ОТВЪД АБСУРДА?

Най-интересното в кампанията за местни избори '07 не са … изборите. Или по-точно казано, не е Изборът на българските граждани. С малки и вероятно значими изключения, успехът на управляващата олигархия и на властващия феодален модел не подлежи на съмнение. Това е тъжно, но логично и очаквано заключение. Тъй нареченият «край на прехода» (а това е отделна и обширна тема) е относително устойчиво състояние на обществото, основано на частна собственост, стабилни институции, наситен медиен пазар и добре организирани социални структури, и всичко това под определящото влияние на една и съща тясна прослойка. Дали ще наречем системата «олигархия», «феодализъм» или «фасадна демокрация», ние я познаваме. Защо да се съмняваме в успеха й днес, когато тя е на върха си, а противниците й са видимо необичайно слаби?

Повечето опозиционни партии се затрудняват да изрекат национално политическо послание и се стремят към оцеляване чрез тактически локални коалиции. Десните – традиционните реформатори в България – продължават безплодния спор за «обединената» и «автентичната» дясност. Ако оцеляването е целта, средствата са ясни – било съхраняване на скромни позиции в местната власт, било «стратегически пробив» за овладяването им. Няма идеали, няма хоризонти, няма мечти.

И все пак, кампанията е интересна. Интересна е, защото критично множество кандидати от различни фракции залагат на радикални послания, на необичаен реформаторски патос и – което е наистина ново – на сериозна обществена деятелност сред привидно маргинални групи. В твърде оспорваната схватка между огромен брой кандидати, потенциалът на твърдо гласуващите ядра е недостатъчен и кампанията се ориентира към среди, обикновено възприемани като периферия. Макар голяма част от участниците в изборите да са пряко или косвен свързани с местните олигархии, между тях често съществува истинска и ожесточена конкуренция. Обичайната тактика на олигархията е обезкуражаване на участието в избори на по-младите и житейски активни избиратели, както и на хората с по-сериозни социални позиции. Днес тази тактика изглежда изчерпана и все повече послания са насочени именно към тези среди.

Изглежда, че управляващата каста попада в елементарен – и същевременно неразбираем за умствената матрица на нейните главатари – капан. Във вътрешните си боричкания представителите й започват да използват инструменти на реалната демокрация и да събуждат чувствителността на ангажираните граждани. Или казано с по-просто – да говорят на езика на нормалните хора и да се държат като политици в нормална държава. Неизбежно, този език се прокрадва и в контролираните с мафиотски пари медии.

На този фон рязко се увеличава тежестта на кандидати, за които подобен език е естествен и автентичен, които поначало разглеждат политиката и властта като инструмент за подобряване на живота на общността. Чудесното е, че с напредването на кампанията в споровете и дебатите се включват и проблемите на образованието, и ужасните условия на живот в т.нар. “социални заведения”, и проблемите на хората ВЪВ ромските гета (а не само на тези наоколо...). Противно на постоянно натъртваната от неколцина социолози теза се оказа, че мнозинството избиратели съвсем не се интересува само от трите “сакрални” теми за бездомните кучета, дупките по улиците и боклука. Гражданите не са толкова тесногръди, колкото би се искало на набедения “елит” на държавата ни.

Ако горните мисли изобщо са анализ на кампанията (а те май не са), с тях съвсем не искам да кажа, че на тези предстои вълна на реформаторски успехи. Напротив – както вече съм писал, очаквам сериозен успех на статуквото и задълбочаване на политическите абсурди. Но забелязвам и поведението и възходящия ход на кампанията на Мартин Заимов в София – кампания, която разширява дясното послание към нови среди и гради нови тези, засяга нови проблеми. Самата кампания е основана на постоянен диалог по улиците, по градинките, в интернет. Огромна част от коментарите и идеите в сайтовете се включват в посланията и предизборната програма. В Бургас Димитър Николов (към когото имам доста резерви от минали години) е обединил практически всички автентични “зелени” движения, повечето десни партии и различни реформистки кръгове срещу емблемата на олигархията Йоан Костадинов – и ако се съди по проучванията тази тактика дава прекрасен резултат. В Балчик Петър Петров – един мъж под трийсетте не се колебае да се изправи сам срещу огромните интереси на местните мафии и на руските пари. Сам, но подкрепен от гражданите на града и от собствените си борби в защита на Ботаническата градина... Във Велинград адвокат Капка Вачева опонира успешно на вездесъщата империя на Фидел Беев. Подобни примери има и в Самоков, Хасково, Свиленград, Свищов – все известни бастиони на олигархичния модел...

Не знам дали тези енергични опозиционни политици ще постигнат успех на тези избори. Но виждам, че те имат поглед отвъд маскарада, който започна с появата на марионетката Сакскобургготски на политическата сцена (много уместно е това “сцена” в този контекст). След “края на прехода”, не веднага, но не и безнадеждно далеч, идва и краят на абсурдната власт на подмяната, началото на реформирането не на институциите, а на обществото. Реформиране, след което проблемите на децата от дома в Могилино ще са политическа тема и въпрос на лично достойнство за всеки гражданин на столицата на България.