и политици от десницата – чуждите вкусове не са моя работа.

Не споделям обаче и лековатото заключение, че популярността на бившия бодигард се дължи на този вид “естетически популизъм”, че подкрепата за него е плод именно на безобидни просташки пози на един селски хитрец.

Не подкрепям и възгледа, че основният проблем на политическия възход на ГЕРБ и Бойко Борисов са недоказаните десни и антикомунистически позиции на партията и нейния неформален, но всевластен лидер. Стилът на обаждането по средата на популярно предаване по основна национална телевизия поставя въпроса какво точно в политиката е усвоил г-н Борисов от учителя си Тодор Живков.

Дали са само дребните шопски хитрости и свойския подход към аудиторията? Дали е единствено ловкото манипулиране на алчните Ганьовци, от които се състои организационният апарат на партиите, ръководени от учителя и ученика? “Включването” на кмета по Нова телевизия напомня, че оптимистичният отговор на тези въпроси е неаргументиран. Бойко Борисов упорито изгражда образа на твърд властник, комуто досадните формалности на правовата държава често пречат на справедливите дела.

“Такова шамаросване ще падне …”

– продължава той по телефона – и зрителите за пореден път се убеждават, че на власт идва човек, който няма да се спре пред правилата на демокрацията и свободите, привнесени от чужбинско от брадатите седесари в началото на прехода. Антидемократичната поза е важен елемент от прочутата медийна стратегия на “Бате Бойко” и успехът на тази стратегия неизбежно ще даде простор на настроенията и средите, които я подкрепят.

Добре е бъдещите партньори на ГЕРБ да се убедят в искреността и последователността на десните позиции на тази партия. По-важно е обаче да си припомнят от къде тръгнаха всички социалистически държави през 1989г. и докъде стигнаха тези, които не осигуриха свобода на словото като висша ценност.

Ако забравим това, голямо шамаросване ще падне…

Публикувано във вестник “Кеш” на 13 юни 2008г. Съвпадението с рождения ден на кмета е случайно и неволно. Снимките не са част от публикацията във вестник "Кеш".

Всеки глас за ОФ-власт

( ОФ да се чете: Олигархичен Фронт. )

Положението взе да става напечено. Президентът (с извинение) Гоце сериозно се е притеснил от нещо. Атаката срещу премиера Станишев е проява на необичайно за г-н Седефчов изтърване на нервите.
Поредното включване на Гранитски само потвърждава впечатлението, че в президентското войнство цари уплах, дори паника.

Няма и да се опитвам да гадая какво се случва между българските комунисти. Нали знаете какво означава в превод Cosa Nostra? Тяхна си работа...

Важното е друго - зад безумната, гротескна идея за пан-олигархически съюз (т.нар. патриотична коалиция) прозира страхът, че ДС-мафията изпуска конците на цели картели в социалистическата партия и съответно - гаранциите за безпроблемно влияние във всички големи партии.


Натрупват се няколко може би независими един от друг, но много съществени фактора:

- ДПС вече е неприемлив партньор. Никой не иска да си причини коалиция с Доган - демокрацията все пак работи...

- БСП е все по-склонна да се съобразява с исканията и очакванията на европейските си партньори и американските си спонсори. А това означава по-малко корупция, повече правосъдие, ограничаване на контактите с мутри и олигарси.

- Бай Бойко е непредвидим и несигурен партньор, с опасна склонност да залитне по правилата на ЕНП и да изостави част от ангажиментите си към олигархията. За ДС-мафията е важно той да бъде опакован внимателно...

- Реформаторската десница (ако и много слаба) е упорита в отстояването на основната си политическа позиция - отказ от сътрудничество с президента Първанов и покровителствания от него елит (доста тревожно е обаче ослушването на Пламен Юруков пред кретенските демарши на Гранитски...) . Управление с участието на ДСБ и СДС изглежда твърде опасен залог.

At the end of the day, както казват англичаните, изглежда уравнението да има един очевиден отговор:

Интересите на олигархията ще бъдат защитени само при пълна мобилизация и съюз на политическите фракции, които са пряко зависими от службите и/или мафията (доколкото има разлика...). Дори и цената да е разцепване на титулярния играч на мафията в последните 25 години - БСП.

Това е и "тоталната промяна" на Гоце Първанов - разбиване на политическия модел, в т.ч. и на собствената му партия, за осигуряване на нови четири години рахат на Черепа, Ковачки, Стойков, Гергов х 2, Банев, "братя" Галеви и вся осталная оперативно интересная сволочь.


В тази ситуация обясненията и мънканията на основния политически играч на следващите избори трябва да бъдат гледани под лупа.

А всеки, който стои на реформистки позиции, трябва да се държи на безопасно разстояние от потенциалните участници в ОФ-коалицията,


колкото и десни да се пишат те...

КЪСНО ЛИ Е ДА ТРЪГНЕШ ПО ТРУДНИЯ ПЪТ

… Това се питах този уикенд в Шумен, по време на поредното съвещание на общинските лидери на Демократи за силна България. Сякаш нямам отговор… От една страна, ръководството на партията най-сетне каза ясно, че участието във властта не е цел, а просто средство за постигане на политически цели. От друга, тази важна крачка изглежда твърде скромно постижение една година преди да изтече мандата на това Народно събрание (да не говорим за видимия шанс тройната коалиция да се разпадне предсрочно под напора на несъгласуваните стремежи на всяка от партиите да се охрани предизборно, докато популистки «разкрива» далаверите на партньорите си…).

Преди близо година писах за опасността десницата да се залиса в коалиционен водевил и да изтърве реформаторския си облик, или казано с други думи – в стремежа си за власт да не успее да обоснове каузата си. Страховете ми имаха своето основание в миналото и за огромно съжаление се оправдаха в късните месеци на миналата година. Днес трудният път е по-дълъг, а силите да бъде извървян – по-малко.

Решението за самостоятелно явяване на парламентарните избори е без съмнение смело и правилно, а утвърждаването на ясна и безкомпромисна реформистка платформа – повече от необходимо. Проблемът е, че това поведение е само началото на закъснял процес. За съжаление, значителна част от лидерите на партията на местно и национално ниво изглеждат неподготвени да тръгнат по пътя и изненадани от очевидни факти. Ще се опитам съвсем накратко да изложа в какво се изразява тази неподготвеност :

На първо място, мнозина в ДСБ трудно възприемат факта, че ръководят малка партия с ограничено обществено влияние. Политическата стратегия трябва да се опира на реалности, а те са, че реформистите в България съвсем не са много, а досегашните послания на ДСБ не успяват да мобилизрат това малцинство – именно защото не са насочени пряко към него, а към неограничен и разнороден кръг избиратели.
На второ място, в опита си да представи позиции-пенкилер (неизбежни за големите партии с претенции за самостоятелно управление) и в страх да не засегне някого, ДСБ не съумява да очертае ясно образа на политическото статукво и на неговите крепители. Страхът от загуба на съюзници води до загуба на избиратели…
Отрицанието на факта, че подкрепата е ограничена, затруднява разпознаването на потенциалния привърженик. В множеството лицата се размиват...

Всичко това затруднява създаването и налагането на ясни и точни политически послания и води до залитане в сух експертен политически стил и дори политическа софистика. Съвещанието в Шумен за пореден път не предложи достатъчно послания, пряко насочени към избирателите-реформисти, и – което е по-лошо – не стигна до конфликтни и отграничаващи политически позиции. На този етап от подготовката за избори, партията се опира само на две верни патерици – спомени от успешното управление на ОДС и самочувствието на “единствена реална опозиция” през последните седем години. Без да оспорвам верността на тези твърдения, те са достатъчно изпитани, за да си позволим извода, че не са солидна основа за разширяване на подкрепата.

Надеждата, че обществената подкрепа ще се появи сама, без промяна на политическото поведение, е необоснована. Очакването родените през 1990г. български граждани да подкрепят отминало управление, което не помнят, е несъстоятелно. Реформистката платформа има нужда от промяна, от съобразяване със съществените обществени преобразувания през последните седем години. Съхраняването на лидерството на национално ниво съвсем не значи отказ от еволюция и не е оправдание за инерция и страх в местните организации.

Късно ли сме тръгнали по трудния път, зависи единствено от скоростта, с която вървим...

"Можело и кюмюр да носиш" или защо гласувах за сефте в Music Idol

Всичко започва през зимата на '44/'45 година, когато (пра)бабата на мой приятел надянала дантелените ръкавички, взела една лопата и взела да пълни кофа с въглища за отопление на полуразрушеното си жилище.

Минал "кварталният" милиционер (бивш "квартален" лумпен-алкохолик) и ехидно казал:

"Можело и кюмюр да носиш".

"Да" - отговорила (пра)бабата - "мога... а ти на пиано не можеш да свириш".

Толкова много приказки, за да кажа нещо много просто - искрено се радвам, че рошавото момче от Пазарджик спечели Music Idol.

(снимката е от официалния сайт musicidol.btv.bg)

Дори пуснах sms в Reality шоу, не съм вярвал, че ще ми се случи. Тома може би не беше по-добрият финалист (a propos, нивото на последните 5-6 участници беше много високо), и може да се окаже голямо л...но. Не ни е дадено да знаем това предварително, преди някой да стане "известен" ... дадено ни е да се надяваме Томата да запази рошавата си усмивка.

Но... победата на Тома (и успеха на цялото шоу) беше важен знак за съществени изводи:

1. Не е вярно, че в България чалгата е сигурен победител във всяко състезание. Просто обикновено конкурентите са скапани рокаджии без талант и без чувство.

2. Не е вярно, че "младите" не познават добрата стара рок музика.

3. Не е вярно, че "младите" не различават красиво от грозно. Стабилният рок има корени дълбоко в класиката и се харесва на непредубедения слушател.

4. Очевидно "професионализмът" на лицето Станислав Трифонов не помага, а пречи за успеха на една шоу-програма. Сравнението с предния Music Idol (продуциран от гологлавото момче от Учиндол) е красноречиво.

5. И най-накрая, да затворим кръга. Пианистът може и кюмюр да носи, но кюмюрджия на пиано не свири.

Рокаджията може да пее перфектно чалга. Чалгаджия от рок не разбира.

Честито на Тома, бъдещето ще покаже дали си струва поздравленията.

Ето и едно от най-добрите му изпълнения: