Накъде се е запътил "Европейският Лазар" ?

"The European Lazarus" се нарича главата в бележитата книга "Modern times" (у нас - "Съвременността") на британския консервативен историк и публицист Пол Джонсън, посветена на възраждането на Западна Европа от пепелищата (не, не е клише, буквално вярно е ...) на Втората световна.

(възкресяването на Лазар от Хуан де Фландр)

Джонсън винаги е застъпвал тезата, че няма историческа предопределеност, а историята, в своите възходи и падения, се движи от личности, идеи и ценности. Затова и главата "Европейският Лазар" не е посветена толкова на плана "Маршал", колкото на политиката, идеите и ценностите, и в голяма степен - на личните качества на няколко велики политически водачи. Посветена е най-вече на Конрад Аденауер, Робер Шуман и Алчиде де Гаспери - "бащите" на модерната християндемокрация, на съвременната европейска десница и на европейската интеграция.

(де Гаспери)

Лидерите на европейската християндемокрация вярват, че разрушеният континент може да се изправи не просто с финансова помощ, но преди всичко чрез ценностно възраждане, отхвърляне на етническите вражди, националните конфликти и класовите борби. Чрез отхвърляне на всяко насилие в политиката, на всички идеологии и теории на омразата, на тоталитарния държавен модел, за сметка на възстановяване на христипянската представа за ценността и достойнството на отделната човешка личност.

И са успели.

Поне ... временно.

Днес наследникът на де Гаспери, под благодушния поглед на няколко десетки бюрократи, наричащи себе си "християндемократи", не, пардон, "представители на Европейската християндемокрация", изразява практически безрезервната си подкрепа за един вманиачен диктатор, който организира клане на собствения си народ в името на всичко, което бащите на днешна Европа отхвърлиха:

- тоталитарна държавност;

- политическа диктатура и тирания;

- класови и националистически идеологии;

- пълно потъпкване на универсалните, политически и стопански права на отделните граждани;

.............................

Подкрепата за Кадафи е в името на тръби, нафта и защита на границите (разбирай забрана за напускане на страната).

Е, днешна Европа ще си получи тръбите с нафта. Ще си ги получи, прочее, и от следващ тиранин, когото да подкрепя, след като е утрепал този, например.

Може би ще си получи и защитата на границите. А може би не.

Но християндемократическа Европа няма да загине от липса на нафта. Няма и да загине, защото мюсюлманите са я превзели отвътре... Простете, но Берлускони не е мюсюлманин. Той е ... християндемократ. Наследник на де Гаспери, Аденауер и Шуман.

Когато свърши нафтата, или когато мюсюлманите превземат отвътре Европа, тя ще е отдавна мъртва, защото европейската десница собственоръчно ще е затрила ценностите, които я възродиха.

Изглежда, че Лазар се е запътил обратно... И вината не е в "другите" оттатък Mare Nostrum.

.

The beast in me

Преди десетина дена влязох първи в кантората наистина рано сутринта - нещо, което по принцип рядко ми се случва. Пуснах компютрите, светнах лампите, направих кафе (да, запалих и цигара) и... се замислих. Сетих се, че преди повече от дванадесет години бях на път да осъществя една мечта - да започна работа като стажант в адвокатска кантора. След четири години следване и работа по строежи и магазини мечтаех как ще сложа риза и сако (пък нека са единствените, които притежавам - от абитуриентския бал...), ще вляза в кантората пръв, рано сутринта. Ще пусна компютрите, ще светна лампите, ще направя кафе. Само дузина години по-късно го направих рутинно, без особена радост, в една успешна и стабилна кантора, в която съм съдружник, собственик, а не стажант.

Човешката митология е пълна с легенди за чудовища, дракони, змейове и всякакви неописуеми страхотии. Общото е, че те никога не се насищат независимо дали ядат добитък, девици, царски синове или цели кораби. Дори безобидното "чорапено чудовище" на Тери Пратчет:


... ненаситно поглъща чорапи (и то винаги по един от чифт) и винаги е готово да побере още... А от зората на митовете досега зоологията е напреднала значително. И е установила, че в природата няма ненаситни видове. Дори и чорапеното чудовище да съществува, то винаги би се нахранило с определен брой чорапи (по един от всеки чифт). Дори и бялата акула има моменти, в които се "оттегля" от лова, за да смели храната. Защо тогава народите си измислят легенди за ненаситни зверове? Ами защото тези зверове не са обект на изучаване от зоологията. Те са психологическо явление...

Единственият ненаситен звяр живее вътре в нас. За него Джони Кеш пее:

"В крехка клетка е затворен моят звяр" (The beast in me is caged by frail and fragile bars).

Ненаситността на душата ни единствена е готова да . погълне неограничен брой девици, царски синове, кораби, банкови авоари, земи, къщи с басейн, ризи, рокли и... чорапи (обичайно по два от чифт, но има всякакви хора...). В мечтите си винаги приемаме многото, което имаме, за даденост. И гледаме напред, и не сме доволни да влезем в собствената си кантора и да пуснем лампите. Тази светлина никога не ни е достатъчна. И - нека пак цитирам Тери Пратчет -се опитваме да се сгреем на материалния пламък на живота със същия успех, с който океан се топли на свещ. Преследваме мечтите си, без да се радваме на осъществените със собствени усилия. Дори без благодарност за тези, които са се сбъднали по стечение на обстоятелствата, без наш личен принос. Преследваме Щастието, както автомобилът гони предницата си. А отците-основатели дори са го записали в Конституцията на Съединените щати на Америка като основно човешко право - правото да преследваме щастието си. The pursuit of Happiness.

И знаете ли - те са били прави. Те са имали дълбоката християнска убеденост, че човек е грешен в земния си път, че алчността и ненаситността на душата са ни присъщи, че забраната на стремежа към трупане на блага е забрана на мечтите. Че хора, съзерцаващи в пасивно умиление до днес постигнатото, са неспособни да помагат на близките си, да променят света, в който живеят, да полагат усилия за подобряването му. Че страданията на мнозина се преодоляват от тези, които не спират, удовлетворени от малко, които - и обещавам, че това е последен цитат - като Пенчо Славейков се питат :

"Кой ли бяс ме в тоз бяг гони...".

Но авторите на американската конституция са обещали на гражданите си само това -преследването на щастието. Не самото щастие. Обещали са възможното, а лъжата са оставили на безбожниците комунисти.

И... какво общо има това с Рождество?

Според мен всичко. Защото преди две хиляди и десет години се е родил Този, чиято душа не е била ненаситна. Който се е родил, за да загине и така да нахрани душите ни. Ненаситните.

Истина ли е това? Аз не знам. Ако съдя по ненаситното придобиване на вещи по случай рождението Му - може би не. Рядко ненаситността на душите ни (а и на мечтите ни) се проявява толкова силно, колкото по Коледа. Дори нелепата вяра, че "по Коледа стават чудеса" е доказателство, че мечтите ни стават все посмели, чудовището в нас - по-гладно. То вече не иска просто чорапи (или един чорап, пълен с лакомства), иска чудеса. Иска рушеното цяла година да се съгради отново, защото е дошъл най-късият й ден ...

Но дори и да не е Истина, ако наистина се замислим, е изключително много. Защото е вярата ни в единствения мит, в който няма ненаситни чудовища. Има само един обикновен човек, който знаеше, че душите ни са гладни, и предложи да ги нахрани. С любов.

За тези, за които Рождество е повече повод за размисъл, отколкото за пазаруване (не че не пазаруваме, де - всички го правим ...), един малък музикален поздрав:



(Текстът е публикуван във вестник "Седем" под заглавие "Правото да преследваме щастието си").
.

.

Три лаически аргумента "ЗА" предмет "Религия" в училище

Ясно е, че позицията на ДСБ по темата е дискусионна и ще бъде предмет на спор. То това ни е хубавото - способността да заемаме позиции, които не са класически плосък шаблон.

На вчерашното заседание на ръководството подкрепих това решение и съм убеден, че това е по-аргументираната позиция, и то от съвсем светска и дори секуларна гледна точка:

1. Просветата и познанието по въпросите на религията не са проповед.

Вярата различава религиозния човек от атеиста, агностика или скептика.
Знанието различава образования от игнорйентина. Никакъв скептик не може да бъде този, който не познава основите на християнството.

И което е по-важно - познанието за религията е инструмент срещу профанизирания псевдо-религиозен фанатизъм, който по чуден начин обвързва съпричастността с православието с противопоставянето на човешките права например.

2. Концепцията, която ни се предлага, не предвижда конфесионално вероучение, допуска алтернативи и залага на светски преподаватели със светско образование.

Накратко - Църквата не "влиза в училище" - училището запазва светския си характер, а Църквата - духовния си характер.

И което е по-важно - родителите запазват правото както да защитят атеистичните си възгледи, така и да съхранят религиозното образование изцяло за семейна и черковна среда. Защото извинете, но подобна форма на изучаване на вярата ми се струва по-дразнеща за дълбоко религиозните, отколкото за съмняващи се като мен :)

3. На въпроса "Светското образование трябва ли да е ценностно неутрално?", моят отговор е "НЕ!"

Конфесионалното, съдържащо проповед, вероучение, безспорно би накърнило светския характер на образованието.

Ценностно неутралното образование обаче накърнява основата на модерното гражданско общество. Без дефиниция на християнските ценности и допълването им от секуларната етика на Просвещението (също преобладаващо християнска в основата си), е непосилна искрената защита на правата на човека, на достойнството на личността, на равенството пред закона.
От особено значение е разбирането на християнската мисъл и традиция за обосноваване на сигурността на индивида в сблъсъка му с властта.

Има безброй технически въпроси, в т.ч. ужасно важни - програмата на обучението по "религия" и "етика", подготовка на преподавателите и т.н. и т.н. Същественото е дали едно такова обучение в училище би помогнало или попречило за изграждане на стабилни и модерни граждански ценности.
Според мен, по-скоро да, или поне - повече от ценностното безразличие.

(Ето и две позиции на симпатизанти на десницата против въвеждането на такъв предмет, които си струва да се прочетат - при Магдалина и във вестник "Пари", на кого честитя сърдечно новия колумнист Ники Пенев)
.

Stultitiae Laus или един друг поглед към 9 септември

Няма да повтарям написаното преди година. То си стои.

Ще разкажа една друга история. На 9 март (да, март) 1943г., един бележит българин прескача телените заграждания, зад които са затворени Пловдивските евреи, събрани за депортиране към лагерите на смъртта. Прескача с думите:

„Където отивате вие, там съм и аз!”

Този българин се казва Константин Марков Константинов.


Пловдивски митрополит, а по-късно - Кирил, Патриарх български. Неговото поведение не е светло изключение, а правило. Десетки, а може би стотици български свещеници се застъпват за живота и свободата на сънародниците си - иноверци. Българската православна църква - свещеници, миряни, общественици, близки до Църквата - е и остава едно от светлите изключения по време на Холокоста.

Година и половина, точно година и половина по-късно, стотици, а може би хиляди български свещеници са затворени, бити, подложени на гавра, мнозина от тях - убити, в рамките на разправата, която днешните български комунисти продължават да наричат "оправдано възмездие".

Важно е да се знае, че Българската православна църква, за краткия период на своята автономност след обявяването на Екзархията, никога не е давала повод за яростни антиклерикални настроения, никога не е обвързвала себе си с подкрепа на тирания и насилие, никога не е заемала позиции срещу обществения напредък, демократичното развитие, свободната инициатива. Никога не се е обявила срещу равенството на гражданите пред закона и не е поставила под съмнение човешките и граждански права на българите. Нещо повече - сама тя се е развивала строго в нормите на съборното начало и демократичния избор, в рамките на модерния си за тези времена устав.

67 години след деня, в който митрополитът на Пловдив прескача телената ограда, неговият наследник не направи нищо. Митрополит Николай Пловдивски един път "присъства" (да, не служи, а присъства) на служба в памет на тези събития, преди няколко години. Църквата почита тези събития, но отсъствието на владиката се набива на очи.


65 години след деня, на който хиляди невинни български свещеници понесоха "справедливия гняв" на престъпници, за които неведнъж са се застъпвали с християнска любов и надежда, наследникът на Кирил Пловдивски не каза нищо. Няма - това е само сутрешна прогноза - да каже нищо в тяхна памет и днес, 66 години по-късно.

Той пропусна най-славния и най-страшния момент в историята на Църквата, за която толкова милее. Но използва деня на Съединението (прочее - събитие, за което Църквата няма роля, а ролята на висшите клирици в последвалите събития е по-скоро спорна), за да се отдаде на възхвала на Глупостта. Да награди един човек, изразил сериозни емоционални и интелектуални смущения в прокурорско постановление. Аз поне не се сещам за друг случай, в който български митрополит да е заемал позиция в защита на подобна интелектуална и духовна нищета. В словото си по повод 6-ти септември, владиката повтаря тезата си, че модерното европейско законодателство и демократичните български закони често противоречат на християнските ценности, като дори го нарича "извратени", а хора, които се занимават с правозащитна дейност нарича "сили на мрака".

По този начин той прекъсва светлата традиция, за която писах по-горе. Или - дай Боже - само опитва.

Но всичко това е само пример. Само "друг поглед" към "светлата дата 9 септември".

Пример за промените, които политическото насилие, общественото безразличие към насилието и в крайна сметка - почти успешният опит за убийство на обществената етика, отговорността и солидарността между хората, доведоха след себе си.

Парадоксално или не, солидарност и отговорност към другия има само тогава, когато има свободно развитие на отделната човешка личност. Колективистичното насилие ражда безотговорност и безразличие.

На нас предстои първо да оценим пораженията от насилието и да ги признаем публично, включително чрез еднозначна обществена оценка на днешната дата. После да осъзнаем простия факт, че обществен морал се гради върху признание на достойнството на личността, на човешките права и възможности за развитие.

И най-сетне да се стремим към общество, в което свободният човек е готов да отдаде от средствата си, от усилията си, от свободата си за наистина страдащите.

Да прескочи телената ограда...
.

ПП. Щях да забравя. Да пожелаем на г-н Премиера хубаво мачле днес. Да не го ритат много, че му трябват коленете за преговорите по енергийните проекти. И ... на почивката да ни разкаже онази история за дядо си ...

Чудесни текстове на:
Акулата
Сандо
Индианеца
Петър
Иво Инджев
...
.

От куп фалшификати воден, напред и все напред ... ?

Снощи гледах трогателното връчване на награда за цялостен принос в театралното изкуство на Йосиф Сърчаджиев. Голяма рядкост и радост е напоследък да гледаш такава 'церемония', изпълнена със същинско съдържание и неподвалстно на културната инфлация достойнство.

Но думата ми (както личи от заглавието) е друга - в края на събитието, артистите на сцената изпяха Българския всеучилищен химн "Кирил и Методий", или ... нещо подобно на него. Текстът на химна е неколкократно фалшифициран и затова винаги слушам думите с интерес.


Този път вторият куплет беше изпят правилно:

Върви към мощната Просвета! / В световните борби върви, / от длъжност неизменно воден - / и Бог ще те благослови!

вместо безсмисленото повторение "напред и все напред върви".

Четвъртият куплет обаче, продължава да звучи така:

Безвестен беше ти, безславен!... / О, влез в Историята веч, / Ведно със другите славяни, / кръстосай дух със огнен меч (???)

Всеки, който знае малко от малко от творчеството на Стоян Михайловски, се усеща, че крайната безсмисленост на това кръстосване на дух със огнен меч не ще да е излязло изпод перото му. Не знам чия е тази измислица, не знам и кога е направена фалшификацията. Знам обаче, че майка ми пазеше някъде сред документите един омачкан лист с истинския текст на всеучилищния химн, чийто текст е доста по-прост, смислен, ясен и силен:

Безвестен беше ти, безславен!... / О, влез в Историята веч,/ духовно покори страните,/ които завладя със меч!..."

Е, може би не е политически коректно. И осбено некоректно е било в годините, в които българската историография и култура така беше преклонила главица пред една част от "другите славяни", че беше забравила собствената си история както от времето на Светите братя, така и от времето на ... Стоян Михайловски. Защото, колкото и сурово да звучи това с меча, който не е съвсем огнен, и духовното покоряване - точно това се е случило през IX-X век, и точно това е имал предвид авторът на химна ...

Подобни фалшификации има още много. Веднага се сещам за две-три сред произведенията, които се учат в гимназията, и още толкова в други, които - за съжаление - не се учат.

И си мисля, че докато подобни фалшификации процъфтяват (не знам дали по инерция или умишлено), има сериозна опасност нашият не-дотам-възроден народ да продължава да върви "напред и все напред", забравил Божията благословия, но пък захласнат в твърде безсмислени занимания от типа на кръстосването на дух с огнен меч (???), и то ... ведно с ония, другите славяни...

.

Seasonal greetings?!

Първо искам да честитя на всички вярващи приятели и читатели на този дневник Рождество Христово. Защо само на вярващите, както и защо не изпращам кратки съобщения (sms), електронни писма, корпоративни картички, вече съм обяснявал надълго и нашироко. Нека не досаждам пак...

Колкото до личните ми чувства и религиозни възгледи... Да, именно. Те са лични. Повече, отколкото сложни или неясни.

Та да си дойдем на думата. Все по-често, в духа на прекалената "политическа коректност" получвам "сезонни поздравления".


Аз, за разлика от мнозина мои приятели, съм фен на политическата коректност. Без кавички, разбрана като отхвърляне на езика на омразата и нетолерантостта. Но в "сезонните пожелания" няма нито политика, нито коректност. Има - извинете - глупост.

Бих пожелал на всички приятели-скиори отличен зимен сезон. Какъвто се очертаваше преди седмица а днес съвсем не се очертава. Изобщо ми е вече малко неясно с кой точно сезон се поздравяваме, защото в Добрич е около 12 градуса Целзий посред нощ. Но тъй и тъй, за да пожелая сезон, няма нужда от Коледа.

Оставям ви на личното и съществено осмисляне на празниците, което - вярвам - всеки се опитва да направи отвъд пазарската шумотевица, шарената суета и кулинарните крайности (към последните сам съм пристрастЕн). Аз имам наистина много за осмисляне ...
.

Простете...

Простете и закъснението с един ден. Нямах достъп до мрежата.

Когато човек пише текстове, които се публикуват, или говори по радио или телевизия, дори и рядко, възможността да обиди или засегне някого, нараства. Нараства значи и отговорността.

Отварят се нови пътища пред арогантността, самолюбието, суетата.

Затварят се врати пред смирението.

Простете. Особено, ако не съм разбрал, че ви обиждам ...

И се помолете за мен - да ми бъде простено това, което не е във ваша власт да опрощавате.

За Рождество, трапезите и традициите

Няколко пъти се замислих дали е редно да пиша за политика по време на Коледните празници. Дали не е по-правилно да пиша за семейните традиции, за тишината край елхата, за шума в кръчмите и търговските центрове.

(Изключително хубави текстове прочетох от Belomore, от Templar, от Иво Беров.)

Дали пък да не пиша за постната трапеза на Бъдни вечер и за празничната трапеза през следващата седмица. За боб и пуйка един вид.

Но Рождество не е история за боб и пуйка. Не е история за трапезите ни, но дори не е приказка за традициите ни.

Рождество е история за страдание, война и глад. За един изначално несправедлив и жесток свят, в който мнозинството хора не познават друго, освен лишения и насилие, загуби и страдания. За живот, изпълнен с болка по пътя към безжалостно близкия край.

И в днешна България Рождество не е историята на семейната Коледна трапеза, нито на забързаното пазаруване на средния българин, който пресмята до стотинка празничните “добавки” към заплатата си. Рождество е историята на самотния старец в студен дом със счупени прозорци, на жената в жилище без вода и електричество, която проституира, за да изхрани детето си. На родителите, които с безпомощен ужас гледат болното си дете и осъзнават, че няма да оставят след смъртта си дори и поколение. Не и на този свят...

Рождество е история на Надеждата, че обграждащото ни зло не е всепобеждаващо. История на Вярата, че страданието има смисъл, че за грешките има прошка, че непоправимото може да бъде поправено. Преди две хилядолетия се е родила универсалната християнска вяра в Спасителя и в изкуплението на безбройните грехове на жестокия ни свят. Но пак тогава се е родила и универсалната етика на обществената отговорност и личния избор между Добро и Зло. Съзнанието, че в един несправедлив свят, отделният (несъвършен и грешен) човек има свободата и задължението да застане на страната на справедливостта. И ако мисълта за спасението носи утеха само на вярващия, етиката на личния избор обвързва всеки, (в това число и съмняващите се като мен) който определя себе си като част от християнската цивилизация. Общественият ангажимент и чувствителността към всекидневната несправедливост не е лукс, който един може да си позволи “ ‘щото си е надвил на масрафа”, а друг – не “ ‘щото има да храни семейство”.

Общественият ангажимент е дълг.

И не само не е “правилно” празнично да подминаваме политическите теми, а напротив – “редно” е да се задълбочим в тях. Редно е да назовем същностния проблем зад всекидневните скандали. А той е, че у нас публичната власт е загубила всякаква връзка с понятието за обществен интерес и всякаква чувствителност към нуждите на най-уязвимите обществени групи. Надали някой може да предвиди до какво ще доведе разместването на пластовете в обществото през 2009 година. Аз със сигурност не мога.

Но съм сигурен, че единствената промяна, която би имала смисъл и значение, е събуждането и съвместното действие на хората, които не търпят несправедливостта, кражбите и свинщината. Тези, които имат собствена представа за обществен интерес и не са безразлични към чуждото страдание. Които са готови да направят избор, водени от нетърпимост към корупцията и съзнание за пораженията (морални и материални), които тя нанася не само на тях, но и на цялата общност. Които – в крайна сметка – знаят, че в политиката няма Спасители, а трудни и упорити борби, водени от тях самите и от несъвършени хора като тях. Надеждата за 2009 година е събуждането на етиката на обществената отговорност и личния избор. И политическо действие, водено от тази етика, което може да проправи пътя за мъчително отърсване от ориенталските политически нрави и породената от тях социална мизерия.

120 години Софийски университет или откъде тръгва Промяната

Ами днес няма да пиша за спрените пари. Изобщо за пари, за кражби и за лайната, които ни управляват няма да пиша.

Не и днес.

Защото днес Софийският университет "Св. Климент Охридски" празнува 120 години.


И това ни дава отговор на въпроса "Какво трябва да стане, за да не ни управляват повече въпросните л...а?" И други като тях. И трети като другите.

Дава отговор на въпроса как става промяната, какво значат думички като "реформи", "модернизация", "демократизация", "приобщаване към Западната цивилизация" и прочее, които изобщо не са лишени от смисъл шаблони. Напротив - зад тях има история, истина и много съдържание.


Ще пиша само за областта, в която съм образован и в която изкарвам хляба си - Правото.

Няма да има правосъдие, докато правната наука не се основава на дълбока хуманитарна култура, докато правното образование не стъпва на философията на християнската цивилизация, докато юрист не означава човек, който различава Добро от Зло и справедливост от неправда.

А за да бъде така, отговорността е именно на Университета, с главно "У" (независимо дали е "Нов", "Свободен" или просто ... Югозападен).

И в миналото тази отговорност е носена достойно.

Неслучайно професор Венелин Ганев е бил и ръководител на социологичното дружество, задълбочен философ и специалист по етика.

Неслучайно професор Цеко Торбов е преводач на Кант с Хердерова награда за преводите си (вижте прочее списъка на българите с Хердерова награда - дали има съвпадение с друг един известен списък?).

Неслучайно професор Иван Апостолов в края на дните си пише студии върху Християнската етика и Европейската интеграция. (статия за професор Апостолов няма да намерите в Уикипедия... )

Неслучайно професор Петко Венедиков основава практическите си студии на съдебна практика и доктрина от столетия преди възникването на модерната ни държава.

Неслучайно професор Константин Кацаров е автор на някои от най-вълнуващите исторически книги, писани на български език.

Неслучайно... всички тези преподаватели са по различен начин смазани и/или прогонени от комунистическия режим, а статиите за тях в Уикипедия са т.нар. "мъничета" - докато те са "мъничета", трижди мъниче ще е българското правосъдие ...

Най-сетне, не е случайно, че в интернет името на професор Любен Диков се среща само на едно място - в списъка известни лагерници в "Белене" ...

България няма да се реформира, преди да се обновят "консервативните" обществени институции, които винаги са играли ролята на стрелка, релса и локомотив по пътя към цивилизацията. 120-годишният Университет, 130-годишният Червен кръст, близо 150 годишната Екзархия (нарочно използвам тази дума - според мен славните години са далеч преди 1953г. ...). Във всяка от тези институции има позитивни знаци и хора, които са готови да върнат истинското им призвание. Без да се осланяме само на тях, добре е да знаем, че докато е гнил дънерът, няма да цъфнат клонките...

Модернизацията на Третото Царство (колкото и незавършена и недодялана да е тя...) е осъществена в аудиториите на СУ.

Третата Република няма как да покълне в кабинетите на ВИПОНД-Симеоново.

Симфонични размисли след Великден

Моят приятел Templar е написал великолепен текст по случай Възкресение. И не за първи път ми се иска той да е прав, а аз да греша, когато му възразявам.

Децата на онези, които хвърляха свещеници от „Черната скала”.

Децата на онези, които мятаха яйца по свещеника.

Децата на онези хиляди „редови честни комунисти”, които гасяха свещите и записваха имената на излизащите от храма.

Децата на онези, които изнасяха сказки за заблудите на религията.

Те дойдоха при нас в храма.

Поздравиха ни с ”Христос воскресе, копеле!”
Запалиха свещ.

Венчават се в църква - заради обичая

Кръщават децата си - против уроки.

Освещават домовете си – за всеки случай...

Звучи добре. Но аз ще възразя, защото имам свой, критичен поглед към Православната Църква (и съвсем не само към днешните безобразия на отделни възпитаници на Московската духовна академия), и от моята лаическа гледна точка нещата имат и второ обяснение.

Templar обяснява "размразяването" на отношенията между Църквата и късната комунистическа власт с неспособността на държавата да се противопостави на вярата и традициите, в крайна сметка - на правотата на Православното учение, преминало и през по-тежки гонения и изпитания. Това естествено води до постепенно приобщаване на днешния "елит" (произхождащ от късната червена номенклатура) ако не към съкровената християнска вяра, то поне към тайнството и ритуала на Църквата. Разгледан от тази камбанария, процесът е безспорно положителен и предполага еволюция, чрез която

" ...Децата на червения Нерон бавно и полека намират своя път към храма – сами, без домашен иконостас, без книги, без проповед, с онзи природен инстинкт, който движи зелената еуглена към светлината..."

Пак казвам - дано е така.

За мен обаче този Великденски оптимизъм (пък кога да бъдеш оптимист, ако не на Възкресение?) изхожда от само частична оценка на историята и фактите - както днешните, така и основополагащите. Неспособността на държавата да изкорени вярата в Христовото учение се е проявила още - и най-вече - през ІІІ век сл. Хр. Но пак тогава, още в разгара на най-страшните гонения, и особено в началото на IV век, се е проявила и способността на Църквата да съобрази наставленията и практиките си с политическата воля на Империята. Процесът на съгласуване на интересите на Църква и Империя насочва държавната репресия единствено срещу "еретиците", а духовната проповед - срещу враговете на властта.

Срещал съм многобройни доказателства, че учението на Православната църква е по-близко до оригиналното духовно послание на християнството (убеден съм, че Templar и GanTREE са далеч по-компетентни и интересни от мен в тази област).

В сферата на общественото и политическото обаче, Източната църква се осъществява чрез подчинението си на държавната власт и стремежа към постигане на властова симбиоза (т.нар. Юстинианова Симфония). Показателно е, че само Източната църква обявява император Константин Велики (исторически ужасна личност) за светец. Проблемът е много добре изразен от Пол Джонсън в "История на християнството":

The Byzantine Empire became, in effect, a form of theocracy, with the emperor performing priestly and semi-divine functions, and the Orthodox Church constituting a department of State in charge of spiritual affaires...

Не може човек да пренебрегне с лека ръка тези думи, след като е видял Георги "Гоце" Седефчов да се пудри зад гърба на полковник Марин Минков от Ловеч (с агентурен псевдоним "Патриарха") по време на Великденската служба, а после двамата да си хротуват на закътано зад олтара.

През това време говорителят по БНТ ни обясняваше, че влизането на лаици зад олтара не е божем разрешено, но от древни времена Византийският император (???!) имал важна функция по време на богослужението и в духа на "симфонията" било съвсем нормално държавният глава да се кипри там.

Не бих казал, че наблюдавахме процес, при който Гоце се примъква към светлината, притеглен от Божествената искра в душицата си (а би било чудесно да е така...).

По-скоро ми се струва, че Гоце&Со се опитват - с помощта на верни архиереи - да притеглят Църквата към политическа роля на спирачка при интеграцията на България в цивилизования Западен свят и закачалка към Путинова Русия. Такава роля е унизителна и в дългосрочен план фатална за БПЦ, но тя не би била изненада нито в исторически, нито в непосредствен политически контекст. Само като пример пускам линк към една забележително противна статия, качена на православния портал Pravoslavieto.com, на който могат инак да се прочетат и много ценни текстове.

В заключение - надявам се този текст да не звучи обидно за моите вярващи приятели и особено за вцърковените православни християни. Характерът на статията е политически и секуларен, тя няма за цел да обсъжда темелите на вярата.

Българският и Румънският са единствените преимуществено православни народи, които категорично са избрали политическо развитие чрез единение със Западния свят. Съхраняването на културната и религиозна идентичност в съчетание с приемане на ценностите на западната демокрация е амбициозният патриотичен проект на България още от Възраждането, който съвсем не е осъществен. Ще се радвам, ако този текст събуди остра дискусия по (нескромно казано) важните въпроси, които поставя.

На всички вярващи желая онази Радост от Възкресението - присъща само тям - да не ги напуска. А на съмняващите се като мен - да не допускаме съмнението да се изроди във високомерие и суетна вяра, че светът се върти около нашия търбух.