вторник, 12 февруари 2008 г.

Словото на свободата ...

12 Февруари...

Днес баща ми щеше да навърши 77 години.

Докато вървях към работа, се сетих за една случка от преди осемнайсет години и единайсет дни. Баща ми се прибра вкъщи, носеше един вестник. Видимо развълнуван, ми каза "Целуни този вестник, после ще говорим"... Татко беше изключително спокоен и въздържан човек, вълнението му ме стресна. Все едно, целунах вестника.

Беше брой първи на възстановения "Свободен народ" - първият опозиционен вестник (и последен преди окончателната разправа с опозицията през 1947). Хартиен, материален символ на възстановената Свобода на словото.

Минаха 18 години, едно човешко пълнолетие. България се промени, аз се промених, баща ми вече го няма. Отдавна го няма и "Свободен народ"...

Има стотици вестници. Някои от тях дори са наистина свободни... Зачетох е в "Гласове" - в два поредни броя интервю с Румен Леонидов и Тодор Токин. Препечатка от E-ВЕСТНИК. Горещо ви го препоръчвам, ето линкове към първа и втора част. Ето и кратък цитат:

- Може би не всички читатели знаят, че Тошо Тошев е близък с Васил Божков и няма да те разберат?

Р. Леонидов: - Не само е близък, те са и съдружници. Това е истина, никой не го крие, не е подсъдно… Но когато се разгневи големият Божков, тогава малкият Доган лапа дървото. След като се разминаха нещата, тогава отново срещу Доган нищо не се пише – ни добро, ни лошо, е, нещо дребно, някой външен автор, така, отвреме-навреме, може нещо, така, да пернете. А тогава Доган редакционно го перваха. Знам, че по онова време, така твърдяха колеги, Доган дълго време се е крил в своите сараи горе в Девин, със силна охрана и не е излизал месец и половина-два. Защото е имало един опит за атентат срещу него, за сплашване, и въобще там става дума за много пари – “не се бъркай в тия територии, те са мои. Нищо че имаме общи приятели, нищо че имаме общи познати, моето си е мое, не пипай”. Така че сега за Доган не може да се пише нищо, нито в “Монитор”, нито в “Телеграф”, “Политика”, нито в “Труд”, защото той вече има толкова власт, колкото Тошо Тошев, само че икономическа, докато на Тошев е медийна. Тошо командва медийния фронт у нас.

Не че е казал нещо особено. Нали всички го знаят.

Именно, нали всички го знаят. В същото интернет-издание са публикували и интересна справка за всекидневниците. Кой какъв е, от кого зависи, кому прислугва...

Ще си останат незабелязани тези данни, маргинални позициите против цензурата и корупцията в медиите. Всички са доволни така.

Не е защото няма свобода на словото.

Слово на свободата няма. Свободата е абстракция, словото е присъщо само на човека. Свободата не може да говори, да пише, да заема позиция. Медията - свободна или не - няма глас. Глас имат хората, и това ги различава от добитъка.

Оказа се, че от целуването на вестници няма полза...

За промяна трябват хора, целунати свише, повярвали в Свободата...


3 коментара:

Анонимен каза...

templar

Бог да го прости!
Както знаеш, без да имам щастието да го познавам, го чувствам близък заради II мъжка гимназия, в която са минали моите „войни на таралежите”.

Текстът ти е великолепен (може би се повтарям в последните седмици) Чак се изненадвам, че не е цитат на някой голям ум... явно неусетно е дошло времето, чиито умове са някогашните таралежи...(не знам за теб, но аз все още инстинктивно се зазяпвам когато видя витрина с играчки... ) но това е друга тема...

Отговорът, който даваш поражда много въпроси:

- Защо през 89-91 когато не знаехме какво е гражданско общество, нямахме смислено политическо представителство и ясна визия и цел, в онзи хаос бяхме толкова по-чувствителни към свободата, отколкото днес?
- Защо в онези години излизахме на улицата за силно абстрактни каузи, като „свободата в Тибет”, „гладната стачка на нашия Еди срешу лъжата” обсаждахме безкрайно телевизията ( при минусови температури), заради поредния и новоназначен шеф с комунистическо минало, обсаждахме Латинка 15, за да върне Луканов апартамента на Иван Оризарски..... а днес нямаме никаква енергия да протестираме срещу демонстративни и неприкрити случаи на погазване на демокрацията?
- Защо в началото на 90-те се издадоха стотици спомени и документи за престъпленията на комунистическия режим, а днес всички те са забавени, без каквато и да е последница? "Строителите" на Радев и "Задочните репортажи" на Г.Марков се купуваха само с връзки (да е жива и здрава Стела книжарката)а днес се продават по 2 лв. по сергиите.
- Защо в жадната за свобода България от 89 не се появи никаква качествена, откровена, безпристрастна, смела журналистика. Никаква. Както обикновено ще кажа, изключая един период на Петко Бочаров, един период на Явор Дачков и един период на Иво Беров, както и един супермаргинелен вестник – Анти, без всякакво обществено влияние южно от споменатата II м. гимназия? Напоследък има и един човек – Христо Христов, който не е такъв прославен бард, но проучванията му са истински дълбоки и „периода му” не е завършил...бяла лястовица, която скептично чакам да купят.
- Защо хората, които преди 18г. ставаха в 4:00 сутринта да си купят „Свободен народ”, целуваха го, лепяха го по витрините и си го предаваха като позив, днес четат Стандарт и гледат Бареков? Очевидно нямат силна, истинска необходимост от свой „Свободен народ” или „Да, ама не!”...

Такива ми ти въпроси:

Някои възможни отговори:

- Защото в обществото обективно липсват истински таланти на словото, които да умеят да палят душите. Както казва Иво, посредствени сме и в доброти и в злото.
- Защото ни е много ниска културата – общата култура, грамотността, знанията за света... не сме компетентни да оценим свободата и да се борим за нея.
- Защото нямахме, не създадохме и очевидно нямаме желание да проимаме ценностна система. (по това съм писал много, няма да го развивам)
- Защото станахме бюргери. Разумни хора от средната класа. През 89 бяхме „децата на фашисти” които нямат какво да губят. След това имаше изстинска мизерия, в която битката се водеше на свещи – буквално беше за хляб, вода и ток – животински инстинкт, а не гражданска позиция. Днес имаме работа, доходи, спестявания, ипотеки, партньори, отношения... редица неща, които можем да изгубим, ако се проявим като различни от общото.
- Тъй като по изредените вече причини ни е много слаб и благоразумен ангела, ние сме силни в глутница. Бяхме силни, когато бяхме хиляди. Когато някъде около Солунска вече чуваш кънтящо ехо - пл. Демокрация реве „Мафия!” и тогава ти кипва кръвта и преди да се усетиш вече се дереш като Боримечката! Когато в тролей N 9 всеки човек има знаме, значка и „Свободен народ”, стърчащ от джоба, тогава само търсиш някой очевиден комунист, за да се провикнеш на висок глас над главата му „айдуци!” и гледаш как всички го следят с крайчеца на окото и се надяват да отговори...
- След като веднъж ни натъпкаха обратно в къщи и ни накараха да млъкнем, много голям праг на енергията трябва да преудолеем, за да излезем отново. Вече не се чувстваме глутница и затова не ставаме за нищо. Днешните „гласове” са подчертано маргинални и „лузърски” - от позиция на слабия... някакви странни на вид хора – 10-20 на брой, обикновено бутащи велосипеди, очевидно без сериозни семейни ангажименти, понесли саморъчно направени лозунги, оградени в кошара от стотици полицай (с лица като Б.Б. и другите страховити „нови софиянци”).
- Иначе веднъж ако се почувстваме силни, ако някой побегне от нас, тогава пак ще станем милион, за нула време... само че за да се случи това не е достатъчно слово, а действие. Или толкова силно слово, което да породи дойствие у вцепенените. Духовна енергия, която да се превърне в кинетична. Не съм сигурен че имаме духовен потенциал за такова слово. И още нещо: Нека да не се заблуждаваме: преди 18г. не словото на „Свободен народ” ни даваше крила, а свещеноДЕЙСТВИЕТО по купуването и четенето му – усещането, когато след 3 ч. благословено чакане в заверата на опашката, се върнеш в къщи с вестника в ръка и знаеш, че в още 250 000 семейства в този момент се провежда същия разговор и същото боричкане „кой пръв”...
- Спомням си зимата 96-97 на кръстовището Сливница – Хр. Ботев. Там беше главния офис на СИК. Тогава мутрите бяха тирани в държавата. Когато някоя мутра дойде до барикадата и започне да рита загражденията, студентчетата подвиваха опашки и се скатаваха (по –окатите предвидливо се бяха „преместили” на другия край на кръстовището). Но в един момент се случи така, че 120- килограмов магазинер от нашата махала и няколко рокери тип „Буги барабата” се опряха на една по-мижава мутра и онзи взе че поддаде и подви опашка... в следващите 30 секунди цялото кръстовище се струпа около него, хилавите студенти, които уж дотогава гледаха в друга посока скачаха като деца върху джипа (черна Витара), не остана ни стъкло, ни мигач по колата, а мутрата плачеше със сълзи и глас, свит в поза „ембрион” на тротоара. И оттам като ни тръгна... та цяла неделя. Само някой да свирне със свирката (носехме съдийски свирки) и политаха павета, дъски и псувни...бая кола се изпотроши... Това е чувството че си част от много, и това „много” е силно
- За мен основната енергия, която всички почувствахме при създаването на ДСБ, не идваше от Диалог, от гражданския проект и т.н., а най-вече от пълната зала ВИАС с хиляди хора, които напираха и не успяваха дори да влязат в сградата. Тогава всеки от нас повярва, че не е сам, че нещата на които се е ядосвал в последните години на пасивно вцепенение са ядосвали още хиляди... Всичко изчезна когато се структурирахме на районен принцип от по 20-30 добре познати съмахленци – вече не бяхме „армия”, а някакви „бойни групи”.


Може би трябва а да констатираме, че сме слаби, пасивни и благоразумни и не сме склонни на рискове. Трябва да приемем, че днес нямаме енергия да се борим. Нещата могат да се променят, когато нещо : силно слово, случка, или глад ни накара отново да се почувстваме достатъчно много, че да ни стиска да хванем копието...а свободата, тя си стои на върха му... само че в момента копията ни са по килерите и ги използват предимно жените ни.

Това са някакви размисли, хей така, на прима виста след като прочетох статията ти. Може би не всичко е така. Мисля обаче че е важно да водим тези разговори. Да анализираме себе си и нещата, които ни се_случиха / не_се_случиха през последните 18 години. Този разговор обаче се води единствено от нас с теб, в блоговете, от време на време...

Онези срещу нас са наясно със себе си. Наясно са и с нас.
Ние (си мислим, че) сме наясно с тях, но изобщо не сме наясно със себе си.
=>те имат поне едно предимство...

Поздрави,
templar

komitata каза...

Когато излезе Свободен Народ аз много, много се съмнявах когато го взех за пръв път в ръка. Първото, което си помислих беше — тия хора откъде са намерили пари, че и как успяват да го разпространят по цяла България. Иначе статиите още от първия брой ми направиха силно впечатление.

borisdimov каза...

Много силни 2 текста. Даже „много“ някак бледнее, друга дума трябва. Толкова енергия отдавна не ме беше зареждала.

Нямам намерение да пиша някакви конкретни коментари по прочетеното, поне на първо време. Не мисля, че има какво да напиша по-специално. Мога да кажа само, че и сега ще се намерят „хилави студенти“, които лични копия нямат, но ще вземат бащините от килера, ако мога така да се изразя. Симпатичните „титли“ „потомък на фашист“, „потомък на невъзвращенец“, „потомък на народен враг“ не са преходни.

Дано се намерят повече хора, които да се включат в диалога ви (засега).