We shall defend our Island ... или вместо благодаря

Честно казано, в събота не отдадох особено значение на избора си за заместник-председател на "Демократи за силна България". Mоже би защото знам, че ръководството работи като екип и това вътрешно разделение има по-скоро формален характер. А може би, защото - съвсем нескромно казано - знаех, че усилията и позициите ми в голяма степен допринасят и оправдават подобно решение на партията.

Но реакцията на десетки, а може би стотици близки и приятели, част от които далеч от политиката, а други - политически ангажирани, но не с десни убеждения, ме разколеба. Някои от тях бях почти забравил, за други нямах представа, че следят българската политика, камо ли моето участие в нея. Дадох си сметка, че изборът ми променя българската политика за тези хора, били те и малцина. Дадох си също сметка, че рядко у нас сравнително млади хора стигат до подобни позиции, без да бъдат протежирани от роднини, бизнес-покровители или видни партийни 'кадровици'. Почувствах се добре, после се притесних от отговорността, после се качих с хлапака на Витоша, походихме (той поязди, де...) два часа по стръмното и пак се почувствах добре. И реших, че трябва да напиша долните няколко реда:

Преди две години благодарностите ми бяха предимно за лидера на ДСБ, който - по силата на правата си по устава на партията и на личната си преценка - ми даде възможността да довърша половин мандат в ръководството. Днес знам, че в значителна степен съм заслужил позицията си с работа, учене, позиции, сблъсъци, търчане по страната и способността да изпия една бира повече от мнозинството събеседници и да извличам интересното и полезното от разговора с почти всеки човек, дори и с въздържателите. Много хора ме подкрепиха за това, което съм и правя, и се чувствам длъжен да им кажа с две думи какво смятам да бъда и да правя през следващите четири години.

На първо място, ще отделя повече сили и способности отколкото имам, за да успеем да се срещнем и обучим млади и активни хора за политическа работа. Под "млади" не разбирам 19 годишни комсомолци, които смятат цял животът да живуркат по бордове, а хора от моето поколение, които знаят две и двеста, преживяли са надеждите и разочарованията на прехода ни и знаят какво точно искат да променят. През половината си живот съм обучавал млади хора и повечето ми познати знаят какво мога, не страдам от излишна скромност по темата.

На второ място, ще помогна в България да има идейно съдържателна и стойностна политическа алтернатива. Противодействието на фалшивия политически модел минава през ясни и разбираеми политически послания и последователност в защитата им. България има нужда от модерен, умерен и прогресивен консерватизъм - неуспехът в изграждането на такава платформа е и една от причините за неуспеха на демократичното и пазарното ни развитие през ХХ век. Нека приятелите ми не се съмняват, че в тази сфера ще водя борба срещу две опасности: идеологическия, доктринерен неолиберализъм и популисткия национализъм. Ще се боря и за политически позиции, които да привличат, а да не отблъскват хората с либерални, центристки и умерено леви позиции, които отхвърлят позорната алтернатива ГЕРБ vs. БКП.

На трето място, ще държа ДСБ да бъде партия, за която защитата на индивидуалните човешки права и свободи да бъде във всеки момент първостепенна задача. Партия, която никога, при никакви обстоятелства да не допусне компромис с тази тема, да бъде винаги против насилието и винаги на страната на жертвата, независимо от цвета, религията и сексуалността ѝ. За мен тази позиция е червена линия, тя не е моя, а на четвърто поколение демократи в рода ми.

На четвърто място, ще се постарая никога да не се откажем от защитата на интересите на гръбнака на обществото - свободни професионалисти, независими земеделци, семейни предприемачи, занаятчии, лекари, учители, учени и преподаватели. Знам, че мнозина от тези хора - въпреки разочарованието - подкрепиха ГЕРБ. Нямаме никакво право да им се сърдим. Крамолите и пазарлъците в Синята коалиция ги убедиха, че ние не сме отговорни техни представители. Дадоха ни важен знак и добър урок. Вместо да се правим на ощипани, трябва да прочетем този урок и да се явим на поправителния, защото ликвидационна сесия няма.

И най-сетне (във връзка с всички горни точки, и най-вече последната) - ще се стремя никога вече да не правим "компромис между страха и надеждата". Коалиционната политика, основана на собствените ни страхове, е обречена на провал. Съдружия, основани единствено на сметки, не просъществуват дълго дори и в света на парите. Битката срещу олигархичния модел на управление е трудна и дълга, успехите - само еволюционни и частични. Изисква се упорство, търпение, смелост. Няма място за страх и несигурни съюзи.

Това е за мен смисълът да се развивам в политиката, вярвам, че това е и смисълът, който моите приятели ми възлагат. Нека звучи патетично, но това е "островът", който си струва да пазим, с надежда, че от отбранителна крепост ще се превърне в плацдарм за десант. Десант, който може би поколението на децата ни ще направи...:

... We shall go on to the end. We shall fight in France, we shall fight on the seas and oceans, we shall fight with growing confidence and growing strength in the air, we shall defend our island, whatever the cost may be. We shall fight on the beaches, we shall fight on the landing grounds, we shall fight in the fields and in the streets, we shall fight in the hills; we shall never surrender...

.

The winner takes it all? ... или пак за бъдещето на "десницата"

Why do we always come here

I guess we'll never know

It's like a kind of torture

To have to watch the show

I. Кукленото шоу:

Искаме или не, сме изправени пред класически двуполюсен модел от Южноевропейски тип, който включва (регионална/етническа партия), фалшива левица и фалшива десница.

Левица, която се гордее с въвеждането на нисък, "плосък" и по съществото си регресивен данък, т.е. - колкото си по-богат, толкова по-малко данъци плащаш (ясно и кратко описано от г-н Любомир Христов). Левица, която се ползва с благоволението и спонсорството на едрия бизнес, в т.ч. и особено енергийните играчи, част от крупните земевладелци, производителите на алкохол, големия строителен и туристически бизнес и цялата приватизирана мрежа на сенчестата икономика, свързана със службите за сигурност.

Десница, която успя практически да премахне независимата частна инициатива по регионите и да изгради властта си върху зависими от властта "предприемачи", да смачка конкуренцията в много отрасли и да засили неимоверно позициите на монополите от общинско до национално ниво. Десница, която се ползва с благоволението на едрия бизнес, в т.ч. и особено енергийните играчи... (ами ... вж. по-горе). Десница, която изгради партийна мрежа върху структурата на министерство на вътрешните работи, и след като назначи шефове на РПУ и РДВР на всички ключови партийни постове, не се посвени да назначи и вътрешния министър за шеф на щаба си и да използва полицията за гръбнак на кампанията си.

Нека не си правим илюзии - този фалшив модел е силен и устойчив. Двете "алтернативи" имат общи спонсори и методи, ползват сходни и припокриващи се мрежи за натиск и влияние. И най-важното - имат споделен интерес да мачкат конкуренцията и пазара, независимите предприемачи и инициативата, да елиминират или "купуват" политическите си опоненти. Властта им е опряна на зависими икономически субекти,"стиснати за гушата" по сполучливия израз на Евгений Дайнов, които зависят от благоволението на властта.

Това означава, че интересите на олигархията включват и погазване на трудовите права на работниците и независимостта на синдикатите (които трябва да бъдат послушна част от "машината за гласуване").

II. Нашата отговорност:

ДСБ допринесе за тази грозна реалност:

На първо място, като допуснахме да бъдем въвлечени във фалшивия дебат "ляво"(БСП) vs. "дясно" (ГЕРБ) още през 2008г. Имахме (или трябваше да имаме) достатъчно информация за да знаем, че ГЕРБ са всичко, против което сме се обявили с програмните си документи (Възвание и Декларация). Днес България, управлявана от Борисов, е всичко, за което сме предупреждавали и против което сме се обявявали.

На второ място, проведохме коалиционна политика, която изостави учредителните ни принципи и идеите за справедливо и солидарно общество, в името на празна носталгична реторика и елементарен неолиберален популизъм.

На трето място, позволихме политическите ни послания да бъдат изместени от евтини партизански пазарлъци, публичният ни образ да бъде определен не от състезанието на идеите, а от подреждането на листите.

Допуснахме и десетки тактически грешки в поведението и посланията си, някои чудесно описани от Templar.

В резултат, общественото доверие намаляваше, изборните резултати се влошаваха, а фалшивата десница на Борисов вървеше от победа към победа, на гърба на фалшивия дебат кой е по-автентично десен.

Както вече писах, "десен" в България е който бие БСП на избори. Фалшивия дебат сме го изгубили. Голям праз. Пред нас стои истинският дебат, истинските цели, които сме посочили още преди повече от седем години:

Оттук започва нашият нов проект.
За силна демократична държава, даваща сигурност и насърчаваща солидарността между българските граждани.
За конкурентна икономика и европейски стандарт на живот.
За смело и решително отстояване на националните интереси, традиции и мястото на България.
България ще бъде силна, когато стане сигурно място за живот, когато има добре образовани граждани, когато има здрави и дълго живеещи хора, когато има пенсионна и осигурителна система, които гарантират достойни старини, когато изгради икономика, способна да расте в условията на конкуренцията в Обединена Европа, когато богатството й нараства от обогатяването на всеки неин гражданин.

III. И да ... бъдещето:

Установеният политически модел не може да изпълни трите основни задачи на управлението:

- Честна и качествена администрация;

- Законност и еднакви правила;

- Силна и модерна пазарна икономика;

Те са му противопоказни. Където тези предпоставки са налице, олигархията не вирее. Където вирее олигархията, тях ги няма. Просто.

А където тези предпоставки не са налице, няма и социална закрила, няма достъпни и качествени публични услуги (образование, здравеопазване, транспорт...), няма евтини и качествени стоки и услуги на пазара. Няма стандарт и качество на живота. Просто.

"Вместването" в този модел, в ролята на полезни идиоти, не носи полза нито за нас, нито за гражданите. Носи полза само на фалшивите. Не носят полза обаче и плакатното десничарство, и неолибералните мантри. Простите приоритети се нуждаят от няколко прости и ясни политически решения, зад които да стоим, whatever the cost may be . Времето на страха, сметките и тактическите съюзи отмина, безславно.

Koйто иска, може да приеме, че "победителят получава всичко" и да си тананика:

I was in your arms
Thinking I belonged there
I figured it made sense
Building me a fence

Building me a home
Thinking I'd be strong there
But I was a fool ...

Който не иска, може да напусне кукленото шоу, да забрави страха и краткосрочните планове за кариера и да се бори за общество, в което иска да живеят децата му.

.

§ 22 след 22 години или за едно кучешко лайно и бъдещето на "автентичната" десница

На 23 октомври, на улица Парчевич пред 127-о училище (на една пряка от мястото, където посрещнах 10.11.1989г.), настъпих едно доста прясно и миризливо кучешко лайно. Извинете за израза, но тъй като всички го използваме в ежедневието си, а това е само дневник, реших, че не е нужно да се изразявам евфемистично (но ако предпочитате да го четете "екскремент", това си е ваше право).

Казах си - дано е на късмет, и се запътих да гласувам, а после да пиша жалби в щаба на Прошко. (Гласувах, както и 90% от познатите и приятелите ми, за на пръв поглед странната двойка Прошков/Кунева, но това е съвсем отделен разговор. И двамата бяха трети по проучвания, "късмет" значеше да имам ЗА, а не ПРОТИВ кого да гласувам на втори тур. Да вземам решения на 30 октомври, насочени към бъдещето, а не към миналото. Но и това е друг разговор.)

В ранния следобед, след втората порция екзит-полове, всички в щаба на Прошко вече знаехме, че работата не опира до късмета. Не опира до настъпване на лайна, плюене против уроки, фърляне на боб и леене на куршум, нито до мантри, чакри, аури, нумерология, звездни констелации

Най-вече - не опира до мантрата за "автентичната десница", която е все онеправдана и атмосферното налягане е попречило на избирателите ѝ да стигнат до урните или Ахмед Доган в село Кочан ги е изработил да гласуват за други, не-дотам-автентични-десни. И оттам - надеждата, че следващият път "ще се получи", хората ще се събудят, ще видят кой е достатъчно автентичен и пр. и пр. Вижда се, че това е заблуда, и аз - като представител на ръководството на ДСБ - съм също отговорен за тази заблуда.

Проблемът, пред който сме изправени, изглежда много по-сложен:

За 22 години, поради недостатъчния напредък на страната, и поради продължаващата зловредна и дори пагубна роля на БСП за тази липса на напредък, "автентичен десен" за повече от милион българи е този, който бие БСП на избори. Който твърди, че е по-автентичен и пада от БСП (и не само от тях), рискува да бъде автентично смешен.

А защо §22? Защото партия ГЕРБ печели избори срещу БСП с методите, заради които от 22 години искаме БКП да я няма на власт. Защото партия ГЕРБ е създадена върху организационната структура на МВР - най-нереформираната институция в страната, която дърпа промяната назад и съхранява и развива връзки, канали, мрежи на влияние от преди '89 година. Защото партия ГЕРБ упорито налага един икономически модел на зависимост и контрол от страна на властта, с който се опитваме да скъсаме 22 години. Защото партия ГЕРБ възстановява модела на управление на едноличната безпросветност, антиподбора на кадри, властта на арогантната неграмотност и кухите лозУнги (днес - с "проевропейска насоченост").

Автентичен десен изглежда е този, който - за да не допусне БСП до властта - поддържа всичко, което властта на БКП беше в миналото. И всички последици няма да закъснеят - всички пороци на късния соц. се развиват и възпроизвеждат - привилегии, демотивация на работещите, липса на инициатива, обществена склероза.

Тази ситуация е изключително трудна. Алтернативата между БКП и "дясната" партия ГЕРБ, която имитира управленските похвати на БКП и използва нейните мрежи за влияние - непоносима. Прочее, в момента пред демократите и реформаторите в България няма чист верен ход, няма ход, който води към политическа победа. (Минаха 4 години от предишната ми статия на същата тема, и за съжаление съм бил твърде, твърде прав....)

Има обаче възможност за изоставяне на мантрите и претенциите за автентичност и кухите десни заклинания и упорито изграждане на сериозна алтернатива на всичко, което днешното управление представлява в сферата на сигурността, образованието, социалното дело, икономиката, човешките права, културата.

Как?

Очевидно това няма лесен отговор, но е и единственият политически въпрос, който ме интересува и ще ме интересува в близките месеци и години. За него ще пиша, за него ще работя, надявам се, че това се отнася и за цялата партия ДСБ.

Ако някой смята да чака хората да се убедят, че ГЕРБ "не са десни" и да се върнат при "по-автентичните", мога да му покажа къде има лайна за настъпване.

.

'

.

Избор(и) с поглед назад

Излишно е да пиша колко труден е изборът за балотажа. Убеден съм, че позицията "да си траем" е неприемлива, а въздържането от гласуване - безсмислено. В неделя вечер Плевнелиев или Калфин ще бъде държавен глава, с моя глас или без него. Изборът е толкова важен и непредвидим, че неучастието не ми харесва.

Ясно ми е, че всяко решение, особено публично обявено, днес носи само загуби и разрив с приятели и съмишленици. Но пък човек, решил да отдели част от живота си на публична дейност, няма право да се страхува от подобни избори. Последните дни предлагат куп твърде трудни дилеми (и за всяка от тях ще пиша отделно - и за първия тур на президентските, и за втория на варненските ... но днес актуална ми е тази), но си давам сметка, че трудните решения предстоят, а не са зад теб, когато си на 36.

Решение, обърнато към бъдещето, аз не виждам и нямам.

Не вярвам на ГЕРБ, че модернизират страната. Не вярвам нито на демократичността на тази партия, нито на способностите ѝ да промени каквото и да било в страната към по-добро. Не вярвам изобщо, че г-н Плевнелиев има качествата да се открои на общия милиционерски фон и да даде на президентската институция независимост и нова, полезна обществена роля. Напротив - споделям опасенията, че безличното му поведение и липсата на подготовка за поста, който иска да заеме, ще дадат допълнителна нелегитимна власт в ръцете на Борисов и Цветанов.

Г-н Плевнелиев вече се провали в първото си изпитание - още преди втория си тур. Той не махна нелепата усмивка от лицето си ...

(снимка - Булфото)

... и не каза какво е неговото лично отношение към изборните нарушения, не защити днес правото на глас и избор на българските граждани. Президентът е преди всичко застъпник на гражданите и гарант на правата им, символ на нацията като политическо, а не етническо или териториално понятие, на свободите, които чрез демократичния процес дават легитимност на публичната власт. В тази си функция кандидатът на ГЕРБ вече се провали. Ако бъде избран, този провал ще съпътства целия му (по презумпция и нареждане свише - и единствен) мандат.

Злоупотребата с етническата тема от страна на премиера Борисов и персонификацията на избора в неговото лице (вместо това на Росен Плевнелиев) само допълнително ме убеждават, че нищо добро от ГЕРБ не може да се очаква.

Имам обаче решение, обърнато изцяло към миналото.

Към миналото на семейството ми и към миналото на партията на г-н Калфин. Съвсем лично, аз не мога да се изправя нито пред живите си родственици, нито пред покойниците си, и да кажа, че ще гласувам за БКП. А съвсем не-лично, партията на г-н Калфин не може да се изправи нито пред привържениците си, нито пред жертвите си, и да каже, че не е БКП. Защото ... ще загуби. Тя се храни от това, че е БКП, че не се разделила с миналото си. Нито с престъпленията от 40-те до 80-те години, които продължават да са част от идентичността ѝ, нито с престъпленията на 80-те и 90-те, които продължават да са част от бюджета ѝ.

Партията от "Позитано" не е решение на проблемите, които управлението на ГЕРБ поставя. Напротив - тя е основата на тези проблеми. Именно страхът от поредния провал на БСП консолидира десния и центристки вот в "твърдата" ръка на Борисов. Именно спомените от няколко управления на "социалистите" накараха стотици хиляди, които псуваха Борисов, Дянков и Цветанов, все пак да гласуват за тях "на сигурно". Дори малкият и среден бизнес, който отнесе цялата корумпираност и некомпетентност на ГЕРБ на гърба си, масово подкрепи ... ГЕРБ. Това не е само Стокхолмски синдром. Това е преди всичко защита срещу връщане на властта в БСП - страх, с който Борисов чудесно си играе.

И накрая - като член на ръководството на политическа партия, съм наясно, че нося лична вина и отговорност за избора, пред който моите приятели и роднини са изправени. И при избора за президент, и при избора на кмет на Варна. Затова и не си позволявам да давам съвети, а само обяснявам личното си решение.

В неделя ще отида до I-ва гимназия и ще избера миналото, като пусна бюлетина за Росен Плевнелиев. (Ако живеех във Варна, никаква сила не би ме накарала да подкрепя Кирил Йорданов, който освен човек на мафията, е и човек на партията на г-н Калфин...)

От понеделник, решенията ми ще бъдат насочени към бъдещето, водени от желанието аз и приятелите ми никога повече да не бъдем изправени пред такъв избор. Да не допуснем алтернативата БСП-ГЕРБ да води политиката и управлението ни. Ще рече - да има силна и сериозна анти-ГЕРБ политическа алтернатива.

Не ме питайте какво значи това. Не знам. Може би значи такива като мен, готови да изберат миналото, да не се занимават с политика, а може би значи друго. Сутрешният "дебат" Йорданов-Марешки преля чашата, не съм способен да мисля трезво :) Но за това - отделно.

.

Гласувайте, защото ... тези избори НЕ са решителни

Току-що прочетох, съвсем случайно, през не-толкова-"умния" си телефон, един от най-умните текстове, които са ми попадали. А това тук, надолу, е моят "превод" на този текст, доста опростен.

Пълно е с умни и честни хора, които не гласуват, защото - "няма смисъл", "пак няма да се получи", "народът е прост", "пак ще си Го изберат / Ги изберат" и т.н. и т.н., защото "нашият" кандидат не бил достатъчно силен, или пък гениален, или пък познат на широката общественост, или представителен, или ... нещо подобно.

Накратко - не гласуват, защото ги е страх да не се разочароват, да не са пак от губещата страна, защото им е "писнало да чакат последната пресконференция" и изобщо предпочитат да са готини, неангажирани, непукисти, на английски - cool.

И знаете ли какво - тези хора не са виновни. Защото ние - партийните активисти, "агитатори" и пр. ужасни думи всеки път натягаме пружината до скъсване, все е бой последен, все е сега или никога, всичко или нищо, все е "време е", и изобщо, ледът се пука, господа съдебни заседатели. Светът свършва в деня на изборите.

Ама това са глупости. Политиката не е усилие за едни избори, не е напън през една кампания, а е постоянно усилие за развитие на обществото, което върви през годините и поколенията, през спадове и възходи, успехи и провали, грешни преценки и избори. Ако сме поне малко консерватори, трябва да си дадем сметка, че Аденауер е спечелил първата си политическа победа след половин вековна кариера, на 75 годишна възраст. След две световни войни и след края на един "хилядолетен райх". Не е имал живи съратници, когато е започнал да променя Германия и Европа ...

Трябва да си дадем сметка, че не сме се отказали от образованието си, защото на втория месец от него не сме започнали да правим кариера или пък научни открития, или пък импакт-фактор публикации.

Не сме отказали да преспим с една симпатична жена, защото може би не е идеалната баба на внуците ни.

Не сме си тръгнали от стадиона, защото Гиби Искренов е пропуснал в 3-тата минута срещу "чорбата", и не сме се отказали от "Левски", защото през '87 падна от Сарагоса.

Не сме спрели бирата в седми клас, след първото повръщане (а може би трябваше?)

И не си изхвърляме детето през прозореца, защото не смята квадратни уравнения на три години.

Не, в неделя изборите не са решителни и не са последен бой. И понеже сме поне малко консерватори, ще се сетим, че според Рейгън, изобщо няма последни битки в политиката:

"There are really no last, final campaigns. Each generation must renew and win again for itself, the precious gift of liberty, and the sacred heritage of freedom."

Единственото решително нещо е дали критично малцинство хора в България, както с десни, така и с леви убеждения, ще съхранят и отстоят вярата си, че обществото може да се променя, че отделните човешки избори и действия могат да правят живота на множество хора по-добър, по-качествен, по-справедлив. Тази възможност е експериментално доказана.

Също така експериментално доказано е, че това е дълго и напоително усилие, което минава през понякога доста продължителни лоши периоди. Предстои ни да живеем в интересни времена за цяла Европа, най-вероятно за целия свят на западната цивилизация. Да бъдем В КРАК С ВРЕМЕТО ще означава устойчивост, търпение, готовност за промяна и адаптация. Ще означава преди всичко смелост да минем през трудното и вяра, че ценностите и идеалите на цивилизацията ни, стремежите ни към свобода, лични права и просперитет, основан на труда, смелостта и инициативата, са достатъчно силни, за да оцелеят и да се развият в лошите години.

Гласувайте в неделя, защото тези избори НЕ са решителни.

Решителното е много по-важно, и няма как да го постигнем, ако ни е страх от малките неуспехи.

А ако гласуваме, и това е бонусът, малките неуспехи няма да дойдат. Ще дойдат, ако не друго, малките успехи.

.

П.П. И още нещо - за предпочитане е, през "интересните времена", да не ни управляват полуграмотни хора с мания за величие и съвсем неграмотни контрол-фрикове. Нужни са ни поне малко лидери, които разбират съвременния свят с неговите предизвикателства. Хора с модерно и задълбочено мислене, които осъзнават колко опасен е ориенталският псевдофеодален модел, в който затъва обществото ни. Хора, които познават историята и са готови да излязат от шаблоните на "прехода", да направят стъпка напред не в тъмното, а опрени на традиция и опит. Аз знам, че Прошко Прошков е такъв човек, знам, че Ники Недков е такъв човек.

Знам, че всеки от читателите на този текст може да разпознае такъв човек там, където гласува.

.

Мъжкари

От известно време сме ощастливени от новината, че в България имало мъжкари - Ицето Стоичков и неговите приятели от МВР, пардон, ГЕРБ.

По-късно разбрахме какво е да си мъжкар.

Мъжкарско е да слушаш концерти на Веско Маринов, докато държавата ти гори.

Мъжкарско е да си пиеш кафето и да подкрепяш Йордан Лечков - с присъда, още осем висящи дела, спрени еврофондове заради корупционен модел на обществени поръчки. Вече два пъти компрометирал изборите в Сливен с масово купуване на гласове ...

Мъжкарско е да подкрепяш Кирил Йорданов във Варна и да го обявяваш за пръв приятел. С надеждата, че ще си припишеш победа, спечелена с купени гласове ...

Мъжкарско е да подкрепяш Каварненския тарикат Цонко, с тримата най-приближени служители на общината окошарени за корупция и кражба на общинска земя, с "циганския кмет" от дясната му страна, обявил търговията с гласове за успешен модел на интеграция. Отново в очакване на победа с купени гласове ...

Мъжкарско е да обявиш да включиш на избираеми места в столичната си листа хората, които са изнудвали собствения ти кандидат-президент за половин милион евро и са лицата на корупцията в столичната община от няколко години преди да вземеш властта, та до днес, и очевидно - и утре ...

Особено мъжкарско е да изтеглиш полицията пред лицето на тълпа футболни ултраси, въоръжени с коктейли "Молотов" и да оставиш правосъдието в ръцете на развилняла се расистка тълпа. И на другия ден да се правиш на мъдър и приятно разсеян. Забравих ... мъжкарите са били на концерт на Веско Маринов, те не знаят какво е станало ...

Всъщност същите мъжкари, тогава ръководители на МВР (още не се казваше ГЕРБ, а само МВР) преди девет години разхождаха едни други цигански барони из страната, вместо да предадат на съд виновните (ако има такива) и да възпрат развилнялата се тълпа във Видин.

Сега разбирам. Мъжкарството е обратно на мъжеството. "Овца без история" в лъвска кожа. Мизерия, както казваше капитан Б. Борисов (нищо общо, честно момче от село) - ротният ми в казармата.

Или както казват Deep Purple - Maybe I'm a Leo, but I ain't a lion ...

.

.

Цената на узото или колко лесно е да бъдеш прост...

Вчера точно обсъждахме колко добра идея е откриването на мидена ферма в София - много утвърдена марка, а от друга страна - хиляди потенциални клиенти, които са слушали, слушали, но не биха отишли до Каварна за да изядат една чорба.

Всичко това хубаво, но както разчиташ на марката, за да ти доведе хилядите клиенти, така и трябва да се пазиш от простотии, които да ги разгонят.

На пръв поглед дребен пример от вчера - сервитьорът упорито предлага узо в бутилчици от 200мл., добре познати на всеки, който е ходил в Гърция. В менюто няма цена, има само 3лв. за 50мл. в чаша. На финала се оказва, че цената за 200 мл. е 15 лв. Да уточня, че бяхме поръчали всичко една така доза, т.е. не става дума за пари, а за дразнеща дребна подробност. Дразнещата подробност стана вбесяваща, когато сервитьорът извади куп безумни аргументи за тази очевидна простотия и на всичкото отгоре обяви, че било съвсем невъзможно въпросната доза от 200мл. узо да струва 4.50 евро в Гърция. Е, преди месец беше повече от възможно...

Та така - вместо куп доволни клиенти (каквито бяхме през цялата вечер), на финала - неколцина доста разгневени млади хора с впечатление, че някой е бил 500 и кусур километра и похарчил сума ти пари за ново заведение, само и само да ги прави на идиоти.

Е, добре. Мисля, че се получи балансиран текст - за който не знаеше споделих, че има мидена ферма в София, а за който е наясно - че са се отдали на дребни тарикатлъци :)

.

"Правото на публичност" и миналото на десницата

Десницата в България има много грехове. Няма нужда да пиша аз за тях (макар понякога да го правя) - доста медии бяха създадени с цел да ги описват, преувеличават, да измислят нови или да ѝ тропосат чужди. Доста "журналисти" от това живеят.

Но десницата в България има нещо, което повечето традиционни десни в Европа нямат. Има честта и гордостта да представлява хората, които защитиха турците срещу насилствената смяна на имената и принудителното изселване. Които първи поискаха спазване на основните човешки права. Които се бориха за религиозна свобода, за свобода на словото и съвестта.

Десните в България са основни реформатори на обществото, те приеха Конвенцията за правата на малцинствата, те започнаха присъединяването към ЕС, те премахнаха смъртното наказание. Човешките права у нас бяха и в значителна степен останаха (за съжаление) кауза на десните, а не на целия политически спектър.

И когато за пореден път се разгарят страстите около - вече традиционния - Софийски гей-парад, добре е да прочетем Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи и Договора за функциониране на ЕС („Лисабонски договор“).

Правото на гей-хората да организират този парад е защитено от основни международни договори, по които България е страна. Нещо повече - от ценностите в основата на тези договори.

(Не забравям задължението им да спазват добрите нрави,

но моето мнение е, че досега винаги са го правили)

И още нещо. Когато някой каже, че "тези хора имат право на различност, но нямат право на публичност", той е извън Европейското демократично пространство.

Правото на различност, глупако, не е дадено от теб. Ти там няма какво да пипаш има ли го няма ли го. Хората са различни не по волята на властниците си и не с тяхно позволение.

Правото на публичност, обаче, се дава от властта. От демокрацията, от правовата държава. У нас за него се бориха най-много десните реформатори.

May I return to the beginning, както се пее в един велик мюзикъл.

Най-големият грях на българската десница беше допускането на алчни опортюнисти да се кичат с името ѝ, да се правят на нейни лица. Те компрометираха стопанските реформи, направиха ги мръсна дума за хората. А после първи се отрекоха от тях.

Добре е, че открито се отричат от цялото политическо наследство на десницата. Така напълно се разграничават и от истинските десни реформатори от ново поколение, които защитават както икономическите реформи, така и политиката по защита на човешките права и въвеждане на Европейското правозащитно законодателство.

.

.

Eдин съвсем различен поглед

Последно за първичните избори на Синята коалиция. Резултатите са каквито са, а и не са неочаквани. Нито ще ги коментирам, нито ще се прехласвам, нито ще рИвЪ.

Още по-малко ще се занимавам с турския сериал за ромския вот. Както умно казва Коцето, реакциите на факта, че група роми отиват да гласуват, са показателни за проблемите в обществото ни, а не в една или друга политическа формация. Друга тема.

И все пак. От нещо ме заболя.

Ние всички смятаме за анормално, скандално и не знам какво още, ако 30 бедняци от гетото са продали гласа си за по 20 лева. 600 кинта в игрЪтЪ.

Но всички смятаме за съвсем нормално, ако 3000 души - служители на общинската администрация, на общински фирми, на фирми-изпълнители на общински поръчки, на фирми, очакващи общински лицензи или наемащи общинска сергия - се изсипят барбар с родата си да подкрепят кмета или партията на кмета. Тоя става "успешен кмет". Това у нас е нормално, легитимно политическо влияние.

В първия случай виждаме как един мерзавец е изхарчил 600 лева.

Във втория - виждаме как мерзавецът прави стотици хиляди, и откъде има за харчене ...

Но ... докато злоупотребата с власт е легитимна цел, подвластните ще бъдат бедни, болни, зле образовани. И оттам - все по бедни, болни...

.

За това е тази статия.

Тя е много по-гневна, много по-малко свързана със злободневни случки, а гневът - насочен към много повече адресати, отколкото си личи на пръв поглед.

Който го разбира - за него е.

.

.

Primaries, Primaries!

Наистина съм щастлив, че Синята коалиция организира първични избори. Текстовете, които писах по темата (тук и тук) са напълно искрени, макар и толкова "политически коректни".

Политическа култура се гради с десетилетия, дори векове на сблъсъци и избори. Създават се навици, прецеденти, накрая - традиции. По пътя има и грешки, и глупости, и понякога - малко смешни препъвания (всеки от нас може да стане малко смешен, това е част от естествения процес ...).

Но в резултат на тези трудни опити (започнали у нас още през '96), скоро българската реформаторска десница ще определя по отворен и демократичен път всичките си кандидати, ще общува постоянно с гражданите, ще ври и кипи, вътрешните избори ще са събитие за цялото общество, важно почти колкото същинските:

(да, това не е снимка от изборите Обама-Макейн. Това е митинг на

първичните вътре в Демократическата партия...)

В хода на вътрешната кампания в ДСБ (състезание между двама мои добри приятели - Прошко Прошков и Петър Москов), се появи и първият прецедент. Един от двамата кандидати получи директна и публична политическа подкрепа от столичния партиен лидер. Предстои да видим дали такава форма на подкрепа "отгоре" помага или пречи на кандидатите, съответно - дали те ще я търсят или избягват в бъдеще. Както казах, градим модела, създаваме традицията. Проба-грешка.

Според мен това беше излишен ход, който няма да донесе полза на подкрепения кандидат. Струва ми се, че подобно "даване на рамо" противоречи на начина на мислене на реформаторите и демократите в България и по-скоро ги дразни. Аз няма да си позволя да споделям предпочитанията си - има си бюлетина, има си урна. Има и двайсетина хиляди софийски десебари, с повече години, бели коси и политически опит от мен.

Важното е, че с вътрешните избори в ДСБ и с първичните в Синята коалиция променяме българската политика. Хората в десницата у нас най-добре знаят, че не греши само който не променя нещата.

.

.

ПОЧИВКА?

Не съм писал цял месец, не остава време, понякога и настроение. Писането в блога изисква малко повече самоирония, малко по-малко "сериозност".

Написах доста статии междувременно, всичките могат да се видят на страницата на "Записките" във Facebook. Но блогът е нещо по-лично, не толкова високопарно и патетично.

Та, не - не си почивам. Много напрегнато е в работата (за кой ли не е напоследък ...), не по-малко - в политиката. За политиката - в следващия пост :)

Починах си наистина като метнах хлапето в раницата нагоре към "Кумата".

Не бях ходил отдавна по този път - малко хора, повечето хижи са затворени. Тъпо. Нищо - аз съм си обещал, че Бобо ще се научи да обича планината. Пък дали ще ѝ се отделя повече време, или като баща си ще се занимава с какво ли не и няма да му остават тези безценни часове, не знам. Негова работа.

Почивка?

Орландовци, 25 парцел :)

.

TILT!

... ми се Tilt-на по средата някъде. Началото ме изпълни с възторг, умиление, носталгия, гняв.

Много силно.

След 50-тата минута загуби малко достоверност, героите станаха предвидими, навлезе в класически шаблон на български филм за 90-те.

И все пак - като цяло, повече от добре. Силна игра, "визия" на "истински" филм, абе напредъкът е голям.

За сефте писах за това когато излезе "Светът е голям ...." , и въпреки че TILT ми хареса по-малко, спокойно мога да повторя думите си за новата българска масова култура:

Идва - пред пълни киносалони и с непостижимия за пост-соц-халтурата пазарен успех.
Идва - с чувствителност към нуждите и търсенията на моето поколение българи*.
Идва - с безжалостно презрение към соц-реализЪма и жалката носталгия по него.
Идва - с безпощаден антикомунизъм. Но не плакатен, декларативен и дидактичен, а като дълбоко ценностно отрицание, напомнящо, че антикомунизмът е естествено агрегатно състояние на свободния, чувствителния, мислещия човек.

Айде, пък следващият - още по-добре :)

–––––––

*Героят от "Светът е голям ..." е мой набор, героите от TILT! - може би 3 години по-големи от мен.

.

Умората

Ей я, умората, ей я, умората,

ей я най-сладката сладост на хората.

Ей я, умората, тихичко пееща,

ей я, умората, люлки люлееща.

Стига напрягал си детските мускули!

Колко по-силни от теб са напускали

боя с врага в резултат на умората.

...

Този текст е (съвсем неподходящо за действащ политик) предназначен само за хората, които го разбират незабавно, на интуитивно ниво.

Затова и не казвам нито автора, нито източника на цитата горе. Нито на коя книжка е тази корица:

Умората е може би най-присъщата черта на средата, в която израстнах и се изградих като личност. Умората от безсмислени усилия, от непреодолими тавани, от непоносими и пак безполезни компромиси, от мълчание, от говорене тихо, и най-вече - от липсата на надежда.

Нищо не е по-уморително от напъните, които не водят до резултат.

Умората се настани навсякъде - в обществения, професионалния семейния живот, и в най-дълбоките лични преживявания. Превърна се по парадоксален начин в някакво спасение само по себе си.

Градските, интелектуално настроените, непригодните за света на далаверата и тарикатеенето хора, затънаха в Weltschmerz und Zeitgeist. Дори не си спомням чий беше този лаф... А стихчето в началото толкова точно отразява всичко, че силно се съмнявам да е писано наистина за деца. Аз, като дете, хич не го разбирах...

Излязохме от света. Потопихме се в книги, спомени, често в мързел.

А тези, за които животът е далавера, да гепим, да изкярим, да се урЕдим, аз да лежим а то да ми капе и пр. и пр. , свикнаха, че не играем, че сме публика. В най-добрия случай.

Ама времената се промениха.

Няма да стане.

Ще го намерим. Котето де.

.

Да пиеш топло пиво е беда ...

Толкова съм бесен, че не ми се пише. Абе, почти не ми се говори.

Историята се повтаря, и бих казал - всеки път като фарс, ако не бяхме толкова трагично вътре в нея. Все същата топла, изветряла "Леденика" в отдавна отворена пластмасова бутилка.

Хората, които държат реформите да спрат/да не започнат, имат изпитан начин да подменят дневния ред.

Хората, които не могат да се справят със стопанската криза, със скапването на здравеопазването, с наказващата труда социална система, в крайна сметка - с бедността, са винаги готови да водят ченгеджийски разговори.

С хора, които не правят разлика между "печалба" и "далавера" не може да се говори. Както писах миналата седмица,

От едната страна стоят червените ченгета около Румен Петков и техният политически слугинаж около лоялния гражданин Петров. От другата -"десните" ченгета от ГЕРБ. Между тях има нещо твърде общо - доказаната неспособност да проведат разумна стопанска политика, да осигурят заетост, да дадат въздух на дребните й средните -предприемачи. Изглежда, че провалът на БСП и ГЕРБ да дадат свобода за развитие на бизнеса не е случаен. Той се дължи на желанието за цялостен политически и административен контрол, което прозира в безпричинното подслушване.

... Тази седмица нещата изглеждат по-зле.

Според шаблонния "култов" цитат, цакат ни с топла бира.

Изборът е изобщо да се откажем от идеята за бира в пластмаса, ама за това - по-късно.

.

The beast in me

Преди десетина дена влязох първи в кантората наистина рано сутринта - нещо, което по принцип рядко ми се случва. Пуснах компютрите, светнах лампите, направих кафе (да, запалих и цигара) и... се замислих. Сетих се, че преди повече от дванадесет години бях на път да осъществя една мечта - да започна работа като стажант в адвокатска кантора. След четири години следване и работа по строежи и магазини мечтаех как ще сложа риза и сако (пък нека са единствените, които притежавам - от абитуриентския бал...), ще вляза в кантората пръв, рано сутринта. Ще пусна компютрите, ще светна лампите, ще направя кафе. Само дузина години по-късно го направих рутинно, без особена радост, в една успешна и стабилна кантора, в която съм съдружник, собственик, а не стажант.

Човешката митология е пълна с легенди за чудовища, дракони, змейове и всякакви неописуеми страхотии. Общото е, че те никога не се насищат независимо дали ядат добитък, девици, царски синове или цели кораби. Дори безобидното "чорапено чудовище" на Тери Пратчет:


... ненаситно поглъща чорапи (и то винаги по един от чифт) и винаги е готово да побере още... А от зората на митовете досега зоологията е напреднала значително. И е установила, че в природата няма ненаситни видове. Дори и чорапеното чудовище да съществува, то винаги би се нахранило с определен брой чорапи (по един от всеки чифт). Дори и бялата акула има моменти, в които се "оттегля" от лова, за да смели храната. Защо тогава народите си измислят легенди за ненаситни зверове? Ами защото тези зверове не са обект на изучаване от зоологията. Те са психологическо явление...

Единственият ненаситен звяр живее вътре в нас. За него Джони Кеш пее:

"В крехка клетка е затворен моят звяр" (The beast in me is caged by frail and fragile bars).

Ненаситността на душата ни единствена е готова да . погълне неограничен брой девици, царски синове, кораби, банкови авоари, земи, къщи с басейн, ризи, рокли и... чорапи (обичайно по два от чифт, но има всякакви хора...). В мечтите си винаги приемаме многото, което имаме, за даденост. И гледаме напред, и не сме доволни да влезем в собствената си кантора и да пуснем лампите. Тази светлина никога не ни е достатъчна. И - нека пак цитирам Тери Пратчет -се опитваме да се сгреем на материалния пламък на живота със същия успех, с който океан се топли на свещ. Преследваме мечтите си, без да се радваме на осъществените със собствени усилия. Дори без благодарност за тези, които са се сбъднали по стечение на обстоятелствата, без наш личен принос. Преследваме Щастието, както автомобилът гони предницата си. А отците-основатели дори са го записали в Конституцията на Съединените щати на Америка като основно човешко право - правото да преследваме щастието си. The pursuit of Happiness.

И знаете ли - те са били прави. Те са имали дълбоката християнска убеденост, че човек е грешен в земния си път, че алчността и ненаситността на душата са ни присъщи, че забраната на стремежа към трупане на блага е забрана на мечтите. Че хора, съзерцаващи в пасивно умиление до днес постигнатото, са неспособни да помагат на близките си, да променят света, в който живеят, да полагат усилия за подобряването му. Че страданията на мнозина се преодоляват от тези, които не спират, удовлетворени от малко, които - и обещавам, че това е последен цитат - като Пенчо Славейков се питат :

"Кой ли бяс ме в тоз бяг гони...".

Но авторите на американската конституция са обещали на гражданите си само това -преследването на щастието. Не самото щастие. Обещали са възможното, а лъжата са оставили на безбожниците комунисти.

И... какво общо има това с Рождество?

Според мен всичко. Защото преди две хиляди и десет години се е родил Този, чиято душа не е била ненаситна. Който се е родил, за да загине и така да нахрани душите ни. Ненаситните.

Истина ли е това? Аз не знам. Ако съдя по ненаситното придобиване на вещи по случай рождението Му - може би не. Рядко ненаситността на душите ни (а и на мечтите ни) се проявява толкова силно, колкото по Коледа. Дори нелепата вяра, че "по Коледа стават чудеса" е доказателство, че мечтите ни стават все посмели, чудовището в нас - по-гладно. То вече не иска просто чорапи (или един чорап, пълен с лакомства), иска чудеса. Иска рушеното цяла година да се съгради отново, защото е дошъл най-късият й ден ...

Но дори и да не е Истина, ако наистина се замислим, е изключително много. Защото е вярата ни в единствения мит, в който няма ненаситни чудовища. Има само един обикновен човек, който знаеше, че душите ни са гладни, и предложи да ги нахрани. С любов.

За тези, за които Рождество е повече повод за размисъл, отколкото за пазаруване (не че не пазаруваме, де - всички го правим ...), един малък музикален поздрав:



(Текстът е публикуван във вестник "Седем" под заглавие "Правото да преследваме щастието си").
.

.

Литературни етюди

Убеден съм, че е хубаво човек си гони мечтите, дори и да са глупави. Та така се случи, че тази седмица публикувах един стар разказ във вестник "Седем". Писател няма да стана, късничко ми е вече, пък и отнема доста време. Но се почувствах някак си добре, суетникът му със суетник.

Е, текстът онлайн е тук, а това долу е само параграф за зарибявка:

Слънцето бавно се спускаше над обезлесените хълмове на Сакар планина, косо огряваше Републиката на младостта и, както всяка вечер, изчервяваше се от гледката. Когато имаш толкова съществен принос за Живота на Земята и всичките му последици, е трудно да оспориш отговорността си за възникването на Републиката на младостта...

...

Изборът, който не направихме: Социализъм или ... Сигурност?

Миналата седмица публикувах статия, която излезе по малко помпозното заглавие "Без Живков в ЕНП". Същината на текста беше обаче нещо съвсем друго:

И ако кризата се задълбочава ... то не е просто защото Борисов не проведе реформи. Нека бъдем честни -ние знаехме, че той няма компетентността за реформи. Разбрахме бързо, че няма и смелостта. ...
Но Борисов не можа да осигури най-важното, за което беше избран - сигурност .... Не можа да го направи и няма да успее. Няма да успее и Първанов. Защото те жалят по Живковите времена. ... Политическата мисъл на ГЕРБ е формирана в Симеоново, а "алтернативата" на Гоце - в АОНСУ.

Една от най-грозните и най-устойчиви заблуди, сред които живеем, е тази за "сигурността по онова време". Сигурността по времето на Живковата диктатура и произвол... Толкова силна е тази заблуда, че дори успя да промени смисъла на думата сигурност, да ѝ придаде елементарен, битов, дребнав характер (тук не коментирам зловещия смисъл на словосъчетанието "Държавна сигурност"...).


Но нека видим конкретно какво направи комунистическият режим за сигурността на своите граждани, в няколко, последователни и периодични стъпки:

1. През '47-'49 отне недвижимата градска и индустриална собственост на средната класа;

2. През '50-те години с масирано насилие и принуда отне поземлената собственост на всички български селяни, дори и на най-бедните, отне им също добитъка и земеделския инвентар;

3. През '60-те и '70-те години проведе дирижирана от чужбина, политически мотивирана и пазарно необоснована "индустриализация" и "въдвори" българските граждани, оставени без наследствената си поземлена собственост, на работа в тях;

4. През 1973г. прие ЗСГ (Закона за собствеността на гражданите), с който изрично забрани на едно семейство да притежава повече от един недвижим имот, принуди хората да продадат буквално на безценица наследствени апартаменти, дюкяни, дворни места;

5. В началото на '80-те проведе последната вълна на национализация, с която отне магазини, павилиони, работилници, ателиета на хората, които си изкарваха хляба със собствените си ръце в тези помещения;

6. Отново през '70-те и '80-те държавата събра спестяванията на гражданите (които нямаха ПРАВО на никаква стопанска инвестиция - в имот, в инвентар, машини и т.н.) и ги напъха в пирамидата на "лихвоточките" срещу надеждата за спасение от жестокия дефицит на жилища след 15-20 години. Същото се отнася за спестяванията за коли, прахосмукачки и телевизори...

7. През целия период от 50-те до края на 80-те години поддържа галопираща инфлация, обезценка на лева и периодично аднинистративно повишаване на основните цени. Поради липсата на собственост и възможности за инвестиране, гражданите са незащитени срещу инфлацията и обезценката на парите;

8. През целия период е забранено придобиването на чужда валута и са проведени две парични реформи, при които по-сериозните спестявания са обменени на по-нисък курс, т.е. отнети са (след собствеността) и направо парите на хората.

9. През целия период, властта упражняваше 100% политически контрол върху всички средства в банките и свободно разполагаше с всяка стотинка, изработена от хората, без правила и контрол.

След провеждане на тези (примерно) 9-10 стъпки по изземване на имота, инвентара и спестяванията на гражданите, комунистите окрадоха парите от банките, предизвикаха две вълни на хиперинфлация и зарязаха българите:

- Без собственост
- Без земя и традиции в земеделието
- Без добитък
- Без магазини и работилници
- Без спестявания
- Без пенсионен фонд
- С рухнали индустриални предприятия
- С милиарди долари дълг
- С ... лихвоточки вместо пари.

Това днес наричаме ... сигурност.

В края на цитираната статия написах следното:

... сигурност за дребните предприемачи, за хората със свободни професии, за семейните фирми, за младите хора е точно това - че няма да са жертва на корупция и привилегии. Сигурност, че ще развиват бизнеса си в честна конкуренция. Че ... ще има ясни и еднакви правила. Че собствеността ще е неприкосновена и наследима, че от труда си е да натрупват спестявания за старините си, да гледат напред. Ще могат да осигурят семействата си по начин, който на родителите им беше забранено да се замогнат в честно състезание. Защото в непрежалимите Живкови времена това беше забранено - да трупаш през жизнения си път, за да тръгнат децата ти от по-високо стъпало... това най-естествено човешко желание.

Дано - ако не утре, то след 20 години - понятието за сигурност да е повече насочено към бъдещето, към личната отговорност, към грижата за семейството и децата ни.
.

Dum spiro, spero

От ранна сутрин българско време завършва (да, не започва, започна отдавна...) най-трудната, амбициозна и смела операция по спасяване на затрупани миньори.

Не знаем дали ще е 100% успешна, не знаем какво ще се случи с тези хора в близките седмици и месеци. Най-малко пък искам да се впускам в описание на добре познатата история.

Просто споделям, че никога по друг повод думите "докато дишам, се надявам" не са имали за мен толкова смисъл, толкова пълнота и най-вече - толкова дълбочина.

Изминалите два месеца не просто показаха, че човек има силата да понесе непоносимото. Показаха, че етиката в човешките отношения не е салонни маниери. Показаха, че дисциплината, сътрудничеството и другарството между работещи заедно хора не са измислици от соцреализма. Показаха, че лидерство и отговорност съществуват в нашето "модерно" време, макар и може би не там, където се използва думата leadership.


Показаха обаче и това, че научните и технически постижения на модерното (без кавички) време имат огромно значение за съдбата на обикновения човек, а не са играчки за забогатяване на малцина. Че Leadership-ът на съвременния капиталистически свят не е чак толкова безполезен, колкото ни убеждават различни про-първобитни витии.

Показаха и това, че обществената солидарност и отговорността на държавата и властите не са просто празни приказки за преди избори. Че в "обществото" има много повече енергия и воля от необходимата за мрънкане и оплакване на нерадостната си съдба и негодните си водачи. Оказа се, че и водачите не са чак толкова негодни, когато зад тях стои истинска солидарност и надежда. Че и те имат още откъде да черпят сила за съществени каузи.

За мен от тази наистина разтърсваща история (която ме просълзява всеки път, когато я гледам по телевизията или слушам по радиото) остава именно надеждата.

Надежда, че светът, в който живеем, не се е разкапал толкова, колкото изглежда на пръв поглед. Че здравото е повече от това, което виждаме...

Най-сетне, че и в България ще има хора, които да се скарат за честта да излязат последни от шахтата, след като са помогнали на всичките си колеги, приятели, другари.

ПП. Докато пиша този текст (по ред на половин час между работата), от преизподнята излязоха още трима души.

А последен, дай Боже, ще излезе - разбира се - Луис Урсуа. Човекът, който след 18 дни на 700 метра под земята вдига слушалката с думите "Началник смяната е на телефона". ЧОВЕКЪТ, който за 68 дни показа на всички световни лидери какво означава лидерство, отговорност, смелост, решителност, неуморност, отдаденост.

Молете се и се пригответе след няколко часа да свалите шапки.
.
Снимките са от Reuters и Associated press, през "Дневник".

Stultitiae Laus или един друг поглед към 9 септември

Няма да повтарям написаното преди година. То си стои.

Ще разкажа една друга история. На 9 март (да, март) 1943г., един бележит българин прескача телените заграждания, зад които са затворени Пловдивските евреи, събрани за депортиране към лагерите на смъртта. Прескача с думите:

„Където отивате вие, там съм и аз!”

Този българин се казва Константин Марков Константинов.


Пловдивски митрополит, а по-късно - Кирил, Патриарх български. Неговото поведение не е светло изключение, а правило. Десетки, а може би стотици български свещеници се застъпват за живота и свободата на сънародниците си - иноверци. Българската православна църква - свещеници, миряни, общественици, близки до Църквата - е и остава едно от светлите изключения по време на Холокоста.

Година и половина, точно година и половина по-късно, стотици, а може би хиляди български свещеници са затворени, бити, подложени на гавра, мнозина от тях - убити, в рамките на разправата, която днешните български комунисти продължават да наричат "оправдано възмездие".

Важно е да се знае, че Българската православна църква, за краткия период на своята автономност след обявяването на Екзархията, никога не е давала повод за яростни антиклерикални настроения, никога не е обвързвала себе си с подкрепа на тирания и насилие, никога не е заемала позиции срещу обществения напредък, демократичното развитие, свободната инициатива. Никога не се е обявила срещу равенството на гражданите пред закона и не е поставила под съмнение човешките и граждански права на българите. Нещо повече - сама тя се е развивала строго в нормите на съборното начало и демократичния избор, в рамките на модерния си за тези времена устав.

67 години след деня, в който митрополитът на Пловдив прескача телената ограда, неговият наследник не направи нищо. Митрополит Николай Пловдивски един път "присъства" (да, не служи, а присъства) на служба в памет на тези събития, преди няколко години. Църквата почита тези събития, но отсъствието на владиката се набива на очи.


65 години след деня, на който хиляди невинни български свещеници понесоха "справедливия гняв" на престъпници, за които неведнъж са се застъпвали с християнска любов и надежда, наследникът на Кирил Пловдивски не каза нищо. Няма - това е само сутрешна прогноза - да каже нищо в тяхна памет и днес, 66 години по-късно.

Той пропусна най-славния и най-страшния момент в историята на Църквата, за която толкова милее. Но използва деня на Съединението (прочее - събитие, за което Църквата няма роля, а ролята на висшите клирици в последвалите събития е по-скоро спорна), за да се отдаде на възхвала на Глупостта. Да награди един човек, изразил сериозни емоционални и интелектуални смущения в прокурорско постановление. Аз поне не се сещам за друг случай, в който български митрополит да е заемал позиция в защита на подобна интелектуална и духовна нищета. В словото си по повод 6-ти септември, владиката повтаря тезата си, че модерното европейско законодателство и демократичните български закони често противоречат на християнските ценности, като дори го нарича "извратени", а хора, които се занимават с правозащитна дейност нарича "сили на мрака".

По този начин той прекъсва светлата традиция, за която писах по-горе. Или - дай Боже - само опитва.

Но всичко това е само пример. Само "друг поглед" към "светлата дата 9 септември".

Пример за промените, които политическото насилие, общественото безразличие към насилието и в крайна сметка - почти успешният опит за убийство на обществената етика, отговорността и солидарността между хората, доведоха след себе си.

Парадоксално или не, солидарност и отговорност към другия има само тогава, когато има свободно развитие на отделната човешка личност. Колективистичното насилие ражда безотговорност и безразличие.

На нас предстои първо да оценим пораженията от насилието и да ги признаем публично, включително чрез еднозначна обществена оценка на днешната дата. После да осъзнаем простия факт, че обществен морал се гради върху признание на достойнството на личността, на човешките права и възможности за развитие.

И най-сетне да се стремим към общество, в което свободният човек е готов да отдаде от средствата си, от усилията си, от свободата си за наистина страдащите.

Да прескочи телената ограда...
.

ПП. Щях да забравя. Да пожелаем на г-н Премиера хубаво мачле днес. Да не го ритат много, че му трябват коленете за преговорите по енергийните проекти. И ... на почивката да ни разкаже онази история за дядо си ...

Чудесни текстове на:
Акулата
Сандо
Индианеца
Петър
Иво Инджев
...
.